Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (12)

XII

Бес и Михаел пътуваха, облегнати на кожените седалки на Ролс-Ройса. От движението на колата имаха чувството, че някой леко масажира главите им.

— Защо се смееш?

— Чувствам се като на огромно колело.

Тя наклони глава и го погледна.

— Михаел, ти си пиян.

— Сигурно, но се чувствам сензационно. А ти?

— Също, но по-малко.

— И какво усещаш?

Тя погледна към покрива на колата и след това се сгуши в него. Те се наслаждаваха на тишината, на приятното пътуване и на чувството, което ги беше обзело благодарение на танците и алкохола.

— Знаеш ли, аз съвсем не се чувствам като дядо.

— И в танца го доказваш!

— А ти чувстваш ли се като баба?

— Хмм.

— Не си спомням моите баба и дядо да са танцували така вихрено.

— Моите също. Те садяха син ирис и правеха кафези за птици.

— Бес, ела по-близо.

Той я притегли към себе си.

— Знаеш ли всъщност какво вършиш, Михаел Гуран?

— Чувствам се толкова добре — подчерта той, — и същевременно съм зле.

Тя се разсмя, подпирайки лицето си на ревера му.

— Що за лудост, ние сме разведени, а какво правим двамата тук, в тази лимузина?

— Ние сме много лоши. И все пак е хубаво да продължаваме да го вършим.

Той се наведе към шофьора:

— Колко време ни трябва още?

— Толкова, колкото желаете, сър!

— Тогава карайте направо, докато Ви кажа, че трябва да се върнете към Стилуотър. Карайте накъдето пожелаете, може и към Чикаго.

— Както желаете, сър. — Шофьорът се засмя и дискретно погледна назад.

— Така и докъде бяхме стигнали?

Той отново прегърна Бес и я притисна към себе си.

— Ти си пиян и на всичкото отгоре и малко луд.

— Да, правилно!

Той вдигна ръка и запя „Good Love“.

Бес опита да се освободи от него, но той още по-здраво я притисна до себе си.

— О-о, в никакъв случай. Мисля, че не го желаеш? Оставаш плътно до мен. Ние трябва да поговорим.

— И за какво по-точно? — разсмя се тя.

— За всичко, което се случи. Нашата голяма дъщеря се омъжи и сега прекарва някъде брачната си нощ, а ние, макар че само след месеци ще бъдем баба и дядо, танцувахме като луди, докато нашият син свиреше на джаз банд инструмент. Всичко това има съществено значение за нас, не мислиш ли?

— Наистина ли разсъждаваш върху това?

— Мисля, че да, но не зная какво следва за нас?

Тя се намести още по-удобно и реши да се наслаждава на случая.

Той пак тихо запя „Good Love“ и скоро запяха двамата заедно.

Тя чуваше биенето на сърцето му и резонанса на гласа си.

След това замлъкнаха. Стояха плътно един до друг, чувствайки дъха си.

Без да каже нито дума, той я обърна към себе си и я целуна. Тя си спомни безброй причини, поради които трябваше да го отблъсне, но нищо не можеше да я накара да отдръпне устните си. Удобно облегнати на седалката, те чувстваха топлината на лицата си, вкуса на целувката — какво прекрасно усещане! Същото, което изпитваше днес на дансинга, само че хиляди пъти по-силно.

Всичко се допълваше, всичко все повече ги въвличаше.

Но прегръдката оставаше приятелска, без никаква страст. Оставаше само удоволствието, че могат да се целуват. Когато той се облегна отново назад, тя остана с лице, обърнато към гърдите му. Така продължиха нататък, с мисълта за това, което току-що се случи, без, разбира се, да се учудват. Михаел натисна копчето и отвори леко прозореца. Хладен въздух нахлу вътре.

Бес наруши идилията, сякаш искаше да даде гласност на това, което и двамата мислеха.

— Проблемът е, че ти забележително добре се справяш с тази роля.

