Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (17)

17

Спа малко тази нощ. Лежейки до Нанси, мислеше за Меги, образът й изпъкваше пред очите му в десетки пози: с вдигната брадичка, пееща тиролски песни във ваната, смееща се, докато му сервира гигантската поничка, коленичила пред увехналите цветя в едно селско гробище; сериозна, когато го разтърси със своята новина; тъжна, предричайки, че Нанси ще направи всичко да ги държи разделени, докато бебето се роди.

Колко беше права.

Лежеше в своята половина на леглото, пъхнал ръце под главата си, и се пазеше дори с лакът да не докосне косата на Нанси. Мислеше за утрешния ден, когато щеше да каже на Меги, и не искаше да увеличи страданието й, като отиде при нея, след като току-що е докосвал, макар и случайно жената до себе си.

Затвори очи, представяйки си голямата мъка, която щеше да причини на Меги. Клепачите му трепнаха. Това беше непростима обида. Носеше отговорност и за двете жени и всеки упрек, който биха му отправили, би бил нищо в сравнение с вината му. Можеше да се справи с гнева на Нанси — да бъде ужасен, когато научи истината, но какво да прави с болката на Меги?

„О, Меги, какво направих? Исках само да бъде добре и за двама ни. Ти си последният човек на света, когото бих искал да нараня.“

У Меги лампите светеха: жълти петна в мрачния ден. Удряни като с камшик от силния вятър, а дърветата край оградата се накланяха и танцуваха. Мократа жълта боя на къщата беше потъмняла до охра. Грамофончетата край задната веранда бяха смачкани от стичащата се от покрива вода. Докато тичаше надолу по стълбите, едри капки падаха от клоните на кленовете и се стичаха студени във врата му, на главата му и върху синьото му яке. Бърсалката пред задната врата пръсна вода, когато стъпи върху нея. В кухнята нямаше никого, но светеше.

За ужас на Ерик, вратата отвори Кейти с учуден израз. В момента, в който го видя, се намръщи.

— Здравей, Кейти.

— Здравей — отговори тя сухо.

— Майка ти тук ли е?

— Върви след мен — заповяда и тръгна. Той набързо събу маратонките си, гледайки я как изчезва през малкия коридор до трапезарията, откъдето се чуваха гласове. Наведе глава, изтърси водата от косата си и последва момичето. Тя го чакаше до отворената врата към трапезарията, където около масата бяха насядали гостите, а Меги беше в близкия край.

— Търсят те, мамо.

Разговорът спря и всички погледи се насочиха към него.

Изненадана, Меги го гледаше, като че ли беше призрак. Лицето й почервеня, преди да се овладее и да се изправи.

— А, Ерик, това е изненада. Няма ли да поседнеш при нас? Кейти, донеси една чаша, моля те. — Отмести се малко, за да му направи място, докато Кейти взе една чаша от вградения бюфет и шумно я тръсна пред него. Меги се опита да заглади някак положението, представяйки го.

— Това е мой приятел, Ерик Севърсън, а това са моите гости… — Назова фамилиите на три двойки, но забрави името на четвъртата и отново се изчерви, мърморейки извинения. — Ерик има чартърен риболовен кораб в Гилс рок — информира ги тя.

Трябваше първо да се обади по телефона, да съобрази, че по това време тя ще закусва с гостите си и че Кейти ще бъде тук, демонстрирайки враждебността си. Вместо това се оказа принуден трийсет минути да участва в някакъв общ разговор. Меги седеше от дясната му страна, напрегната като струна, а Кейти — от лявата, преливаща от неприязън. И още осем души, които се опитваха да се преструват, че не забелязват нищо особено.

Когато изтезанието свърши, се наложи да чака, докато Меги се разплащаше с двама от клиентите, отговаряше на различни въпроси и даваше разпореждания на дъщеря си да почисти трапезарията и да продължи с ежедневната си работа.

— Няма да се бавя — заяви най-накрая и взе един дълъг сив пуловер, който метна на раменете си, бързайки с Ерик под дъжда към пикапа.

Когато влязоха в кабината, дрехите им бяха подгизнали и дишаха тежко, загледани напред. Накрая Ерик дълбоко въздъхна. Раменете му увиснаха.

— Меги, съжалявам! Не трябваше да идвам по това време.

— Вярно е.

— Можеш ли да дойдеш с мен? Където и да е, само не тук? Някъде вън от града? Трябва да поговорим.

— Добре, но за малко.

