Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (18)

18

Упорството на Меги Стърн бе по-твърдо и от брега на Доор. Може да се справи и да го докаже на всички! Започна да се приспособява към окончателното разкриване на тайната си, нещо много важно в живота й, както и към факта, че детето ще бъде отгледано без баща. Опитваше се да си представи физическата и моралната издръжливост, които щяха да й бъдат необходими, за да играе двете роли — на майка и на съдържателка на пансион. Изключи напълно от сметките си присъствието на съпруг и набираше кураж да съобщи новината на Кейти и на Вера.

Мина една седмица, после втора, но все още не беше им казала. Носеше пуснати широки блузи и криеше под тях разкопчаните си панталони.

Една сутрин в началото на август, когато оставаше по-малко от месец до заминаването на Кейти за колежа, те се събудиха след една нощна буря и трябваше да отстранят пораженията. Вятърът беше постлал двора с кленови листа и клони от плачещата върба на съседа. Тъй като Тод щеше да дойде чак след два дни, Меги и Кейти се заловиха сами да почистят.

Меги се беше навела да хване сноп върбови клони, облегната на бамбуковото си гребло, и се изправи рязко. Остра болка я преряза в слабините и изведнъж й се зави свят. Изпусна клоните, подпря с ръка кръста си и със затворени очи изчака да й мине замайването.

Когато погледна, видя Кейти да я наблюдава. За секунди нито една от двете не помръдна: Меги — в класическата поза на напреднала бременност, Кейти — онемяла.

Момичето гледаше учудено, накрая отметна глава и изрече полувъпросително, полуобвинително:

— Мамооо…

Меги свали ръка от хълбока си, а дъщеря й продължи да се взира. Погледът й се движеше от корема към лицето на майка й. Когато най-сетне разбра, продума:

— Мамо, ти да не си… Не, ти не си… — Мисълта беше твърде абсурдна, за да я изрече.

— Да, Кейти — призна Меги, — бременна съм.

Дъщеря й с отвращение я зяпна в корема. В очите й бликнаха сълзи.

— О, господи — успя да промълви след няколко секунди. И отново, обхваната от ужас: — О, господи… Това е ужасно! — Една по една Кейти осъзнаваше различните страни на ситуацията и изразът на лицето й се променяше на степени: от потрес през недоволството до открит гняв. — Как можа да допуснеш да се случи такова нещо, мамо! — Обвинението плесна като камшик. — Този месец ще ставаш на четирийсет и една, възможно ли е да си толкова глупава!

— Не, не съм — отговори Меги. — Има си обяснение.

— Е, аз не желая да го чуя.

— Мислех…

— Ти си мислила! — прекъсна я Кейти. — Съвсем очевидно е какво си мислила. Мислила си, че можеш да имаш незаконна връзка, без никой да разбере, но ето те изведнъж бременна!

— Да, вече в петия месец.

Кейти отстъпи назад, като че ли нещо гадно се беше изпречило на пътя й. По лицето й се изписа отвращение и гласът й стана съскащ от погнуса.

— Негово е, нали? На женен мъж!

— Да, негово е.

— Това е отвратително!

— Тогава можеш да чуеш и останалото: жена му също е бременна.

За миг Кейти беше твърде слисана, за да отговори. Накрая махна с ръка.

— Е, това вече е върхът! Имам нови приятели в този град, знаеш това. И какво да им кажа сега? Че майка ми се е чукала с женен мъж, който между другото е спал и с жена си. — Очите й се присвиха от силния укор. — О, да, мамо, и аз знам някои неща, не съм вчерашна. Разпитвала съм. Знам, че не живее с жена си от миналата зима. И какво правеше? Обещаваше ти да се разведе и да се ожени за теб, така ли?

Занемяла от чувството за вина и от собствената си отговорност, Меги се изчерви.

Кейти се плесна по челото.

