Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (15)

XV

Когато Бес приближи дома си, горе навсякъде светеха лампи. Тя разтърка чело, след което бавно прибра колата в гаража. Едва стъпила на прага, срещу нея се изправи Ранди.

— Къде се загуби, мамо? Вече мислех, че няма да се прибереш.

През главата й минаха светкавични мисли.

— Какво става, случило ли се е нещо?

— Не, но аз имам определен час за представяне в оркестър. Приятелят на баба ми, този странен мъж, е уредил за мен това. Оркестърът се казва „The Edge“.

Бес отпусна раменете си и с облекчение каза.

— Слава тебе, Господи, вече мислех, че е станало нещо непоправимо.

— Можеш ли да си представиш, старият Гилберт е бил притежател на дома за балове и представления „Уитроу“ и познава много състави, агенти, притежатели на барове. Даже вече е разговарял със солидни личности за мен. Фантастично, нали?

— Наистина е великолепно! А кога ще се представиш?

— Още не знам точно. През последните дни те са имали концерти в Бисмарк, Норд Дакота и утре се връщат обратно. След обяд трябва да се обадя. И къде изчезна ти? Цяла вечер стоя тук и те очаквам, за да ти разкажа всичко това.

— Бях при баща ти.

— При баща ми? — Възторжеността на Ранди мигновено изчезна. — Искаш да кажеш по работа?

— Не, този път бях поканена на вечеря, която той сам беше приготвил.

— Баща ми може да готви?

— Да, и при това много добре. Ела с мен и ми разкажи още нещо за този джазов оркестър.

В стаята й, където работеше телевизорът, тя забеляза, че Ранди беше лежал на леглото й. „Наистина е било много важно за него, за да се озове в спалнята ми.“ Тя се пъхна в банята, облечена в домашен халат и викна оттам.

— Каква музика свири този състав?

— Отново рок. Смесица от стария и новия, смята Гилберт.

Отговорите съответстваха на маловажните й въпроси.

Когато излезе от банята, тя беше привързала косата си, лицето й беше без грим и тя разтриваше крема си.

Ранди беше седнал с кръстосани крака върху леглото й, изглеждаше малко чужд на светлите кремави и розови тонове около него.

— Ти знаеше ли нещо за това? Искам да кажа, баба казвала ли ти е?

— Не, и аз съм толкова изненадана, колкото и ти. — Тя намали звука на телевизора и освободи косата си.

— Старият Гилберт… Можеше ли да допуснеш такова нещо? — Ранди клатеше учудено глава.

— Само като си помисля как танцуваше на сватбата, мога да повярвам.

— И всичко идва от това, че аз свирих там.

— Виждаш ли? На човек са му необходими смелост и търпение.

Ранди се захили и започна да барабани по колената си.

— Страхуваш ли се? — попита майка му.

— Е, не бих казал… но все пак малко, може би.

— И аз бях нервна и несигурна, когато откривах магазина си, но, както виждаш, тръгна добре.

Ранди я изгледа.

— Да, това наистина беше така.

Той остана известно време замислен, преди да зададе въпроса си.

— Как са нещата между теб и стария?

— Искаш да кажеш, баща ти, нали?

— Да, извини ме… баща ми! Получава ли се нещо?

Бес стана и отиде към тоалетната масичка, където започна да се маже от някакви туби.

— Ние сме само приятели. — Тя се приближи към огледалото и започна да масажира определени места от лицето си.

— Ти си една жалка лъжкиня, мамо, знаеш ли това? Вече беше с него в леглото, нали?

— Ранди, това наистина не те засяга.

Тя хвърли тубата отгоре на масичката.

— Окей, Окей. — Той стана от леглото й. — Аз просто не те разбирам, това е всичко. Първо се развеждаш с него, след това обзавеждаш дома му, а сега… — Той направи безпомощна физиономия и замлъкна.

Тя се обърна към него и го погледна право в очите.

— Искам, и мисля, че е редно, да се отнасяш с необходимия респект към мен и да не се бъркаш в личния ми живот. Никога не съм те питала за сексуалните ти връзки и не искам и ти да се интересуваш от моите, Окей? В края на краищата ние сме възрастни хора и преди да вземем някакво решение, трябва да сме наясно със себе си. Нека приключим разговора дотук.

