Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (17)

XVII

В единадесет часа преди обяд Лиза се обади в „Синия Ирис“. Бяха започнали болките й. Предупреди я да не тръгва веднага. Ще я повикат, когато наближи моментът.

Бес отложи следобедните си часове за посещения и остана в службата, близо до телефона.

Хеатър споделяше.

— Човек си спомня за времето, когато е раждал собствените си деца.

— И още как — отговори Бес. — Раждането на Лиза продължи 13 часа, а на Ранди — само пет. О, трябва да му се обадя и да му кажа новината.

Тя погледна часовника си и набра телефонния номер. Откакто го беше ударила, отношенията им не бяха особено добри. При третото позвъняване той отговори.

— Ранди, добре, че те намерих. Исках да ти кажа, че Лиза е вече на път да ражда. Болките започнаха.

— О-о! Тогава, пожелай й много щастие от мен.

— Не можеш ли сам да й го кажеш?

— Съставът ни пътува днес в един часа за Бемиджи.

— Бемиджи!… — Гласът й прозвуча разтревожено.

— Не е на края на света, мамо!

— Не, но все пак не ми харесва, че толкова често се налага да пътуваш.

— Това са само пет часа.

— Добре, но все пак бъди разумен и внимателен, момчето ми, и гледай да поспиш, преди да пътуваш обратно.

— Да-а…

— И, не пий преди пътуване.

— Ей, мамо, какво в същност си мислиш за мен?

— Просто се притеснявам за теб.

— Грижи се за себе си. Аз вече съм голям.

— Кога се връщаш?

— Може би утре преди обяд. А след обяд ще свирим в Уайт Беар Лейк.

— Ще ти оставя известие, ако бебето вече е родено, ако ли пък не, ти ми се обади в службата.

— Окей, мамо, трябва да тръгвам.

— Да, добре. И това, което още искам да ти кажа, е, че много те обичам!

Последва пауза, след което думите.

— Тук отговарям със същото. — Сякаш му беше трудно да изговори същите думи.

Когато затвори, я обзе безпомощно чувство. Тя гледаше през прозореца и имаше усещането, че е лоша майка и си помисли и за Михаел, как ли се е чувствал през всичките години? Как могат такива разкъсани отношения отново да се вкарат в ред?

— Не ти ли е добре? — Хеатър почистваше регалите близо до нея.

— Ох… И аз вече не зная. — След малко се обърна към нея. — Имаш ли дете, с което да ти е по-трудно, отколкото с другите? Или само при мен е така? Синът ми Ранди е толкова странен, толкова затворен в себе си! Понякога чувствам себе си отговорна за това.

— Не е само при теб така. Моята средна дъщеря Ким просто не понася да я прегърнеш и целунеш. Откакто стана на тринадесет години, не признава нито мен, нито баща си. Критикува музиката, която с удоволствие слушам, колата ми, филмите, които гледам, не понася дрехите, които нося. В къщи идва само когато има нужда от нещо. Понякога не е никак лесно да обичаш такова дете.

— Мислиш ли, че с времето това ще се промени?

Хеатър престана за момент.

— Надявам се!

— Какъв е проблемът при теб и Ранди?

— Истината!

Хеатър даваше вид, че продължава да почиства.

— Можеш да ми се довериш, ако желаеш.

— Той завари мен и баща си в леглото.

Отначало Хеатър се опита да задържи смеха си, но след това така прихна, че магазинът прокънтя. Накрая тя махаше с парцала и викаше „Ура“.

Бес изумено я гледаше.

— Ти пак разхвърля прахта навсякъде.

— О-о, това е чудовищно! Сега трябва да ме уволниш. Аз предусещах, че при вас връзката се задълбочава и че през всичкото време, когато бяхте заедно, причината не беше само служебна. Сега съм много радостна, че чувам това.

