Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (15)

15

Кейти не повярва безусловно на твърденията на баба си, че Меги има отношения с женен мъж, но реши да попита майка си направо. Беше сигурна, че Вера греши и изказва само някакви свои подозрения. След думите, които си размениха по Коледа, тя не допускаше, че е възможно майка й — все още да се вижда с приятеля си от ученически години.

Свали гюрука на колата си. Беше горещ пролетен ден, трябваше да признае, че е чудесно да напусне Чикаго. Може би нямаше да е чак толкова лошо да поживее края езерото, макар че не беше много сигурна колко ще й хареса да бъде чистачка. Но каква друга възможност имаше? Докато завърши колежа, майка й контролираше парите, а тя не я покани като гост, а като помощничка в работата.

Да чисти. Проклета работа. Да търка гърнета, които клиентите са използвали, и да сменя чаршафи с къдрави черни косми по тях. Все още не можеше да проумее защо майка й искаше да има пансион. Жена с милион долара в банката.

Не успя да измине и половината от стъпалата по пътеката към къщата, когато Меги изскочи усмихната й извика:

— Здравей, скъпа!

— Здравей, мамо!

— О, колко се радвам да те видя.

Прегърнаха се насред пътеката, после Меги пое един от куфарите и я поведе към гаража, разпитвайки за пътуването, за края на учебната година и хвалейки хубавото пролетно време.

— Имам изненада за теб — каза Меги, водейки Кейти нагоре по стълбите покрай външната стена на сградата. Отвори вратата. — Мисля, че ще ти е приятно да си имаш свое лично кътче.

Кейти огледа стаята с широко отворени очи.

— Нашите мебели!… О, мамо!

— Ще трябва да ползваш общата тоалетна и баня, ще се храним заедно, но поне ще можеш да се усамотяваш.

Кейти се хвърли да прегръща майка си.

— О, благодаря ти, мамо, толкова е хубаво…

Хареса стаята си, но ентусиазмът й скоро се превърна в униние, когато се изправи лице в лице е реалността. Гостите в голямата къща влизаха и излизаха по всяко време на деня. Меги държеше вратата на кухнята към коридора затворена, така че разполагаха с тази част на къщата. Но този следобед най-малко пет пъти се почука на вратата към коридора: можем ли да ползваме телефона, къде можем да наемем велосипеди, кой ресторант ще ни препоръчате, къде можем да си купим филми, стръв, храна за пикник… Телефонът непрекъснато звънеше и стъпките над главите им кънтяха непрекъснато като при някакво нашествие. Късно следобед пристигна нова група и Меги трябваше да прекъсне приготвянето на вечерята, за да ги заведе в стаите им и да ги регистрира. Докато седнаха да се хранят Кейти беше напълно разочарована.

— Мамо, сигурна ли си, че беше правилно да предприемаш това?

— Какво му е лошото?

Момичето махна към вратата за коридора.

— Всички тези въпроси, това влизане и излизане, телефонът…

— Но това е бизнес. Човек би трябвало да го очаква.

— Защо го правиш, след като имаш достатъчно пари и не е необходимо да работиш?

— А какво да правя до края на живота си? Да ям шоколадови бонбони? Да си търся забавления? Кейти, аз трябва да се занимавам с нещо съществено.

— Но не можеше ли да си купиш някакъв магазин или да станеш представителка на „Авон“ — нещо, което няма да ти мъкне клиентите вкъщи?

— Можех, но не го направих.

— Баба казва, че постъпката ти е глупава.

Меги пламна.

— И кога разговаря с баба си?

— Писа ми.

Меги взе хапка от пилешката салата, без да каже нищо.

— Съобщи ми и нещо друго, което също ме безпокои.

Меги подпря китката на ръката си на ръба на масата и зачака.

Момичето я погледна право в лицето.

— Мамо, ти продължаваш ли да се виждаш с Ерик Севърсън?

Меги отпи една глътка вода, обмисляйки отговора си. Постави чашата обратно на масата и отговори:

— Понякога.

