Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (19)

19

За Нанси Макофи лятото беше напрегнато. Да се преструва на бременна не беше много приятно и изопна нервите й, а и не успя да й върне любовта на Ерик, както се надяваше. Той остана далечен и напрегнат, едва ли може да се каже, че я докосва, и разговаряше с нея само за най-неизбежни неща. Прекарваше по-дълго отвсякога на кораба си, оставяйки я сама през уикендите, когато тя си беше вкъщи.

Единственият път, когато прояви някакво разкаяние, беше когато му се обади от болницата „Сент Джоузеф“ в Омахада му каже, че е направила спонтанен аборт. Предложи пътуването до Бахамските острови, за да може тя да се съвземе и доброволно отмени чартърите си за една седмица. На островите обаче, където магията на тропика трябваше да възроди любовта им, ако изобщо можеше нещо да го направи, той остана вглъбен в себе си и неконтактен.

Когато се върнаха вкъщи, тя си взе един месец отпуска, за да се опита да домакинства — последно усилие да го спечели отново. Прекара дните, обаждайки се по телефона на майка му да й иска рецепти за домашен хляб, перейки и лъскайки подове, но мразеше тези занимания.

Времето прекарано вкъщи, се оказа безплодно, защото Ерик усети досадата й и й предложи:

— По-добре е да се върнеш на работа. Мога да те уверя, че тук ще полудееш.

През октомври тя послуша съвета му, но продължи да търси пътища да го спечели отново. Последната й кампания включи семейството му.

— Скъпи — каза тя една петъчна вечер, когато той се беше върнал сравнително по-рано. — Мисля да поканим Майк и Барбара в неделя вечерта. Моя беше грешката, че не поддържахме по-близки отношения, но имам желание да я поправя. Какво ще кажеш да ги поканим на вечеря? Можем да направим нашия специалитет от миди.

— Добре — отвърна й безразлично.

Тя стоеше с ръце в джобовете на полата си, поразена от истината, която избягваше през всичките тези седмици — истина, която я хвърляше в ужас и несигурност. Мъжът й не я обичаше. Знаеше това с такава сигурност, с каквато знаеше кого обича той.

 

 

Меги се събуди в един часа през нощта на осми ноември от силна контракция, която я стресна като затръшната врата. Улови с ръце корема си и остана абсолютно спокойна, чакайки да премине, защото имаше още две седмици. Дано нищо да не се случи на бебето. Когато болката отново се появи, затвори очи, шепнейки молитвата, която несъзнателно й беше влязла в главата. Кога беше започнала да иска това дете?

Запали лампата и погледна часовника си, после легна и зачака, спомняйки си първото си раждане. Колко беше различно с Филип до нея. Тогава стана много бавно, продължи тринайсет часа. Те се разхождаха из къщи, после танцуваха и се смяха между контракциите на нейната тромавост. Той занесе куфара й до колата и докато караше, едната му ръка лежеше на бедрото й. Когато една силна болка я преряза като бръснач, той отвори прозорците и мина на червено на пресечката. Неговото лице беше последното, което видя, преди да я вкарат в родилната зала, и първото, когато се събуди в стаята за възстановяване. Колко сигурност й беше донесло присъствието му.

И колко страшно беше този път, когато трябваше да се справи сама.

Нова болка се появи. Осем минути… Обади се на баща си… Обади се на лекаря.

Д-р Маклин й нареди да отива в болницата, а баща й каза, че веднага тръгва.

Вера рече на Рой:

— Не очаквай изобщо да се мерна около болницата.

Посягайки към ризата и обувките си, той отговори:

— Не, Вера, няма. Аз съм се научил да не очаквам от тебе нищо, когато има нужда.

Тя седна на леглото, мрежата на косата й падаше като паяжина на челото й, а лицето й беше настръхнало.

— Погледни какво стана! Между нас се издигна преграда. Това момиче ни опозори, Рой, и аз за нищо на света не мога да разбера как ти…

Той тръшна вратата, оставяйки я да го ругае от леглото, което бяха споделяли повече от четирийсет години.