— Наистина ли?

— Мама те обича. Повечето от приятелите те приемат и не признават това, което се случи. Лиза може душата си да продаде, за да ни види отново заедно. Даже Ранди с бавни крачки се движи към теб. Барбара и Дон вече очакват съвместните ни сбирки.

— Точно така е.

— Не е ли странно, че и ние двамата вече се предадохме? Мислех, че ти през цялото време си имал връзка с тях.

— А аз мислех, че ти не си я прекъсвала.

— Освен Хеатър, не съм имала никакви други приятели.

— Но това не е здравословно.

— Зная!

— Защо мислиш, че си постъпвала така?

— Защото към разведените всички имат малко по-специално отношение. Всички имат партньори, само ти стоиш като малката сестра, която е в повече.

— Доколкото разбрах, си имала приятел?

— Кайт… не, той не беше човек, с който мога да изляза или да се събера с приятели. Ако бях го правила, щяха да ме питат: „Какво, по дяволите, правиш с този тук?“.

— Колко време продължи връзката ви?

— Три години.

— Спеше ли с него? — след кратко мълчание попита Михаел.

Тя изпухтя и, откъсвайки се от него, каза.

— Какво те засяга това, Михаел Гуран!

— Извини ме, моля те!

Без близостта му й стана хладно. Тя отново се сгуши в него и го помоли да затвори прозореца.

След кратка пауза каза.

— Да, аз спя с Кайт, но никога в къщи и никога не съм прекарвала с него цяла нощ, за да не забележат децата.

— Може да ти се стори смешно, но аз те ревнувам от този мъж.

— Това вече е върхът. Ти — и ревност?

— Знаех, че ще кажеш това.

— Спомням си, че когато разбрах за теб и Дарла, имах желание да й извадя очите, а също и на теб.

— Да беше го направила! Може би всичко щеше да се развие по друг начин.

Отново всеки потъна в мислите си.

— Днес майка ми ме попита, дали сме се държали за ръце в черквата и аз отрекох. Излъгах я.

— Ти излъга? Това не е в твоя стил.

— Знам, но този път го направих.

— Защо?

— И аз не зная. Всъщност — зная. — Тя се поколеба за миг. — Не, наистина, не зная. Защо всъщност го направихме? — Тя вдигна лице и го погледна.

Беше настъпил часът на истината, беше момент на възвишението.

Бес се чувстваше облекчена и същевременно разочарована. Скоро след това тя сънливо се прозя и се сгуши още повече в него.

— Уморена ли си?

— Да… — но реши да не прекалява с интимността.

Михаел повиши глас, обръщайки се към шофьора да кара към „Стилуотър“.

На път за дома Бес заспа, а Михаел гледаше навън околността, която беше вече без сняг, но и без трева. Когато стигнаха, той я погали по страните.

— Бес, стигнахме.

Тя с усилие изправи глава, както и отварянето на очите й беше проблем.

— Ти си в къщи.

Михаел слезе, след което помогна на Бес.

— Да Ви помогна ли за подаръците? — попита шофьорът.

— Ще бъде мило от Ваша страна.

Бес отключи и двамата мъже пренесоха нещата.

— Благодаря за помощта, след малко ще дойда.

Михаел огледа всекидневната.

— Много ми харесват промените, които си направила.

— Благодаря. Ще минеш ли утре?

— Ако съм поканен?

— Разбира се, че си поканен. Ти си баща на Лиза и когато отваря подаръците ще иска и ти да си тук.

— Тогава ще бъда. В колко часа?

— В два часа, но, моля те, не обядвай. Има много от приготвените неща, които останаха.

— Имаш ли нужда от помощ? Да дойда ли по-рано?

— Не, ще приготвя само кафе, но ти благодаря за вниманието. Гледай в два да си тук…

— До утре!

Разговорът прекъсна. Михаел седеше с разкопчана яка и ръце в джобовете.

— Можеш поне да ме изпратиш до вратата.