Дъщеря й пусна вилицата си и вдигна ръце нагоре.

— О, мамо, не мога да повярвам!

— Кейти, аз ти казах преди…

— Знам, че ми каза да си гледам работата, но разбираш ли какво правиш? Той е женен!

— Развежда се.

— О, разбира се, обзалагам се, че всички така казват.

— Кейти, думите ти бяха излишни!

— Добре, добре, извинявам се. Но все пак съм възмутена и мисля, че това е дяволски срамна ситуация. — Скочи, грабна чинията си и с три резки движения на вилицата изхвърли яденето си в боклука.

От първия работен ден на Кейти за Меги стана ясно, че да се държиш с дъщеря си като с нает служител, ще бъде голям проблем, както когато родител дава на собственото си дете уроци по пиано. Установи, че всичките й нареждания се приемат леко и не се изпълняват както и когато трябва: ще отида след малко; искаш да кажеш, че трябва да бърша праха всеки ден… много е горещо, за да чистя и трите бани.

Въпреки че мудността и нежеланието на Кейти дразнеха Меги, тя се въздържаше да се заяжда с надеждата да сведе до минимум напрежението помежду им.

На третия ден обаче безразличието на Кейти леко се пропука. Тъкмо тъпчеше чаршафа за пране в една брезентова торба, когато една моторна косачка изпърпори под прозореца, бутана от млад мъж, гол до кръста, в червени шорти и гуменки на бос крак.

— Кой е този? — възкликна тя, следвайки го от прозорец на прозорец, зазяпана в него.

— Това е Тод, синът на Бруки.

— И той коси нашата ливада?

— Наех го като работник в градината. Идва два дни през седмицата да върши по-тежката работа — коси, подрязва храстите, чисти плажа, изхвърля боклука.

Когато той отмина и звукът от косачката му позаглъхна, Кейти се изпъна да го види по-добре и удари челото си в мрежата на прозореца.

— Ооо, бива си го.

— Да, хубав е.

Тази сутрин момичето се справи лесно с праха и намери безброй причини да излиза навън: да изтупа нещо, да измете верандата, да отнесе боклука нагоре по височината до кофите край гаража. Привърши чистенето за рекордно кратко време, изтича надолу и застана задъхана до Меги, която седеше до бюрото си в техния салон.

— Изтърках и трите бани, смених бельото, избърсах праха в трите спални и в салона за гости, избърсах и первазите на прозорците. Сега свободна ли съм?

Споразумението им беше Кейти да работи всеки ден до два часа, след което да бъде на разположение, ако трябва да замести майка си при приемането и регистрирането на нови гости. През предишните два дни не беше успявала да свърши работата си до два часа, обаче днес беше готова в дванайсет и четвърт.

— Добре, но днес по някое време следобед трябва да пазарувам, затова гледай да се върнеш до три часа.

Кейти изтича до гаража и минути след това се появи на двора в чисти бели шорти, червено бюстие и сресана наново. Тод почистваше машинката на окосената трева в една пластмасова торба.

— Почакай, аз ще държа — извика Кейт, приближавайки се.

Той я погледна през рамото и се изправи.

— О, здравей!

Каква фигура! И разкошна черна коса, и лице, което навярно спираше момичетата на всяка стъпка. По голото му тяло и по челото му бяха избили капчици пот и беше с бяла лента на челото.

— Здравей. Ти си синът на Бруки, нали?

— Да. А ти трябва да си дъщерята на Меги.

— Казвам се Кейти. — Протегна ръка.

— А аз — Тод. — Здрависа се с изцапана ръка.

— Знам. Мама ми каза.

Тя държа торбата отворена, докато той изсипа тревата. Застанала до него, усети мириса на плажен лосион, смесен с аромата на прясно окосена трева.

— Видях те, като излизаше навън — каза той, скришом хвърляйки поглед към голата й талия.

— Чистя тук, при майка.

— Значи ще останеш цялото лято?

— Аха. А наесен ще се върна в Нортуестърн за втората учебна година.