— О, господи! Мамо, как можа да бъдеш толкова наивна? Тези неща са стари колкото света. Като говорим за…

— Кейти, не се нуждая от проповеди за…

— Като говорим за това — натъртено продължи момичето — предполага се, че е трябвало да употребяваш противозачатъчни средства, или никога не си чувала за тях? При прелюбодеянието това е абсолютно задължително. За бога, мамо, вестниците са пълни с реклами. Ако ще се гушкаш с някой, който сваля жени из целия град…

— Той не сваля жени из целия град! — Меги се ядоса. — Кейти, какво ти става? Съзнателно си груба и жестока!

— Какво ми е станало ли? — Дъщеря й разпери длан на гърдите си с неописуем израз на лицето. — С мен? Не ме карай да се смея. Искаш да знаеш какво е станало с мен, след като ти, собствената ми майка, стои пред мен бременна в петия месец от женен мъж! Ами погледни се! Виж как се промени, откакто татко почина! Как очакваш да реагирам? Може би да тръгна да черпя и да разпространявам новината, че ще имам братче? — Лицето на момичето беше разкривено от гняв, когато тръсна брадичката си напред. — Не се учудвай мамо, но аз никога няма да приема това копеле за мой брат или сестра! Никога! — Облегна се на греблото си. — Единственото, което мога да кажа, е, че се радвам, че татко не е тук да те види! — Разплакала тя изтича в къщата.

Вратата се тръшна и Меги трепна. Загледа се след нея и сълзите й рукнаха. Упреците на Кейти кънтяха в главата й. Някакво тежко чувство се насъбра в гърдите й: вина и извинение, заради злото, което причиняваше на другите. Заслужаваше Кейти така да я отблъсне. Беше й майка и от нея очакваше да бъде образец на приличие, достойна за подражание. А тя какво направи?

Дъждосвирците литнаха, триъгълното платно на платноходката стана едно черно петънце в далечината. На пътя над къщата избоботи кола. Животът продължаваше. Това се отнасяше и за нея.

Продължи да събира боклуците по двора сама, нагъна пръчките в чували и влезе вкъщи. Кейти бе излязла. На кухненската маса имаше бележка: „Отивам у баба“. Никакъв подпис. Нищо повече.

Ръката на Меги, която държеше бележката, се отпусна отчаяно в скута й. Хвърли листа на масата, свали градинарските ръкавици, захвърли и тях и започна да обикаля кухнята, мъчейки се да отложи неизбежното.

По едно време спря до телефона на кухненския бюфет.

Последното голямо препятствие.

Вдигна слушалката и набра телефона на майка си, поемайки въздух дълбоко, с пълни гърди. Когато го чу да звъни, си представи къщата — безупречно чиста както винаги, а майка й със спретнатата си демодирана прическа бърза към кухнята.

— Ало? — обади се Вера.

— Ало? Мамо…

Мълчание.

— Кейти там ли е?

— Кейти? Не. Трябва ли да бъде тук?

— Сигурно скоро ще дойде. На път е към вас и е много разстроена.

— За какво? Пак ли сте се карали?

— Страхувам се, че да.

— Този път за какво?

— Мамо, съжалявам, че ще ти го кажа по този начин. Трябваше да дойда лично, вместо да ти го изтърсвам ей така… — каза Меги разтреперана, оставайки почти без дъх. — Очаквам дете от Ерик Севърсън.

Гробно мълчание.

— О, милостиви боже! — Думите прозвучаха заглушено, като че ли Вера притискаше устата си с ръка.

— Току-що казах и на Кейти и тя тръгна обляна в сълзи.

— О, милостиви боже! Маргарет, как можа?

— Знам, че много те разочаровам.

Властната част от Вера не можа за дълго да остане мълчалива. Последва рязък въпрос:

— Няма да го родиш, нали?

Ако моментът не беше толкова важен, Меги сигурно би изразила разочарованието си от безсърдечната реакция на Вера, но сега кротко отговори:

— Страхувам се, че е твърде късно да се направи каквото и да е.

— Но се говори, че жена му също е бременна…

— Да, така е. Сама ще отгледам това дете.

— Не тук, надявам се.

— Аз живея тук — отговори Меги спокойно. — Тук е и бизнесът ми.

Вера най-сетне изрече очакваната фраза:

— Как ще погледна приятелките си в очите?

