Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bitter Sweet, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евгения Камова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Лавърл Спенсър. Горчиво и сладко
Американска. Първо издание
ИК „Жар — Жанет Аргирова“, София, 1998
Редактор: Мая Люцканова
Коректор: Павлина Пешева
История
- —Добавяне
3
На другия ден след разговора с Бруки и Ерик телефонът на Меги навакса обичайното си мълчание. Първото обаждане дойде в шест часа сутринта.
— Здравей, мамо.
Меги скочи и погледна часовника.
— Кейти, добре ли си?
— Много съм добре, което щеше да знаеш още снощи, ако телефонът ти не беше зает през цялата нощ.
— О, Кейти, съжалявам. — Меги се протегна и седна, облегната на възглавницата си. — Имах два чудесни разговора със съученици от гимназията.
Осведоми я за най-важното, попита я къде е, каза й непременно вечерта да се обади пак и се сбогува без следа от самотата, която очакваше, че ще я налегне, когато приключи първият разговор от такова разстояние с дъщеря си.
Следващото позвъняване чу, когато топеше пликчето чай в първата си чаша за деня. Беше Нелда.
— Тами ще се оправи и д-р Фелдщайн каза, че ще й се отрази добре, ако ни види.
Меги сложи ръка на сърцето си и въздъхна.
— О, Боже, благодаря ти! — Почувства, че денят се очертава обещаващ.
В десет и половина дойде третото позвъняване, вече напълно неочаквано.
— Ало? — отговори тя и един глас от далечното минало каза:
— Ало, Меги, обажда се Тани.
Изненадана, Меги се усмихна и хвана слушалката с две ръце.
— Тани! О, Тани, как си? Боже, колко е хубаво да чуя гласа ти.
Разговорът им продължи четирийсет минути. Един час след като той свърши, Меги отново отговори на позвъняване — този път, за да чуе скърцащото гласче на мишле от мултифилмите, което никога не можеше да сбърка.
— Хай, Меги, познай кой е?
— Фиш? Фиш, това си ти, нали?
— Да, рибата е.
— Боже мой, не мога да повярвам! Бруки ти се обади, нали?
Когато се обади Лайза, Меги вече почти го очакваше. Довършваше грима си, приготвяйки се да отиде до болницата при Тами, когато телефонът отново иззвъня.
— Здравей, страннице — каза един сладък глас.
— Лайза… О, Лайза!
— Мина много време, нали?
— Твърде много… О, господи… Не съм сигурна дали няма да се разплача вече. — Всъщност едновременно се смееше и плачеше.
— И мен ме хваща за гърлото. Как си, Меги?
— Как би се чувствала ти, ако четири от най-скъпите ти приятелки от миналото една след друга ти се обадят? Поразена съм от щастие.
Половин час по-късно, след като се бяха ровили из спомени и връщали към настоящето, Лайза каза:
— Слушай, Меги. Имам една идея. Помниш ли брат ми Гари?
— Разбира се. Беше женен за Марси Крейг.
— Беше. Разведе се от пет години. Е, Гари се жени повторно следващата седмица и аз ще бъда в Доор за сватбата. Мислех си, че ако и ти си отидеш у вас, а съм сигурна, че Тани и Фиш могат да дойдат с коли, можем да се съберем в дома на Бруки.
— О, Лайза, не мога — разочарование лъхна от гласа на Меги. — Звучи чудесно, но трябва да започна работа след по-малко от две седмици.
— Просто ела за малко, а?
— Страхувам се, че ще трябва да е за твърде кратко, а и началото на срока… Много съжалявам, Лайза.
— О, това вече е разочарование.
— Знам, щеше да бъде толкова весело.
— Добре, слушай какво… Ще помислиш ли малко? Макар и само за уикенда? Ще бъде велико отново да се съберем всички заедно.
— Добре. — Обеща Меги. — Ще помисля.
Направи го по пътя към болницата, където отиваше да посети Тами. Помисли си за Бруки — как се е обадила на момичетата, как всяка от тях се е загрижила и се е свързала с нея след всички тези години и как й просветна след разговорите.
В три без пет същия следобед седеше в чакалнята на интензивното отделение на болницата на университета „Вашингтон“, разлиствайки страниците на списание „Домакинство“ и очаквайки да бъде повикана. Телевизор с намален звук мърмореше нещо от поставката си на една далечна стена. В ъгъла до един прозорец баща и двамата му сина очакваха резултата от сърдечната операция на майка им. От нишата в стената силно ухаеше на кафе.
Влезе една сестра — слаба, красива, енергично пристъпвайки с белите си безшумни обувки.
— Мисис Стърн?
— Да? — Меги изпусна списанието и скочи.
— Можете да влезете ида видите Тами, но само за пет минути.
— Благодаря ви.
Меги не беше подготвена за гледката, която я посрещна при влизането. Толкова много машинария, толкова много туби и бутилки, екрани с всякакви размери, които следяха състоянието й, и една слаба, изтощена Тами, която лежеше с цяла мрежа от интравенозни инжекции, забучени в ръцете й. Очите й бяха затворени, ръцете й отпуснато лежаха с дланите нагоре, осеяни с червени точки от многобройни инжекции. Русата й коса с оттенък на праскова, която тя винаги поддържаше с юношеска гордост и носеше в стил, много близък до този на Кейти, лежеше на възглавницата разрешена и щръкнала като птиче гнездо.
Меги постоя известно време до леглото, преди Тами да отвори очи и да я види.
— Здравей, малката. — Меги се наведе и докосна бузата на момичето. — Всички толкова се тревожехме за теб.
Очите на Тами се напълниха със сълзи и тя извърна лицето си.
Меги вдигна падналите на челото на момичето коси.
— Всички сме толкова щастливи, че оживя.
— Но мене много ме е срам.
— Неее… нееее. — Меги обгърна с ръце лицето на Тами и нежно го обърна към себе си. — Не трябва да се срамуваш. Гледай напред, не назад. Сега ще бъдеш по-силна и всички заедно ще работим да те направим по-щастлива.
Сълзите на Тами продължаваха да бликат и тя се опита да ги избърше. Ръката й трепереше и беше обвързана с толкова системи, че Меги нежно я върна обратно, взе една книжна салфетка от близката кутия и избърса очите на момичето.