 

 

— Здравей, скъпа — поздрави Рой бодро Меги, когато пристигна. — Какво казваш сега, да пуснем това малко същество на бял свят, а?

Меги мислеше, че не би могла да обича баща си повече, но следващите два часа доказваха обратното. Баща и дъщеря не биха могли да минат през толкова интимно изпитание, без да се познават така добре и да са свързани така здраво.

Рой беше великолепен. Даде й всичко, което Вера не би могла: беше мил, безкрайно обичащ, силен, когато се нуждаеше от сила, весел, когато имаше нужда да отдъхне. Тя се беше безпокоила за някои моменти — когато ще трябва да наблюдава болката и когато тялото й трябваше да заеме определена поза и най-вече когато щеше за първи път да я види гола, но той се показа на ниво. Прие голотата й като нещо естествено.

— Още не напъвай — направляваше я той. — Дишай често. Свивай долните мускули… Още малко. Точно така, скъпа.

Когато контракцията свърши, той избърса челото й с хладна влажна кърпа.

— Ето. Това беше превъзходно. Според мен нещата вървят наистина добре.

— Татко — погледна го тя, — не ми се искаше да ме виждаш като се мъча.

— Знам, но ще бъда силен като теб. Освен това е доста вълнуващо за един старец. Когато ти се роди, нямах шанса да гледам, защото в онези дни изхвърляха бащите в някоя задимена чакалня.

Тя хвана ръката му. В отговор той силно стисна нейната. Предвзето щеше да бъде, ако, който и да е от двамата в този момент кажеше „обичам те“. И излишно.

На родилната маса, когато тя извика, а после изръмжа от усилието да изтласка детето от тялото си, той се показа още по-смел:

— Точно така, скъпа, побъркай ги! — окуражаваше я.

Когато главичката на бебето се появи, Меги отвори очи между пристъпите и видя очите на Рой втренчени в огледалото с въодушевена усмивка на лицето.

Той избърса челото й и каза:

— Още веднъж, скъпа.

При следващия напън те споделиха онзи момент от вечността, когато започва нов живот. Едно поколение… до следващото… до следващото.

Бебето се плъзна в света и Рой беше първият, който нададе радостен вик:

— Момиче! — След това прибави благоговейно: — О, господи… О, господи! — Реакцията му беше като на човек, виждащ съвършена роза или красив залез. — Погледни я, погледни тази страхотна моя внучка!

Бебето изплака.

Рой избърса очите си с престилката.

Меги пипна голото телце, поставено на корема й, докосвайки дъщеря си за пръв път, преди да бъде прерязана пъпната връв.

Те държаха заедно още неизкъпаното бебе — трите поколения, свързани от грубата месарска ръка на Рой, положена на малкото коремче, и много по-деликатната длан на Меги, с която подпираше още кървавата руса главичка.

— Имам чувството, че отново се раждаш.

Меги вдигна пълни със сълзи очи, а Рой я целуна по челото. В този момент тя откри благословията, която й донесе тази нежелана бременност — този мил, обичащ баща, неговата преданост и доброта — урока, който той даде на нея и нейното дете за обичта и многото й лица.

— Татко — каза тя, — благодаря ти, че беше тук, и за това, което си.

— И аз ти благодаря, че ме покани, скъпа!

 

 

На девети ноември Майк се обади по телефона на Ерик:

— Братовчедката на Барбара Дженис се обади тази сутрин, след като отишла в болницата. Нощес Меги е родила момиче.

Ерик седеше като залепен на стола.

— Ерик, там ли си?

Мълчание.

— Ерик?

— Да, тук съм… Господи, момиче…

— Точно три килограма. Малко дребничко, но всичко е наред.

„Момиче, момиче. Аз имам момиченце!“

— Мисля, че се е родила някъде около десет часа. Барбара смяташе, че трябва да знаеш.

— Меги добре ли е?