Втренчено в месинговата дръжка на едно чекмедже, Меги почувства как болката й нараства: Винаги мисли за себе си. Само за себе си.

— Може би сега баща ти ще престане да те защитава. Аз се опитах да го накарам да ти каже няколко думи миналата зима, но той се направи на глух, както винаги. Казах му: „Рой, това момиче продължавала се вижда с Ерик Севърсън и не ми казвай, че не е вярно!“.

Меги мълчеше смазана и си представяше как почервенява лицето на Вера и как кожата под брадичката й трепери.

— Казвах му също: „Поговори с нея, Рой, защото мен не ме слуша!“. Е, може би сега ще обърне внимание, като му изкарам ангелите с новината.

Меги бавно изрече.

— Татко вече знае.

Съвсем ясно, въпреки че ги делеше целият град, Меги чу как майка й избухва:

— Каза на него, а не на мен?

Мълчейки, Меги почувства някаква искрица на задоволство.

— Не е ли малко неестествено това, една дъщеря да не може да дойде при майка си най-напред? И защо той нищо не ми е казал?

— Аз го помолих. Мислех, че това е нещо, което трябва да ти кажа лично.

Вера изсумтя, после саркастично подхвърли:

— Е, благодаря ти за вниманието. Трогната съм! А сега трябва да вървя, защото Кейти дойде.

Затвори, без да каже довиждане, а Меги пусна слушалката в скута си и облегна глава на хладилника със затворени очи.

Твърдата й непоколебимост продължи и през нощта, когато Кейти нито се обади, нито се върна, и на следната сутрин, когато Меги започна своя втори ден без ничия помощ: обядва на крак със сандвич от пуйка в едната ръка и кърпата за прах в другата; изпрати двама гости, които си заминаха, и благослови часовете на спокойствие, които настъпиха, докато не пристигна новата група.

Не очаквано в два часа вратата се отвори и Бруки влезе. Завари Меги наведена над полуизпразнената машина за миене на чинии, хванала в ръце шепа сребърни прибори. Застанала пред вратата като самурай, Бруки пронизваше Меги с поглед, говорещ за крайна войнственост.

— Чух — съобщи тя. — Смятах, че можеше да се обърнеш към приятелката си.

Самообладанието на Меги се срути като стените на укрепление под обстрел. Сребърните прибори изтрополиха на пода и тя се хвърли в ръцете на Бруки, плачейки като петгодишно дете, което си е одрало коляното.

— О, Брукиииииии… — изплака тя.

Бруки я държеше здраво в ръцете си, а сърцето й преливаше от съчувствие и облекчение.

— Защо не дойде при мен? Толкова се безпокоях за теб. Мислех, че съм те обидила, че съм казала нещо. Чудех се дали не си недоволна от Тод и не знаеш как да ми го кажеш. Какво ли не си въобразих. О, Меги, не можеш да минеш през всичко това сама. Не знаеше ли, че можеш да ми се довериш?

— О, Бру… Бруки — плачеше Меги, освобождавайки цялото натрупано отчаяние в благословен порой от сълзи. Притискаше се приятелката си, а раменете й се тресяха. — Аз толкова ссссе… ст… рахувах да кажа на кккогото и да било…

— Страхуваше се? От мен? Много ласкателно. Ти откога познаваш старата Бруки? А?

— Знам… знам… — Думите на Меги излизаха на пресекулки от плача й. — Ссси… гурно изгееждам ппъ… лен идиот.

— Не си идиот и те моля да престанеш да говориш така.

— Но аз съм дддостатъчно ссстара, за да знам… И му повяяяярвах! — Гласът се изви като сирена.

— Така, значи повярва му. — Бруки повтори думите й.

— Той ккказа, че ще се оооожени за ммммен веднага щом ппппполучи развод. — Този път думите завършиха с неистов рев, който разтърси кухнята.

Бруки погали тресящия се гръб на Меги.

— Излей си всичко. После ще седнем да поговорим и ще се почувстваш по-добре.

Меги декларира съвсем по детски:

— Аз ннникога вече няммммма да се чувствам дддддобре.

Бруки се усмихна.

