Лесли Д. Гучионе
Омагьосай утрото (10)

Девета глава

Времето, прекарано с Меган, сякаш бе диамант и Джоди внимателно разглеждаше многобройните му шлифовани страни, докато пътуваше към Масачузетс на следващия ден.

Чак когато се настани удобно в „совалката“ до Логан, той си позволи лукса да надникне в „кутията на Пандора“ в главата си. Бе прагматик. Повтаряше си, че е адвокат и трябва да гледа на живота обективно. Предната нощ, след като остави Меган, той дълго се разхожда в тъмнината под бледата луна по каменистото пасище на Хю О’Конър, докато страстта му утихне. Но не страстта го бе накарала да се бави толкова навън. Накара го притеснението от разкритията, които бе направил за себе си. Той искаше да напусне кантората. Не искаше да води битки вместо други хора, дори да бяха битки за околната среда. Не искаше да се занимава с политика. Не искаше да става губернатор. Искаше да се върне и да работи в мочурищата.

Чувстваше се объркан, защото бе формулирал това, което го измъчваше. Самият факт, че Меган го бе накарала да види истината, просто го бе пречупил. Как една наперена червенокоса бе успяла да преобърне света му само за един ден!

Той бе излял душата си пред нея само заради Кевин и Ерин. Искаше да говори съвсем разумно. А всъщност тя му помогна да оформи неясните си въжделения, да канализира недоволството си. Идеята бе съвсем смешна, но си беше самата истина. Искаше да отглежда боровинки.

С облекчение се прибра в къщата. Тя си бе легнала. Сигурно бе ядосана, но поне нямаше да го предизвиква повече. Бе говорил прекалено много.

На следващата сутрин бе успял със самоконтрола на спартанец да постави Хю, задачите си и закуската като преграда между себе си и опасната сестра на Ерин. Разговаряха все за работата на Меган и възможностите в Милбрук. Тримата тръгнаха за летището, настроени съвсем приятелски, но без да се усеща особена близост помежду им. Джоди замести целувката на прощаване с една прегръдка, а самият той бе разконцентриран, както при първата им среща в хотелската стая.

За двайсет и четири часа бе разкрил душата си пред един чужд човек. Почти чужд човек, който го познаваше така добре, както се познаваше той самият. Чужд човек, който му вдъхваше спокойствие, съизмеримо само с вечното му напрежение. Меган О’Конър бе успяла да вдигне капака на гърнето, в което той самият се задушаваше, пусна малко пара и го остави да къкри на тих огън.

Сега, охладен, с прояснено съзнание, Джоди се носеше в непознати води без компас. Той се раздвижи неспокойно на мястото си, когато самолетът наближи Бостън. Крилото се наведе и под тях заблестя пристанището, а вятърът разтроши отражението на слънцето на милиони парченца. Преди не повече от час той я бе прегърнал, беше й благодарил за гостоприемството и деликатно бе отклонил благодарностите й. „Ще се видим на сватбата, дръж ме в течение за работата си…“. Празни приказки. По очите й личеше, че е засегната.

В гърдите чувстваше болка, някаква тъга, която набъбваше в желание, а след това пресъхваше и се превръщаше в объркване. Тялото му сякаш имаше свое мнение за случилото се, а в съзнанието му се носеха спомени за пасището, за дивана, за разговорите… Много му се искаше да знае какви са шансовете й да започне работа в радиостанцията в Плимут. Меган считаше, че това би било катастрофа. Той не искаше да рови в душата си, но ако се наложеше да го направи, вероятно щеше да му се наложи да признае, че е очарован.

Джоди слезе от самолета и се запъти към паркинга на летището, качи се в поршето и се запъти към дома си. Пристигна в Плимут в неделя следобед. Животът му бе притиснат от напрегнатата програма и му тежеше. Меган знаеше това, беше го усетила, бе говорила за това.

Жилището му бе на втория етаж на ремонтирана капитанска къща на улица „Сакиш“, с красива панорама към пристанището, вълнолома и залива. Пощата му го чакаше, грижливо подредена на бюрото, а икономката му бе подготвила вечерята и трябваше само да я сложи в микровълновата печка. Джоди остави дипломатическото си куфарче на бюрото и отнесе куфара си в спалнята. Пощата беше най-вече сметки. Свали дрехите, с които беше пътувал, и ги смени със зелени панталони и дебел моряшки пуловер, плетен на ръка. Крайбрежната алея бе приятно място за разходка и ако не се брои „Вали Вю“, той почти не се бе движил, откакто бе заминал за Ню Йорк.

Обаче нямаше чувството, че е насаме с мислите си. Не му се щеше да си побъбри с моряците, не му се щеше да е в компанията на съседите, които можеше да срещне в кварталната кръчма. Така че вместо да се спусне по стръмната улица към морето, Джоди се качи в колата си.

Натовареното движение в Плимут постепенно се разреди към новопостроените крайни квартали, а оттам към боровата гора и големите селски домове, които маркираха началото на родното му място. Тръгна по по-дългия път, през самото село. Мина край полицейския участък на Милбрук на улица „Пилигрим“, където Райън бе постъпил, за да помага в издръжката на Джоди в първи курс.

