Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (14)

14

Нанси влезе с колата в алеята пред къщи в петък следобед в шест и петнайсет. Беше се свечерило и от прозореца на кухнята Ерик видя как светлините на фаровете завиват и се изгубват в отворения гараж.

Нанси излезе от колата и го забеляза.

Застана безмълвно, сякаш се вцепени. Тези мълчаливи паузи бяха станали нещо обичайно през седмиците след необмисленото му нахвърляне върху нея. Най-сетне тя помръдна.

— Какво правиш навън?

— Ще ти взема багажа. — Пристъпи в гаража и посегна за куфара. Тя се наведе отново над седалката и извади още една чанта и пакет с дрехи, които преметна през рамото му, докато той затваряше вратата на колата й.

— Добре ли прекара седмицата? — попита Ерик.

— Сравнително.

— Как бяха пътищата.

— Добре.

Разговорите им бяха станали някак безплодни и спънати след онази нощ. Вървяха към къщата един след друг, без да се опитват да продължат да разговарят.

Вътре тя остави чантата си и посегна към куфара.

— Мога да го занеса горе вместо теб — предложи той.

— Аз ще го кача — настоя тя и така направи.

Когато излезе, той остана в кухнята разтърсен и обезпокоен, защото знаеше, че му предстои да я напусне и се страхуваше от този миг.

Нанси се върна, облечена в права вълнена пола и бяла копринена блуза с дълги ръкави със златна розичка, закопчана при врата. Пресече стаята, без да среща погледа му. Той чакаше, надвесен над умивалника, тя наблюдаваше как вдига капака на къкрещата тенджера с мексиканска лютивка, как изважда един черпак, лъжици, купички и започва да сипва.

— За мене не — каза той.

Тя го изгледа с безразличния поглед, който си беше изработила от вечерта, в която я хвърли на кушетката в дневната.

— Вече ядох. — Не беше ял, но никаква храна не можеше да запълни празнотата в него.

— Какво има?

— Първо се нахрани.

Тя постави купичката на масата и остана неподвижна, скована, с изострено внимание.

— Преди какво?

Той гледаше през прозореца над умивалника към мръсния сняг навън и мрака на зимния ден. Нервите му се тресяха и чувстваше тежест в стомаха. Не беше нещо, което човек прави с леко сърце. Основната част от живота му беше вложена в този брак.

Обърна се към нея.

— Нанси, по-добре седни.

— По-добре да седна, по-добре да ям! — избухна тя. — Кажи ми, каквото имаш, за да мога да седна!

Той обиколи стаята и дръпна два стола.

— Хайде ела. Би ли седнала, ако обичаш? — Когато тя го послуша и той се настани на стола срещу нея, облегна ръце на масата пред дървените плодове, които никога не бяха му харесвали. — Няма добро време за това, което ще ти кажа — нито преди да се нахраниш, нито след това. По дяволите, това е… — Преплете пръстите си и вдигайки очи към нея, каза спокойно: — Искам развод, Нанси.

Тя пребледня. Вторачи поглед. Пребори се с първия пристъп на паника:

— Коя е тя?

— Знаех, че ще попиташ точно това.

— Коя е тя? — изкрещя жена му, удряйки с юмрук по масата. — И не ми казвай, че няма такава, защото тази седмица два пъти се опитах да се обадя и след като те няма вкъщи в единайсет часа през нощта, значи има друга. Коя е?

— Това се случва между нас двамата и не засяга никой друг.

— Не е нужно да ми казваш, защото знам. Това е твоята училищна любов, нали? — Главата й се наклони рязко напред. — Нали?

Той въздъхна и разтърка слепоочията си.

— Сигурна съм! Вдовицата милионерка! Чукаш я, нали?

Той отвори очи и я погледна.