— А аз през септември постъпвам във въздушните войски. Благодаря. — Пое торбата от нея и се наведе да нагласи извадената част на косачката.

Тя наблюдаваше отгоре загорелите му изпотени рамене, извивката на гърба и черните мокри къдрици около врата му.

— Както разбирам, майките ни са били много близки приятелки.

— Да. Предполагам, че си слушал същите истории, които и аз.

— Имаш предвид „Старши тормозчиите“?

Той погледна нагоре и двамата се засмяха. Много й харесваше как се набръчква лицето му, като се смее. Той се изправи в целия си ръст, избърса дланите си в шортите и се погледнаха, опитвайки се да се престорят, че се интересуват само от езерото.

— Е, да те оставя да си гледаш работата — каза тя неохотно.

— Имам да окося още една ливада следобед.

Кейти обърна глава и го хвана загледан отново в голия и кръст. Той рязко вдигна поглед и заговориха едновременно.

— Аз ще бъда…

— Къде се…

Отправи й бърза усмивка и каза:

— Ти първа.

— Исках просто да попитам тук къде се събират младежите.

— А аз исках да кажа, че ще свърша работа около пет часа. Ако искаш, мога да те заведа в Сити бийч и да те представя. Познавам всички в Доор, освен туристите, макар че и от тях знам няколко души.

— Добре, ще се радвам много — отправи му тя светкавична усмивка.

— След вечеря се събираме обикновено в клуба „СС“ на Мейн стрийт. Там има оркестър.

— Звучи забавно — отговори момичето.

— Мога да дойда да те взема след шест часа.

— Чудесно! Ще се видим тогава.

Меги веднага забеляза промяната у Кейт. Раздразнителността й се уталожи, тананикаше си и разговаряше с майка си, извика весело довиждане, когато тръгна с Тод.

До два часа през нощта Меги не чу дъщеря са да идва до тоалетната. На следната сутрин спа до десет часа и едва се надигна след продължително будене. И следващите три вечери отново излиза с Тод, а сутрин ставаше все по-късно и по-трудно. В неделя запротестира, че въобще трябва да работи.

— Това е единственият свободен ден на Тод и искахме да отидем рано на плаж.

— Можеш да отидеш веднага след като приключиш с чистенето.

— Но, мамо…

— Досега щеше да си свършила, ако беше станала навреме — сопна й се Меги.

През следващите дни Кейти прекарваше все повече време с Тод. Меги недоволстваше, но не затова, че се срещат — Тод беше приятно момче, добър работник, услужлив и винаги учтив; а от несериозното отношение на дъщеря си към работата й. Не й се искаше да й нарежда строго, сякаш е малко момиче, нито да я дебне като нощен пазач. Не приемаше безотговорността й — Кейти се държеше така, като че ли можеше да наглася часовете за работа по своя угода.

Имаше и нещо друго, което безпокоеше Меги и което не беше очаквала. Нарушено беше чувството й за свобода. След прекараните самостоятелно няколко месеца тя се улови, че бе привикнала да се храни, когато пожелае, или изобщо да не яде; да намира банята както я е оставила; козметиката си — на определеното място; радиото — на станцията, която тя слуша; в умивалника да няма неизмити съдове. Въпреки че Кейти спеше в апартамента над гаража, къщата не беше вече само на нейно разположение и много пъти Меги се чувстваше неудобно от реакциите си. Напълно съзнаваше, че по този начин се мъчи да потисне голямото неудобство, което присъствието на момичето беше създало — трябваше да се прекратят нощите с Ерик.

Меги изпитваше нужда да поговори с някого за сложните си чувства, но майка й беше прекратила всякакви контакти, а тъй като Тод също беше намесен, от Бруки не можеше да търси съвет.

Тогава една нощ, осем дни, след като Кейти беше пристигнала, дойде Ерик.