— Ще се почувстваш, разбира се. А сега, хайде. Я виж, цялата ме намокри. Издухай си носа, избърши си очите и аз ще направя малко студен чай.

 

 

— Чувствам се толкова глупава и лекомислена. Бруки, аз не само му повярвах, но и мислех, че вече не мога да забременявам. Когато казах на Кейти, тя ми изнесе лекция за средствата против забременяване и ми стана толкова неудобно, че ми се прииска да умра. След това ми изкрещя, че никога няма да приеме това копеле за своя сестра или брат. Сега се е преместила у баба си. Ами мама? Господи, не бих могла да повторя цялото бичуване, което получих от нейния език, но си заслужавах всяка дума.

— Свърши ли вече? — попита Бруки сухо. — Защото и аз имам да направя някой и друг коментар. Първо, през целия си живот съм познавала Ерик Севърсън и той не е човек, който ще използва една жена и съзнателно ще я лъже. Колкото до Кейти, тя има още много да расте. На нея й трябва само малко време, за да свикне с мисълта. Когато бебето се роди, ще си промени мнението, само почакай и ще видиш. А колкото до Вера, никой не е твърдял, че отглеждането на майките е лесна работа, нали?

Меги се усмихна с половин уста.

— И ти въобще не си глупачка. — Бруки вдигна пръста си към носа на приятелката си. — И аз вероятно щях да мисля същото, ако имах горещи вълни и смущения в цикъла.

— Но хората ще кажат…

— Пикай на хората. Да казват каквото си искат. Тези, които имат значение за теб, ще те разберат.

— Бруки, погледни ме. Аз съм на четирийсет години, а освен това бебето ще бъде незаконно. Не трябваше да забременявам на моята възраст. Твърде стара съм вече, за да бъда тепърва родител, а и има риск от дефекти при раждането. Какво ще кажеш ако…

— О, я престани! Виж Бет Мидлъри Глен Клоуз. И двете родиха първото си дете след четирийсет години и нямаха никакви проблеми.

 

 

Колкото повече време минаваше, толкова повече Ерик й липсваше. Очакваше любовта й да повехне, както стопанин по време на суша, наблюдавайки как реколтата му се бори безрезултатно, накрая казва: хайде, умирай и да се свърши. Но подобно на бурен, който няма нужда от специални грижи, любовта на Меги към Ерик отказваше да повехне.

Август мина — горещ, уморителен, потискащ месец. Кейти се върна в колежа, без да се сбогува, Тод постъпи във военното училище, а Меги нае една възрастна жена на име Марта Дануърти, която идваше да чисти.

На двайсет и втори септември Бруки се обади с една новина, която щеше да пръсне емоционалния барометър на Меги.

— Седнала ли си? — започна разговора тя.

— Сега седнах. — Меги се намести на табуретката до хладилника. — Какво има?

— Нанси Макофи е изгубила детето, спонтанен аборт.

Меги пое дъх и почувства, че сърцето й ще се пръсне.

— Случило се е в Омаха, докато е била там по работа. Но, Меги, страхувам се, че останалата част от новината не е много хубава. Според слуховете той я е завел на пътешествие по море до Сент Мартин и Сент Китс да укрепят здравето й и брака си.

Меги почувства, че моментната й надежда отлита.

— Меги, там ли си?

— Да… да, тук съм.

— Съжалявам, че аз трябваше да ти кажа това, но си помислих, че трябва да знаеш.

— Доволна съм, че го направи, Бруки.

— Хей, момиче, добре ли си?

— Да, разбира се.

— Искаш ли да дойда при теб или нещо…

— Не, добре съм… наистина съм добре. Аз всъщност… всъщност вече съм го забравила. — Опита се да бъде убедителна с пресилена бодрост.

Наистина ли го бе забравила? Как е възможно да забравиш човека, чието дете носиш в утробата си?

Този въпрос я преследваше през неспокойните нощи, с приближаването на датата тялото й все повече се закръгляше и сънят й постоянно бе прекъсван от безброй разходки до тоалетната. Глезените й се подуха, лицето й подпухна.