— Нанси, за бога…

— Правиш го! Чукал си се с нея в гимназията и сега продължаваш. Забелязах още първия ден, когато тя дойде в града. Не беше стоял с нея и пет минути на стъпалата на черквата и се втвърди под панталона, така че не ми казвай, че работата е само между нас двамата. Къде беше в единайсет часа в сряда вечерта? — Отново тупна по масата. — Къде?

Той уморено чакаше.

— А снощи?

Отказа да отговаря на яростта й с ярост, което още повече я ядоса.

— Ти, кучи сине! — Наведе се напред и го удари по лицето. Силно. Толкова силно, че събори стола си. — Проклет да си! — Обиколи масата и се нахвърли отново, но той така се извърна, че само ноктите й одраха лявата му буза.

— Нанси, престани!

— Чукаш я, признай! — Ерик хвана ръцете й и се сборичкаха, бутнаха масата и разсипаха яденето, а дървените круши се затъркаляха по пода. Бузата му започна да кърви.

— Престани ти казах! — Все още седнал, здраво държеше ръцете й.

— Прекарваш нощите си с нея, знам го! — Беше се разплакала. — И това не е от тази седмица, защото аз и преди съм се обаждала и ти не си си бил вкъщи.

— Нанси, спри най-после. — Една капка кръв капна на ризата му. Видя я как се мъчи да се овладее. С обляно от сълзи лице, тя се върна на мястото си и седна на стола. Той се изправи и взе една кърпа да избърше разсипаното ядене. Тя го проследи как отива до умивалника и се връща. Когато седна отново, тя каза:

— Не заслужавам това. Била съм ти вярна.

— Нещата не стигнаха дотук, защото сме си верни или не, а защото сме двама души, които никога не успяха да се свържат в едно.

— Това да не е някоя баналност, която си прочел в неделния вестник?

— Погледни ни. — Той притисна една сгъната кърпа за нос върху бузата си, погледна кръвта и продължи: — Какво е останало вече? Пет дни от седмицата сме разделени, а през двата дни, в които сме заедно, сме нещастни.

— Не беше така, докато тази жена не дойде в града.

— Можем ли да не говорим за нея? Това започна много преди тя да се премести във Фиш крийк и ти го знаеш.

— Не е вярно.

— Вярно е. Ние постепенно се отдалечаваме вече от години.

Виждаше как първоначалният й гняв преминава в неочакван страх.

— Ако става въпрос за работата ми, аз ти казах, че съм поискала да намалят района ми.

— Каза го, но наистина ли смяташе да го направиш?

— Разбира се, че смятах.

— Направи ли го?

Не беше. И двамата го знаеха.

— И даже да го беше направила, щеше ли да бъдеш щастлива? Не вярвам. Ти си най-щастлива, когато правиш точно това, което правиш сега, и най-после го осъзнах.

Тя се наведе напред напрегната.

— И тогава защо просто не ме оставиш да продължа?

Ерик въздъхна тежко, уморен от това въртене в кръг.

— Не знам защо искаш да запазиш този брак? Какво въобще сме направили заедно?

— Ти си единственият, който мисли, че този брак е грешка. Според мен си заслужава да се боря за него.

— О, за бога, Нанси, отвори си очите! От времето, когато започна да пътуваш, бракът ни всъщност не съществува. Складирахме покъщнината си в една къща и спим в обща спалня, но какво друго споделяме? Приятели? Аз имам приятели. Но ние — не. Дойдох до тъжното заключение, че никога не създадохме приятелства, защото това изисква усилие и време, а ти никога го нямаше. Не ни идват гости, защото ти винаги си много уморена неделя вечер. Не ходим на черква, защото неделя е единственият ти свободен ден. Не пием бира със съседите, защото ти считаш за просташко да се отбиваш у някого. Не създадохме дори деца. А аз исках всичко това, Нанси.

— Казах ти, че ще помисля по въпроса за бебето.

— Твърде късно е за това.

— Защо? — Наведе се над масата и сграбчи китката му. Той не се отмести.