— Доколкото знам, да.

— Дженис видяла ли я е? А детето?

— Не знам. Тя работи на друг етаж.

— О, разбира се…

— Слушай, мисля, че е редно да ти честитя. Искам да кажа, по дяволите, не знам какво друго да кажа.

Ерик едва си пое дъх.

— Благодаря ти, Майк.

— Слушай, ти добре ли си? Искаш ли да дойда при теб? Да пием по една бира? Или да се разходим?

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Ами… аз… по дяволите… — Гласът му секна. — Слушай, Майк, трябва да изляза.

След като затвори телефона се почувства съкрушен.

Гледаше през прозореца и не виждаше нищо. Как ли щеше да се казва? Какъв ли цвят бяха косите й? Дали лежеше в някой от тези стъклени боксове, които приличаха на големи тави за хляб? Дали плачеше? Сменяха ли й пелените? Дали сега Меги не я храни? Как ли изглеждат заедно?

В съзнанието му изникна картина — една тъмна глава беше наведена над една руса главичка, бебето суче от биберон… или от гърдата на майка си. Почувства се отново като след смъртта на баща си. Безпомощен. Измамен. Доплака му се.

Нанси се върна от пазар и той се опита да се държи нормално.

— Здравей. Някой да се е обаждал?

— Майк.

— Ще дойдат тази вечер, нали?

— Да, но ме помоли да му помогна да преместим стария варел за нафта на мама. — Най-после убедиха Ана да й монтират нов казан за централното отопление и го направиха миналата неделя. Лъжата беше логична.

— Това ли е всичко?

— Да.

Движеше се като самолет на автопилот. Като че ли цялата му воля се беше изпарила. Качи се горе, за да се обръсне отново и да се преоблече, среса се и си сложи афтършейв, мислейки си през цялото време: „Ти си луд, човече! Дръж задника си далеч от болницата!“.

Но въпреки това продължи да се приготвя. Не му беше възможно да устои, съзнавайки, че това ще бъде единственият му шанс да я види. Когато Меги я заведе вкъщи, щяха да минат месеци, може би и години, докато детето проходи и той ги срещне случайно в града.

Един поглед, един-единствен поглед към дъщеря му и ще изчезне оттам.

В спалнята пред осветеното огледало на Нанси провери как изглежда. Искаше му се да облече по-официален панталон и сако. За да изхвърлям стария варел на мама? Бялата му риза беше добре натъпкана в сините джинси, но той още веднъж приглади предницата, после притисна с ръка разтреперания си стомах. От какво се страхуваш? Пое дълбоко въздух и слезе долу да облече сакото си.

Излетя навън, преди Нанси да успее да го целуне за довиждане.

 

 

В стаята на сестрите една пълна жена на около четирийсет години с огромна бенка на лявата буза вдигна поглед, когато той минаваше, и го погледна през дебелите стъкла на очилата, които уголемяваха очите й и им придаваха розов оттенък. Знаеше процедурата: всеки, който искаше да види някое бебе, се обаждаше в стаята на сестрите и му донасяха бебето до прозореца, но Ерик нямаше намерение да пита. Или щеше да има късмет, или нямаше да има. Кимна на жената и продължи зад ъгъла по коридора към витрината на детската стая, без да каже дума. Минавайки покрай отворените врати на стаите се чудеше коя ли от тях е на Меги. Много искаше да й хвърли един поглед. Нямаше да се спира, а само ще я зърне. Почувства болезнен копнеж, при мисълта колко близо тя. Само на метри от него, зад някоя от тези врати лежеше на високото твърдо легло, тялото й се възстановяваше, а сърцето й — какво ли ставаше със сърцето й. То също ли щеше да се излекува? Или все още я болеше при мисълта за него, както неговото — при мисълта за нея? Ако попиташе за номера на стаята й и застанеше на прага, какво ли щеше да направи тя?

