Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (13)

13

Нанси имаше трудно пътуване от Чикаго и пристигна раздразнена. Пътищата бяха заледени, времето — мразовито, служителите в магазините — изнервени. Когато отвори вратата на кухнята и влезе вътре, натоварена с багаж, Ерик беше там, за да я посрещне. Разнасящият се аромат веднага премахна лошото й настроение.

— Здравей — каза тя, задържайки вратата с тока си, докато се пресегне за куфара и чантата с дрехи.

— Здравей.

Тя вдигна лицето си към него, но той грабна багажа и го отнесе навътре без обичайната целувка. Когато се върна в кухнята, отиде направо до хладилника и извади една лимонада.

— Много хубаво мирише тук. Какво си сложил във фурната?

— Дивеч, корнуелска кокошка, пълнена с ориз.

— Корнуелска кокошка… Какъв е поводът?

„Вина“, помисли той, но отговори:

— Знам, че това е любимото ти ястие. — Затвори хладилника, отви капачката и я хвърли в боклука. Когато се обърна, тя се беше приближила до него.

— Мммм. Какво приятно завръщане у дома — каза подканящо.

Той вдигна бутилката и отпи една глътка. Тя го прегърна, притиснала лактите му до тялото.

— Без целувка?

Той се поколеба, преди да я целуне бързо. Изразът му предизвика звънването на аларменото звънче у Нанси.

— Хей, я почакай… Това ли е всичко, което ще получа?

Той се отърва лесно.

— Трябва да погледна яденето — каза той, взе две ръкавици за хващане на горещо и се запъти към печката. — Прощавай, трябва да отворя фурната.

Аларменото звънче на Нанси зазвъня още по-настойчиво. Каквото и да го притесняваше, беше сериозно. Толкова извинения, за да избегне една целувка. Провери пилето, изпи си лимонадата, сложи масата, сервира й любимото ястие, запита за работата й през седмицата и през цялото време да я беше гледал в очите не повече от десет секунди. Отговорите му бяха отвлечени, не прояви никакво чувство за хумор и остави половината от яденето си в чинията.

— Какво има? — попита тя в края на вечерята.

Той взе чинията си обърна се и я занесе до умивалника.

— Просто зимна депресия.

Има нещо повече помисли тя и някаква ледена тръпка премина през тялото й. Има друга жена. Истината я удари като светкавица: той започна да се променя, откакто неговата приятелка от ученическите години се върна в града. Нанси отново си припомни всичко: разсеяността му, нехарактерната мълчаливост, как изведнъж започна да отбягва физическите контакти с нея.

„Направи нещо, кажи нещо, което ще го изпревари“, заповяда си.

— Скъпи, напоследък мисля — каза, ставайки от стола си и прегръщайки го с ръце около кръста, — да поискам да ми разделят района на две, за да мога да оставам още поне два дни в седмицата у дома. — Беше лъжа. И за миг не бе помисляла подобно нещо, но сега, изпаднала в паника, каза това, като се надяваше, че той иска да чуе.

Под бузата си тя чувстваше мускулите на гърба му да се напрягат, докато миеше една чиния.

— Какво мислиш?

Той продължи да търка. Водата течеше.

— Както искаш.

— Аз започвам също все повече да се замислям да си имаме дете.

Затихна неподвижно. С ухо на гърба му тя го чу как преглъща.

— Може би едно няма да е чак толкова лошо.

Водата спря да тече. В тишината никой от двамата не помръдна.

— Защо е тази внезапна промяна? — попита Ерик.

Тя импровизира, колкото й беше възможно.

— Мислех си, че след като не работиш през зимата, би могъл да се грижиш за детето. Ако аз отново се върна на работа, ще се нуждаем от гледачка за бебето само половин година. — Спусна ръката си по джинсите му и я спря отпред. Той стисна с пръсти ръба на мивката и не каза нищо.

— Ерик? — прошепна тя и започна да го гали.

Той се обърна, сграбчи я, намокряйки гърба на копринената й рокля и я стисна отчаяно. Тя усети, че се е натъкнала на някаква криза и знаеше какво е това: вина.