— Защото ще бъде отчаян ход и не е редно да се създава дете, просто да се запази един брак. Това, което направих през онази нощ, е непростимо и още веднъж искам да се извиня.

— Ерик… — В гласа й отново прозвуча молба, все още държеше ръката му.

Той я дръпна и каза:

— Дай ми развод, Нанси.

След дълга пауза на размишление дойде отговорът:

— За да може тя да те има? Никога!

— Нанси…

— Твърдо не. — Стана от стола и започна да събира от пода падналите дървени плодове.

— Не исках това да се превърне в битка.

Нанси пусна в купата четири круши от тиково дърво.

— Страхувам се, че ще стане. Може да не харесвам това място, но съм инвестирала в него и оставам.

— Добре — каза той. — Засега отивам при майка си.

Изведнъж тя омекна.

— Недей, остани и нека да се опитаме да оправим нещата.

— Няма смисъл.

— Но Ерик… осемнайсет години.

— Не мога. — Гласът му се задави от умоляващия израз на лицето й. Качи се горе да опакова нещата си.

 

 

— Нещо не е наред ли? — попита майка му.

— Напускам Нанси.

— А, значи това било. — Безмълвно го разглеждаше, а той си спомни колко малко се интересуваше от жена му и се зачуди какво мисли сега. Тя разтвори ръцете си и каза: — Ела, сине.

Отиде до нея и прегърна дребното й кокалесто тяло, вдъхна миризмата на късна зима от жакета й, на мазут — от шалчето й, и на ястието, което Барбара беше готвила — от косите й.

— Ще трябва да остана тук известно време, мамо.

— Колкото искаш.

— Вероятно ще бъда малко кисел.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Това си е твое право.

Почувства се някак по-добре след тази прегръдка.

— Какво става с хората, мамо? Променят ли се?

— Това е част от живота.

— Но ти и старият не се променихте.

— Ами, и ние се променихме. Всеки се променя. Но при нас не беше толкова сложно. Вие, младите, сега имате цяла дузина специалисти да ви казват как да мислите, да чувствате, какво да правите и как да намерите себе си. — Проточи думата с опънати устни. — Глупав израз, да намериш себе си. Да си дадете един на друг пространство. — Отново се подигра с думата. — В мое време-пространството на мъжа беше до жена му, а на жената — до мъжа й, и това, което си давахме един на друг, беше помощ и малко любов, ако не бяхме много изморени в края на деня. Но сега ви карат да повярвате, че ако не си по-напред, нещата не са както трябва. В брака обаче не е така. О, не те обвинявам, сине. Казвам само, че си се родил във време, трудно за брак.

— Винаги сме се разбирали, Нанси и аз. На повърхността нещата изглеждаха наред, но всъщност от много години имаме различни мнения за най-важните неща — работа, деца, къде да живеем, за какво да живеем.

— Е, предполагам, че това понякога се случва.

Беше очаквал тя да прояви майчино пристрастие и се изненада от неутралната й позиция. Уважаваше я затова, спомняйки си отново, че тя никога не е била много благоразположена към Нанси.

Тя въздъхна и погледна към кухнята.

— Ял ли си?

— Не, мамо, но не съм гладен.

Отново го изненада, като не настоя.

— Понякога тревогата убива апетита. Аз по-добре да се кача горе да сменя чаршафите. Стоят там още откакто Грейси и Дан спаха тук на Коледа.

— И аз мога да го направя, мамо. Не искам с нищо да те затруднявам.

— Откога децата ми започнаха да бъдат затруднение за мен?

Приближи се и с обич я прегърна.

— Знаеш ли, можеше на света да има повече хора като теб. — Потърка с кокалчетата на пръстите си главата й, както правеха като момчета.

— Пусни ме, зверче такова — скастри го тя на шега.

Той я освободи и се качиха заедно горе да сменят бельото.

Тъкмо постлаха долния чаршаф, когато Ерик каза:

— Не знам колко дълго ще остана тук.