Тя се приближи към него и всеки прехвърли ръка върху другия. Така приближиха входната врата.

— Много ми беше приятен този ден — прекъсна той мълчанието.

— На мен също.

Той се завъртя към нея, сложи ръцете си на талията й и многозначително я погледна.

— Е… искрени пожелания, мамо — при което младежки се разсмя.

Тя се подсмихна.

— Пожелание за много щастие, татко! Е, вече имаме и зет.

— И то много добър.

— Така е!

Да го направят или не? Въпросът стоеше парещ между двамата. Всички външни белези показваха, че и двамата го желаят, но вътрешният глас ги възпираше, още в колата назряваше опасността. Той игнорира гласа и, навеждайки се към нея, я целуна, този път страстно и продължително, търсейки езика й, пълен с фантазия и забрава, отдаден на любовната игра.

От дишането му Бес разбра, че е доста възбуден.

Той за нея също.

Когато за момент успя да си поеме въздух, тя го отблъсна.

— Не трябва да правим това, Михаел.

— Зная… — отвърна той. — Тогава, до утре.

След като го изпрати, тя угаси лампата и тръгна в тъмнината нагоре. „Наистина ли я помоли да й помогне в кухнята?“ Тя се засмя и продължи.

На следващия ден в един и половина при нея в кухнята влезе Ранди, облечен с джинси и кожено яке. Тя беше с панталон и подходящ жакет, увлечена в подготовката на обяда. Миришеше на току-що смляно кафе.

— Мисля, че днес няма да мога да участвам, мамо.

Тя го погледна строго.

— Как да разбирам това?

— Не мога, имам среща с няколко от моите приятели.

— Ти си част от сватбената компания. Кои приятели са по-важни от твоята сестра в такъв ден?

— Бих останал, ако можех, мамо, но…

— Ти ще останеш, млади момко. Обади се на твоите приятели и им кажи, че отлагаш срещата си за друг ден.

— По дяволите, защо точно днес трябва да се държиш като Мусолини? — Той удари с юмрук по масата.

— Първо, престани да ругаеш и да удряш с юмрук по масата и второ, време е вече да пораснеш. Твоите задължения като свидетел на брачната двойка още не са приключили. Разпакетирането на подаръците е част от целия ритуал, така както и снощната вечеря. Лиза очаква, че ти ще присъстваш.

— На нея й е абсолютно безразлично — опита се той да иронизира. — Тя няма и да разбере за отсъствието ми.

— Няма да се налага, защото ти няма да отсъстваш.

— Какво се е случило е теб, мамо? Да не би старият да ти е казал да си по-строга с мен?

Бес хвърли шепа цветно зеле в съд със студена вода така, че изпръска всичко наоколо и рязко се обърна към него.

— Наистина ми дойде до гуша от твоите безсрамни подхвърляния! Той непрестанно полага усилие да намери път към теб. Ако беше ми казал, че трябва да съм по-строга с теб, вероятно щеше да има право. Във всеки случай сега слизаш долу, обличаш една прилична риза и когато дойдат гостите, ще им отвориш вратата, за да ги посрещнеш, ако не ти коства много усилие — ядосано завърши тя и се обърна към зарзаватите.

Той слезе обратно, зачервен от яд и с ускорен пулс.

„Задължения на майката! Който твърди, че е по-лесно, когато децата пораснат, много се лъже. Мразеше такива положения — беше ли права да се ядоса или не? Беше ли правилно да заповядва? Нали все пак той вече беше голям и не заслужава да се държат така с него. От друга страна, той живееше под нейно крило, докато други на негова възраст или отиваха в колеж, или плащаха наем, или и двете. Трябваше ли, обаче; точно днес да се случи? Тридесет минути, преди домът им да се напълни с гости.“

Тя подсуши ръцете си, избърса капките наоколо, след което го последва по стълбите надолу.