Беше груб с нея, не й даде шанс да се откаже, бързо я разсъблече надолу от кръста, като че ли изплашен, че тя или може би той могат да променят намерението си. В дневната имаше малък диван. Замъкна я до там и без да й даде възможност да вземе предпазните си мерки, направи всичко възможно да вкара сперма в нея: без целувки, без нежност тяхното съвкупление едва ли можеше да се нарече нещо друго.

Когато свърши, Нанси се разсърди.

— Остави ме да стана — каза тя.

Без да проговорят, отидоха в различни краища на къщата да се оправят.

В спалнята им горе тя дълго остана в слабата светлина от коридора, загледана в едно от чекмеджетата на тоалетната.

„Ако съм забременяла, Боже, пази ме, ще го убия.“

Той остана в кухнята. Въздъхна и продължи да разчиства масата, изостави работата си по средата и влезе в дневната. Седна в тъмнината на края на един стол, подпря лакти на коленете си и започна да обмисля живота си. Беше дяволски объркан. Какво искаше да докаже, като се отнасяше така с Нанси? След всичко, което бе направил, се чувстваше като някакъв перверзен тип. Искаше ли наистина тя да забременее сега? Ако влезеше в спалнята, кажеше „Искам развод“ и тя се съгласеше, щеше ли веднага да напусне тази къща и да отиде при Меги?

Не. Защото той, а не жена му беше виновната страна.

В къщата беше толкова тихо, че чуваше как кранът в кухнята капе. Седя в тъмнината, докато очите му започнаха да различават формите на кушетката, където възглавниците бяха изтикани настрана. Там я беше повалил.

Изправи се и ги постави на място. С тежки стъпки се изкачи горе. Застана на вратата на спалнята им и се загледа в тъмната стая. Тя седеше на края на леглото до чантата си с дрехи, която той по-рано беше качил. До нея беше куфарът. Помисли си, че няма да я упрекне, ако тя ги вземе и си излезе.

Промъкна се и застана до нея.

— Съжалявам, Нанси.

Тя остана неподвижна, като че ли не го беше чула.

Отпусна тежката си ръка върху главата й.

— Съжалявам — прошепна отново.

Все още седнала, тя извърна лицето си към отсрещната стена и скръсти ръце.

— Трябва да съжаляваш.

Ерик остави ръката му да се плъзне от главата й и да се отпусне до тялото му. Чакаше, но тя не каза нищо повече. Помъчи се да й каже нещо за утеха, но се чувстваше като празен съд. След малко напусна стаята и остана на долния етаж.

 

 

В понеделник преди обед отиде при Майк, подтикван от нуждата да се довери някому.

Отвори му Барбара, кръгла като дирижабъл и безкрайно щастлива. Тя хвърли поглед на мрачното му лице и каза:

— Долу в гаража е, сменя маслото на камиона.

Ерик намери брат си облечен в мазен работен костюм, легнал на килимче на колелца под своя пикап „Форд“.

— Здравей, Майк — поздрави безрадостно, затваряйки вратата.

— О, ти ли си, братле?

— Аз съм.

— Само за момент, нека да пусна това масло да се източи. — Последваха няколко завъртания, стъргане на метал, после звукът на течност, изливаща се в празна тенекия. Килимчето на колелца изтрополи по циментовия под и Майк се появи с червена шапка с козирка, обърната наопаки.

— Ти какво, обикаляш крайните квартали ли?

Ерик седеше безмълвен, втренчен в една кутия с инструменти, чудейки се как да започне. Най-после тревожният му поглед се премести върху Майк.

— Спомняш ли си, когато бяхме малки и направехме някоя беля, как старият ни наплескваше по задниците?

— Аха, здравата ни плескаше.

— Бих искал сега да е тук да го направи отново.

— Какво си направил, че имаш нужда от пердах?

Ерик пое дълбоко въздух и си каза направо.

— Спя с Меги Пиърсън.