— Загубих бебето, Меги.
— Знам, скъпа, знам.
Тами отново обърна настрани замъгления си поглед, докато Меги бършеше слепоочията й.
— Но ти си жива и ние всички искаме да си щастлива. Да те видим отново на крака и усмихната.
— Защо трябва някой да го е грижа за мен?
— Защото ти си ти, един индивид, и то специален. Защото си станала част от живота на други, без дори да го осъзнаеш. Всеки от нас има своята стойност. Мога ли да ти кажа нещо? — Тами се обърна към нея и Меги продължи. — Снощи се чувствах много зле. Дъщеря ми замина в колеж, ти си в болница, къщата ми празна. Всичко ми изглеждаше безнадеждно и се обадих на една приятелка от училище. И знаеш ли какво се случи?
В очите на Тами просветна искрица интерес.
— Какво?
— Тя се обадила на други и започна една чудесна верижна реакция. Днес ми се обадиха три прекрасни стари приятелки, за които от години не бях чувала нищо, хора, за които никога не бих предположила, че ги е грижа дали съм щастлива, или не. Така ще бъде и с теб. Ще видиш. Наистина. Когато тръгвах към болницата, вече се надявах телефонът най-после да спре да звъни.
— Наистина ли?
— Наистина — усмихна се Меги и получи в отговор нещо като усмивка. — Сега слушай, малката ми… — Пое ръката на Тами внимателно, да не размести някоя тръбичка. — Казаха, че мога да остана само пет минути и времето ми изтече. Но ще дойда пак. Междувременно си помисли какво искаш да ти донеса, когато се преместиш в твоята стая. Малцови бонбони, списания. Каквото искаш.
— Сега искам само едно нещо.
— Кажи го.
— Можеш ли да ми донесеш шампоан „Нексус“ и балсам? Повече от всичко искам да си измия косата.
— Чудесно. Ще ти донеса и моя сешоар и машата. Ще те направим като Тина Търнър.
Тами почти се разсмя.
— Е, това е, което искам да видя — трапчинките да се покажат. — Меги целуна челото на момичето и прошепна: — Трябва да тръгвам, оправяй се.
Напускайки болницата, Меги се почувства заредена с оптимизъм: когато едно двайсетгодишно момиче иска косата му да бъде направена, наистина върви към подобрение. По пътя спря при една козметичка и купи нещата, за които Тами я беше помолила. Още с торбичката в ръка, влезе в кухнята и чу телефонът отново да звъни.
Втурна се през стаята, грабна слушалката и задъхано отговори:
— Меги? Ерик е.
Слиса се от изненада. С притисната до корема торбичка с шампоан и с вързан за цели пет секунди език, осъзна, че трябва някак да говори.
— Ерик! О, небеса, това е истинска изненада…
— Добре ли си?
— Добре? Аз… е, да. Само малко съм задъхана: Току-що влизам.
— Говорих с Бруки и тя ми каза истинската причина, поради която си се обадила нощес.
— Истинската причина? — С бавно движение постави торбичката на бюфета. — О, искаш да кажеш моята депресия.
— Трябваше да го разбера още снощи. Знаех, че не се обаждаш само да кажеш здравей.
— Днес съм много по-добре.
— Бруки ми каза, че някой във вашата група се опитал да се самоубие и много се изплаших. Искам да кажа… — Той пое дълбоко дъх и каза гласно: — Исусе Христе, и аз не знам какво имам предвид.
Меги докосна слушалката със свободната си ръка.
— О, Ерик, ти си помислил, че аз мога да посегна на… И затова ми се обаждаш сега?
— Е… не знаех какво да мисля. Просто… по дяволите, днес цял ден не престанах да се чудя защо ми се обади. Най-после позвъних на Бруки и когато тя ми каза, че си потисната и се лекуваш, всичко отвътре ми се преобърна. Меги, ти винаги се смееше, когато бяхме млади.
— Аз не съм самоубиец или нещо подобно. Честна дума, Ерик. Беше едно младо момиче на име Тами, но току-що се връщам от болницата, бях при нея, тя не само ще оживее, но дори успях да я накарам да се усмихне, даже се разсмя.
— Е, това е облекчение.
— Съжалявам, че снощи не бях докрай откровена с теб. Може би трябваше да ти кажа, че посещавам група за терапия, но след като те чух, ми стана някак неловко. С Бруки беше много по-лесно, но с теб… е, нямаше да е честно да ти се обадя след толкова години и да започна да хленча за моите трудности.
— Неудобно? По дяволите, това е глупаво.
— Може би. Както и да е. Благодаря ти, че го казваш. Слушай, познай кой друг ми се обади днес. Тани, Фиш и Лайза. Бруки говорила с тях. А сега и ти. Тази седмица наистина ме върна в доброто старо време.
— Как са те? Какво правят?
Осведоми го за момичетата и докато говореха, напрежението от миналата нощ изчезна. Размениха си малко спомени. Смяха се. По време на разговора Меги усети, че е облегнала двата си лакътя на бюфета и разговаряше с него без всякакво неудобство. Той й разказа за своето семейство, а тя — за Кейти. Не се чувстваха неловко. Накрая Ерик каза:
— Днес много мислих за теб, докато плавах с кораба.
Тя проследи с поглед една синя фигура на кутията за кафе.
— И аз мислих за теб. — Защитена от разстоянието, беше лесно да го каже. Безопасно.
— Гледах над водата и те виждах в син пуловер със златни букви да приветстваш „Викингите на Гибралтар“.
— С ужасно разрошена като кошер коса, предполагам, и с грим а ла „Клеопатра“.
Той се закикоти.
— Точно така, да.
— Сега ще разберем какво ще видя аз, ако затворя очи и помисля за тебе.
— Страх ме е да го чуя.
Меги се обърна и облегна гръб на ръба на бюфета.
— Виждам те облечен в бебешко син блейзер да танцуваш на музиката на Бийтълс с цигара между зъбите.
Той се засмя.
— Цигарата вече я няма, но още нося светлосиня риза, само че сега на джоба й пише „Капитан Ерик“.
— Капитан Ерик?
— Клиентите харесват това. Създава им илюзията, че плуват по море.