Ранди я гледаше втренчено, разкъсван от две силни усещания. От една страна, родителите му отново да са заедно му носеше облекчение, но мисълта да сключва примирие с баща си го огорчаваше. Преди да напусне стаята й, той се обърна към нея.

— Знаеш ли, мамо, когато ставаше въпрос за Кайт, не беше толкова чувствителна.

Дълго, след като той излезе, тя разсъждаваше върху думите му и установи, че той наистина има право. Тя седеше приведена с ръце между коленете, опитвайки се да тури в ред мислите си. Накрая легна на леглото и отново се запита, какви ще бъдат последствията от вечерта с Михаел. В същност държанието й беше чиста защитна реакция. Тя се плашеше и затова така рязко се раздели с Михаел и направи тази сурова критика на Ранди. Рискът от една тясна връзка беше твърде голям — боже господи, какво в същност обмисляше тук? Та то вече се случи. Всичко останало беше разочарованието й. Връзката беше възстановена и те вероятно отново бяха влюбени. Каква по-логична развръзка от женитба? Бес се сви на леглото и затвори очи.

„Аз, Бес, вземам теб, Михаел… в добри и лоши дни… докато смъртта ни раздели.“

Вече беше повярвала в тези думи и какво й донесоха? Много грижи и лишения, които трябваше да преодолее, когато една фамилия, един дом и две сърца се разделят окончателно.

Идеята, още веднъж да рискува, просто й се стори глупава.

 

 

Музикалното представяне на Ранди беше определено за понеделник два часа след обяд в клуб „Стопенуингс“. Когато Ранди се появи с палките в ръце, оркестърът репетираше, подготвяйки се за вечерното представление. Залата беше тъмна, а сцената беше осветена от прожектори. Един от китаристите непрекъснато правеше проба по микрофона: „едно, две, три, проба“, докато друг в дъното на сцената проверяваше монитора на усилвателя на китарите.

— Здравейте! — поздрави Ранди, излизайки от тъмнината.

Всичко замлъкна. Главният китарист, който изглеждаше като Исус Христос на картичка, погледна към него. Той държеше в ръцете си електрическа китара, а пред него на статива димеше цигара.

— Хей, момчета, новият е тук! Нали ти си Гуран?

— Точно така, Ранди. — Той подаде ръката си.

Мъжът се наведе, притискайки китарата към себе си и му подаде ръка.

— Пике Уатсон — представи се той, след което се обърна и представи контрабасиста: Дани Скарфели. Последваха имената на всички от състава, като всеки приветливо го поздравяваше.

— А там в дъното е Лес, той се грижи за осветлението. Лес, тук е Ранди Гуран.

— Нека чуем какво може.

Докато другите се връщаха по местата си, той попита:

— Е и какво знаеш ти?

— Всичко, което кажете, все едно Бийт или Рок.

— Окей!

В същност той очакваше нещо по-просто, тъй като това вече беше от друг мащаб — като за истински талант.

Ранди седна зад ударния инструмент, който почти не се различаваше от неговия. Докосна педалите, премина през петте барабана и каза:

— Всичко е ясно. Аз ще ударя три предварително и четвъртият е началото.

— Тогава да започваме — каза Пике, оставяйки цигарата си.

За Ранди музиката беше лекарство, нищо друго нямаше значение. Докато свиреше той живееше в хармония с двете дървени палки, в синхрон с инструментите, като до известна степен проявяваше мистичен контрол. Имаше чувството, че ръцете и краката следват мисълта му, и беше изненадан, когато парчето приключи. Наистина ли изсвири всички тактове последователно? Това парче винаги му се струваше много по-голямо.

Той заглуши барабаните с пръсти, след което постави ръцете на бедрата си, в очакване на присъдата.

Пике Уатсон изглеждаше доволен.

— Хей, момче, ти наистина си добър.

Ранди се засмя.

— Какво ще кажете с нещо друго?

Те изсвириха един блус, след което още три парчета. Типичните музиканти са като пияниците, те не могат да спрат на едно.

— Добро начало — каза Скарфели.

— С кого си свирил досега? — попита Уатсон.

— С никой. Това е първото ми участие.

Уатсон събра вежди, поглади брадата си и погледна към другите.

— Какъв ударен инструмент имаш?