Меги се събуди внезапно от дълбокия сън й продължи да лежи напрегната, заслушана. Някакъв шум я беше обезпокоил. Сънуваше, че е дете и играе в някаква висока трева до жълтата стена на училището, когато училищният звънец иззвъня и я събуди. Остана неподвижна, загледана в тъмния таван и заслушана в среднощния хор на щурците и жабите, докато отново чу лекото звънване, но не беше училищен звънец, а корабна камбана — достатъчно близо, за да бъде чута, и достатъчно далеч, за да не смущава. Интуицията й подсказа, че това е той и я вика с месинговата камбанка, която висеше над кабината на „Мери Диър“.

С разтуптяно сърце Меги скочи от леглото, претършува едно чекмедже в гардероба и надяна първите шорти, които й попаднаха под късата нощница. Часовникът удари единайсет. Източвайки през тъмната къща, Меги чувстваше, че сърцето й ще се пръсне от нетърпение. Плъзна се като дух по коридора, през главния вход, надолу по стълбите между надвисналите силно ухаещи булчини венци към огромната тъмнина на езерото, където мекото буботене на мотора на „Мери Диър“ набраздяваше повърхността на водата и разкривяваше отражението на луната. После надолу по брега… боса… по мократа от роса трева, зад черната дантела от кленови клони, чу моторите да спират, леко плискане на вълните с пристана, после собствените й боси стъпала почувстваха как той трепти от допира на корабчето до него.

Ерик се появи в бяло като видение, тих и призрачен като самата „Мери Диър“. Очакваше я на перилата с разтворени ръце, в които тя се приюти като изгубен гълъб, който най-после се е завърнал у дома.

— О, скъпи… така ми липсваше. Дръж ме, моля те… дръж ме до себе си.

— Ах, Меги… Меги…

Здраво я притисна до гърдите си, ризата му беше разкопчана, белите панталони — навити над глезените, краката — леко разкрачени, за да устоява на клатушкането на палубата! Обсипа я с целувки, сякаш да заличи някаква обида.

Като внезапен тропически дъжд сълзите й избликнаха без всякакво предупреждение.

— Меги, какво има — отдръпна се той и се опита да вдигне лицето й, което тя притискаше в рамото му.

— Не знам. Просто така.

— Добре ли си?

— Да… Не… Не знам. Тези дни се чувствах просто на ръба без никаква особена причина. Съжалявам, Ерик.

— Всичко е наред. Поплачи си. — Прегръдката му стана по-лека, едната му ръка разтриваше гърба й.

— Чувствам се толкова глупаво, а целият те намокрих. — Тя подсмръкна до гърдите му и се избърса с длан.

— Спокойно. Нищо ми няма, не съм от захар да се разтопя.

— О, Ерик… — Опита се да се усмихне и започна да се успокоява. Настани се удобно и плътно в прегръдката му. — Не знам какво става напоследък с мен.

— Лоша седмица?

Кимайки в потвърждение, чукна брадата му.

— Искаш ли да ти разкажа?

— Разбира се.

Чувстваше се толкова добре така — облегната на него и споделяща проблемите си.

— Нещата с Кейти не вървят — започна тя и му разказа всичко; за закъсненията й нощем и как това се отразява на работата й; за трудността да си началник на собствената си дъщеря; защо не може да сподели с Бруки; за усещането си, че е попаднала в капана на родителски проблеми, които е мислела за отдавна решени и изживени. Призна собствената си ненормална раздразнителност напоследък и съжалението, което гнетеше сърцето й, че изгубва и последната тънка нишка, която я свързва с майка й. Каза също, че Кейти знае, че се виждат и че са си разменили реплики по този повод. — Много се нуждаех от теб тази нощ… страшно много.

— Аз също.

Той въздъхна и сви рамене, държейки я до себе си с двете си ръце.

— Случи се нещо.

— Казвай.

— Нанси дойде у мамини да моли за помирение и днес моят адвокат ме посъветва да приема, защото от съда няма да се приеме добре, ако не й дам шанс поне да опита, щом толкова настоява.

Меги потърси погледа му с изопнато от напрежение лице.