Тя тръсна във въздуха втория чаршаф, за да се разгърне и отговори:

— Не съм те питала.

 

 

Отиде при Меги на другия ден преди обед.

— Здравей — поздрави я той, изглеждаше отчаян.

— Какво се е случило, какво е това на лицето ти?

— Нанси.

— Каза й?

Той кимна тъжно.

— Ела тук, нужно ми е да те държа.

— И на мен също, докато ми разказваш — пошепна тя, притискайки се до него. Винаги когато бяха заедно, душевното състояние на единия се предаваше на другия. Днес бяха един до друг, за да търсят сигурност. В прегръдката им нямаше място за страст.

— Новината не е добра — започна той.

— Какво каза тя?

— Не иска и да чуе за развод.

Ръката й леко помръдна на гърба му и тя затвори очи.

— О, не…

— Мисля, че ще направи всичко възможно да ни създаде максимално трудности. Каза, че след като тя не може да ме има, и ти няма да ме имаш.

— Не мога да я упрекна. Аз също не бих се отказала от теб много лесно.

Той се отдръпна назад, гледайки вдъхновените й очи.

— Преместих се у мама, така че нещата са все още напълно неустановени.

— Какво каза майка ти?

— Мама? Тя е солта на земята. Прегърна ме и ми предложи да остана колкото е нужно.

Меги се притисна до него.

— Ти си щастливец. Мечтая за майка, с която бих могла да бъда откровена.

 

 

Всеки вторник следобед Вера Пиърсън посвещаваше времето си на благотворителна дейност в старческия дом „Бейсайд“, където свиреше на пиано, а старците пееха. Майка й беше много предана християнка и бе убедила Вера колко важно е да се занимава с благотворителност както вкъщи, така и в енорията.

Този вторник следобед подшушна на една от сестрите, че е чула, че средната дъщеря на Дженингс, едва в началните класове на гимназията, е бременна.

— Нищо чудно — прибави. — Каквато майката, такава и дъщерята.

Преди да си тръгне се отби в тоалетната и докато се мъчеше да си вдигне чорапогащника със стегнат колан за прибиране на корема, вратата се отвори и в общото помещение влязоха две жени, като разговаряха.

Шарън Глазгоу, една от сестрите в „Бейсайд“, каза:

— Вера Пиърсън все намира какво да говори, но нейната собствена дъщеря си има работа с Ерик Севърсън. Чу ли, че той напуснал жена си?

Вратата на съседната тоалетна се затвори и Вера видя чифт бели обувки под разделящата преграда.

— Сега живее при майка си.

— Ама ти шегуваш ли се? — Това беше Сандра Екълщайн, диетоложката.

— Мисля, че са били гаджета в гимназията.

— Красив мъж е.

— Жена му също. Виждала ли си я някога? — От другата страна пуснаха водата в тоалетната, а Вера седеше притихнала като счупен часовник. Разделящата стена се разтресе от блъснатата врата и белите обувки излязоха. Появи се друг чифт. Зашумя чешмата, после сешоарът за ръце, след това всичко се повтори, а двете жени продължиха да говорят за други неща.

Когато помещението утихна, Вера дълго се кри, страхувайки се да излезе, докато се убеди, че всичко вече е спокойно.

„Каква грешка направих?“ — питаше се тя. Бях най-добрата майка, правех всичко, както трябва. Карах я да ходи на черква, дадох й добър пример, като останах с един мъж цял живот, създадох й чист дом с добра храна и майка, която винаги е в него. Бях строга и никога не допуснах да се влачи с несериозни момчета. Но веднага щом се върна тук, хукна с него на онова околийско заседание.

„Аз я предупредих, че това може да се случи! Нали я предупредих!“

Вера не караше кола. В град с размерите на Фиш крийк това не й беше нужно, но сега пръхтейки нагоре пеша по Котедж роу, съжали, че не се е научила. Когато стигна до вратата на къщата на Меги, беше вече съвсем ядосана. Почука и зачака. Двете й ръце притиснаха гърдите.