— „Пеарлс“. Комплект с всичко, което принадлежи към него.

— Женен ли си?

— Не!

— Деца?

Ранди се ухили, а Уатсон продължи:

— По дяволите, човек днес не може да бъде сигурен в нищо. Значи можеш да пътуваш?

— Да!

— Някаква друга професия?

Ранди сви рамене.

— Ако пакетирането на ядки може да се нарече професия?

Оркестрантите се разсмяха.

— Имаш ли четири колела под себе си?

— Това не е проблем. — Макар че в същност беше, но можеше да го разреши.

— Членуваш ли някъде?

— Не, но ако вие желаете…

— Който и да се включи в състава, трябва да направи шест задължителни проби в продължение на шест дни.

— Никакъв проблем. Палата с ядките мога да напусна само с едно обаждане.

Пике Уатсон погледна въпросително групата си, преди да каже.

— Слушай, ще ти се обадим, Окей!

— Добре! — Ранди подаде ръка на всички и скочи долу.

— Благодаря ви, че имах възможност да свиря с вас. Харесва ми групата ви. Всичко бих направил, за да мога да се присъединя към нея.

Той усмихнато се оттегли и излезе под следобедното слънце. Имаше чувството, че му трябва едно дръпване, за да стопи напрежението. Той пое дълбоко въздух и затвори очи, сякаш имаше желание да погълне синьото небе. След това с танцови стъпки се отправи към колата си. Какво чудо, не би могъл да си представи нещо по-голямо от това да свири с истински музиканти! Беше възвишената му цел.

„The Edge“ — сигурно бяха пробвали и много други, хора с опит, които са свирили и в други състави. Какъв шанс можеше да има срещу такива конкуренти?

Той скочи в колата си и отвори прозореца. Без климатик колата беше като сауна. Включи мотора, сложи една касета и в момента, в който искаше да потегли, почувства силен удар върху колата си.

„Небеса, какво беше това?“

Той удари спирачки и подаде главата си навън. До колата стоеше Пике Уатсон с още стиснат юмрук. Той се наведе към отворения прозорец.

— Хей, Гуран, не бързай толкова.

Ранди изключи уредбата.

— Слушай, избрахме те за барабанист.

Ранди усети шока. Усети го по-бързо от дръпването на марихуана и се почувства много по-добре.

— Наистина ли?

— Знаехме го преди да си тръгнеш, но при нас никой не решава сам. Имаш ли желание да се върнеш обратно и да се упражняваш още няколко часа?

Ранди го гледаше като онемял.

— Небеса! — шептеше той. — Аз просто не мога да повярвам.

Уатсон го подкрепи:

— Човече, ти наистина си много добър, но ние имаме само шест дни, а за да те включим в програмата — само четири часа. Е, какво мислиш?

Ранди го погледна засмяно.

— Нека само да паркирам колата.

Слизайки той се запита, как ще си служи с педалите, като колената му бяха омекнали, и как ще импровизира, след като трепери от вълнение.

— Трябва максимално бързо да си набавиш профсъюзна карта — каза му Пике, когато прекрачиха залата.

— Както кажеш — отговори Ранди, изравнявайки крачките си с него, докато приближаваха парадиса.

 

 

Бяха изминали три дни от вечерта с Бес. В службата той почти не говореше. Караше колата без да включва радио, а в къщи голяма част от времето прекарваше на терасата, с крака на перилата, той проследяваше гребните лодки в езерото. Така беше и във вторник вечерта. Телефонът иззвъня. Беше Лиза.

— Здравей татко, аз съм долу на входа, ще ми отвориш ли?

Когато тя излезе от асансьора, той вече стоеше на отворената врата. В сините си шорти и бяла подходяща блуза тя изглеждаше вече доста закръглена.

— Я гледай ти! — Той я притисна до себе си. — Сега ти с всеки изминат ден наддаваш.

— Също като купола на катедралата Сейнт Паул, нали?

— Много мила изненада, влизай вътре.

Те седяха на шезлонгите, пиеха малцова бира и наслаждаваха на настъпването на вечерта. От залеза короните на дърветата бяха златни.

— Как си ти, татко?…

— Добре съм.

— Отдавна не си се обаждал.

— Бях доста зает. — Той й разказа за плановете си на площад Виктория, за вече отминалите ядове и проблеми с живущите. Спомена и за училището по готварство и за приятното чувство да умееш сам да вършиш това.