— Не виждам причини за радост, тъй като това ни донесе само проблеми. Още след раздялата ни Ранди беше много огорчен, трудно преживя излизането на баща си от дома и сега не може да приеме неговото завръщане. Ситуацията беше извън контрол. Той открито показа презрението към баща си. Не пожали и мен, за което получи една зад врата. Оттогава съвсем се е затворил в себе си. Не зная ти как се чувстваш, но аз мисля, че да си майка е много трудно.

— Това всички чувстваме понякога.

— И в какво сгреших? През всичкото време показвах открито обичта си към него, следях го в училище, посещавах училищните конференции, но в един момент всичко се промени, сякаш пътищата ни се разделиха. Дойде отчуждението. Знам, че пие, пуши марихуана, но не мога да го накарам да престане. Загубих доверието му.

Хеатър се приближи към нея и я прегърна.

— Невинаги ние сме тези, които бъркаме, понякога това е чисто тяхна вина, затова е по-добре да се изчака, докато сами преодолеят това и се върнат към нас или просто следват своя път.

— Той е щастлив с новата си работа. През целия си живот е мечтаел да свири в известен състав, но сега аз наистина изпитвам страх за него. Животът, който води, не е добър. Тези непрекъснати пътувания и късни вечерни концерти!

— Не можеш вече да решаваш вместо него!

— Зная! — Бес леко задържа Хеатър. — Зная това… — след което просълзена се отстрани. — Благодаря ти, Хеатър. Ти си добра приятелка!

— Аз също съм майка, която полага усилия, но… Това, което можем да направим, е да ги обичаме и се надяваме на доброто.

 

 

Откакто разбра, че Лиза вече е с болки и скоро ще ражда, Бес изобщо не можеше да се концентрира в работата си. Тя не намираше спокойствие и беше в трескаво очакване. Реши да полее цветята, започна да прибира разхвърляните нови тапети и непрекъснато поглеждаше часовника си.

Малко преди три часа Марк й се обади и каза, че вече са в болницата, ако иска да тръгва.

Бес грабна чантата си, каза бегло „довиждане“ и изхвърча.

Болницата беше надве мили от „Синия ирис“. До жилището им имаше и други болници, но състоянието на Лиза изискваше по-добри специалисти и затова я регистрираха в тази болница.

За Бес беше приятно да влезе в същата болница, където беше родила и двете си деца.

Хирургическото отделение беше ново. Дълъг коридор водеше към отделението на сестрите. Стаите бяха разположени кръгообразно.

— Аз съм майката на Лиза Падгет — представи се Бес на дежурната сестра, която я заведе в родилното отделение при Лиза и Марк. До тях беше една засмяна сестра със синя престилка с надпис Жана Маерс. Лиза лежеше облечена в операционна риза, а сестрата прикачваше през тялото й съответните бели ремъци.

Лиза забеляза майка си и я поздрави.

Бес се приближи, наведе се и я целуна, след което поздрави и Марк.

— Как върви досега?

— Съвсем добре. Сега, както съм прикрепена към този апарат, можем да забележим, ако бебето реши нещо друго.

А на сестрата Лиза каза.

— Това е майка ми.

А на Бес:

— Това е дамата, която ще ме подложи на седемте мъчения.

Мис Маерс се разсмя.

— Надявам се да не стане така. Не изглежда толкова тревожно. Погледни тук. — Тя пристъпи и сложи ръка на уреда, който даваше сигнали на сърдечен ритъм. — Това са данните от ултразвука. Това, което чувате, е пулса на детето.

Всички втренчено се вгледаха в святкащото малко оранжево оцветено сърчице, докато отстрани излизаше хартиена лента, където можеха да проследят всички съществени подробности.

— А тук, Лиза… — сестрата й показа зелените числа, — това са интервалите на болките. Марк, Ваше задължение е да, внимавате тук. Между болките тук се изписва тринадесет или четиринадесет. Щом се покачи, веднага напомнете на Лиза за дишането. Моментът е настъпил, когато се отбележи тридесет секунди за болките. Всичко това продължава една минута.

Едва сестрата беше дала указанията си, когато Марк извика.

— Покачва се!

Той се приближи до Лиза, без да изпуска от очи монитора, напомняйки й за дишането.