Стигна до големия прозорец на детската стая, без да срещне никого. Погледна вътре. Бели стени, изрисувани с весели зайчета и мечета. Прозорец отсреща. Един часовник със син бордюр. Три заети стъклени бокса. Единият със синя табелка, а другите два — с розови. От това разстояние не можеше да прочете имената. Стоеше ужасен, потеше се и чувстваше кръвта как нахлува в гърдите му и въздухът не му достига.

Бебето под розовото картонче от лявата страна лежеше на гръб, плачеше и размахваше ръчичките си като току-що поникнали стъбълца при силен вятър. Пристъпи по-близо до прозореца и извади очилата от джоба си. Постави ги и розовата картичка дойде на фокус.

Сюзън Мериън Стърн.

Реакцията му беше колкото бърза, толкова и страстна. Някаква вълна го понесе нагоре към тавана и отново го пльосна долу. В ушите му бучеше, или това бяха ударите на пулса му? Вълната ли намокри очите му, или това бяха собствените му сълзи? Почувства се удовлетворен и жадуващ, задоволен и празен, несигурен дали тук му е мястото и едновременно готов да счупи ръцете на всеки, който се опита да го спре.

Бащина любов. Безумна и откликваща и все пак по-реална и по-бързо завладяваща от всяка друга, която някога бе изпитвал.

Обърна се и си тръгна, стъпките му отекваха силно в празния коридор. Само един обикновен въпрос и щеше да знае номера на стаята на Меги. Можеше да влезе, да седне до леглото й, да вземе ръката й в своята и… и какво? Заедно да тъгуват за безизходното му положение? Да й каже, че все още я обича? Че съжалява? И още повече да я натоварва?

Не, най-голямото внимание, което можеше да прояви към нея, беше да си отиде веднага.

В асансьора, слизащ надолу към партера, той се облегна на стената и затвори очи, борейки се с желанието да заплаче. Вратата се отвори и срещу него се оказа Бруки с голям букет, опакован в розова хартия.

Никой от двамата не помръдна, докато вратите не започнаха да се затварят. Ерик ги хвана и успя да излезе. Застанаха един срещу друг, мрачни и несигурни какво да си кажат.

— Здравей, Бруки.

— Здравей, Ерик.

Нямаше защо да се преструва:

— Не й казвай, че съм бил тук.

— Сигурно би искала да знае.

— Това е още по-сериозна причина да не й казваш.

— Значи вие закърпихте нещата с жена ти?

— Мъчим се. — Лицето му не издаваше радост, когато призна това. — Меги какво ще прави с бизнеса си?

— Засега е затворила пансиона. Мисли да го продава през пролетта.

Още един удар. Отново затвори очи.

— О, Исусе Христе!

— Мисли, че е най-добре да живее на друго място.

Отне му почти минута, докато успя да проговори отново.

— Ако чуеш, че има нужда от помощ, каквато и да е помощ, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се.

— Благодаря ти, Бруки.

— Слушай, ти също се погрижи за себе си.

— Добре. И моля те, не й казвай, че съм бил тук.

Тя вдигна ръка за довиждане, внимавайки да не даде обещание. По пътя към стаята на Меги размишляваше върху дълга си като приятел — да го издаде ли или не? Какво би искала Меги? Тя още го обичаше, но се бореше упорито да преодолее и да надживее загубата му.

Бруки влезе в стаята точно когато една сестра подаваше бебето в ръцете на Меги.

— Здравей, Мег, напомпа ли се с мляко? — поздрави тя.

Меги я погледна и се засмя, поемайки детето и един биберон.

— Още не е много лошо, но след един-два дни, когато млякото започне наистина да идва, гърдите ми ще се издуят като дини. Ела да видиш какво създадох.

— Ааа, дългоочакваната рожба. — Бруки остави цветята и отиде до леглото, когато сестрата излезе от стаята. — Здравей, Сузана Банана, как се чувстваш на сухо? Господи, Мег, какъв поглед! Кривоглед и какво ли не!