— Мога да се обзаложа, че си много добър в тази работа, нали? Сигурна съм, че риболовците много те обичат.
— Е, обикновено успявам да ги разсмея и да дойдат отново следващата година.
— Харесва ли ти това, което правиш?
— Направо го обичам.
Тя се настани още по-удобно до бюфета.
— Разкажи ми как изглеждаше Доор днес? Беше ли слънчево? Улови ли риба? Имаше ли много платноходки?
— Беше красиво. Спомни си как някои сутрини мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш от пристанището до парка на острова.
— Ммммм… — отговори тя замечтано.
— Така започна днешния ден — с гъста мъгла. После слънцето се показа над дърветата и оцвети въздуха в червено, но не беше минал и час, след като зашивахме, и небето беше синьо като поляна с цикория.
— О, цикорията! Цъфти ли още?
— С пълна сила.
— Мммм… Виждам я — цяла поляна, като че ли небето е паднало. Много обичах това време на годината. Тук нямаме цикория, не е както в Доор. Продължавай. Улови ли риба?
— Осемнайсет — петнайсет сьомги и три пъстърви.
— Осемнайсет, уха… — въздъхна тя. — Браво. А имаше ли платноходки?
— Платноходки? — подразни я той, продължавайки старото съперничество между моторните съдове и платноходите в Доор. — Кой се интересува от платноходки?
— Аз.
— Да, май си спомням, че беше малко старомодна.
— А ти беше малко гадняр. — Меги се засмя и си представи как се смее и той. — Не съм била по вода толкова дълго време.
— Като живееш в Сиатъл, мислех, че имаш лодка.
— Имаме. Платноходка, разбира се. Но не съм излизала с нея, откакто Филип умря. Нито съм ловила риба.
— Трябва да си дойдеш тук и аз да те изведа заедно с баща ти. Ще уловим една голяма, двайсет и четирифутова риба и ти ще получиш своя дял от риболова.
— Мммм… звучи божествено.
— Направи го.
— Не мога.
— Защо не?
— Аз съм учителка и започвам занятия след по-малко от две седмици.
— А, вярно. Какво преподаваш?
— Домашна икономика — хранене, обличане, семеен живот, планиране на професия. Доста е смесено. Даже сме се свързали с една детска градина и малките идват, за да наблюдават учениците развитието на детето.
— Сигурно е доста шумно.
Тя вдигна рамене:
— Понякога.
— Така, а теб бива ли те за това?
— Предполагам. Разбирам се добре с децата, мисля, че правя уроците интересни за тях. Но… — Тя замълча.
— Но какво?
— О, не знам. — Обърна се и отново се облегна на бюфета.
— Правя това вече толкова години и то като че ли започва да се превръща в рутина. А след смъртта на Филип… — Меги потърка челото си. — О, небеса, вече така се уморявам от тази фраза. След смъртта на Филип. Толкова често я споменавам, като че ли летоброенето започва от този ден.
— Изглежда, се нуждаеш от промяна.
— Може би.
— Аз промених всичко преди шест години. Това беше най-здравословното нещо, което съм правил през живота си.
— Какво направи?
— Върнах се в Доор, след като бях живял в Чикаго още от завършването на колежа. Когато заминавах в колежа, мислех, че това е последното място на света, където бих се върнал, но след като седях зад бюро през всичките тези години, ме хвана клаустрофобия. Тогава татко умря и Майк започна да ме кандърдисва да се върна у дома и да управляваме заедно кораба. Имаше идеи да разширим бизнеса, да купи още един кораб. Накрая казах „да“ и не съм съжалил нито за миг.
— Струваш ми се много щастлив.
— Аз съм.
— И в брака ли?
— И в брака също.
— Това е чудесно, Ерик.
Отново мълчание. Май си бяха казали всичко, което имаха да си казват. Меги се изправи и погледна към часовника в кухнята.
— Слушай, по-добре да приключваме. Господи, колко дълго говорим.
— Да, и аз така мисля… — Последва някакъв неразбираем звук, зареден с напрежение. Изведнъж той спря. — Аз съм още в къщата на мама, а Нанси сигурно вече е сложила вечерята.
— Ерик, благодаря ти много, че се обади. Чудесно беше да си поговоря с теб.
— За мен също.
— И, моля те, не се безпокой повече за мен. Така добре не съм се чувствала седмици наред.
— Чудесно е да чуя това и слушай… обаждай се, когато искаш. Ако не ме намериш, обади се тук и поговори с мама. Ще й бъде приятно.
— Може и да го направя. Предай й, че никой на света не прави толкова хубав хляб като нейния. Спомням си как идвах у вас след училище и омитах по половин наведнъж.
Той се засмя.
— Продължава да го прави и да твърди, че хлябът от магазина, може да убие човек. Непременно ще й предам поздрава ти, ще се почувства поласкана.
— Ерик, още веднъж ти благодаря.
— Не са нужни благодарности. Беше ми приятно. А сега карай по-спокойно, нали?
И двамата замълчаха, чувствайки се някак неудобно за пръв път, откакто започна разговорът им преди трийсет минути.
— Е… дочуване — каза Ерих.
— Дочуване.
Когато Меги затвори, ръката й остана на слушалката, после бавно се смъкна от нея. Разглеждайки я, тя дълго остана неподвижна. Късното следобедно слънце се плъзна по пода на кухнята и отвън долетя приглушеното боботене на моторната косачка на един съсед. Отдалеч някъде изникна споменът за същото слънце, огряло други ливади, други дървета, други води — не пролива Пуджет, а Грийн бой. След време Меги се отдръпна от телефона и отиде до вратата към задния двор. Отвори я, облегна рамото си на касата и се загледа навън, спомняйки си миналото. Него. Тях. Доор. После година в гимназията. Първата любов.
Да, носталгия.
Но той беше щастливо оженен. И ако се видеха сега, сигурно щеше да се окаже надебелял с двайсет и пет фунта, главата му — започнала да оголява, и тя щеше да бъде щастлива, че е женен за друга.
Въпреки това разговорът с него извика спомени от родното място и загледана в двора на свечеряване, тя виждаше не платформата от червено дърво, оградена от борове, а облян от слънце килим от цъфнали цикории. Вечер те ставаха виолетови, а понякога създаваха илюзията, че земята и небето се сливат. „Дантелата на кралица Анна“ цъфтеше по това време, както и чернооките „Сузанчета“, които се редуваха по скалистата земя край пътищата със снопове бял равнец. Има ли друго място на земята, където дивите цветя да растат така изобилно, както в Доор?