Бес стоеше безпомощно до тях, гледаше измъченото от болка лице на Лиза и чувстваше, че вътрешно повтаря движенията, които Марк й подсказваше.

Когато четвърт час по-късно настъпи следващата серия болки, вече беше дошла и майката на Марк. Той попита и за баща си.

— Още е на работа, но му оставих бележка. Ей, детето ми, днес отново ще върнеш своята талия. Ще бъде момче, повярвай ми.

Болките идваха и преминаваха.

Бес трудно издържаше на гледката. „Милото й момиче, колко се грижеше за братчето си, така както по принцип правят по-големите сестри.“

Макар тези болки да водеха към едно ново щастие, беше трудно да се издържат. В някои моменти си мислеше, че сигурно щеше да бъде по-добре, ако беше дошла, когато детето вече е родено.

В шест и половина дойде и Жак Падгет. Бес почувства, че станаха твърде много и излезе за момент. Малко преди седем тя отново влезе вътре, сложи ръка на рамото на Марк и му предложи да излезе за малко.

— Мисля, че мога да те сменя!

Марк с благодарност се оттегли и седна в едно кресло. Лиза отвори очи и уморено се усмихна. Косата й беше станала на фитили от влагата, а лицето й беше леко подпухнало.

— Татко сигурно няма да дойде, нали?

Бес хвана ръката й.

— Не зная, мила.

Марк се обади.

— Звънях в бюрото му, казаха, че ще му предадат.

— Бих искала да дойде.

— И аз, мила.

Беше й казала истината. В последните часове желаеше повече от всичко Михаел да бъде до нея. Но може би щеше да се получи същото, както при празничното парти на Барбара и Дон.

В десет часа нямаше никаква съществена промяна. Извикаха лекар, за да й направи инжекция с лека упойка. Бебето беше голямо, може би около четири килограма. Средството не пречеше на напъните.

Марк подремна, очите на Жак се затваряха, а Бес отиде да се обади на майка си. Стела не искаше да смущава раждането, но чакаше с нетърпение известието.

След разговора Бес тръгна обратно към отделението. В главата й отново нахлуваха спомени, от които очите й се навлажняваха. Нямаше сили да влезе веднага вътре и остана до прозореца, загледана навън.

Гласът на Михаел й прозвуча като спасение.

— О-о, ти ли си, най-после — каза тя.

Видът му я върна отново в годините, когато децата бяха малки, времето на общите тревоги и радости.

— Съжалявам, бях в командировка и сега се прибирам.

Спонтанната й прегръдка го озадачи.

— Бес, какво става?

— Всъщност, още нищо. Радвам се, че най-после си тук.

Той здраво я прегърна и въздъхна облекчено. Зимната градина беше зад тях, а в отделението беше още спокойно. Сякаш за момент времето спря. Никакви бързи разминавания, никаква причина да се прекъсне прегръдката, сами със силното чувство, което им даваше сила.

Полагайки глава на рамото му, Бес каза.

— Преди малко си мислех, колко по-лесно беше, когато децата бяха малки и до късно играеха с децата на съседите. О-о, Михаел, не беше ли това едно приказно време?

— Да, така беше!

Тя чувстваше ръката му, галеща косите й.

— … а сега Ранди пътува със състав, докато Лиза тук се опитва да преодолее мъките.

Михаел я хвана за раменете и потърси погледа й.

— Така става един ден, Бес. Те просто вече са пораснали.

Изражението на очите й говореше, че не е готова да приеме това.

— И аз не знам, какво става с мен. Обикновено не съм чак толкова сантиментална.

— Не се упреквай. В такъв момент е разбираемо това сантиментално усещане.

— Ах, Михаел. — Тя се отпусна на един стол. — Беше ли вече при Лиза?

— Да, сестрата ми каза, че са й сложили лека упойка, за да си почине. От три часа е тук.

Бес кимна.

Той седна до нея, взе ръката й и пъхна пръстите си между нейните, стискайки ги здраво. Тя си мислеше за времето на раздялата, за дебелоглавието си, за самотата си, за чувството на сигурност, което в момента изпитваше.