Меги отвори задната врата и възкликна:

— Мамо, каква изненада! Влизай.

Вера пристъпи, дишайки тежко.

— Трябваше да се обадиш. Можех да дойда да те взема с колата.

— Можеш да ме върнеш с колата, след като… — Вера се спря.

Тонът й подсказа, че нещо не е в ред.

— След като?…

— Мисля, че съм дошла тук с неприятна задача.

— О?

Вера щракна закопчалката на чантата си с две ръце.

— Ти се срещаш с момчето на Севърсън, нали?

Стресната, Меги помълча, преди да отговори.

— Ако ти кажа да, би ли имала желание да поговориш с мен затова?

— Аз вече говоря за това. Целият град говори за това! Казват, че е напуснал жена си и се е преместил у майка си. Вярно ли е?

— Не!

— Не ме лъжи, Маргарет, не съм те възпитавала така.

— Нямам за какво да се извинявам.

— Живееш ли с него?

— Да! — извика Меги, скачайки. — Да, живея с него! Да, обичам го! Да, планираме да се оженим веднага след като той получи развод.

Вера помисли за всички жени от църковното общество, от градинарското общество и от „Приятели на библиотеката“, жените, които познаваше през целия си живот, и даде воля на острата болка от срама, който беше изпитала в тоалетната.

— Как ще мога някога отново да погледна в очите жените от църковното общество?

— Това ли е всичко, което има значение за тебе, мамо?

— Членувам в тази църква повече от петдесет години, Маргарет, и през всичкото време не съм имала нито една причина да свеждам засрамено глава. А сега? Само няколко месеца, откакто се върна в града, и вече се забърка в такъв скандал. Това е позорно!

— Ако е така, то това е мой позор, майко, а не твой.

— Е, да, много си доволна от себе си, нали? Чуй се само какво говориш! Вярваш на всичко, което този ти казва като някоя глупачка. Мислиш ли наистина, че има намерение да се разведе с жена си и да се ожени за теб? На колко още жени е било казвано същото през всичките тези години? Той иска парите ти, Маргарет, не виждаш ли това?

— О, майко… — Меги се стовари на един стол, силно разочарована. — Защо не можеш поне веднъж в живота си да ме подкрепиш, вместо така да ме разкъсваш?

— Ако мислиш, че ще подкрепя такива похождения…

— Не, не съм мислила, че ще го направиш. Никога не съм го допускала, защото през целия ми живот ти никога за нищо не си ми вярвала.

— Най-малкото за това, че си разумна. — Вера наежена се наведе напред и облегна едната си ръка на масата. — Маргарет, ти си богата жена и ако не си достатъчно разумна да разбереш, че мъжете те гонят заради парите ти, аз съм.

— Не… — Меги бавно поклати глава. — Ерик не търси парите ми. Но няма да защищавам нито него нито себе си, защото не е нужно. Аз съм възрастен човек и ще живея живота си както намеря за добре.

— И ще срамиш баща си и мен, без дори да се замислиш за нашите чувства?

— Майко, наистина съжалявам, но отново ти казвам, че това е моя работа, не е нито твоя, нито на татко. Нека аз да отговарям за чувствата си, а ти за твоите.

— Не разговаряй с мен с този високопарен съветнически тон. Знаеш колко го мразя.

— Много добре, ще те попитам нещо направо, защото никога не съм могла да си отговоря. — Меги погледна майка си право в лицето. — Ти обичаш ли ме, мамо?

Вера реагира така, сякаш някой я беше обвинил, че е комунист.

— Разбира се, че те обичам. Що за въпрос?

— Честен въпрос. Защото ти никога не си ми го казвала.

— Поддържала съм дрехите ти чисти и къщата в перфектно състояние, а на масата винаги е имало хубави ястия, нали?

— Това може да го направи и един прислужник. Винаги съм искала разбиране, някаква проява на обич, една прегръдка, когато се връщам у дома, някой да ме подкрепи, когато имам нужда.