Челото на Майк се изопна и ушите му като че ли прилепнаха към главата. Отначало прие новината без коментар, след това завъртя козирката си отпред и отбеляза:

— Разбирам защо ти се иска старият да беше жив, но ми се струва, че разпространяването на новината няма да ти донесе нищо добро.

— Сигурно, но просто трябваше да кажа на някого, защото се чувствам пълен мерзавец.

— Откога е това?

— От миналата седмица.

— И свърши ли?

— Не знам.

— Охо!

— Да. Охо…

Помълчаха известно време и Майк попита:

— Значи имаш намерение да я видиш пак?

— Не знам. Договорихме се да стоим далеч един от друг за известно време. Да се охладим малко и да видим.

— Нанси знае ли?

— Вероятно подозира. Уикендът беше истински ад.

Майк въздъхна тежко, повдигна шапката си, почеса се по главата и пак я нахлузи до очите.

Ерик разпери ръце.

— Майк, дяволски съм объркан. Мисля, че обичам Меги.

Майк замислено разглеждаше брат си.

— Помислих си, че това може да се случи в момента, когато чух, че тя се връща. Знам какво бяхте един за друг като гимназисти и бях сигурен, че ще се върнете към това.

— Знаеше? — По лицето на Ерик се изписа изненада. — По дяволите, откъде знаеше?

— Не изглеждаше толкова изненадан. Та нали взимаше навремето моята кола, не помниш ли? И понеже тогава и ние с Барбара го правехме, се досещахме и за вас.

— Дявол да го вземе, вие сте толкова щастливи. Знаеш ли колко щастливи сте вие двамата? Гледам ви с Барбара и децата ви, как правите всичко заедно и си мисля, че ако тогава бях грабнал Меги, може би и аз щях да имам това, което вие имате.

— Това е нещо повече от щастие и ти го знаеш. Това е дяволски тежка работа и много, много компромиси.

— Да, знам — отговори Ерик неутешимо.

Ерик поклати глава.

— Тук е цялата бъркотия.

— Как така?

— На всичкото отгоре тя се прибира и ми казва, че може би все пак би родила едно бебе. „Може би едно няма да е толкова лошо.“ И аз я поставих на изпитание. Скочих върху нея там, на място, без да й дам възможност да вземе предпазни мерки и оттогава тя не ми говори.

— Искаш да кажеш, че си я изнасилил?

— Мисля, че и така можеш да го наречеш.

Майк прониза с поглед брат си изпод козирката на шапката:

— Не е добре, човече.

— Знам.

— Какво, за бога, мислехте вие?

— Не знам. Чувствах се виновен заради Меги и изплашен и ядосан, че Нанси чака толкова време, докато реши най-сетне да има дете.

— Мога ли да те попитам нещо?

Ерик вдигна поглед към брат си в очакване.

— Обичаш ли я?

Ерик въздъхна. Майк продължи да чака. Под пикапа маслото изцвърка и престана да тече. Гаражът се изпълни с миризмата му, смесена с мириса на горящия клен.

— Понякога ме връхлита прилив на чувства, но е повече каквото бих искал да бъде. Когато най-напред се срещнахме, беше само физическо привличане. Мислех си, че тя е най-красивата жена на земята. После, като я опознах, видях колко е умна и амбициозна и си представях, че един ден ще постигне много в живота. Тогава всичко това имаше значение за мен, както и видът й. И знаеш ли кое е най-странното?

— Кое?

— Точно това, на което се възхищавах у нея, сега ме отблъсква. Стана така, че успехът й в бизнеса се оказа по-важен от семейството. И, по дяволите, вече нищо не споделяме. По-рано обичахме една и съща музика, сега тя си слага слушалките на ушите и слуша нейните си модерни изпълнения. В началото на брака ни заедно носехме дрехите си на химическо чистене, сега тя дава за почистване своите в хотелите. Вече дори не обичаме да ядем едни и същи храни. Тя яде само нискокалорични и ми се сърди за поничките всеки ден. Нямаме вече обща чекова книжка, нито един и същ лекар, дори сапуните ни са различни! Тя мрази моята моторна шейна, моя пикап, къщата ни… Исусе Христе! Но, Майк, аз мислех, че когато хората са женени, това означава да правят всичко заедно!