Моторът избоботи, когато Ерик натисна газта. Потеглиха, а гумите изсъскаха върху чакъла. Чистачките на предното стъкло тракаха като метроном. Понесоха се в посока, обратна на града, към Магистрала 42, после на изток по шосе Е, докато стигнаха до тесен чакълест път, който водеше към някаква горичка, в която Ерик спря. От небето около тях се стичаше порой, облаците се мръщеха, а главичките на дивите цветя бяха клюмнали като на грешници пред изповедник.

— Меги… — каза той отчаяно.

— Нещо лошо е, нали?

— Ела тук — пошепна прегракнало и притисна бузата и носа си към мокрите й коси. — Да, лошо е.

— Кажи ми.

— По-лошо от най-лошото, което можеш да си представиш.

— Говори.

Отдръпна се и срещна напрегнатия й поглед.

— Нанси е бременна.

Шок. Нежелание да повярва, отричане.

— О, господи — прошепна тя, отдръпвайки се. Затисна устни с ръка и се втренчи напред през прозореца. Чувстваше се напълно вцепенена. — О, господи!

Очите й се затвориха и той видя вътрешната й борба. Така притискаше устните си с пръсти, че Ерик си помисли, че зъбите й ще ги прережат. Отново отвори очи и примигна бавно като старинна спяща кукла.

— Меги… О, Меги, скъпа, страшно съжалявам.

Тя чуваше само бучене в ушите си.

Каква глупачка е била! Оказа се просто играчка в ръцете на един мъж. Не беше питала, не изискваше, довери му се и повярва, че я обича и че наистина иска да се разведе. Майка й я беше предупредила, дъщеря й — също, но тя беше напълно сигурна в него, вярваше му безгранично.

Сега я изоставяше заради жена си, изоставяше я бременна почти в петия месец, носеща неговото дете.

Не заплака. Човек не може да плаче с ледени кристали.

— Моля те, върни ме вкъщи. — Отдръпна се на края на седалката с хладно достойнство.

— Меги, моля те, не прави това, не ме отблъсквай.

— Ти си взел своето решение, ясно е. Върни ме вкъщи.

— Вадих й душата за това толкова години, как мога да се разведа сега?

— Разбира се, че не можеш. Заведи ме вкъщи.

— Не, докато ти не…

— Проклет бъди! — Обърна се и силно го удари по бузата.

Меги отвори рязко вратата на пикапа и стъпи върху мократа трева. Студената вода проникна през обувките й, но не обърна внимание и тръгна по калната пътека, ритвайки настрани един храст, който намокри панталоните й.

Задмина я, криввайки встрани, и показа главата си през прозореца:

— Меги, качи се в проклетия камион!

Тя го погледна презрително и продължи към главния път.

Смени тактиката си и започна да я моли.

— Хайде, Меги…

— Ти си вече вън от живота ми, Севърсън! — изкрещя тя почти радостно. Когато Меги стигна до главния път, той се качи на паважа на заден ход на две гуми и смени рязко посоката. Чу се изскърцване, след което моторът изведнъж спря.

Спря окончателно. Пет пъти се опита да го запали без резултат. Вратата на камиона му се затръшна. Меги вървеше напред и си го представяше застанал до него с ръце на хълбоците.

— Ти, проклета, упорита жена! — изкрещя той.

Тя вдигна лявата си ръка, махна му за сбогом и продължи да марширува в дъжда.

Ерик стоеше загледан след нея, напълно слисан и сърдит както никога досега в живота си. Това беше реакция, нормална за Нанси, но неговата сладка, мила Меги… Напълно непредсказуема! Да го удари така! Значи наистина й беше писнало. Е, сега ставаха две. Ще я остави да се измъчи няколко седмици, да почувства липсата му и да стане добра. Тогава може би ще се отнесе към него по-цивилизовано.

Меги спря при първата ферма, до която стигна, и помоли да използва телефона.

— Татко — каза тя, когато Рой взе слушалката. — С колата ли си на работа?

— Да, какво…

— Би ли могъл да излезеш и да дойдеш да ме вземеш? Аз съм в една ферма по пътя Е, малко на изток от Магистрала 42…

— Разбира се, скъпа!…

— Благодаря ти, татко, побързай. Цялата съм мокра.

Затвори, преди той да успее да попита още нещо.

Когато се връщаха, настигнаха недалеч по пътя Е един пешеходец. Рой започна да намалява, но Меги му нареди:

— Продължавай, татко.

— Но така валии…

— Да не си посмял да спреш, защото ако го направиш, аз ще сляза и ще вървя пеша.

Задминаха човека, вдигнал палец за стоп. Рой погледна през рамо.

— Но това е Ерик Севърсън.

— Знам, че е той. Нека върви.

— Но, Меги… — Севърсън размахваше юмрук към тях.