В стаята му леко звучеше стереоуредбата. Той стоеше с гръб към вратата и ядосано сваляше ризата си. Тя пристъпи зад него и сложи ръка на рамото му. Ръцете му още бяха в ръкавите на ризата, но той не реагира.

— Съжалявам, че ти повиших тон. Моля те, остани днес на обяд. Вчера ти беше чудесен на ударния инструмент. Аз и баща ти бяхме горди с теб.

Тя свали ръката си, целуна го бегло и излезе от стаята.

Той остана с наведена глава.

При първото позвъняване Ранди застана на вратата, облечен с чиста риза и изгладени панталони. Първи бяха леля Жоан и чичо Кларк с баба Дорнер. Тя беше най-непретенциозната личност, която познаваше. Минавайки край него, тя го хвана под ръка и тихо каза: „Вчера ти се справи чудесно“ — след което му подаде мантото си и изчезна в кухнята, за да помогне с нещо. Следващите бяха Лиза, Марк и Михаел. Последваха семейство Падгет. Когато поемаше мантото на Мариан, сърцето му щеше да изхвръкне, но тя го удостои с незначително внимание, сякаш беше портиер, след което продължи разговора с майка си на път към всекидневната, където беше запалена камина и имаше приготвен студен бюфет.

През цялото време той стоя встрани, наблюдавайки разопаковането на подаръците, сякаш това много го интересуваше. Единственото, което го ангажираше беше, че не изпускаше от очи Мариан, която от своя страна не го поглеждаше, и своите родители, които съвсем дискретно общуваха един с друг.

„Да се оженя?“ — мислеше си той. — „Никога не бих го направил! Всички се държат като ненормални и вършат неща, които в други случаи и за хиляда долара не биха направили. Такава мръсотия! За какво ли им е притрябвало?“

Когато от хартията за опаковане се получи една голяма камара, а бюфетът изглеждаше като изкълван, всички започнаха осезаемо да чувстват умората и от предишния ден. Част от гостите вече бяха си тръгнали, когато Лиза изпълни желанието на Михаел и изсвири „Home coming“.

Ранди забеляза, че Мариан стана и се приготви да тръгва с родителите си.

— Мога ли за момент да говоря с теб?

Тя съсредоточено оправяше каишките на чантата си, доволна, че има с какво да отклони вниманието си. Бегло отговори.

— Не мисля, че има за какво.

Той я хвана за ръкава и леко я притегли. Подчертано ядосана тя го последва, без да го погледне.

Тъмнината отвън беше заличила всичко и само до пианото светеше лампа. Ранди тихо каза.

— Мариан, много съжалявам за вчера.

— Това, което се случи вчера между нас, беше грешка. Не трябваше да излизам с теб.

— Но все пак го направи, нали?

— Ти си интелигентна личност и съвсем ясно е, че си от добро семейство, въпреки че родителите ти са разведени. Искам да кажа… огледай се още веднъж, погледни родителите си какво направиха за тази сватба. От Лиза знам много повече за теб, отколкото ти можеш да си представиш. Срещу кого изобщо се бориш?

Той мълчеше.

— Не искам да те виждам повече, Ранди, и не се опитвай да ми се обаждаш.

Тя излезе и със своите родители скоро напусна къщата.

Той се отпусна на дивана, загледан в регалите с книги, които едва се очертаваха в полумрака.

Някои от познатите подаваха подаръците в колата на Марк.

Лиза и Марк също тръгваха. Дочу Лиза да пита: „Къде е Ранди? Не съм се сбогувала с него“. Той мълчаливо остана на мястото си, докато тя се отказа и тръгнаха. След малко баба му предлагаше помощта си на Бес. Баща му се присъедини. „Остави на мен, Стела. В къщи ме очакват само голи стени.“ След малко дочу сбогуването с баба му. Когато вратата хлопна, той продължи да се ослушва.

Гласът на майка му.

— Ти обаче не бива да оставаш.

— Много бих искал.