Тя видя и плевните с високи прозорчета високо под самите покриви, и редиците зелена царевица, и старите повече от век дървени къщички, боядисани в бяло; порутените огради и каменните стени, покрай които имаше дебели чимове оранжеви лилии. Бели петна в синята вода и недокоснати плажове, които се простираха цели мили. Тя опитваше домашно направения хляб и чуваше моторите на връщащите се на свечеряване корабчета, усети аромата на риба, който се носеше от къщите в съботните вечери като днешната от задните дворове на ресторантите, където свиреха китари и вятърът подухваше червено-белите карирани покривки на масите.
На две хиляди мили разстояние Меги си спомни всичко това и почувства остра болка от носталгията, която не бе изпитвала от години.
Помисли да звънне вкъщи, но можеше да отговори майка й, а ако има човек, който може да развали едно романтично настроение, това беше тя.
Вместо това се отдръпна от вратата, отиде до библиотеката и измъкна една книга, озаглавена „Пътувания до Доор“. Близо половин час седя в стола на Филип, разлиствайки илюстрованите страници, докато лъскавите снимки на фарове, дървени къщи и прелестни пейзажи я накараха най-после да вдигне телефона.
Набира номера, надявайки се, че баща й ще вдигне слушалката.
Вместо това тя чу гласа на майка си.
— Ало?
Скривайки разочарованието си, Меги каза:
— Ало, мамо.
— Маргарет?
— Да.
— Е, крайно време беше да се обадиш. Повече от две седмици не сме те чували, а каза, че ще ни съобщиш кога да очакваме Кейти. И аз чакам ли, чакам да позвъниш.
Няма „Здравей, мила, колко хубаво, че те чувам“, а „Крайно време беше да се обадиш“, с което принуди Меги да започне разговора с извинение.
— Съжалявам, мамо. Знам, че трябваше да се обадя, но бях ангажирана. И мисля, че Кейти няма да се отбива при вас. Трябва да се отклонява, а пътува със своя състудентка, с която ще бъдат в една стая. Колата беше натоварена до покрива и решиха, че е по-добре да отидат направо в колежа, за да се настанят.
Меги затвори очи, готова за оплакванията, които беше сигурна, че ще се изсипят. Вярна на себе си, Вера го направи.
— Е, няма да кажа, че не съм разочарована. Цяла седмица готвя и правя сладкиши. Сложих два щрудела във фризера и купих голямо парче телешко за задушаване. Не знам какво ще правя с такова голямо парче месо. Трябва да го ядем само с баща ти. Изчистих основно твоята стая и леглото, и завесите, а тях да ги гладиш е истински ад.
— Мамо, нали ти казах, че ще се обадя, ако тя ще идва при вас.
— Да, знам, но бях толкова сигурна, че ще дойде. В края на краищата ние сме единствените баба и дядо, които има.
— Знам, мамо.
— Струва ми се, че вашето поколение няма време за баби и дядовци, както беше при нас — отбеляза Вера кисело.
Меги облегна челото си на върха на пръстите и почувства, че я заболява главата.
— Кейти каза, че ще дойде при вас от Чикаго някъде две седмици, след като започне училище. Спомена, че сигурно ще е през октомври, когато листата започнат да сменят цвета си.
— Какво кара тя? Да не си й купила онази нова кола?
— Да, купих й я.
— Маргарет, това дете е още много малко да притежава такава екстравагантна кола! Трябваше да й купиш нещо по-скромно или да почакаш да завърши колежа. Как ще се научи да цени нещата, когато й поднасяш всичко на сребърна табла?
— Мисля, че Филип би искал тя да я има, а аз мога да си го позволя.
— Това не е основание да прекаляваш, Маргарет. И понеже говорим за пари, внимавай с кого се срещаш. Разни разведени мъже само търсят да намерят някоя богата вдовица. Ще те прилъжат и ще изхарчат парите за издръжката на детето, помни ми думата!
— Ще внимавам, мамо — обеща Меги уморено, чувствайки как главоболието й се засилва.
— Спомням си, преди няколко години онзи младият Герхард, дето изневеряваше на жена си, с кого мислиш се срещаше? С туристка от Луизиана, която дойде на луксозен кораб с каюти. Видели ги една събота вечер да се целуват на палубата, а в неделя сутринта той се появи в черквата с жена си и децата чист и смирен, като че ли нищо не е било. Ако Бета Герхард знаеше какво…
— Мамо, нали ти казах, че ще внимавам. Не се срещам с никого, така че няма за какво да се безпокоиш.
— Абе, не си много предпазлива, нали знаеш.
— Знам.
— А понеже говорим за разводи, се сетих за Гари Айделбах, който ще се жени повторно в събота.
— Знам. Говорих с Лайза.
— С Лайза? Кога?
— Днес. Напоследък съм във връзка с всички момичета.
— Не си ми казала. — В гласа на Вера прозвуча хладина, като че ли очакваше, че всичко трябва да й се каже, още преди да се случи.
— Лайза ме кани да си дойда в Доор за сватбата. Е, не точно за сватбата, но тя ще пристигне от Атланта и предлагаше евентуално всички момичета да се съберем в Бруки.
— Ще дойдеш ли?
„Тогава ще можеш да използваш всичкото си телешко месо и щрудели, нали, мамо?“
— Не, не мога.
— А защо не? Какво друго ще правиш с всички тези пари. Знаеш, че с баща ти и аз не можем да си позволим да пътуваме до теб със самолет, а пък и не си си била вкъщи вече три години.
Меги въздъхна. Искаше й се да затвори телефона, без да каже дума повече.
— Не става въпрос за пари, мамо, а за време. Скоро започва училище и…
— Е, трябва да знаеш, че ние не се подмладяваме, а обратно. На нас с баща ти би ни било приятно понякога да ни посещаваш.
— Знам. Татко там ли е?