В полунощ сестрите се смениха. Новата сестра се представи — Марки Унгер. Тя влезе в помещението, където беше Лиза, погледна към уреда и, след като се върна обратно при тях, каза: „Никаква промяна“.

Около два часа след полунощ болките се подновиха. Действието на упойката беше преминало и пристъпите бяха на пет минути. Това предизвика раздвижване в отделението. Този, който трябваше да присъства при раждането, дойде облечен със стерилно облекло. Сестрата вече не напускаше Лиза. Тя стоеше от едната страна, а от другата беше Марк.

Бес беше развълнувана, гледайки този маскарад, в който виждаше само очите, най-вече тези на Михаел. Също като някога, когато се влюби в него, същите трескави неспокойни очи.

Той леко се наклони към нея.

— Как се чувстваш?

— Страхувам се. Не зная, дали да влизам вътре, а ти?

— Аз също. Само дано не припадна!

— Но все пак искаш да присъстваш?

— Да, тази малка хитрушана ме убеди.

Когато влязоха вътре в родилната зала от Лиза се виждаха само два хълма, образувани от коленете й. Тя тежко дишаше и с помощта на Марк осъществяваше напъните.

— Още не — успокояваше я сестрата. — Пестете силите си.

— Но вече е време, време е. Ооо.

Чуваше се гласът на Марк.

— Поеми въздух… издишай…

Когато болките отминаха за момент, тя се огледа и видя баща си.

— Татко? — Тя болезнено се усмихна.

— Здравей, скъпа. — Той се приближи и стисна ръката й. — Аз все пак успях. При теб съм. Смелост, момичето ми.

— И мама — шепнеше тя. — И двамата сте тук. — Тя леко се надигна и още веднъж се опита да се усмихне, след което затвори очи и се отпусна. Беше постигнала целта си да ги види тук двамата до нея.

Дойде още една сестра, цялата в стерилно облекло.

— Лекарката скоро ще бъде тук — каза тя, след това погледна Лиза в лицето. — Здравей, Лиза, аз съм Ан. Аз ще се погрижа за бебето, когато дойде, ще го премеря и изкъпя.

Лиза й кимна. Минути по-късно дойде и лекарката.

— Здравейте, доктор Левис — бодро поздрави Лиза. — Защо се забавихте толкова?

Тя първо погледна монитора, след което поздрави и се обърна към нея.

— О-о, аз съм готова отдавна, но чаках повикването. А сега да видим, време ли е да изкараме бебето на бял свят, за да може да ни види.

Последваха нови пристъпи, болки, лекарката умело вършеше своята работа, сестрите бяха плътно до нея, изпълнявайки мигновено всички нареждания.

Но бебето сякаш отказваше да се появи. Когато Бес видя, че очите на Михаел са влажни, вече не правеше никакви усилия да сдържа сълзите си.

— Лиза, ще се опитаме да Ви помогнем. Ще прихванем главичката на детето, но ще трябва да ни помогнеш. Ще го направим едновременно.

— Ще му причиним ли болка?

— Не — успокои я лекарката.

Марк нежно притискаше Лиза, изпълнен с желание да помогне.

— Горещо ми е — стенеше Лиза, — не ме докосвайте…

Бес безпомощно стоеше отстрани, а Михаел се опита да хване ръката й.

— Сега… — каза д-р Левис и всички видяха, как тялото на Лиза изтъня. Тя отново болезнено извика и ето че в ръцете й се появи главичка с размазана кръв по черната коса.

— Момиче е! — осведоми лекарката, когато вече го държеше цялото в ръцете си.

Лиза се усмихна.

Марк извика.

— Юху-у.

Хилде галеше Марк по гърба, а Бес и Михаел срещнаха възторжените си погледи.

Сестра Ан пое бебето с мека хавлиена кърпа и го положи върху корема на Лиза. Лекарката притисна връвта на две места и подаде на Марк една ножица.

— Какво ще кажете, млади татко, искате ли да отрежете пъпната връв?