Настъпи октомври и Доор навлече пищната си мантия — кленовете блестяха в слънчево злато, брезите пламтяха в червено, а ябълковите дървета натежаха от плодове със срамежливо изчервени бузки. Пансионът беше пълен всяка нощ и всички гости бяха влюбени в мястото. Идваха по двама, винаги по двама. Меги ги гледаше как се разхождат по езерото ръка за ръка, как сядат на дървената пейка да гледат отражението на кленовете във водата. Понякога се целуваха. Понякога си позволяваха и някоя по-интимна милувка, преди да се изкачат отново през двора към къщата с доволни лица.

Виждайки ги, Меги се дръпваше от прозореца, прегръщаше корема си и съживяваше спомена за изгубените вече милувки с горчиво-сладък копнеж. Наблюдавайки двойките наоколо, тя очакваше раждането на детето като едно от най-самотните събития в живота си.

— Всичко ще бъде наред — говореше тя на съществото, което носеше, — защото имаме дядо Рой и Бруки, много пари и тази голяма къща. А когато пораснеш, ще купим платноходка, аз ще те науча да я караш и заедно ще плаваме до Чикаго. И ще ни бъде добре.

Един прекрасен следобед на октомври, подарък от циганското лято, тя реши да се разходи пеша до града да си вземе пощата. Обу черни панталони за бременни и пуловер на черни и ръждиви райета и остави бележка на вратата: „Ще се върна в 16,00 ч.“.

Тополите и кленовете бяха вече оголени, а дъбовете ръсеха листата си по целия път на Котедж роу, докато слизаше към града. Катеричките събираха жълъди и пресичаха пътя й. Небето беше наситеносиньо. Листата шумоляха под краката й.

В града улицата беше по-спокойна. Повечето от лодките на кейовете бяха вече прибрани. Някои от магазините бяха приключили сезона и бяха затворени. Тези, които още бяха отворени, имаха съвсем малко клиенти. Цветята по Мейн стрийт бяха увехнали, с изключение на невените и хризантемите, оцелели след първия мраз.

Салонът на пощенската станция беше празен — едно тясно пространство с отделени със стъкло служебни бюра, на които нямаше никого, когато Меги влезе. Тя отиде направо до кутията си, взе си пощата, заключи вратичката и се обърна. Едва не се блъсна в Ерик Севърсън.

И двамата се вцепениха.

Сърцето й силно затуптя.

Той се изчерви.

— Меги… — заговори пръв, — здравей.

Тя стоеше като закована и имаше чувството, че кръвта й ще пробие през ушите й и ще плисне върху стената. Беше като омагьосана от неговото присъствие. Поглъщаше всичко, което й беше толкова познато — слънчевия загар на лицето, светлата коса, сините очи, и осъждаше това, с което не беше свикнала — кафявите джинси, карираната риза, увисналата жилетка, и което й създаваше абсурдното усещане, че е лишена от нещо, че е била измамена през времето, в което той го е придобил.

— Здравей, Ерик.

Очите му се спуснаха към пуловера й, издут от товара, който носеше.

Боже — шепнеше в себе си като молитва тя, — дано никой друг не влиза.

Видя го да преглъща и да връща погледа си към лицето й.

— Как си?

— Добре. — Гласът й беше слаб, треперещ. — Аз съм… много съм добре. — Несъзнателно тя прикри корема си с писмата. — А ти как си?

— Бил съм и по-щастлив. — В очите му имаше мъка.

— Чух, че жена ти е загубила бебето. Съжалявам.

— Да, понякога тези неща… ти знаеш… — Думите му затихнаха и погледът му отново се върна към корема й. Секундите се изнизваха, докато той стоеше неподвижно и само адамовата му ябълка се местеше нагоре-надолу. В задната стая изтрака някаква машина и някой изтърколи по пода количка. Когато той вдигна поглед, очите й се зареяха встрани.

— Разбрах, че сте пътували — каза тя, мъчейки се да продължи разговора.

— Да, на Карибските острови. Мислех, че това ще й… ще ни помогне да се съвземем.

Хетин Хокънбаргър, пощенска служителка от двайсет и осем години, се показа на прозорчето, отвори едно чекмедже и допълни изложените на витрината пощенски картички.