— Тук е някъде. Чакай малко. — Телефонът издрънча и Вера се отдалечи, викайки: „Рой, къде си? Маргарет е на телефона!“. — Гласът й беше стигнал до кресчендо, когато се върна и каза. — Една минута. Той е в гаража, отново точи косачката. Чудя се как още има ножове, като той постоянно е там и ги наточва. Ето го, идва. — Докато си прехвърляха слушалката, Меги чу Вера да му нарежда: „Не си опирай мръсните ръце на бюфета, Рой“.
— Меги, сладка моя? — В гласа му имаше толкова топлота, за разлика от Вериния. Като го чу, Меги почувства как отново я обзе носталгията й по дома.
— Здравей, татко…
— Ето, това е приятна изненада. Знаеш ли, точно днес си спомних как като малко момиченце идваше при мен да ми поискаш една паричка за сладолед.
— И ти винаги ми даваше, нали?
Той се засмя и Меги си представи кръглото му лице и оплешивяващата глава, леко превитите рамене и ръцете, които никога не спираха да работят.
— Наистина е чудесно, че чувам гласа ти, Меги.
— Мислех, че е добре да ви се обадя и да ви кажа, че Кейти няма да се отбие на път за колежа. Отива направо.
— Е, ще бъде съвсем наблизо цели четири години. Ще я виждаме, когато има време. — Винаги е било така — за всички малки грижи, които Вера раздухваше неимоверно, Рой виждаше разрешение в бъдещето. — А ти как си? — попита той. — Предполагам, че се чувстваш малко самотна след заминаването й.
— Ужасно е.
— Ами, скъпа, излизай от къщи. Ходи на кино или другаде. Не трябва да стоиш сама в събота вечер.
— Няма. Отивам в клуба на вечеря — излъга тя, за да го успокои.
— Добре… добре. Това искам да чувам. Училището започва скоро, нали?
— След по-малко от две седмици.
— И тук. Тогава улиците ще утихнат през делничните дни. Знаеш как е. Проклинаме туристите, когато са тук, и ни липсват, когато си отидат.
Тя се усмихна. Колко пъти беше чувала тези думи от него.
— Спомням си.
— Е, скъпа, майка ти чака да ти каже нещо.
— Целувам те, татко.
— И за тебе една целувка от мен. Бъди добро момиче.
— Чао, тати.
— Ча…
— Маргарет? — Вера беше дръпнала слушалката, преди Рои да успее да отговори.
— Тук съм, мамо.
— Още ли не си се освободила от лодката?
— Не, но е в списъка на агента.
— Да не излизаш в морето самичка с нея!
— Няма.
— И внимавай къде ще вложиш парите от нея.
— Ще внимавам, мамо. А сега трябва да тръгвам. Отивам на вечеря в клуба и закъснявам.
— Добре. И не чакай толкова време, обади се по-скоро.
— Няма.
— Знаеш ли, и ние бихме ти звънели по-често, но тези такси за междущатските разговори са невероятни. И слушай, ако говориш с Кейти, кажи й, че дядо й и аз я чакаме с нетърпение.
— Ще й кажа.
— Е, довиждане, скъпа. — Вера никога не пропускаше да прибави по някоя мила дума в края на разговора.
— Довиждане, мамо.
Когато затвори телефона, Меги вече се нуждаеше от горещо питие за успокояване на нервите. Направи си чаша билков чай и го взе в банята, където разреса косите си. Свирепо.
Прекалено ли беше да очаква една майка да се поинтересува за състоянието на дъщеря си? За нейното щастие? За приятелите й? За грижите й? Както винаги, Вера беше насочила фокуса към себе си. Тежката работа на Вера. Разочарованието на Вера. Исканията на Вера. Целият свят трябваше да се съобразява с Верините желания, преди да направи следващата си стъпка.
Да се върне в Доор? Макар и само за ваканцията. Няма начин!
Меги още тормозеше скалпа си с разресване, когато телефонът отново иззвъня. Беше Бруки, която започна без предисловия.
— Вече всичко уредихме. Лайза пристига във вторник и ще прекара около седмица при майка си. Тани си е в Грийн бей, а Фиш е в Брасълс — само на три часа с кола. И така, всички се събираме у нас в сряда на обяд и разчитаме, че и ти също ще бъдеш. Какво ще кажеш? Можеш ли да дойдеш?
— Не искам да съм на по-малко от сто мили от майка ми! Абсолютно не!
— Ооо! Май че се обадих в неподходящ момент.
— Разговарях с нея. Току-що затворих.
Бруки запита съучастнически:
— Как е старата фурия?
Меги се засмя.
— Бруки, ама тя ми е майка!
— Е, това не е твоя вина. И не трябва да е пречка да си дойдеш у дома и да се видиш с приятелите си. Какво ще кажеш — и петте заедно, няколко бутилки вино, смях и сладки приказки до насита. Всичко, което ти трябва, е един самолетен билет.
— О, по дяволите, звучи толкова добре.
— Тогава кажи, че идваш.
— Но аз трябва…
— Дяволска работа. Ами просто ела. Зарежи всичко и скачай в самолета.
— Да те вземат дяволите, Бруки.
— Аз самата съм дявол, нали?
Меги тупна с крак по пода.
— О, така ми се иска да дойда.
— Е, какво ти пречи?
Меги отново изсипа причините си, като че ли се опитваше да се убеди сама.
— Ще имам много малко време — само пет дни, защото учителите трябва да са в училище три дни, преди началото на заниманията. И трябва да отседна при майка си, а аз не мога да издържа дори един телефонен разговор с нея, без да ми се прииска да бъда осиновена от друг.
— Ще дойдеш при мен. Винаги мога да хвърля един спален чувал на пода и да пусна още един кокал в супата. В тази къща има толкова много тела, че едно повече няма да се забележи.
— Това не мога да направя. Да измина целия път до Уисконсин и да отседна у вас. И дума да не става.
— Тогава ще спиш у вашите и ще направя така, че по цял ден да те няма. Ще плуваме, ще се разходим до остров Кана, ще надзърнем в старите магазинчета. Можем да правим всичко, каквото ни се иска. Остава ми последната седмица от ваканцията, преди да започне училище, и детската градина вкъщи се разтуря. Господи, ако можех да избягам. Ще прекарам великолепно, Меги. Какво ще кажеш?
— О, Бруки! — Интонацията говореше за разклащаща се решителност.