— Не се безпокой — каза той бързо, — аз те обичам. Ти си единствената, която обичам, и ти обещавам, че няма да се върна при нея. Никога. — Целуна я, отначало нежно, после с нарастваща жар.

— О, Меги, наистина те обичам, страшно много. — Гласът му звучеше измъчено. — Умирам да съм свободен, за да мога да се оженя за теб, и тогава няма да си принудена да търпиш обиди от дъщеря си и от майка си.

Луната ги огряваше и сенките им на дървената палуба повтаряха движенията им. Той разтвори устни върху нейните, притисна ханша й към своя и прокара ръката си надолу по гръбнака й, разпалвайки се все повече. Тя се повдигна на пръсти и прокара ръката си по гърдите му, после по раменете. Той погали гърдите й под широката нощница, улови я под мишниците и я повдигна. Краката й се отделиха от палубата. Когато Ерик захапа едната й гръд, изохка и той промърмори:

— Съжалявам… съжалявам… много съм нетърпелив.

Започна по-нежно да целува тялото й, навсякъде, докъдето можеше да стигне. Тя повдигна лице нагоре към звездите, чувствайки как ръцете и бедрата му потреперват, трепереше и самата тя, и нощният въздух около тях. Помисли си: „Дано не го загубя. Дано не го загубя“.

Когато се плъзна надолу тялото му, ръцете й погалиха гърдите му, корема, по-надолу.

— Хайде! — прошепна Ерик нетърпеливо, хвана я за ръка и я поведе напред, където едно платно преграждаше пътя на лунната светлина. Фаровете осветиха лицата им. Запали мотора, седна на високата седалка и я намести между бедрата си, поемайки по посока на Грийн бей. Плъзна едната си ръка под бельото й и нежно започна да я гали, докато се отдалечаваха от брега.

Посягайки назад, тя също го докосна през панталоните. Корабчето се плъзгаше по целуваните от звездите води, а Меги вдъхваше мириса на тялото му и на търкащите се в лицето й коси, както беше навел глава над рамото й.

Спряха недалеч от брега и се любиха на хладната дървена палуба. Движенията им като че бяха в такт с клатенето на корабчето по нощните вълни. Беше чудесно както винаги, но сякаш се долавяше и лека тъга. Защото той не беше неин и тя не беше негова, а желаеха това повече от всичко.

После той остана да лежи над нея, подпрял лакти от двете страни на главата. Меги разглеждаше сенките, които луната хвърляше върху лицето му и почувства как любовта я залива отново, още по-силна.

— Понякога — прошепна тя — е трудно човек да намери достатъчно силни и достатъчно значими думи, за да изрази чувствата си.

Той докосна челото й и разпиля кестенявите й коси около главата й така, че заприличаха на ореол на луната светлина. Търсеше начин да се изрази, но не беше нито поет, нито философ.

— Страхувам се, че „обичам те“ изразява всичко. Всичко.

— И аз те обичам.

С тази мисъл се върнаха на брега и я запазиха в себе си за дните, в които щяха да бъдат разделени. Потвърдиха я с целувката си на сбогуване, тя му каза довиждане и го остави изправен на края на пристана да я наблюдава как се изкачва по стръмния бряг.

Когато спипа горе, се обърна и махна с ръка, после решително пристъпи към стъпалата на верандата.

От сенките прозвуча глас. Твърд. С упрек.

— Здравей, мамо.

Меги се стресна.

— Кейти!

— И аз съм тук, мисис Стърн.

— О… Тод. — Прегръщаха се, това беше ясно и без осветление. — Доста сте позакъснели.

Предизвикателното обаждане на Кейти подтикна майка й да се заяде.

— Май всички сме позакъснели — отговори момичето.

Откъм залива долетя шумът от моторите на „Мери Диър“, докато се измъкваше от залива. Меги осъзна, че Кейти много добре е виждала всичко на пристана и когато очите й привикнаха към мрака на верандата, забеляза как се взира в нощницата и босите й крака. Изчерви се и почувства вината да се загнездва в нея. Искаше й се да каже: „Но аз съм по-възрастна от теб и по-мъдра, разбирам напълно рисковете, които поемам“.