Площадът на Милбрук, ограден с красиви георгиански и викториански къщи, магазини и беловърхата църква, завършваше главната улица. Три къщи по-надолу бронкото на Райън бе паркирано до „праисторическия“ мерцедес на Скай. От другата страна на буренясалия парк се намираше пожарната команда. Камионът на Шон бе на изходна позиция, той бе дежурен. Въпреки че имаше доста разходи по строежа на собствена къща и издръжката на жена си и децата, Шон също бе отделял по нещо за Джоди, когато можеше.

— Това ти го давам за книги — бе му казвал той неведнъж. — И от време на време да водиш по някоя приятелка на вечеря.

Джоди напусна селото. Пое по един от пътищата, които минаваха край плантацията на Холи и Дру. С първата реколта те бяха изплатили част от заема за следването му в юридическия факултет.

Оттатък мочурищата, минавайки край игрище за голф, Джоди профуча покрай входа на Милбрукския Кънтри Клуб, където Райън, още като тийнейджър и страшилище за градчето, бе поел предизвикателството на Джейн Шуйлър, наречена Скай.

Последната забележителност от маршрута му бе клиниката, където Ерин О’Конър завеждаше женското отделение. Край на Харвард, край на Бостън. Преди осем месеца Мат бе сигурен, че тя е приела тази работа, за да бъде по-близо до Кевин. И Меган мислеше така. Ерин, Меган… Очакванията на семейството… Джоди се бе омотал във всичко това и понякога му се струваше, че е попаднал в пипалата на гигантски невидим паяк.

Мислите му отскочиха от мечтите, които семейство Бренигън хранеха за него, към очакванията, които семейство О’Конър свързваха с Ерин. През годините, след като той завърши право и стана адвокат, всичките му по-големи братя бяха последвали Шон и бяха създали трайни връзки. Любовта не бе дошла лесно за никой от тях и тъй като бяха шестима, все някой бе в кризисна ситуация.

Повече от година Джоди се бе борил с чувството си на неудовлетвореност, заглушавайки безпокойството си в безкрайни часове тежък труд. Прекарваше свободното си време или на яхтата, или по ски пистите заедно със свои колеги, чийто забързан начин на живот се опитваше да следва. Това не му носеше спокойствие. Спокойствието можеше да дойде само в работа на блатата.

Той охотно споделяше хубавите неща със семейството си, но за разлика от останалите представители на фамилията Бренигън, преживяваше съмненията и нарастващото си объркване съвсем сам. Не можеше да се обърне към никой от тях, защото те бяха източник на успеха му и оттам — източник на цялата му болка.

Дългата алея от пътя до къщите на Бренигън се виеше сред борове и брези. Като се качи на близкия хълм, пред погледа му се разкри къщата в старогръцки стил на Дру и Холи. От комина се издигаше пушек, а на тревата бе захвърлено детско камионче.

По-надолу по хълма се намираше старата ферма, в която бяха израсли. Джоди паркира колата си между пикапа, на който старателно бе изписано „Боровинки Бренигън“, и червения корвет на Кевин. Колата на Ерин, която вече бе станала част от пейзажа, също се виждаше наблизо.

Вместо да тръгне към къщата, Джоди се отправи към дигата край мочурищата. Гърдите му постепенно се отпуснаха. Тази атмосфера би била близка и на Меган. Трябваше непременно да я доведе тук през юли. Меган О’Конър му бе едновременно чужда и част от семейството. Спомни си разговора им и у него възкръсна удоволствието да слуша гласа й. Какво можеше да постигне само с думи! Физическата реакция на спомена го накара да се изчерви, докато вървеше сам по дигата.

Къщата на Шон и Ани бе от другата страна на езерото. В дневната светеше, както и в стаята на племенницата му на втория етаж. Всеки от братята му водеше собствен живот, въпреки че бяха свързани с ритъма на годишните времена, общите цели и задачи. Там, сам на дигата, той започна да мечтае този ритъм да навлезе и в неговия живот.

Джоди пъхна ръце в джобовете си и подсвирна на Макс и Домино. Гърдите пак го стегнаха. Тръгна обратно към къщата, а в душата му се прокрадна неясна тревога. Джоди виждаше братята си на верандата. Кевин подсвирна още веднъж и кучетата дотичаха. Той махна на Джоди за поздрав.

— Добре дошъл. Чух, че си останал още един ден и си се възползвал от гостоприемството на О’Конърови.

— Наложи се, заради интервюто, което Ерин бе уговорила. Ти откъде разбра?

— Ерин се обади преди малко. Надявам се, че си обработил Меган. Точно сега имаме нужда от твоя чар.

Джоди се намръщи.

Кевин отвори вратата.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка?

Джоди кимна.

— Тъкмо и аз се готвех да те помоля за същото. Трябва да поговоря с теб.

— Тъкмо навреме. И аз имам да ти казвам доста неща.