Бруки винаги излъчваше собствен вид обич: комбинация от наглост и хумор. Тя прегърна Меги и й каза:

— Добро е детенцето. Красива е.

Минути по-късно се появи Рой, носейки едно мече с размерите на фотьойл и букет от маргарити, които изостави в момента, в който видя внучката си. Всички бяха награбили бебето, когато влезе Тани, а петнайсет минути по-късно и Елзи Бийчъм, съседка на Пиърсън открай време: покрай тези посещения и вълнения Бруки не намери удобен момент да каже на Меги, че е видяла Ерик.

 

 

Щастието на Меги бе засенчвано от моменти на силна меланхолия. Това, че Вера не дойде в болницата, я нарани дълбоко. Тя се беше опитала да се самоуспокоява, съзнавайки, че Вера много трудно ще промени отношението си, но когато Рой дойде за втори път, не можа да устои и попита:

— Мама ще дойде ли?

Изразът на лицето му и гласът му станаха извинителни.

— Не, скъпа, страхувам се, че няма. — Меги виждаше как той се старае да компенсира студеното безразличие на жена си, но и всичкото бащино внимание не можеше да облекчи болката на Меги от факта, че майка й я отритна в такъв момент, който всъщност трябваше да ги сближи.

Другият болезнен въпрос беше отношението на Кейти. Рой й се беше обадил да й каже, че бебето се е родило, но тя нито телефонира, нито писа писмо. Не изпрати дори цветя. Спомняйки си за заканата на Кейти, когато си отиде, Меги усещаше как очите й се пълнят със сълзи: две сестри, напълно чужди една на друга и дъщеря, която явно губеше.

И, разбира се, много често мислеше за Ерик. Беше й мъчно, че го загуби. Опитваше се да си представи какво ли изпитва, след като несъмнено е чул за раждането на Сюзън. Чудеше се какви ли са отношенията с жена му и как раждането на незаконната му дъщеря ще им се отрази.

Късно следобед на втория ден тя лежеше и си мислеше за него, когато един глас каза:

— Ааа, някой ви обича!

В стаята се появиха чифт крака, носещи огромна кошница с цветя, завита в луксозна зелена хартия. Иззад тях се показа побеляла глава с весело лице.

— Мисис Стърн? — Беше една от доброволните сътруднички в болницата.

— Да.

— Цветя за вас.

— За мен? — Меги седна в леглото.

— Рози.

— Но аз вече получих цветя от всичките си познати. — Наистина беше заобиколена от букети, дошли от най-неочаквани източници: Бруки, Фиш и Лайза (Бруки им беше съобщила), Алтеа Мюн, собствениците на магазина, в който работеше Рой, от самия Рой, даже и от Марк Броди, от името на Търговската камара.

— Боже господи, тук трябва да има две дузини — бърбореше доброволката, поставяйки кошницата на масичката на колелца до леглото.

— Има ли картичка?

Жената грижливо прегледа отвсякъде восъчната хартия.

— Не виждам никаква. Цветарката може да е забравила да я сложи. Хайде, радвай им се.

Когато жената излезе, Меги свали хартията. Сълзи напълниха очите й и тя притисна устните си с ръка. Не, цветарката не беше забравила да постави картичката. Никаква картичка не беше необходима.

Кошницата беше пълна с розови рози.

Той не дойде, разбира се, но цветята й казваха какво му коства това и щом ги погледнеше, се натъжаваше.

Дойде обаче някой друг, толкова неочакван гост, че Меги занемя. Късно същата вечер Рой беше дошъл вече за трети път, сега й бе донесъл пакет шоколади „Менд М“ с фъстъци и една книга, озаглавена „Викторианска китка“ — колекция от стихотворения със старинни илюстрации, отпечатани на парфюмирана хартия. Меги тъкмо бе приближила носа си до една от страниците и вдъхваше силния аромат на лавандула, когато усети, че някой я гледа. Вдигна поглед и срещна очите на Ана Севърсън, застанала на входа.