— Това вече го каза.
— О, Бруки… — Макар и да се смееха, лицето на Меги се изкриви от объркване и силно желание.
— Предполагам, че имаш достатъчно пари да си купиш билет — прибави Бруки.
— Толкова много, че ще зяпнеш, ако ти кажа.
— Това е добре за жена. Тогава, ела. Моля те.
Меги изгуби битката с изкушението.
— О, добре, чума такава. Ще дойда!
— Е-е-е! — Бруки прекъсна изблика си на възторг да каже на някой до нея: Меги идва, а на нея рече: — Затварям, за да можеш да се обадиш на летището. Звънни ми веднага щом пристигнеш в града, или по-добре — спри първо тук, преди да отидеш при вашите. Ще се видим във вторник!
Меги затвори и каза на стената: „Отивам в Доор!“. Стана от стола, вдигна длани изумено и възкликна към стената: „Отивам в Доор! Вдругиден, аз наистина ще отида в Доор!“.
Чувството й на изненада остана, дори се засили. В неделя Меги не свърши нищо. Опакова и разопакова пет комплекта дрехи, накрая реши, че се нуждае от нещо ново. Прави и преправя косата си и накрая реши, че ще отиде на фризьор. Обади се на летището и запази място в първа класа. Имаше почти милион и половина долара в банката и реши — за пръв път — че е време да започне да им се радва.
На следващия ден влезе във фризьорския салон с думите:
— Направете нещо артистично. Отивам на среща със съученички, не сме се виждали двайсет и три години.
Излезе от там, наподобяваща нещо, което е било изпрано и окачено да съхне, обърнато наопаки. Странното беше, че това я ободри, както нищо друго през последната година.
След това спря в „Нордстромс“ и попита продавачката:
— Какво трябва да облече дъщеря ми, ако отива на концерт на Принс?
Жената извади три чифта прани с киселина сини джинси и богат избор на фланелки, подобни на тези, с които се обличаше старият Нийдсвики, когато продаваше стари части от коли на сметището.
От бутика при Хелън, разбира се купи две изискани рокли — една за път и една за някой по-специален случай, ако възникне. Подуши всички известни парфюми, за които се знаеше, че са любими на жени като Елизабет Тейлър и лейди Бърд Джонсън, но накрая щастлива направи покупката си в „Уулуърд“, заплащайки само два долара и деветдесет и пет цента за своя предпочитан от години „Емерод“.
Във вторник сутринта слезе от едно такси на международното летище „Сий-Так“ в проливен дъжд, четири часа по-късно напусна самолета под ослепителното слънце на Грийн бей и взе под наем кола, все още невярваща. При всичките си пътувания с Филип винаги бяха правили планове за пътешествието седмици наред, а понякога и месеци. Импулсивността беше нещо ново за Меги. Ново и толкова вълнуващо. Защо никога преди не беше опитвала?
Пое с колата на север, спомените се възвръщаха и при Стърджън бей усети наистина, че се връща у дома. Най-после в Доор, а само след няколко мили — и познатата гледка на черешовите градини. Дърветата, вече освободени от изобилния си плод, маршируваха в редици, преминавайки в зелени ливади, заградени от бели варовикови скали и гъсти гори. Градините от ябълкови и крушови дървета бяха натежали от плодове, които блестяха като фарове на августовското слънце. Откритите пазари по магистралата предлагаха плодове, зеленчуци, сокове и конфитюри.
Оттатък Мейн стрийт една стара сграда привлече вниманието й: универсалният магазин на Фиш крийк, където работеше баща й. Усмихна се, представяйки си го зад дългия, бял месарски тезгях, където режеше месо и правеше сандвичи, откакто го помнеше.
В пет часа следобед беше претъпкано. Тя мина през навалицата и пред щандовете и махна за поздрав на жената на Алфред — която извика изненадано „здравей“, и се запъти към края на опашката пред високия до раменете тезгях за месо и деликатеси. Зад него беше баща й в дълга и бяла висока до врата престилка, зает да очарова клиентите, докато реже месото.
— Дали е прясно? — говореше той, надвиквайки шума на машината. — Ами тази сутрин излязох извън града и лично заклах кравата в шест часа сутринта. — Пресегна се и изключи мотора, продължавайки работата си, без да губи нито минута. — Ето — един с черен хляб, горчица и американски колбас. Нещо друго? — Стоеше с длани, подпрени на високия тезгях. — Картофената салата е най-добрата, която ще намерите по целия бряг на Мичиганското езеро. Баба ми лично е садила картофите. — Намигна на двойката, която очакваше сандвичите си.
Те се засмяха:
— Не, това е всичко.
— Платете на изхода. Следващият! — извика Рой.
Наблюдавайки баща си, Меги отново се възхити от професионализма му и от личността му, толкова различна в магазина и вкъщи. Беше забавен и впечатляващо експедитивен. Хората го обикваха от пръв поглед, а той ги разсмиваше и те идваха отново.
След като го наблюдава няколко минути, Меги се приближи към тезгяха, когато той беше с гръб.
— Дай ми една паричка, за да си купя сладолед — произнеса тя спокойно.
Рой погледна през рамо и лицето му пребледня от изненада.
— Меги? — Обърна се, бършейки ръцете си в бялата престилка. — Меги, сладка, дали не ми се привижда нещо?
Тя се смееше щастлива, че дойде.
— Неее! Наистина съм тук. — Ако тезгяхът беше по-нисък, той сигурно щеше да го прескочи. Вместо това излезе иззад него и я пое в силна прегръдка.
— Е, Меги, това се казва изненада.
— И за мене, татко.
Хвана я с две ръце за раменете и я задържа на разстояние пред себе си.
— Какво правиш тук?
— Бруки ме убеди да дойда.
— Майка ти не знае ли още?
— Не. Дойдох направо в магазина.
— Е, значи съм първият. — Засмя се тържествуващо, прегърна я отново и тогава се сети за клиентите. Обгърнал я с ръка през рамото, той се обърна към тях: — За тези от вас, които си мислят, че съм някакъв стар мръсник, това е моята дъщеря Меги от Сиатъл. Току-що ми сервира изненадата на живота ми. — После я пусна и каза. — Сега у дома ли отиваш?
— Струва ми се, да.