— Вярно ли е, че си готвил за мама?

— От кого научи това?

— Ранди ми се обади и между другото ми спомена.

— Вероятно не е бил много въодушевен.

— В момента Ранди се вълнува от други неща. Успешно се е представил пред един много добър състав.

Михаел открито изказа радостта си.

— Това е наистина чудесно.

— Той изцяло е погълнат от това. Преди обяд се упражнява с касети, а след обяд репетира с джазовия оркестър. Мама не ти ли се е обадила, за да ти разкаже това?

— Не!

— Но нали в събота вечер сте били заедно…? — Лиза го гледаше многозначително.

— Не се получи с нас двамата.

Лиза стана и се облегна на перилата.

— По дяволите — чу я той да казва.

Михаел наблюдаваше гърба й. Косата й беше прибрана в свободна плитка и задържана със синя панделка.

— Скъпа, престани да мечтаеш за това аз и Бес отново да бъдем заедно. Не вярвам, че изобщо някога ще се стигне до това.

Лиза се обърна към него:

— Но защо? Ти си разведен. Тя е свободна. И двамата сте самотни. Защо тогава не се получава?

Той стана, положи ръка на рамото й и нежно я обърна към езерото.

— Не е толкова просто. Между нас лежи миналото, което не може магически да изчезне.

— Кое? Твоята връзка? Нима майка ми още се вълнува от това?

Досега Лиза не беше говорила за това и когато той чу да я споменава така открито, разбра, че като баща и дъщеря те са вече на съвсем друго ниво.

— За това никога не сме говорили с теб.

Тя сви рамене.

— Винаги съм го знаела.

— Но ти никога не си ме упреквала като другите.

— Винаги съм мислила, че ти си имал своите причини. — Той не каза нищо и тя продължи: — Винаги съм слушала доводите на майка ми, но, доколкото си спомням, по онова време у нас не всичко беше наред и това, погледнато реално, беше по нейна вина.

— Много ти благодаря за разбирането.

— Татко? — Лиза го гледаше прямо. — Ще ми отговориш ли на един въпрос? — приликата й с Бес беше поразителна, особено когато го гледаше по този начин.

— Обичаш ли мама още? Искам да кажа поне малко? — Тя напрегнато очакваше отговора.

Той свали ръката си от рамото й.

— О-о, Лиза…

— На сватбата ми имах чувството, че и двамата се обичате.

— Може би това е истина, но…

— Татко, отговори ми.

— Ти не ме остави да се доизкажа. Сигурно е така, само че ние и двамата сега сме по-предпазливи, особено майка ти.

— Мисля, че тя те обича, даже много, но аз разбирам страха й да ти го показва. Кой не би постъпвал по този начин, ако е бил изоставен от партньора си, заради друга жена. Моля те, не ми се сърди, че ще ти го кажа! Когато се разделихте, аз не заех ничия страна, но днес го правя и то за двамата. Толкова искам да се намерите отново. Аз… не знам как да се изразя… — Сълзи замъглиха очите й. — Дай ми ръката си, татко!

Той разбра какво имаше пред вид. Тя положи ръката му върху корема си.

— Тук вътре е твоето внуче. Аз му пожелавам най-добрите предпоставки, които едно дете може да има, и към тях принадлежи и дома на неговите баба и дядо. Моля те, не се отказвай от мама. Ти беше този, който я напусна, значи ти трябва да си този, който ще се върне при нея и ще я убеди, че беше грешка. Ще опиташ ли?

Михаел я притисна до себе си.

— Знаеш ли, много е опасно така да се идеализират нещата.

— Ще опиташ ли?

Той замълча.

— Не мисля, че нещата са толкова прости. Аз ви наблюдавах и знам, че вечерта след сватбата нещо се случи… моля те, татко!

Обещанието му да има грижа за транспортирането на пианото беше много по-лесно.

— Лиза, наистина не мога да ти обещая това. Ако поне малко имахме прогрес.

Начинът, по който приключи сексуалната им нощ, беше направо смешен. Оттогава имаше усещането, че е постъпил глупаво и деспотично. Ако все пак Бес още го обичаше, както Лиза твърдеше, то тогава много странен беше начинът, по който го изразяваше.