Нощните закъснения на Кейти продължиха и Меги често се събуждаше и обезпокоена се разхождаше из тъмната къща. Чудеше се дали да поговори с Бруки за това, но не виждаше никаква полза.

Неспокойният й сън започна да дава отражение и тя стана мудна, понякога й се повръщаше, чувстваше слабост, започна да задрямва, въпреки че нямаше такъв навик. Приемаше всичко това като реакция от изживяния стрес, напълня с около четири килограма, сутиените й омаляха. Един ден откри най-странното нещо: обувките не й ставаха.

„Моите обувки?“

Стоеше до леглото, загледана в краката си, които приличаха на диреци.

„Кокалчетата на глезените ми въобще не се виждат!“

Нещо не беше в ред. Нещо съвсем не беше в ред. Обедини всички симптоми: умора, раздразнителност, отоци, набъбнали гърди, наддаване на тегло. Очевидно климактериум. Беше сигурна, защото всичко съвпадаше. Уговори си час при гинеколог в Стърджън бей.

Д-р Маклин приключи прегледа, смъкна книжната роба, в която Меги беше облечена и й подаде ръка да стане.

— Много добре. Сега седнете.

Тя се разположи до края на масата и го загледа как се завърта на стола си към едно подпряно на стената бюро, как записа нещо в някакъв дневник. Мъж към средата на трийсетте, започнал да оплешивява твърде рано, но с големи буйни мустаци, като че ли да компенсира това, което природата му отнемаше. Веждите му бяха също дебели и тъмни и ограждаха като скоби приятелските му сини очи. Той я погледна и попита:

— Кога беше последният ви цикъл?

— Последният ми истински цикъл ли? Някъде около времето, когато съпругът ми почина, преди около една година.

— Какво имате предвид под истински?

— Ами както винаги е било. Пълни четири дни.

— И след смъртта му внезапно ли спря?

— Да, и тогава започнах да чувствам топлите вълни, за които ви казах. След това съм имала от време навреме кратко течение, но това не беше истински мензис.

— Напоследък чувствали ли сте топли вълни?

Тя помисли, преди да отговори.

— Не, напоследък не.

— А някакви нощни изпотявания?

— Не.

— Но гърдите ви бяха по-меки?

— Да.

— Докога?

— Не знам. Може би допреди два месеца.

— Ставате ли често през нощта да уринирате?

— Два-три пъти.

— Това за вас нормално ли е?

— Не, мисля че не, но дъщеря ми сега живее с мен и доста закъснява, така че спя неспокойно, докато се прибере.

— Как се чувствате психически напоследък? Да сте раздразнителна, депресирана?

— Дъщеря ми и аз често спорим, съвместният ни живот се оказа доста сложен.

Д-р Маклин подпря лакът на бюрото и се отпусна.

— Е, мисис Стърн, страхувам се, че това не е климактериум, както си мислите. Точно обратното всъщност. Моето предположение е, че сте бременна, приблизително някъде около четири месеца и половина.

Ако беше стоварил върху главата й десетфунтов чук, д-р Маклин не би могъл повече да зашемети Меги. Няколко секунди тя стоя с отпусната челюст, зяпнала. Когато успя да проговори, гласът й прозвуча неузнаваем.

— Но това е невъзможно.

— Искате да кажете, че не сте имали сношения през последните пет месеца?

— Не. Искам да кажа да, но аз… но…

— Взехте ли някакви предпазни мерки?

— Не, мислех, че не е необходимо. Искам да кажа… — Тя се изсмя — кратък, напрегнат знак, че разбира. — Следващият месец ще стана на четирийсет и една. Признаците на критическата възраст започнаха още преди две години и… и… мислех, че вече съм оставила зад гърба си всичко това.