— Прегръщах те.

— Не, ти позволяваше аз да те прегърна. Това е различно.

— Не знам какво искаш от мен, Маргарет. Мисля, че никога не съм знаела.

— Като начало можеш да спреш да раздаваш нареждания. Както на мен, така и на татко.

— Сега ме обвиняваш в нещо друго. Ролята на жената е да следи нещата в дома да вървят гладко.

— Като диктува и упреква? Мамо, има и по-добри пътища.

— А, значи и това не съм правила както трябва. Е, баща ти въобще не се е оплакал, а ние с него живеем заедно от четирийсет и пет години…

— Никога не съм те видяла да го прегърнеш, да го попиташ добре ли е прекарал деня или да поразтриеш врата му. Вместо това, когато той влезе вкъщи, нареждаш: „Рой, събуй си обувките, току-що съм изтъркала пода“. Когато аз се прибера, ми казваш: „Защо не ме предупреди, че ще дойдеш“. Когато Кейти пристигна за Деня на благодарността, ти й се скара, че е без ботуши. Не ти ли идва наум, мамо, че ние бихме искали някакъв друг поздрав? Ето и сега, в този период на тежки проблеми за мен, когато толкова ми е нужен някой, с когото да споделя, вместо да ме попиташ как се чувствам, ме обвиняваш, че срамя теб и татко.

— Това, което ми идва на ум, е, че съм тук, за да се противопоставя на разпуснатото ти поведение, а ти обърна нещата, обвинявайки мен. Мога само да повторя, че през тези четирийсет и пет години баща ти никога не се е оплакал.

— Не е — каза Меги тъжно. — Той само се премести в гаража.

Лицето на Вера почервеня. Рой беше виновен, че се премести в гаража. Тя не командваше и не упрекваше, а само държеше нещата в ред. Ако оставеше на него, подът щеше целият да бъде на стъпки, щяха да вечерят когато им падне, в неугодно на бога време, и щяха да закъсняват за черква всяка неделя. И това неблагодарно дете, на което беше дала всичко — ръчно ушити дрехи, неделно училище, образование в университетския колеж, й казва сега как да се промени!

— Мисля, че те възпитах да уважаваш родителите си, но явно и в тази област не съм успяла. — Правейки усилие да запази накърнената си гордост, Вера стана от стола си с обида, изписана на лицето й.

— Повече няма да те безпокоя, Маргарет, и докато не решиш да ми се извиниш, не е нужно и ти да ме безпокоиш. Ще намеря сама палтото си.

— Мамо, моля те… Не можем ли да поговорим?

Вера взе палтото си от стаята за прислугата и го облече. Връщайки се в кухнята, надяна ръкавиците си, без да погледне към Меги.

— Не е нужно да ме караш. Ще си отида пеша.

— Мамо, почакай.

Но Вера излезе без нито дума повече.

Хлопвайки вратата пред лицето на дъщеря си, тя почувства, че сърцето й се къса. Ето цялата благодарност, която получава една майка, помисли си и пое надолу по хълма към дома си.

 

 

Същата вечер, когато се видяха с Ерик, Меги му каза:

— Майка ми днес беше тук.

— И какво?

— Искаше да знае дали имам отношение с „онова момче на Севърсън“.

Той шумно сгъна един дърводелски метър, слезе от стола, на който беше стъпил и се приближи до нея. Бяха в една от спалните за гости и й помагаше да завинтят едно голямо огледало в рамка.

— Съжалявам за неприятностите, Меги.

— Отговорих й „да“.

Ерик се дръпна изненадан.

— Каза й?

— Но това е истината, нали? Предпочетох така. — С върховете на пръстите тя докосна бузата му точно под белега от ноктите на Нанси, образувал коричка. — Щом ти можеш, и аз мога да понеса неприятностите.