— Хубав ден, нали? — каза тя, обръщайки се към двамата.

Те й отправиха по един разсеян поглед, но никой не каза нито дума, само я изгледаха как изчезва зад една врата и се върнаха към прекъснатия си разговор, продължавайки да се гледат.

— Трудно й е да го преживее — каза Ерик.

— Да, сигурно… — Тъй като не намираше какво да каже по въпроса, Меги замълча.

Той се обади след няколко секунди с дрезгав глас, пресекващ от вълнение и твърде тих, за да бъде чут от друг.

— Меги, изглеждаш чудесно.

„Ти също.“ Нямаше да му го каже, нямаше да го гледа, а щеше да забие погледа си в обявите на стената и да бърбори, докато се успокои.

— Докторът каза, че съм здрава като кон, а татко се съгласи да бъде при раждането. Посещаваме лекциите два пъти месечно, така че аз… ние…

Той докосна ръката й и тя замлъкна, неспособна да устои на привличането на очите му. Гледайки в тях, изгуби сили да се съпротивлява, защото явно чувствата му не бяха се променили. Болеше го, както и нея.

— Знаеш ли какво ще е, Меги — пошепна той. — Момиче или момче?

„Не прави това, не проявявай загриженост, ако не мога да те имам!“

Гърлото й като че ли напълно се запуши. Сълзите й бяха готови да бликнат. След миг щеше да заприлича на още по-голям глупак по средата на пощенската станция.

— Меги, знаеш ли?

— Не — прошепна тя.

— Имаш ли нужда от нещо? Пари, каквото и да е?

„Само от теб.“

Вратата се отвори и влязоха Алтеа Мюн и Марк Броди, който говореше.

— Чух, че треньорът Бек започва с „Мюлер“ утре вечер. Ще бъде добра игра. Само да се надяваме, че топлото време… — Погледна и онемя. Задържа вратата отворена доста дълго, след като Алтеа беше влязла. Погледът му се прехвърляше от Меги на Ерик.

Тя се съвзе достатъчно и каза:

— Здравей, Марк.

— Здравейте. — Той кимна и пусна вратата да се затвори.

Тримата стояха в някакъв неудобен триъгълник, наблюдавани внимателно от Алтеа Мюн и Хети Хокънбаргър, която се беше върнала при прозорчето си, след като чу вратата да се отваря.

Очите на Марк се сведоха към корема на Меги и бузите му порозовяха. Не беше й се обаждал, откакто се разнесе слухът за нея и Ерик.

— Слушайте, трябва да вървя, защото очаквам гости — реагира Меги, усмихвайки се весело. — Беше ми приятно да те видя, Марк. Алтеа, здравейте, как сте? — Изхвръкна от вратата във вихър от емоции, със зачервени бузи и трепереща, почти разплакана. Навън се сблъска с двама туристи, бързайки по тротоара. Мислеше да спре в магазина и да си вземе хамбургер за вечеря, но баща й сигурно щеше да види, че е разстроена и да я разпитва.

Запъшка нагоре по хълма, без да забелязва красивия следобед, острата миризма на паднали листа.

Ерик, Ерик, Ерик.

Как би могла да живее по-нататък, ако попада на него от време на време, както се случи сега? И днес беше доста травматизиращо, а ако беше с неговото дете в ръце, щеше да е непоносимо. През съзнанието й премина една картина: тя и детето им, може би син, влизат в пощата някъде след две години и срещат едрия рус мъж, който не може да откъсне очите си от тях. Детето, поглеждайки към нея, я пита: Мамо, кой е този чичко?

Просто не можеше да остане. Това нямаше нищо общо със срама, а по-скоро с любовта. Една любов, която упорито отказваше да умре въпреки всичко. Една любов, при която всяка случайна среща щеше така безпогрешно да известява техните чувства, както тези паднали листа съобщаваха за края на лятото.

Просто не мога да го направя, мислеше тя, приближавайки къщата, която беше обикнала. Не бих могла да живея тук с детето му, но без него и единствената алтернатива за мен е да напусна.