Лиза се освободи от ръката му, показвайки разочарование от неуспешните си напътствия.

— Опитах, но… По-добре ще е да си тръгвам.

Той я придружи до асансьора. Тя се обърна още веднъж към него.

— Има още нещо, което искам да те попитам.

— Казвай!

— Става въпрос за раждането на детето. Искаш ли да присъстваш? Родителите на Марк също ще бъдат.

— Майка ти също, нали?

— Естествено!

— Това е още един опит за сближаване, нали?

Лиза отново сви рамене.

— Защо не, може да е единствена възможността да се преживее такъв спектакъл. Знам, че не си присъствал при раждането на мен и Ранди. Мислех… — Тя отново вдигна рамене.

— Благодаря ти, че ме попита. Ще помисля за това.

Когато Лиза си отиде, Михаел отново се върна с мислите си при Бес, оставайки в същото нерешително състояние. От събота той минаваше покрай телефона, сякаш беше грешник, оставен на покаяние. Искаше му се да й се обади, за да й каже, че съжалява, но това означаваше да я направи още по-уязвима. Отново се отказваше.

На следващия ден той все пак се обади. Беше единадесет часа и той очакваше, че Ранди ще вдигне телефона. За негово учудване се обади Бес.

— Бес! — Той се плъзна със стола напред към бюрото си. — Какво правиш в къщи?

— Дойдох набързо да изям един сандвич и да взема каталозите, които забравих, а ще ми трябват за следващото посещение.

— Всъщност, аз исках да говоря с Ранди.

— Няма го в къщи, съжалявам.

— Разбрах, че е успял да се класира за един състав и исках да го поздравя.

— Да, наистина успя!

— Вероятно е много въодушевен.

— Може да се каже. Вече напусна предишната си работа и всяка сутрин се упражнява вкъщи. Днес отиде да търси някаква употребявана кола, с която да може да транспортира ударния си инструмент.

— Има ли пари за това?

— Вероятно не, но аз не съм му предлагала.

— Какво ще кажеш, аз да направя това?

— Сам решавай.

— Питам те за съвет, Бес. Той е наш син и аз искам да направя това, което ще бъде най-добре за него.

— Е, добре, щом искаш мнението ми, аз съм за това, сам да се справи. Ако това наистина е неговата мечтана работа, вярвам, че ще успее.

— Добре, така да бъде.

Последва кратка пауза. И тъй като едната тема беше приключила, оставаше другата…

Михаел несъзнателно местеше ръцете си по бюрото.

— Бес, за събота вечер… — Тя мълчеше. — Цяла седмица вече мисля за това, да ти се обадя и извиня. Мисля, че ти имаше право. Не беше разумно от наша страна. Това направи всичко още по-комплицирано.

— Мисля, че повече не трябва да се виждаме.

Не последва отговор.

— Не бива да караме Лиза да храни празни надежди. Искам да кажа, след като това не води на никъде, защо да се измъчваме и двамата?

Той получи сърцебиене. Боже господи, не се ли повтаряше същото от времето, когато си телефонираха от колежа, пълни с желание един за друг, след което полагаха усилие да вършат това, което в момента беше наложително. Когато отново искаше да каже нещо, той почти шепнешком попита:

— Бес, на телефона ли си?

Гласът й прозвуча напрегнато.

— Проклетата истина е, че това беше най-добрата ми сексуална връзка от последните хубави години, когато все още бяхме женени. От събота непрекъснато мисля за това, сравнявайки го с новата връзка, и мисля, че с теб беше невероятно. И ти ли почувства така отношенията ни?

— Да — шепнеше той, усещайки, че ще изпадне в ерекция.

— Това е важно, нали?

— Разбира се!

— От друга страна, това не е най-важното. Тийнейджърите разсъждават така, а ние отдавна не сме.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че се страхувам от нов провал, Михаел. От събота, каквото и да върша, мисля за теб, а това ме плаши още повече.

— Да не мислиш, че с мен не е така?

— За един мъж винаги е по-различно.

— Моля те, Бес, престани. Моите чувства са огледални на твоите.

— Михаел, когато влязох в банята, в едно от чекмеджетата намерих цяла кутия кондоми, цяла кутия!

— Това ли е причината за твоето променено отношение и тази отчужденост, преди да си тръгнеш?