Бебето се движеше и опитваше да извади ръчичките си от кърпата.

— Истинска лудост — каза Лиза, — най-после е тук. Здравей, Натали, как си? — А към лекарката: — Не трябва ли да крещи?

— Не, след като така добре диша, а тя го прави чудесно.

Лиза знаеше, че още не е приключило всичко. Следваха няколко шева, които трябваше да изтърпи.

През това време Натали преминаваше от ръце на ръце при татко, при баба и пак при баба и при дядо. Очите на Михаел сияеха от радост.

— Здравей, Натали — поздрави той мъничката кукла, която беше толкова хубава, колкото и едно новоизлюпено пиленце, само че със своите юмручета.

— Трябва да информирам Жак — каза Хилде и веднага излезе, докато Бес и Михаел продължаваха да се възхищават на малката Натали.

— Съжалявам, че пропуснах появяването на моите деца на този свят — каза Михаел.

Когато влязоха Жак и Хилде, те тръгнаха към чакалнята, тъй като сестрата взе бебето, за да го премери и повие.

Навън беше тихо. Свалиха маските си и паднаха в прегръдките си, без да могат да кажат нито дума.

Когато Михаел проговори, гласът му трепереше.

— Никога не съм се чувствал така.

— Как?

— Така възвишен, изпълнен с нещо ново.

— И аз се чувствам така.

— Това е още една част от нас, която се появява на този свят. Бес, това просто ме омайва!

Така беше. Тя чувстваше буца в гърлото си, жадуваше за Михаел и не желаеше никога повече да го напуска.

Той с облекчение каза.

— Толкова съм щастлив, че преживяхме това заедно.

— Аз също, Михаел! Мисля, че без теб трудно щях да издържа.

— Благодаря на бога, че можах да преживея това.

Те продължаваха да стоят прегърнати, докато почувстваха успокоение.

— Уморена ли си?

— Да, а ти?

— Мога да падна.

Сбогуваха се с младите родители, които, озарени от щастието, изпълнени с любов, държаха розовото, вече изкъпало кърмаче, без да откъсват поглед от него.

Бес се наведе, погали Лиза по косата, целуна я по челото, след което целуна и бебето.

— Лека нощ, скъпа, до утре след обяд и ти благодаря, че ни позволи да преживеем това заедно с теб.

След това се приближи Михаел и целуна и двете дами. Той също беше развълнуван и само промълви.

— Всъщност, аз не исках да идвам, но се радвам, че го направих. Благодаря ти!

След това те прегърнаха и Марк и напуснаха клиниката.

Навън вече просветляваше. Врабчетата цвърчаха около дърветата. Небето сменяше цветовете си от тъмни към по-светли. Когато застанаха пред колата на Бес, Михаел взе ръката й, казвайки.

— Ето, че направихме нещо съвместно.

— Имам чувството, че аз родих това дете.

— Представяш ли си, ние вече сме баба и дядо!

Тя се усмихна изтощено.

— Само че доста уморени баба и дядо.

— Ще ходиш ли днес на работа?

— Мисля да изчезна, а ти?

— Струва ми се, че днес Хеатър ще трябва без мен да се оправя. Ще поспя няколко часа, а след това ще посетя Лиза.

— Да, аз също.

Повече нямаше какво да си кажат. Беше време да се разделят. Нощта беше напрегната. Очите й горяха, гърбът я болеше, но те продължаваха да стоят на паркинга, хванати за ръце. Един трябваше да се реши.

— Е… тогава до утре — каза с усилие Бес.

— Да… — повтори той, — до утре!

Разделиха се без всякакво желание и всеки се отправи към колата си.

Докато тя палеше мотора, той се подпря на вратата, наблюдавайки я. Изглеждаше тъжна, когато му махна през прозореца.

Той извади ръка от джоба си, докато я проследяваше, се почувства сам и изоставен.