— Гледай си пътя, татко, преди да ни вкараш в някоя канавка.

Тя грабна кормилото и избегна една дупка. Когато Рой се загледа в пътя, Меги пусна отоплението, среса косата си с пръсти и каза:

— Подготви се за един шок, татко. Направо ще ти хвръкне шапката. — Погледна го твърдо в очите. — Очаквам бебе от Ерик Севърсън.

Рой зина към нея зашеметен, а тя отново грабна кормилото.

— Но… Но… — Заекваше като мотор с прекъсващ цилиндър и се обърна да погледне пътя зад тях, макар че му беше много ясен.

— Мама ще се подриска от ужас — каза Меги, без да се вълнува. — Очаквам, че това ще бъде окончателният край на отношенията помежду ни. Тя ме предупреди, знаеш ли?

— Бебе от Ерик Севърсън? Искаш да кажеш, от този Ерик Севърсън? Когото току-що отминахме?

— Точно така.

— Искаш да кажеш, че ще се омъжиш за него?

— Не, татко. Той вече е женен.

— Да знам, но… но…

— Всъщност жена му също очаква дете. Но ако съм разбрала правилно, моето ще се роди първо.

Рой удари спирачка, спря на средата на платното и извика:

— Меги!

— Искаш ли аз да карам, татко? Може би наистина трябва. Изглеждаш доста разстроен.

Вече беше излязла и заобиколила колата, когато Рой успя да схване какво му предлага. Побутна го да се премести.

— Помести се, татко, вали силно.

Той се размърда като насън и се намести на другата седалка. Меги запали и потегли към града.

— Имахме връзка, но сега всичко е свършено. Трябва сама да се оправя и може би ще имам нужда от помощта ти от време навреме. Но аз съм силна личност, ще видиш. Преживях смъртта на Филип, сама организирах цялото преместване тук, продадох къщата си в Сиатъл, възстанових новата къща и започнах бизнеса. Имам намерение да го продължа, независимо дали има бебе или не. Мислиш ли, че ще мога?

— Нямам и капка съмнение.

— Мама ще се разстрои, нали? Тя навярно, в буквалния смисъл, ще се откаже от мен.

— Сигурно… да. Майка ти е твърда жена.

— Знам. Затова ще се нуждая от тебе, татко.

— Ще бъда на разположение, скъпа.

— Още не съм казала на Кейти и очаквам големи неприятности.

— Ще свикне с мисълта. Аз също. И майка ти. Както и да е, според мен ти отговаряш за постъпката си само пред себе си и пред никой друг.

— Точно така. Днес разбрах това. — Спря горе на алеята към къщата си. Вече не валеше. В края на листата трепнаха капчици и въздухът ухаеше на билки.

Меги изключи колата от скорост и хвана ръката на баща си.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш, татко. Обичам те. — Колко лесно й беше да го каже на него.

— И аз те обичам, но не мога да кажа, че не съм шокиран. Ти ме учудваш, знаеш ли? В теб има толкова много сила. Толкова много… — Погледна я изненадано и прибави: — Целенасоченост. Винаги си била такава. Знаеш какво искаш, от какво се нуждаеш и го постигаш. Колеж, Филип, Сиатъл, Хардинг хауз, сега това. — Бързо уточни: — Не че си го търсила, но ще се справиш и с него. Умееш да взимаш решения. Бих искал и аз да съм такъв, но някак винаги поемам по пътя на най-малкото съпротивление. Не харесвам това у себе си, но е така. Майка ти ме командва за всичко. Знам го. И тя го знае. И ти го знаеш. Но този път ще изляза насреща й. Можеш да ми повярваш. Това не е краят на света и ако искаш това бебе, ще дойда с теб в болницата и ще покажа на света, че няма за какво да увесвам нос, разбра ли?

Сълзите, които Меги упорито задържаше досега, избликнаха. Обви врата на баща си с ръка и притисна бузата си до неговата.

Той миришеше на сурово телешко, пушени колбаси и на афтършейв „Олд Спайс“ — една позната и толкова скъпа комбинация от миризми.

— О, татко, колко много имах нужда от тези думи. Кейти ще бъде много разстроена. И мама… Тръпки ме побиват, като си помисля как ще й кажа. Но трябва. Не точно днес, но скоро, не си мисли, че ще оставя на теб тази задача.

Той я погали по гърба.

— Върви си по-скоро вкъщи и облечи нещо сухо, за да не настинеш. Ако се разкашляш, ще е лошо за бебето.

Гледайки я как върви, се замисли за нещо, което го вълнуваше от пет години насам. Щеше да изчака да види как Вера ще приеме новината и след това щеше да вземе решение.