Майк обхвана свитите си колене с ръце.

— Ако не я обичаш, няма защо да я убеждаваш да роди дете, а още по-малко имаш право да скачаш отгоре й, без да е взела предпазни мерки.

— Знам. — Ерик наведе глава. След известно време отчаяно простена: — Ооо… какъв ад! — Беше се втренчил в печката. — Да разлюбваш е ужасно! Наистина боли!

Майк стана и отиде до брат си, хващайки рамото му с ръка.

— Да.

Двамата останаха така смълчани, чуваше се пращенето на огъня, усещаха топлината му и познатия мирис на печка и машинно масло. Преди години деляха една стая и спяха на едно желязно легло. Споделяха похвалите и наказанията от родителите си, а понякога, когато беше тъмно и не можеха да заспят си разказваха надеждите и мечтите. Сега рухването на една мечта отново ги сближи, както когато бяха момчета.

— И така, какво смяташ да направиш? — попита Майк.

— Искам да се оженя за Меги, но тя казва, че може би в момента разсъждавам с хормоните си.

Майк се засмя.

— Освен това тя още не е готова да се омъжи толкова скоро. Иска известно време да разработи бизнеса си и мисля, че не мога да я обвинявам за това. По дяволите, та тя още не е приела дори първия си клиент и в края на краищата иска да види печалбата от парите, които вложи в къщата.

— Значи ти дойде да ме питаш какво да правиш с Нанси, но аз не мога да ти отговоря. Трудно ли ще ти е да оставиш нещата да вървят от само себе си за известно време?

— Но всичко изглежда толкова дяволски нечестно! Минах през истински ад този уикенд, сдържайки се да не й кажа всичко направо. Но Меги ме накара да й обещая, че ще й дам малко време.

След миг размишление, Майк стисна рамото на Ерик.

— Измислих какво ще направим. — Обърна Ерик към колата. — Хайде сега да сменим това масло, после ще отидем на разходка. Това винаги прочиства главата.

Те бяха мъже, родени на север, където зимата трае половин година. От момчета се бяха научили да ценят ясните слънчеви дни и блесналата белота на снега, строгостта на оголените дървета, красотата на отрупаните със сняг клони, розовите сенки и червените плевни на фона на белия пейзаж.

Поседяха известно време на една скала на остров Кана. Зад гърба им бе гората, а пред тях — хоризонтът, плосък като синя лента в далечината, пресечена само от върха на фара. Наблизо една горска зидарка пееше монотонно, а ледът отдолу се разместваше и пукаше. Един кълвач чукаше по изсъхнала бреза. Някъде в южния край на Доор работата в зимните корабостроителници беше в разгара си, но тук цареше пълно спокойствие. И Ерик се почувства успокоен. Усети как зимата извисява душата му.

— Ще почакам — реши той спокойно.

— Мисля, че това е разумно.

— Меги също не знае какво иска.

— Но ако продължиш с нея, трябва веднага да скъсаш с Нанси.

— Така ще направя. Обещавам.

— Добре. Тогава да си ходим.

 

 

Януари отмина. Ерик не каза нищо на Нанси и спази обещанието си да не се обажда, нито да вижда Меги, макар че все повече и повече чувстваше липсата й. В началото на февруари с Майк посетиха спортния панаир в Чикаго, където наеха един щанд, раздаваха рекламни материали, набираха клиенти и ангажираха чартърни пътувания за идващия риболовен сезон.

Когато се върна в празната си къща във Фиш крийк, Ерик намери бележка от Нанси, която съдържаше маршрута й през седмицата и един телефонен номер. Десет пъти изпита желание да се обади на Меги, да поговорят за снега, за ангажиментите, които имат за сезона, за неговата седмица, за нейната — неща, за които би трябвало да разговаря с жена си. Накрая устоя.

Един ден отиде в града за пощата и на тротоара се размина с Вера Пиърсън. Беше ветровит ден и тя бързаше, навела глава, придържайки шала на врата си. Когато чу приближаването на стъпките му, тя вдигна глава и забави крачките си. Чертите на лицето й се втвърдиха, отново забърза и въобще не му се обади.