— А ти как би постъпил? — Гласът й прозвуча гневно.

— Обърна ли внимание колко липсват? — След като тя не отговори, той продължи. — Точно един. Можеш да дойдеш и да ги преброиш. Този, който липсваше, беше в джоба ми от вечерта, когато беше при мен. Аз не съм се развъртял в околността, Бес.

— О-о, моля те, спести ми това!

— Е добре, мога и да не го казвам. Ти знаеш много добре, че не го правя.

— Как да ти повярвам, след като преди шест години това беше причината, поради която се разделихме.

— Мисля, че вече приключихме тази част и се обединихме в едно, че и двамата носим вина, за да се стигне до там. И ти отново започваш? Един-единствен път се любихме и ти отново започваш с упреците. Ясно е, че до края на живота си няма да мога да извоювам правото си.

— Никой не иска това от теб.

След една по-дълга пауза, той каза с глас, в който се чувстваше потиснат яд. — Всичко е ясно като бял ден. Моля те кажи на Ранди, че съм се обаждал.

— Ще му предам.

Без да каже нито дума повече, той затвори. „Гадост! Гадост! Гадост!“ Той три пъти удари по бюрото, при което изпита болка. Вбесено гледаше към телефона. „Какво всъщност искаше от него? Защо трябва той да се чувства виновен, след като тя отвръщаше със същата страст и желание? Нищо нередно не е направил. Ни най-малкото. И двамата съвсем съзнателно извършиха всичко, нямаше прелъстяване и измама. Ужасно нещо са тези жени! А тази повече от всички.“

 

 

Края на следващата седмица той прекара в ловната си хижа. Изпохапаха го комари, полазиха го паяци и единственото нещо, което желаеше, беше да може да се обади на Бес, за да й каже своето обвинение. Поне да беше открит ловният сезон или да имаше някой до него.

Все още изпълнен с ярост, той се върна в града и още с влизането си грабна слушалката на телефона, след което я запрати обратно, без да набере номера й.

Във вторник той отново беше ангажиран със събирането на протестиращите граждани, които предявяваха иск към него за засаждане на дръвчета от двете страни на алеята, които вероятно струваха хиляда долара парчето. Това ни най-малко не касаеше строежа, но явно беше като условие за примирие.

Още три пъти опита да се свърже с Ранди, но така и не го откри. Всеки път, когато преминаваше през галерията, виждаше празния цокъл, който очакваше скулптурата. И тогава още повече се ядосваше на Бес. Тя приключи договора си, без да го изпълни изцяло.

В основата на цялото му недоволство беше тя.

Две седмици изминаха, но състоянието му не се подобряваше. Една вечер в края на юли, след като изгори един шницел и го направи негоден за ядене, прегледа програмата на телевизията и нищо не му допадна, чу долу да вие сирена от клуба с яхтите, след което грабна кутията с кондомите и изхвърча от дома си.

Колата му се насочи към къщата й. След известно затишие, лампите светнаха, вратата се отвори и тя застана пред него боса, с бяла хавлия, прихваната с колан. Косата й беше мокра и от нея ухаеше толкова хубаво, че той просто занемя.

— Михаел, за бога, какво правиш тук?

— Дойдох, за да говоря с теб и няма да си тръгна, докато не го направя. — Той просто нахълта вътре и заключи вратата.

Тя се опита да види колко е часът, но на ръката й нямаше часовник. Съвсем ясно беше, че точно е излязла от банята. Трябва да беше поне около единадесет часа.

— Не ме интересува колко е часът. Сама ли си?

— Ранди е в града за пробите. По дяволите, Гуран, защо не си тръгнеш веднага. Ти връхлиташ в дома ми, даваш заповеди, разпореждаш се, това няма да ти позволя! — извика тя. — Можеш веднага да си тръгнеш и затвориш вратата отвън. — Тя подхвана хавлията си и тръгна по стълбите нагоре.

— Един момент, мадам! — Той изтича след нея. — Никъде няма да отиваш преди…

— Първо, не съм никаква мадам, и, второ, свали ръцете си от мен!

— Когато беше при мен не се отнасяше така, а тогава ръцете ми бяха на много по-деликатни места.

— Това ли си дошъл да ми кажеш?