Рой погледна часовника си.
— Е, трябва да работя още четирийсет и пет минути. Ще си бъда вкъщи в шест. Колко ще останеш?
— Пет дни.
— Само толкова ли?
— Страхувам се, че да. В неделя трябва да се върна.
— Е, все пак пет е по-добро от нищо. А сега върви, че трябва да се погрижа за моята тълпа от клиенти. — Върна се зад тезгяха, подвиквайки след нея: — Кажи на майка, си да се обади, ако й трябва нещо допълнително за вечеря.
Когато Меги запали колата и пое към дома ентусиазмът й спадна. Караше бавно и размишляваше — нещо, което често й се случваше, дали не очаква прекалено много от майка си и дали така не превръща всяко свое завръщане в поредно разочарование. Спирайки пред къщата, в която бе израснала, Меги изгаси мотора и постоя: доколкото си спомняше, при най-малкия шум от улицата майка й изтичваше до прозореца, заставаше зад завесите и наблюдаваше как съседите разтоварват покупките си или им идват гости и на вечеря пускаше по някоя и друга забележка: „Елзи трябва днес да са ходили до Стърджън бей. Носеше торби от «Пити-Уигли». Не мога да разбера защо трябва да пазарува от този магазин. Там така лошо вони. Кълна се, стоката им никога не е прясна. Но, разбира се, на Елзи не може да се каже нищо“. Или: „Тоби Милър доведе днес посред бял ден момичето на Андерсън, докато, много добре знам, майка му беше на работа. Само на шестнайсет години и сами вкъщи цял час и половина… Джуди Милър би получила удар, ако знаеше“.
Меги затвори вратата на колата малко по-шумно от обикновено и почти без желание тръгна по пътеката към входната врата.
Внимателно отвори, влезе в предното антре и се заослушва. От далечния край на къщата слабо се чуваше радио и водата в кухнята течеше. Гостната беше тиха, подредена с вкус, безупречно чиста. Не можеше и да бъде другояче, защото Вера даваше да се разбере, че обувките трябва да се оставят до вратата, краката да не се качват на масичката за кафе и никъде в близост до пердетата не беше разрешено да се пуши. От трийсет години насам в камината стоеше същият наръч брезови дърва, защото Вера никога не позволи да бъдат запалени: огънят правеше пепел, а пепелта цапа.
Липсата на каквато и да е промяна действаше на Меги едновременно и успокоително, и задушаващо.
По ивиците лъснат под от двете страни на пътеката в коридора се отразяваше светлина, идваща от кухнята, а отляво махагоновата стълба се изкачваше нагоре и завиваше надясно към площадка с висок прозорец. Хиляди пъти Меги беше тичала надолу по тези стълби, слушайки как майка й нарежда: „Маргарет! Не тичай, а върви!“. Сега стоеше загледана в площадката, когато Вера влезе от другата страна на коридора, приближи се малко и изпищя.
— Мамо, аз съм, Меги!
— О, господи, момиче, така ме изплаши! — Облегна се на стената с ръка на сърцето.
— Съжалявам. Не исках.
— Ами какво, за бога, правиш тук все пак?
— Просто дойдох. Просто… — Меги разтвори ръце и вдигна рамене. — … скочих в един самолет и пристигнах!
— Е, можеше да ми съобщиш. Какво, по дяволите, си направила с косата си?
— Опитах нещо различно. — Меги несъзнателно посегна да заглади един от къдравите кичури, които вчера я бяха накарали да се почувства толкова самоуверена.
Вера погледна встрани и започна да си маха с ръка пред лицето.
— Слава богу, ох, сърцето ми е още в гърлото. Ами човек на моята възраст може да получи удар от такъв шок — застанала си пред вратата, лицето ти не се вижда, само тази щръкнала коса. Ами откъде да знам, може да е някой крадец, който се оглежда да грабне нещо и да избяга. Човек като чете вестниците и не знае вече какво може да му се случи в този град, пълен с чужди хора. Май трябва да си заключваме вратите.
Меги се приближи към Вера.
— Няма ли да ме прегърнеш?
— О, разбира се.
Вера много приличаше на къщата си: пълна, набита, безупречно чиста и старомодна. Носеше една и съща прическа от 1965 година — сресано назад френско руло с две спретнати къдри с формата на полумесец от двете страни начелото, прическата биваше веднъж седмично увенчавана с лак във фризьорския салон „Разкрасителното кътче на Беа“ от самата Беа, която имаше точно толкова въображение, колкото и клиентките си. Беше облечена в домашни дрехи — морскосини панталони от трико, бяла блуза и бели като на милосърдна сестра обувки с дебели меки подметки, сребърно пенсне и престилка.
Прегръдката на дъщерята беше прекъсната:
— Ръцете ми са мокри — обясни Вера. — Точно белех картофи.
Когато се отделиха една от друга, Меги отново изпита лекото разочарование, което винаги придружаваше опитите й да изрази обич към майка си. С баща си биха продължили до кухнята ръка заръка, но с Вера изминаха разстоянието разделени.
— Мммм… мирише на хубаво — опита се да бъде естествена.
— Готвя свински пържоли със сос от гъби. Божичко, надявам се да ни стигнат. Така ми се искаше да беше ме предупредила, Маргарет!
— Татко каза да му се обадиш, ако нещо ти трябва.
— О, вече си се видяла с него? — Ето го, тънкия подтекст на ревност, който Меги винаги усещаше при споменаването на Рой.
— Само за минутка. Спрях при магазина.
— Е, твърде късно е да слагам твоите пържоли с другите. Няма да станат. Мисля, че за теб ще трябва да изпържа отделно. — Вера посегна към телефона в кухнята.
— Недей, мамо, не се притеснявай. Ще изтичам да си взема един сандвич.
— Сандвич? Не ставай глупава.
Меги отдавна почти не ядеше свинско и би предпочела сандвич от пуйка, но Вера вече беше набрала номера, преди дъщеря й да успее да й каже какво предпочита. Докато разговаряше, използва престилката си, за да излъска и без това безупречно чистата дръжка на телефона.