— О! — възкликна тя, моментално усещайки някакъв страх.

— Не знаех дали ще съм добре дошла или не, затова реших първо да попитам, преди да вляза — каза Ана. Къдрите й бяха още по-стегнато навити, специално за случая, и беше облечена в подплатен червен найлонов жакет и панталони от полиестер в болезнено кралскосиньо.

Рой премести погледа си от Меги към Ана, но остави дъщеря си да се справи сама с положението.

Когато гласът й отново се върна, Меги каза:

— Разбира се, че сте добре дошла, Ана. Влезте.

— Здравей, Рой — каза Ана тържествено, влизайки в стаята.

— Как си, Ана?

— О, и аз не знам как. Тези мои проклети деца ме третират, като че ли нямам мозък в главата и не мога да усетя какво става тук. Карат човек да се чувства обиден, знаеш ли. Не съм дошла тук да те поставям в неудобно положение, Меги, но ми се струва, че имам още една внучка, а внуците са благословия, на която много държа, та си помислих, че няма да имаш нищо против, ако я зърна?

— О, Ана… — Меги успя да каже само това, преди да се разплаче, и протегна и двете си ръце към нея. Възрастната жена се приближи и я прегърна, утешавайки я.

— Хайде, хайде… — потупа я грубоватичко по гърба.

Подкрепата на Рой беше много ценна, но имаше нужда и от присъствието на жена. В прегръдката на майката на Ерик Меги почувства как се запълва част от емоционалната й празнота.

— Толкова се радвам, че дойде и че знаеш за детето.

— Нямаше да знам, ако Барбара не беше ми казала. Тези две мои момчета щяха да ме оставят да си отида в гроба, без да знам, глупаци такива. Но Барбара сметнала, че трябва да знам и когато я попитах дали би ме довела дотук с колата, много се зарадва.

Облягайки се назад, Меги погледна набръчканото лице на Ана.

— Значи Ерик не знае, че си тук?

— Не, още не знае, но ще му кажа, като се прибера вкъщи.

— Ана, не трябва да му се сърдиш. Грешката беше повече моя, отколкото негова.

— Имам право да се сърдя. И да бъда разочарована. По дяволите, не е тайна, че това момче иска дете повече от всичко на света. Е, сега го има и, проклет да е, ако не е женен не за тази, за която трябва. Казвам ти, това е тъжно положение. Какво мислиш да правиш?

— Ще я отгледам сама, а после… още не знам.

— Смяташ ли да й кажеш кой й е баща?

— Всяко дете заслужава да знае това.

Ана отривисто кимна, изразявайки одобрението си, и се обърна към Рой.

— Е, Рой, ние май трябва да се поздравим с тебе, или какво?

— Не знам, Ана, но мисля, че от това няма да ни заболи.

— Къде е Вера?

— Вкъщи.

— Сърди се, така ли?

— Може и така да се каже.

Ана погледна към Меги.

— Не е ли смешно, как някои хора разбират честта? Е, аз със сигурност държа да видя новата си внучка. Не, Меги, ти си почивай. Рой, нали нямаш нищо против да ме заведеш до детската стая?

— Ни най-малко.

Минута по-късно те стояха един до друг и разучаваха спящата си внучка през големия стъклен прозорец — един усмихнат старец и една възрастна жена със сълзи в очите.

— Господи, тя е истинска красавица — каза Ана.

— Наистина.

— Моето тринайсето внуче, но ми е скъпо колкото първото.

— За мен е второто, но от първото пропуснах много, защото бяха далеч. Това обаче… — Заглъхващите му думи подсказаха ясно, че той има толкова много мечти.

— Не се срамувам да ти кажа, Рой, че никога не съм харесвала жената, която моето момче си избра. Дъщеря ти би била много по-добра във всяко отношение. Сърцето ми се къса, че не могат да се съберат и да отгледат заедно детето си, но това не го извинява.

 

 

Ана се прибра в девет часа и незабавно извика Ерик.