— Не, дойдох да ти кажа, че от тази нощ всичко е отвратително. Дните ми се губят, аз съм нервен, карам се с хората, които изобщо не го заслужават, а на всичко отгоре не мога да намеря сина си, за да поговоря с него поне по телефона и да го поздравя.

— И за всичко това обвиняваш мен?

— Да!

— Така, и каква е моята вина?

— Ти ми подхвърли нещо, което не е истина, че аз съм свалял всички жени наоколо. — Той хвана ръката и й пъхна кутията с кондомите. — Брой!

Тя безмълвно гледаше към кутията.

— Хайде, брой. Един липсва, това е всичко.

Тя се опита да му я върне обратно.

— Не ставай смешен. Нямам намерение да броя.

— Как тогава ще разбереш, че ти казвам истината?

— Няма никакво значение, Михаел, тъй като няма да се повтори.

— По дяволите, няма да се повтори! Само от дъха на парфюма ти вече съм нащрек като скален козел и ако ти не искаш да броиш, аз ще го направя горе пред теб. Няма ли да го направиш? Дай на мен. — Той седна на стълбата до краката й, отвори кутията и започна един по един да ги вади и да брои: едно, две… — Той ги разхвърляше наоколо, докато стигна до единадесет. — Ето, можеш да се увериш: един липсва. Вярваш ли ми сега?

Тя се облегна на стената, сложи ръка пред устата си и се разсмя.

— Ако можеш да се видиш какво представляваш, седнал на стълбите и разхвърлил тези неща — абсолютно комично положение.

— Да видиш докъде вие, жените, докарвате нас, мъжете. Вие си играете с нас, докато започнем да вършим неща, с които заприличваме на пълни идиоти. Сега вярваш ли ми, Бес?

— Да, вярвам ти, но, за бога, събирай това. Представяш ли си, ако точно в този момент влезе Ранди?

Той прегърна краката й.

— Ела тук, моля те и ми помогни.

— Михаел, остави ме на мира.

Той още по-здраво я хвана за краката, като леко повдигна хавлията й.

— Какво имаш отдолу?

Тя дръпна плата към колената си.

— Михаел, ти си луд, престани!

— За бога, Бес, ти си гола?

— Пусни ме!

— И ти ли си развълнувана, Бес? Обзалагам се, че си! Защо не ме поканиш в спалнята? Можем добре да оползотворим една от тези бройки.

— В никакъв случай, Михаел! — Той стоеше с кондом в ръка и леко я притисна към перилата. Тя упорито го отблъскваше.

— В нас има силно привличане, Бес, което не трябва да потискаме. Искам да кажа, че в моя апартамент ние открихме това. Ела, не се съпротивлявай!

Целуна шията й и се притисна още повече към нея.

— Сигурно съм луд — по теб, мадам! Какво мислиш, ще дойдеш ли?

— И какво след това? Едно повторение на последните две седмици? За мен те не бяха по-добри от твоите.

Той бегло я целуна по устата, едно влажно докосване с езика, което беше само като повик, и нежно й прошепна в ухото.

Тя се засмя.

— Засрами се, прелъстител такъв!

— Ела и на теб ще ти хареса.

Той леко я изтласка нагоре, от което тя вече се забавляваше и ставаше все по-слаба.

— Ще ми повредиш парапетите, освен това си толкова самонадеян, че минаваш всички граници.

— Наистина ли? — Беше проврял ръцете си, обхванал талията и страстно я целуваше. Тя обхвана с ръце главата му, притискайки се, отговаряйки на пламенната му любов. Целувките станаха безкрайни, дишането затруднено и тя едва успя да промърмори:

— Ти, все пак спечели, дяволски човече.

Той я заведе до стаята, оставяйки разпиляната кутия. Неговата риза, нейният колан, обувките му, хавлията останаха като следи по пътя за спалнята. В леглото те и двамата вече бяха голи и усмивките отвориха място на сладострастието.

— Бес… — шепнеше Михаел. — Толкова ми липсваше!

— Аз също много мислех за теб. Всичко, което се случи, го желаех много!

Отново всичко беше несравнимо, бяха страстни и нежни, бурни и замрели. Завивките в окаян вид лежаха под тях, а възглавниците се търкаляха по земята.

— Ухаеш така, както те пазя в спомените си — тихо прошушна той.