— Какво значи това? Една нова черта от характера на Михаел Гуран — доброволен сътрудник за домашна работа.

— Ти сама каза, че тя е и моя дъщеря. Значи, трябва да помогна.

— Е, добре тогава. Можеш да пренесеш приборите от всекидневната и да изгориш хартиите в камината.

Чуваше се шумът от прибирането на чаши и чинии, след това стъпките до кухнята и обратно.

Михаел извика.

— Какво да правя с покривките?

— Изтърси ги и ги пъхни в шахтата за мръсни дрехи.

Балконската врата се отвори и след малко отново се чу затварянето. Чуваше се свистенето от горящите хартии и мукави.

— Бес, подът изглежда ужасно, да включа ли прахосмукачката?

— Ако имаш желание.

Забръмча прахосмукачката. Сега беше удобно да се изтегли към стаята си. Той сложи слушалките, хвърли се на леглото и наистина се замисли как да промени живота си.

Когато изключи прахосмукачката, Михаел отиде в кухнята при Бес. Тя беше се събула и се разхождаше по чорапи. Дамски крака в найлонови чорапи винаги много го впечатляваха.

Той взе кърпата и започна да бърше голяма стъклена купа.

— Хубаво е отново да съм тук, сякаш никога не съм напускал.

— Само не се самозалъгвай.

— Само си представих. Това поне ми е позволено, нали Бес?

— Зависи. — Тя сръчно прехвърляше чашите.

— От какво?

— Това, което снощи се разигра. Някой беше казал, че на сватба могат да се случат много неща.

Той оглеждаше купата.

— Това не е ли един от нашите сватбени подаръци?

— Да, от Джеки и Холи Сипман.

— От години не съм чувал нищо за тях!

— Доколкото знам, живеят в Сакраменто и там са открили детска градина.

— Значи още са женени?

— Мисля, че да!

Бес разтриваше лосион по ръцете си.

— Ти все още обичаш аромата на розите?

— Благодаря ти за помощта.

— С удоволствие го направих.

— Ако го правеше преди шест години, може би всичко щеше да бъде по-различно.

— Хората могат да се променят, Бес.

— Остави това, Михаел. Не искам да си спомням.

— Добре, нито дума повече. Беше удоволствие за мен. Кога ще пристигнат мебелите ми?

Тя го последва към коридора.

— Скоро! Щом пристигнат, ще ти се обадя.

— Добре!

Той извади полушубата си от гардероба — кожена, кафява, с реглан-ръкави.

— Нова дреха?

Той затвори ципа и късо отговори.

— Да.

— Ти май огледа целия ми гардероб?

Той се разсмя.

— Дявол да го вземе, никакъв шанс нямам с нещо да те привлека. — Той така иронично го каза, че и двамата непринудено се разсмяха.

Тя се облегна на перилата и, сякаш се забавляваше, каза.

— Не, просто не бива.

— Може би си права.

Той я наблюдава няколко секунди внимателно, след което отвори вратата.

— Е, лека нощ, Бес. Направи така, че да разбера, ако все пак промениш мнението си. Този ергенски живот доста загрубява човека.

Ако имаше в ръка сватбената кутия, сигурно щеше да му я запрати по главата.

— Много ти благодаря за осведомяването, Гуран — викна тя, след като се затвори вратата.

 

 

В последните мартенски дни снегът се стопи окончателно и времето се затопли. Но през първите априлски дни връхлетяха бури и студени ветрове, които отново заскрежиха Минесота. Дърветата, вече напъпили, чакаха първите топли слънчеви лъчи, за да разцъфнат. След двегодишна суша езерата отново се върнаха на нормалното си ниво. Патиците отново се върнаха, с тях даже и канадски диви патици.