Мислеше за самия себе си, за бъдещето и колко пусто е всичко без нея. Отново изплува въпросът. „Защо? Защо трябваше да се стигне до тук? Ние се нуждаем един от друг, обичаме се и трябва отново да бъдем едно семейство.“

Той запали мотора и след секунди излетя като луд от паркинга. Минавайки покрай знака „Стоп“ и надвишавайки позволената скорост, потегли след нея. Пред дома й той със свистене спря. Колата й беше вече в гаража, а вратата заключена. Той изтича към входната врата, натисна звънеца и удари няколко пъти с юмрук и изчака. Трябва вече да е горе, значи ще мине малко време, докато отвори. Тя остана с отворена уста, когато го видя.

— Михаел, случило ли се е нещо?

Той нахълта вътре, затвори вратата и я прегърна.

— Ти сама знаеш какво се случи. Ти и аз живеем в две отделни жилища, разведени сме, въпреки че се обичаме. Това е безумие, след като можем да бъдем заедно и да сме щастливи! Аз искам… — той здраво я стисна в прегръдките си, — толкова искам да сме заедно. — Той прекъсна, за да я целуне, след което продължи. — Искам Лиза и Марк да могат да доведат бебето при нас вкъщи, да ги приемаме с отворени обятия и за Коледа всички да бъдем заедно. Толкова искам да опитаме да поправим това, което причинихме на Ранди, може би не всичко е загубено. — Той хвана лицето й с двете си ръце. — Моля те, Бес, ожени се отново за мен, аз те обичам! Този път всичко ще бъде по-добре, ще правим компромиси заради нас двамата и заради децата ни. Не виждаш ли, че Лиза е права? Това е правилният път за нас!

Тя плачеше още преди той да завърши предложението си и сълзите обливаха лицето й.

— Моля те, не плачи, Бес… Моля те…!

Тя се притисна до него и обгърна шията му с ръце.

— Михаел, всичко това желая и аз. Аз те обичам и Ранди има нужда от нашата помощ.

Сега можеха да направят това, което толкова им се искаше на паркинга. Те се целуваха плътно притиснати от главата до краката, съсредоточено и страстно и същевременно толкова изтощено, че и двамата не разбираха, откъде черпят сили.

Той поглъщаше солените й сълзи и шепнеше.

— Нека веднага да се оженим, възможно най-бързо.

Тя му отговори през сълзите си.

— Когато ти пожелаеш.

— … и още днес ще кажем на децата… и на Стела също. Ще я направим втората щастлива жена в Щатите.

Бес се засмя.

— По-скоро третата щастлива жена след Лиза.

— Окей, третата, но тя наистина много ще се радва.

— Ще полудея от радост…

— Наистина ли? А аз просто ще се поваля.

— Не ти ли се струва, че трябва да поспим?

— А след това? Отново да ни изненада Ранди?

Михаел я прегърна, чувствайки гърдите й плътно до себе си.

— Знаеш, че след това спиш по-добре.

— Днес това няма да е мой проблем.

— Жестока жена!

Тя му се усмихна мило.

— Михаел, ще имаме много време за това, но сега наистина съм много уморена и не искам още веднъж да настроя Ранди срещу нас. Нека бъдем разумни.

Той хвана ръцете й.

— Добре, ще бъда послушно момче. Ще се видим ли по-късно в болницата?

— Приблизително към два часа.

— Ще бъда там. Ще ме изпратиш ли до колата?

Тя се погали в него. Тръгнаха по коридора край разцъфналата бувардия, която беше отрупана с бели цветове и от лекия ветрец отвън се разнасяше ароматът й.

В колата, вече седнал зад волана, той подаде главата си и целуна наведената към него Бес.

— Обичам те, Михаел — прошепна тя.

— Аз също те обичам и съм убеден, че този път ще успеем.

Колата потегли, но той не откъсваше очи от нея.

— Отвратително е да си възрастен и разумен човек. Предпочитах да те заведа в спалнята и да се насладя с теб.

Той се засмя.

— Ще наваксаме всичко пропуснато, Бес, само почакай. Тя се дръпна назад, кръстоса ръце и проследи отдалечаващата се кола.