— Ти също — отговаряше тя и след това дълго го наблюдаваше, държейки ръката му. — Винаги толкова съм обичала ръцете ти. Те принадлежат тук! — И тя положи ръката му върху тялото си.

Това, което те вършеха сега, го вършат всички хора по света. Защо тогава на нея й се струваше единствено, неповторимо и че никой преди нея не беше изпитвал това чувство. Тя се наслаждаваше с притворени очи.

Отговорът дойде от само себе си. Когато се притискаше към нея и бяха слети сякаш в едно, той прошепна.

— Аз отново съм влюбен в теб, Бес!

Тя не помръдна — само ударите на сърцето й сякаш преминаха в цялото й тяло.

— Мисля, че и аз отново съм влюбена!

В този неповторим момент, никой не се осмеляваше да помръдне. Накрая той леко се отдръпна и погали косите й.

— Наистина ли?

Те се целуваха изключително нежно, галеха се. Всяко докосване сякаш повтаряше думите им.

— През последните седмици раздялата беше ужасна. Никога повече не трябва да си причиняваме това.

— Да — шепнеше тя, толкова близко, сякаш искаше да погълне скъпите думи.

Отново силното желание събуждаше страстта, довеждаше ги до върховното изживяване и пълно превъплъщаване един в друг, докато накрая ги оставяше да лежат безсилни и щастливи с отмалели крайници, един мъж и една жена — усмихнати, потънали в погледите си.

— Бес?

Тя отвори очи.

— Мислиш ли, че можеш да приемеш вече думата женитба?

Тя не отговори.

— По-добре ще е да говорим вече за това.

— Да, мисля, че си прав.

Двамата лежаха по гръб.

— Окей — започна той. — Нека открито да признаем, че и на двамата ни дойде до гуша горчивата супа. Ако се оженим, ще можем ли да спим заедно?

Бес преглътна при думата „заедно“.

— Вече мислех за това. Що се отнася до леглото, ще можем.

— Но при нас проблемът е в доверието. Всеки от нас е имал и други…

— Други? Само един — що се отнася до мен.

— Да, аз също нямам друга връзка.

— Съгласна съм с теб.

— Служебно се срещаме с много хора, понякога и вечер. Когато ти кажа, че вечерта съм на градска среща, събрание или нещо от този род, ще ми повярваш ли?

Той хвана ръката й, прокара пръстите си в нейните и така ги стисна, че костите й изпращяха.

— Не съм съвсем сигурна! — честно отговори тя. — Когато намерих тази кутийка с кондоми, наистина си помислих, че… — И двамата погледнаха стиснатите си ръце. — Ах, ти вече знаеш!

— Да, знам какво си помислила. Но ние не можем до безкрайност да броим кондоми, Бес, за да доказваме честността си.

Тя се усмихна и сгуши в него, обгръщайки го с ръка.

— Казвам само това, което мисля, Михаел.

— Най-после трябва отново да ми повярваш.

Тя го гледаше, премисляйки думите му. Той продължи:

— За много неща съм помислил и за това, че и двамата работим. Мисля, че вече мога да се справям с това, като ти помагам. Не е нужно винаги да се разделя точно наполовина. Понякога може да е шестдесет на четиридесет или четиридесет на шестдесет. Вече знам, че когато и двамата са ангажирани трябва да делят всичко.

Тя се засмя.

— Ето, че вече си имам помощничка в домакинството.

— Ще готви ли за вас?

— Не!

— Виждаш ли, можем да се сменяме.

Бес замечтано го погледна.

— Знаеш ли какво? Харесва ми да ме убеждаваш. Моля те, продължавай!

— Мислех за ходенето ми на лов. Вече имам ловна хижа. По-рано ти винаги се обиждаше, когато те оставях сама. Сега можеш да идваш с мен, да седиш край камината, да си четеш и да прекарваме приятни часове заедно.

— Хм.

— Ще се почувстваш добре, далеч от служебните си задължения.

Ръката й спокойно лежеше на гърдите му.

— Бес, спиш ли?

Тя равномерно дишаше. Той се повдигна и метна завивката върху нея. Чу я как измърмори и се сгуши в него.

Той я прегърна и доближи челото си до нейното. „Само половин час — помисли си. — Не трябва да оставям лампата да свети, ще я разбуди…“