Михаел Гуран беше застанал на прозореца на бюрото си, което се намираше на шестия етаж на административна сграда в Сейнт Паул и наблюдаваше, как край Мисисипи в клиновидна форма, се приземяваха птици. Два пъти през този месец беше телефонирал на Бес, предлагайки й да излязат, но тя отказваше под предлог, че е неразумно. Когато разсъждаваше върху това, той стигаше до същото заключение. Секретарката му Нина надникна през вратата и му съобщи, че с мистър Стрингер ще може да се види едва вечерта, по време на събранието им. Стрингер беше архитектът на фирмата.

Михаел благодари и тя затвори вратата. Тя беше на четиридесет и осем години, тежеше осемдесет килограма и имаше широк нос и очила с дебели стъкла, които на слънце сигурно бяха като лупи, които могат да запалят хартия. Косата й беше черна, а ноктите — огненочервени. Тя извика още веднъж.

— Окей, аз тръгвам.

И двамата си пожелаха приятна вечер.

В бюрото стана съвсем тихо. Той седна на масата за чертане. Разгъвайки проектите на Джим Стрингер, той се запита, дали някой ще пожелае сега да строи двуетажна сграда.

Преди четири години той купи първокласно място — паркинг на ъгъл на Виктория и Гранд Авеню. Беше предпочитана част за строеж на административни и жилищни сгради. На това кръстовище, наричано още площад Виктория, още през седемдесета година беше взел три незастроени парцела. Години след това Гранд Авеню беше реставрирана и очарованието на викторианския стил изпъкваше още повече.

На кръстовището имаше три атрактивни търговски сгради и редица магазини.

Михаел стоеше облегнат върху масата. Спомни си думи от събранието на жители от града през последния месец.

„Няма да можем да намерим място и пред собствените си врати.“

Протестът беше във връзка с безразборното паркиране на множество чуждестранни коли.

Днес на събранието трябваше да се обсъди, дали планираният строеж ще пасва в тази част и дали мнението им ще съвпадне.

Ръководителят на градската строителна служба от Сейнт Паул помоли за тишина и даде думата на Михаел. Погледът му попадна на жена на средна възраст, която изглеждаше много добре. Той започна.

— Искам да ви представя моя архитект Джим Стрингер, който ще бъде съпритежател на комплекса. Тук е и Пете Олсен, ръководител на строителната фирма. Искаме вашето мнение за следното. Почвените проби вече са направени. Няма наличност на отровни вещества. След като отпада всякакво съмнение от такова естество, ясно е, че на това място ще се строи, независимо дали сте съгласни или не. Сега трябва да избирате между някакъв мошеник, който днес строи и утре изчезва, или да съдействате на мен и Джим. Ние двамата ще бъдем и собственици. Джим може да отговори на ваши въпроси, отнасящи се за архитектурата, а Пете Олсен — за строителната работа.

Някой стана и попита.

— Живея директно до това място. Какво ще стане с изгледа ми?

Други се интересуваха от магазините.

Някои от жителите бяха просто нагли.

Накрая стана същата тази жена, която му беше направила впечатление. Тя се представи. След кратки биографични сведения, тя каза.

— Аз прочетох изявленията на мистър Гуран. Този парцел е прекалено хубав, за да остане паркинг. Харесва ми сградата, която той предлага. Безброй магазини се строят, лишени от всякакъв вкус. От това, което чух тази вечер, останах с впечатлението, че много от вас не са реалисти. Освен това, Гранд Авеню е търговска улица. Можете да приемете това строителство и ще видите, как и на вашите къщи ще се качи стойността.

Силвия Радуай седна и всички останаха известно време мълчаливи. След това последваха и други изказвания, но вече явно клоняха към съгласие.

Малко преди да си тръгне, той видя дамата и стисна ръката й.

— Мис Радуай, благодаря Ви за подкрепата.

— Казах само това, което мисля.

— Въпреки това то беше от значение за мен, защото хората познават Вас, а не мен.

— Някои хора са винаги против промените, независимо какви са те.

— Зная това, в моята професия често се срещам с такъв тип хора. Ако мога да направя нещо за Вас?

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Можете да вземате уроци в нашето училище Крокус Хил.