— Трябваш ми веднага тук. Нещо не е в ред с кухненската печка.

— Сега?

— Е, какво, или искаш тя да избухне и аз с нея?

— Не може ли Майк да я провери?

— Майк не си е вкъщи.

— А къде е? — попита Ерик недоволно.

— Откъде, по дяволите, ще знам аз? Няма го вкъщи и това е. Идваш ли или не?

— Добре, ще бъда при теб след половин час.

Тя затвори телефона и седна да го чака със строго изражение.

Когато Ерик влезе след двайсет и пет минути, се запъти направо към кухненската печка.

— Нищо й няма на печката. Седни тук — нареди му Ана.

— Как така нищо й няма? — разсърди се той.

— Казвам, че нищо й няма. А сега седни. Трябва да говоря с теб.

— За какво?

— Ходих тази вечер в болницата и видях дъщеря ти.

— Какво?

— Видях и Меги. Барбара ме заведе.

Той тихо изпсува.

— Аз я помолих, защото никой от синовете ми не ми предложи. То е едно чудесно рибенце, сине.

— Мамо, последното нещо, което ми трябва, е сега ти да започнеш да ме кориш.

— И последното нещо, от което Меги сега се нуждае, е дете без баща. Какво, по дяволите, си си мислил, като си ходил при нея? Ти, жененият мъж!

Физиономията му изрази упорство и не отговори.

— Нанси знае ли?

— Да! — сопна й се той.

Ана обърна нагоре очи и измърмори нещо на норвежки.

Ерик я зяпна.

— Що за ненормален брак имаш ти все пак?

— Мамо, това не е твоя работа.

— След като докарваш на бял свят една моя внучка, става и моя работа.

— Ти въобще не се замисляш, че точно сега и мен ме боли.

— Щях да отделя минута да съжаля и теб, ако не бях толкова отвратена. Не мисля, че тая твоя жена е цвете за мирисане, но тя все пак ти е съпруга и носиш отговорност.

— Нанси и аз се мъчим да оправяме нещата. Тя се промени. Започна да се променя, откакто изгуби детето.

— Какво беше това? Аз родих четири деца и две загубих и познавам една бременна жена само като я погледна. Тя беше бременна толкова, колкото и аз.

— Какво, по дяволите, говориш, мамо? — зяпна Ерик.

— Нали ме чу? Не знам каква игра играе тя, но не е била бременна в петия месец. Нямаше на корема си дори една бучка.

— Мамо, ти бълнуваш! Разбира се, че беше бременна.

— Съмнявам се, но това няма значение. Ако е знаела, че имаш връзка с Меги, тя сигурно те е излъгала, за да не те загуби. Това, което искам сега от теб, е да започнеш да се държиш като съпруг — на коя от двете жени, не ме е грижа. Но само на едната, Ерик Севърсън, чу ли ме?

— Мамо, ти не разбираш. Миналата зима, когато започнах да се виждам с Меги, аз имах твърдото намерение да напусна Нанси.

— О, значи това те извинява! А сега слушай, синко! Познавам те, знам много добре как те чопли мисълта за дъщеря ти и, ако не греша много, ще започнеш да се навърташ около Меги да виждаш детето и да си играеш на баща. Е, добре, направи това, ако такъв е изборът ти. Но започне ли това, с него ще дойде и другото. Аз не съм глупава, ти знаеш. Видях розите в стаята й и как се променя лицето й всеки път, когато ги погледне. Когато между двама души има такива чувства и едно дете, много е трудно да се контролират нещата. Така че върви да видиш детето си и майка му, но преди това се освободи от тази жена, която ти е съпруга! Баща ти и аз те възпитахме да различаваш правилното от неправилното, а да имаш две жени е нередно. Достатъчно ли съм ясна?

— Да.

— Обещаваш ли ми, че няма да черниш вратата на Меги, докато не отидеш там с документа за развод в ръка? Обещаваш ли?

— Да — отговори той и тръшна вратата зад гърба си.