През третата седмица на февруари с Майк отидоха в Минеаполис на изложението на кораби и спортни стоки. На втория ден дойде една жена, която приличаше на Меги. Беше по-висока, с по-светли коси, но приликата беше поразителна и предизвика у Ерик силна сексуална реакция. Приближавайки я, той закопча канадката си отпред.

— Здравейте, бих ли могъл да ви помогна с нещо?

— Всъщност няма с какво. Искам да взема вашата брошура за мъжа ми.

— Разбира се. Ние сме „Чартърни кораби Севърсън“, правим рейсове с два кораба от Гилс бок в северната част на Доор, Уисконсин.

— Доор. Чувала съм за него.

— Точно на север от Грийн бей, на полуострова.

Факти, уместни въпроси, отговори и едно любезно благодаря. Но в един миг, докато разговаряха, очите им се срещнаха и макар и напълно непознати, между тях пробягна нещо: в друго време, на друго място, при други обстоятелства те биха говорили за други неща, освен за лов на сьомга.

Когато напускаше щанда им, жената отправи последен поглед и се усмихна с кафявите очи на Меги и със същата дупчица на брадичката, навявайки му толкова силни спомени, че остана разсеян до края на деня.

Същата вечер, след като се изкъпа и пусна телевизора, седна на леглото си, само с пешкир около кръста, косата му бе мокра и се бе навила на масури. Вдигна часовника си от нощната масичка.

22:32.

Върна го на мястото му и се загледа в телефона. Беше бежов. Има ли въобще хотел в Америка с телефони друг цвят? Такъв нерадостен, безжизнен цвят. Вдигна слушалката и прочете инструкцията за разговор на далечно разстояние, после промени решението си и я остави.

Меги го познаваше добре, знаеше, че дори това малко неблагоразумие ще му създаде угризения на съвестта.

Накрая все пак набра номера и зачака с напрегнати мускули на стомаха.

Тя отговори на третото позвъняване.

— Ало?

— Ало.

Мълчание, в което Ерик се чудеше дали и нейното сърце се свива като неговото. Дали и тя се чувстваше така, сякаш в гърлото й има турникет?

— Не е ли странно? — каза тя спокойно. — Знаех, че си ти.

— Защо?

— Ами десет и половина е. Не познавам друг, който би ми се обадил толкова късно.

— Събудих ли те?

— Не. Изчислявах си данъците.

— Аха. Може би тогава не трябва да те безпокоя.

— Всичко е наред. Отдавна се занимавам с това. Вече трябва да приключвам с тези книжа.

Отново мълчание, преди той да попита:

— В кухнята ли си?

— Да.

Представи си я там, където за първи път се бяха целунали, където правиха любов на пода. Ново мълчание, докато се чудеха как да продължат.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Смесено.

— И аз.

— Нямаше да се обадя…

— Не бях много убедена, че ще се обадиш.

— … но днес видях една жена, която ми напомни за теб.

— О, познавам ли я?

— Не, непозната беше. Аз съм в хотел „Редисън“ в Минеаполис. Тук сме с Майк на спортно изложение. Тази жена дойде днес на нашия щанд, очите й бяха като твоите, и брадичката… Не знам. — Ерик стисна клепачи и разтри с пръсти междувеждието си.

— Ужасно е, нали? Непрекъснато търсим и най-малки следи от другия…

— И ти ли правиш същото?

— Постоянно. После се упреквам, че съм го направила.

— Същото стана и с мен. Тази жена… нещо странно се случи, когато тя влезе. Не говорихме повече от три минути, но се почувствах… не знам как да го кажа… почти застрашен, като че ли бях на ръба да направя нещо неприлично. Не знам защо ти казвам това, Меги, ти си последният човек, с когото би трябвало да го споделям.