На път за дома той си спомни разговора с тази жена, която със своята убедителна защита подкрепи познанията му. Помисли и за нейното предложение и се засмя. Това беше твърде много за него, но можеше все пак да надникне във фирмата й.

Само седмица по-късно му се отдаде тази възможност. Имаше уговорка за обяд с човек от кадастърната служба. Срещнаха се в кафе Лате, а отсреща беше готварското училище Крокус Хил.

След обяда той влезе във фирмата. Обстановката вътре беше много приятна — модерно обзавеждане в синьо-бели цветове, и ухаеше приятно на кафе, билков чай и екзотични подправки. По регалите имаше всевъзможни неща, които са необходими в кухнята. Той мина край редица подредени кухненски прибори и в другия край до един компютър видя Силвия Радуай, приведена, с очила, паднали ниско долу на носа й.

— Здравей!

Тя го погледна и се засмя.

— Гледай ти, мистър Гуран идва, за да изкара курсовете при нас.

Той се почеса по главата.

— Всъщност нямам такива намерения.

Оглеждаше подредените малки бурканчета с различни етикети.

— Това са много желани подправки — за шунка, за печено…

— Употребяват ли хората тези неща?

— И още как!

— За съжаление нямам възможност да приготвям продуктите, за които могат да се използват тези подправки.

Той отново се огледа наоколо. Изобилието го впечатляваше.

— Имаме много мъже в курса. Ще научите всичко необходимо за ползване в кухнята.

— Наистина ли? Искате да кажете, че всеки, даже и този, който не може и едно яйце да изпържи, може да се научи?

— Първата ни лекция носи наименованието: „Как се слага да заври водата“. Може би, това ще Ви задоволи като отговор.

И двамата се разсмяха.

— За Ваша информация, в днешно време в курсовете има еднакъв брой жени и мъже. Бракът идва по-късно. Много от мъжете излизат рано от дома. Те нямат настроение всяка вечер да посещават заведения, за да вечерят. Някои са разведени, други имат съпруги, който, потънали в служебните си задължения, нямат време за готвене. Ето това е истината. — Тя вдигна ръце в заключение. — И така, в помощ идва „Крокус Хил“ — отговорът на модерната готварска дилема.

Тя беше отлична професионалистка и той дори не забеляза, как прие предложението й. На въпроса й: „Искате ли да видите нашата кухня?“, той веднага се съгласи. Качиха се горе, където се намираше кухнята в ослепителна белота, с дълги готварски тезгяхи, а около тях — малки тапицирани столчета. Наоколо имаше огледала, които отразяваха всяко движение в магазина.

— Елате тук и се огледайте. Тук можете да научите всичко, до последната подробност. Учителите ни ще Ви помогнат така, че ще можете всичко сам да си приготвите. Имате ли обзаведена кухня?

— Не, само преди месеци се нанесох в един апартамент и нямам даже и прибори.

— Какво ще кажете за едно мое предложение? Тъй като скоро ще бъдем съседи, първият урок ще бъде гратис за Вас, ако Вие купите от мен всичко, което Ви е необходимо за кухнята. Няма да Ви дам нищо излишно. Ако Ви допадне, в което не се съмнявам, по-нататък ще си плащате за всеки следващ урок.

— Колко време продължава този курс?

— Три седмици. Една вечер всяка седмица, като обучението продължава три часа.

Звучеше добре. Мразеше празната си кухня, а храненето навън не му доставяше удоволствие.

— И още, мистър Гуран, днешните жени харесват мъже, които се оправят в кухнята. Старите представи отдавна отминаха. Все по-често жените се привличат от мъже, които имат кулинарни способности.

Той си помисли за Бес, представяйки си лицето й в подобна ситуация.

— Сега искам да купя някои съдове.

— Честно казано, ще Ви трябва и нещо повече, като например дървена лъжица и някои продукти.

Договорът беше сключен. И двамата се засмяха.