— Ало, Мае, Вера е. Кажи, моля те, на Рой да донесе две свински пържоли. — Следващото, което излъска, беше страната на бюфета към нея. — Не, две стигат и му кажи да си бъде тук в шест, иначе всичко ще изстине като снощи. Благодаря, Мае. — Окачи слушалката и се обърна към мивката, без да спира. — Кълна се, че човек не може да разбере този твой баща има ли часовник. Трябва да си тръгва в шест, но и пет пари не дава и пристига половин час по-късно. Онзи ден му казах: „Слушай, Рой, ако тези твои клиенти са по-важни от това да се прибереш вкъщи за вечеря навреме, може би ще трябва да се пренесеш там“. И знаеш ли какво направи? — Брадичката на Вера се разтърси, когато взе белачката и започна да бели един картоф. — Отиде в гаража, без да каже дума. Човек може да помисли, че въобще ме няма тук, ако съди по това колко говори той. През цялото време е в гаража. Дори си премести един телевизор да гледа мачовете по бейзбол, докато си губи времето там.
„Може би щеше да гледа телевизия вкъщи, мамо, ако му разрешаваше да сложи купичката с пуканки, където иска, или да си вдигне краката на твоята безценна масичка за кафе.“
Връщайки се в царството на майка си, Меги се чудеше как баща й я търпеше вече толкова години — повече от четирийсет. Беше вкъщи само от пет минути и нервите й вече се изопнаха.
— Е, не си си дошла да слушаш това — каза Вера с тон, който предупреждаваше, че предстои да чуе много повече през следващите четири дни. Свърши с беленето и сложи тиган на печката. — Сигурно имаш куфари в колата. Защо не ги внесеш и не ги качиш горе, докато сложа масата?
Колко й се искаше да каже: „Ще отседна в Бруки“, но Вера имаше предимство, което не можеше да се пренебрегне. Даже на четирийсет години Меги нямаше смелостта да я разсърди.
Горе тя забрави и сложи куфара си на леглото. Само за миг след това го дръпна на пода, внимателно оглеждайки се към вратата, после заглади кувертюрата, доволна, че не е оставила следа.
Смени летния си пътен костюм с нови джинси „Гес“ и две фланелки — синя върху бялата. Около врата си завърза усукано памучно шалче и си окачи големи обици с форма на ромбове.
Когато влезе в кухнята, Вера й хвърли поглед и каза:
— Тези дрехи май са за по-млада жена, не мислиш ли, мила?
Меги погледна ансамбъла от бялата и синята блузки и отговори:
— Когато ги купувах, на етикета нямаше ограничение за възраст.
— Знаеш какво искам да кажа, скъпа. Понякога, когато жената е на средна възраст, може да стане смешна, ако се опитва да изглежда по-млада, отколкото е.
В гърлото на Меги се сви топка от яд и знаеше, че ако скоро не се махне, ще избухне и ще направи останалите четири дни непоносими.
— Довечера отивам у Бруки и не вярвам за нея да има значение какво съм облякла.
— Отиваш у Бруки! Не виждам защо трябва да тичаш при нея в същата минута, в която пристигна.
„Не, мамо, сигурна съм, че не знаеш защо“, помисли Меги, и тръгна към задната врата, за да се отърве за няколко минути.
— Трябва ли ти нещо от градината? — попита с престорена лекота.
— Не. Вечерята е напълно готова. Единственото, което ни трябва, е баща ти.
— Ще изляза все пак за малко.
Вера извика от задната врата:
— Сетих се нещо. Откъсни ми, скъпа, два узрели домата за салата.
Меги стъпи между корените на доматите и откъсна два, но когато се канеше да влезе в кухнята, Вера й се скара.
— Свали си обувките, мила. Вчера съм мазала пода.
Докато стане време Рой да се прибере, Меги беше на ръба да експлодира. Посрещна го по средата на алеята и влязоха вкъщи хванати за ръка.
— Колко е хубаво да те видя да тичаш към мен, за да ме посрещнеш — каза той с обич.
Тя се усмихна и стисна ръката му, чувствайки разкъсаните й нерви да се успокояват.
— О, татко! — каза, вдигайки лице към небето.
— Предполагам, че майка ти си изкара акъла от изненада.
— Едва не получи удар или поне така каза.
— Майка ти никога няма да получи удар.
— Закъсня, Рой — прекъсна го Вера от прага, отваряйки мрежестата врата и посягайки към белия пакет в ръцете му. — Тепърва трябва да пържа тези пържоли. — Той й връчи пакета и тя изчезна. Останал на стъпалата, сви рамене и се усмихна на дъщеря си.
— Хайде — каза Меги, — ела да ми покажеш какво ново има в твоята работилница.
Когато влязоха в стаята, миришеща на прясно дърво, попита:
— Татко, защо я оставяш да се държи така с теб?
— Ааа, майка ти е добра жена.
— Тя е добра готвачка. И добра домакиня, но и двамата ни прави луди. На мен не ми се налага повече да търпя това, но ти защо се примиряваш?
Той помисли за миг и отговори:
— Никога не съм мислил, че си заслужава да й опонирам.
— И затова идваш тук.
— Е, на мен тук ми харесва. Правя по малко къщички и хранилки за птици и ги продавам в магазина.
Тя постави ръка на рамото му.
— Но никога ли нямаш желание да й кажеш да млъкне, да те остави сам да преценяваш нещата? Татко, тя те командва за всичко.
Той взе дъбова дъсчица и я поглади с върха на пръстите си.
— Помниш ли баба Пиърсън?
— Да, малко.
— Тя беше същата. Строяваше баща ми, както старшина — новобранци на учение. Това е, което винаги съм знаел.
— Но не е справедливо.
— Те отпразнуваха златна сватба, преди да умрат.
Погледите им се срещнаха и се задържаха няколко секунди.
— Това е издръжливост, татко, не щастие.
Пръстите му престанаха да гладят дървото и той го остави настрани.
— В това вярва моето поколение.
Може би беше прав. Може би животът му бе достатъчно спокоен тук, в неговата работилничка, в града, в магазина. Със сигурност жена му му осигуряваше безупречен дом, добри ястия и чисти дрехи — традиционните задължения на съпругата, в които неговото поколение също вярваше. Ако той приемаше това за достатъчно, коя беше тя, че да разпалва недоволство?
Посегна към ръката му.
— Добре. Забрави, че съм го казала. Да вървим да вечеряме.