— Не, кажи ми…

— Изплаших се. Погледнах я и почувствах… о, по дяволите, няма друг начин, по който да го кажа. Почувствах плътско желание. Прииска ми се. И ако не беше ти и нашите отношения, щях да я заговоря и кой знае докъде щяхме да стигнем. Меги не съм такъв човек и това адски ме плаши. Имам предвид… Чели сме за мъжкия климактериум, за мъже, които са били предани съпрузи, а като минат четирийсетте, започват да се държат като слабоумни: преследват момичета, достатъчно млади да им бъдат дъщери, преспиват по за една нощ със случайни жени… Не искам да допусна, че това се случва с мен.

— Кажи ми нещо, Ерик. Би ли могъл да признаеш такова нещо на Нанси? За тази жена днес, имам предвид?

— За бога, не.

— Това е много показателно, не мислиш ли? Това, че можеш да кажеш на мен, но не и на нея.

— Предполагам, че да.

— И след като си доверяваме слабостите си, нека да ти призная и аз нещо: мисля си, че съм една изгладняла за секс вдовица и ти беше моята гощавка — самоосъди се тя, спомняйки си нощта на пода в кухнята.

— Не се безпокой за това — каза Ерик тихо.

— Безпокоя се, защото и аз не съм такъв тип.

— Меги, слушай, знаеш ли защо ти се обадих тази вечер?

— За да ми кажеш за жената, която си видял днес.

— И това, но истинската причина е, че бях спокоен, защото не мога да стигна до теб, защото е безопасно да ти се обадя от триста мили разстояние. Меги, липсваш ми.

— И ти на мен.

— Идния петък стават четири седмици.

— Да, знам.

Когато тя не каза нищо повече, той въздъхна и се заслуша в жуженето на телефонната линия. Пръв наруши мълчанието.

— Меги?

— Да, слушам те.

— За какво мислиш?

Вместо да отговори, тя попита:

— Каза ли на Нанси за нас?

— Не, но казах на Майк. Трябваше да говоря с някого. Съжалявам, ако съм нарушил тайната.

— Не, всичко е наред. Ако имах сестра, сигурно и аз бих й казала.

— Благодаря ти за разбирането.

Слушаха известно време дишането си, чудейки се какво ли ги очаква. Накрая тя каза:

— Сега е по-добре да си кажем лека нощ.

— Почакай, Меги. — Гласът му прозвуча нещастно. — О, господи, Меги, всичко това е истински ад, искам да те видя.

— И после какво, Ерик? Какво ще излезе от това? Любовна авантюра? Нечист край на твоя брак? Не съм сигурна, че мога да се изправя пред такова нещо, а и за теб не съм убедена.

Искаше да я моли, да я увещава, но какво можеше да й обещае?

— Аз… аз наистина вече трябва да затварям — настоя тя.

Той като че ли усети треперене в гласа й.

— Лека нощ, Ерик — каза нежно.

— Лека нощ.

Около петнайсет секунди притискаха бузите си до телефонните слушалки.

— Затвори — прошепна той.

— Не мога. — Сега тя плачеше, беше сигурен, макар че правеше всичко, за да го прикрие. Но думите й звучаха някак на пресекулки. Както седеше наведен напред на леглото, и той почувства сълзи в собствените си очи.

— Меги, така дяволски съм влюбен в теб, че чак ме боли. Като че ли съм премазан и не съм сигурен, че мога да изкарам още един ден, без да те видя.

— Довиждане, скъпи — прошепна тя и направи това, за което на него не му стигнаха силите — затвори телефона.

 

 

На следващия ден дълбоко вярваше, че вече никога няма да я види, прощалните й думи бяха пълни с тъга, но окончателни. Семейният й живот е бил пълноценен и щастлив. Имаше дъщеря си и работата, а сега и нови цели в живота. Беше финансово независима. За какво й беше той? В малък град като Фиш крийк, където всеки знаеше всичко за другите, тя беше права да се пази от отношения, които със сигурност щяха да й донесат погледи накриво, независимо дали имаха само любовна връзка, или той се разделяше с Нанси заради нея. Вече беше изстрадала упреците на дъщеря си и на майка си. Не, връзката им беше свършена.