— Може би ще бъдете изненадана, ако ви кажа, че около десет процента от моите пациентки са около четирийсетте и много от тях са се заблудили със симптомите на климактериума. Може би ще ви е от полза, ако ви обясня някои неща за него и как започва. Критическата възраст настъпва, когато организмът намали производството на женските хормони естроген. Но възпроизводителната система не спира да функционира изведнъж. В определени случаи този процес продължава с години. През някои месеци яйчниците функционират нормално и тялото произвежда достатъчно количество естрогени и прогестерон, които предизвикват настъпването на мензис. Но през други хормоните са недостатъчно и няма овулация. При вашия случай явно през месеца, когато сте имали сношения, организмът ви е произвел достатъчно естрогени, което е предизвикало овулация.

— Но… но какви бяха тогава тези топли вълни? Казах ви, че отидох спешно в болницата, мислейки, че съм получила сърдечна криза. Там отново ми стана зле и лекарят констатира, че става въпрос за прояви на критическата възраст.

— Мисис Стърн, трябва да разберете, че топли вълни могат да възникнат и по други причини, освен при климактериума. Съпругът ви е починал при доста драматични обстоятелства и неочаквано. Предполагам, че вестникарите са ви преследвали, разправяли сте се с адвокати, трябвало е да утешавате дъщеря си, имали сте много формалности за уреждане. Преживели сте силен стрес, не е ли така?

Меги кимна, твърде съкрушена, за да продума и очите й се изпълниха със сълзи.

— Е, стресът е един от причинителите на топлите вълни и без съмнение е било така. Понеже са ви казали, че сте на възраст, когато можете да очаквате климактериумът да започне, сте приели, че е така. Това е разбираема грешка и, както ви казах, често срещана.

— Но аз… — Тя преглътна. — Съвсем сигурен ли сте? Не е ли възможно да грешите?

Д-р Маклин приближи стола си до нейния и заговори с подчертано внимание.

— От това, че се разстроихте така, разбирам, че не сте омъжена.

— Не съм.

— Да… това винаги усложнява нещата.

— И управлявам пансион с легло и закуска. — Вдигна насълзените си кафяви очи и отчаяно разпери ръце. — Как бих могла да правя това с бебе в къщата, което се буди и плаче нощем?

Избърса сълзите си с ръка. Д-р Маклин изтегли три книжни салфетки и й ги подаде, после седна до нея, очаквайки я да се съвземе.

— Съзнавате, че сте отвъд границата, която позволява безопасно и законно да се прави аборт.

— Да, разбирам, и не бих направила такъв избор — каза тя, вдигайки поглед.

Лекарят кимна.

— А бащата на детето? Той какво ще каже, Меги? — Тя срещна благите му сини очи, избърса сълзите си и отпусна ръце.

— Много е сложно.

— Да, виждам. Въпреки това трябва да ви посъветвам да му кажете колкото е възможно по-бързо. В тези времена на зачитане на човешките права, разбирате, че бащата има право да знае за съществуването на детето и възможност да планира неговото благополучие заедно с майката.

— Разбирам. Естествено, че ще му кажа.

— А дъщеря ви? На колко казахте, че е тя?

— Осемнайсет. — При мисълта за Кейти Меги подпря лакти на корема си и се хвана за главата. — Каква ирония. Лежа нощем в леглото, без да спя, безпокоя се за нея и се чудя как да й разкажа за предпазването от забременяване. Тя ще бъде ужасена.

Д-р Маклин се изправи и сложи ръка на рамото на Меги.

— Дайте си малко време да свикнете с мисълта, преди да кажете на дъщеря си. Това е ваше дете, вашият живот, вашето щастие и ваш ангажимент. Със сигурност сега точно не ви са нужни никакви обвинения и неприятности.

— Но… То… Аз… — Мислите на Меги се объркаха под огромния товар, който легна върху съзнанието й. Обзеха я мъка и паника. Милион грижи прорязваха като светкавици съзнанието й една след друга.

„Ще бъда на петдесет и седем години, а детето още няма да е завършило училище.“

„Всеки ще разбере, че е на Ерик, а той е още женен.“

„Какво ще каже майка ми?“

„Трябва да ликвидирам бизнеса си.“

„Не искам такава отговорност!“