— Отношения с мен… о, Меги, момичето ми, на какво те подлагам! Какво ли още те чака? Не съм го мислил така нито за теб, нито за нас двамата. Исках да бъде законно.

— Докато стане, ще приема това.

— Днес подадох молбата за развод — каза Ерик. — Ако всичко е наред, можем да се оженим след половин година. Но взех едно решение, Меги.

— Какво?

— Вече няма да преспивам тук. Не искам хората да клюкарстват за теб.

 

 

През следващите седмици той идваше при нея почти всеки ден. Когато идваше сутрин, носеше топли понички, а за вечеря — прясна риба. Понякога беше унил и уморен и заспиваше на дивана. Друг път — оживен, с желание да хапне, да се смеят, да я повози на пикапа си с отворени прозорци. Бяха заедно в деня, когато се стопли последният лед и пукането му в езерото сигнализира, че зимата е свършила. И в деня, когато пристигнаха първите й неочаквани гости. Взели името й от Търговската камара на Доор, те просто дойдоха до вратата и попитаха дали има стая.

Вечерта Меги беше страшно възбудена, запали огън в салона, провери дали бонбониерата е пълна и дали има достатъчно книги и списания. Гостите й се върнаха, след като бяха вечеряли в града, и почукаха на затворената врата към кухнята, за да попитат за някои неща. Когато Меги представи Ерик само с малкото му име, мъжът се ръкува с него и каза:

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Стърн.

Ерик помогна да стегнат пристана и монтира там дървената пейка, защото според Меги беше по-добре тя да е там, вместо на тенис корта, който беше станал вече паркинг и бе загубил чара си. Когато заковаха и последния пирон, седнаха на новата дървена пейка, хванати за ръце и загледани в залеза.

— Кейти се съгласи да работи при мен това лято — каза Меги.

— Кога?

— Семестърът им свършва в края на май.

Очите им се срещнаха и той погали с палец горната част на дланта й. След тази безмълвна нежност тя облегна глава на гърдите му.

Когато пусна „Мери Диър“ на вода, Ерик влезе с корабчето в залива под самата къща и наду корабната сирена. Меги долетя до предната веранда и му махна с ръка усмихната точно както си беше представял много пъти.

— Слез долу! — извика той и тя изтича по свежата пролетна трева между цъфналите ириси и се качи на палубата, за да бъде отведена по вълните.

По-късно през пролетта, когато овощните дървета бяха в пълния си цъфтеж, той дойде със стария си пикап, почистен отвътре и отвън за случая и покрит с цъфнали клонки. Това силно трогна Меги и напълни очите й със сълзи. Заведе я в една овощна градина, натежала от цветове, аромат и птичи песни, но само поседнаха там в меланхолично мълчание, замислени, държейки се за ръце.

Дойде май и стана достатъчно топло, за да се боядиса неотопляваният апартамент над гаража. Ерик й помогна да го приготви за Кейти, обзавеждайки го с нещата, с които беше свикнала в дома им в Сиатъл.

Към средата на месеца туристическият поток се засили и имаха много по-малко време да бъдат заедно, а после дойде и последната им нощ, преди Кейти да пристигне.

Сбогуваха се на палубата на „Мери Диър“ в един и десет през нощта, борейки се със силното си нежелание да се разделят, заобиколени от мрак и лекото пляскане на вълните.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен.

— Ще идвам с корабчето, когато мога по тъмно.

— Ще бъде трудно да излизам.

— Очаквай ме около единайсет. Ще давам знак със светлините.

Целунаха се със същата мъка, както преди години, когато се разделяха, за да замине всеки за своя колеж.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя пристъпи назад, като се държаха за ръце, докато пръстите им вече не можеха да се докоснат.

— Ще се омъжиш ли за мен… — прошепна той.

— Обещавам.

Но думите бяха само болка, защото Нанси оставаше непреклонна и в официалните писма от адвоката й неизменно пишеше, че мисис Маккофи няма да се съгласи на развод и иска помирение.