Денят му беше истински нещастен. Ходеше с усещането на човек, чийто гръден кош е натъпкан с парцали и вече няма никога да може да си поеме свободно въздух. Искаше му се да не беше й се обаждал. Стана още по-лошо, след като чу гласа й, после като разбра, че и тя е била нещастна през тези четири седмици и че за тях няма решение.

Вечерта си легна, но не можа да заспи, заслушан в шума на уличното движение. От време на време прозвучаваше някоя сирена. Мислеше за Нанси и за съвета на Меги да реши въпроса с брака си на основата на отношенията с жена си, а не под влиянието на избуялата любов. Опита се, но не можа. Както и да си представяше бъдещето, то беше само с Меги. Хотелският дюшек и възглавницата бяха твърди като чувал със зърно. Съжали, че не пуши. Щеше да бъде успокояващо да запали цигара, да вдишва и издишва дима и да мисли, по дяволите, за всичко.

Часовникът му беше със светещ циферблат. Натисна копчето — 23:27.

„Това ли имат предвид статиите, в които пише за стреса? Дали мъжете на моя възраст не получават инфаркт, когато изпаднат в такова състояние? Неспокойни, нерешителни, нещастни, нито спят, нито се хранят както трябва? Сексуално неудовлетворени?“

Телефонът иззвъня и той скочи така рязко, че ожули кокалчетата на ръцете си в таблата на леглото. Опря се на лакът и в тъмното намери слушалката.

— Ало?

Гласът й беше мек и съдържаше нотка разкаяние. Заговори без предисловия.

— Много бих искала в понеделник да направя вечеря за теб.

Той се отпусна назад на възглавницата, сърцето му биеше като барабан, възелът на натрупаното желание се разпръсна на хиляди малки топчета, които заседнаха на най-необичайни места — в слепоочията, в пръстите, в плешките.

— Меги, о, господи, Меги, сериозно ли говориш?

— Никога не съм била по-сериозна.

— Тогава какво ще бъде — любовна авантюра или брак? — Не беше моментът да пита, разбира се, а засега му беше достатъчно, че ще я види отново. — Как ме намери?

— Каза ми, че си в „Редисън“ в Минеаполис. Има четири, както разбрах, но те открих.

— Меги…

— Понеделник в шест вечерта — прошепна тя.

— Ще донеса „Шардоне“ — отговори й простичко.

Когато затвори телефона, имаше чувството, че се е измъкнал от някаква тиня, стъпил е на твърда земя и ще живее.

 

 

В понеделник в шест вечерта, когато стигна до пътеката към къщата, тя излезе на задната веранда и му извика:

— Вкарай пикапа в гаража.

Послуша я и затвори вратите, преди да тръгне към къщата.

Наложи си да върви, а не да тича, да слезе по пътеката с нормален ход, да се изкачи бавно по стълбите на верандата, да задържи ръцете си спокойни, въпреки че тя стоеше пред него разтреперана, сякаш сгряна от някаква вътрешна светлина, която я превръщаше в небесно същество с ореол.

Стояха известно време загледани един в друг, дъхът им изглеждаше бял в студения февруарски въздух. Най-после той се сети да каже:

— Здравей отново.

Тя боязливо се усмихна.

— Здравей, влез.

Последва я вътре и застана несигурно на килимчето до вратата. Беше облечена в розова коприна, която се движеше като жива, а над дълбокото деколте белееше наниз от перли. Когато се обърна с лице към него, му се стори, че и тя, и перлите, и дрехата и трептяха. По някаква неизречена договореност поздравът им трябваше да бъде точно противоположен на миналия път. Меги пое от него зелената бутилка.

— „Шардоне“… чудесно — каза, поглеждайки я.

— Изстудено — допълни той, докато събличаше палтото си.

— Имам съвършени чаши за вино.

— Сигурен съм.

Тя остави виното в хладилника, а той позволи на очите си да се плъзнат по краката й. Беше с обувки на високи токове в същия цвят като роклята й. На силната светлина в кухнята те блестяха. Меги затвори хладилника и се обърна към него, оставайки в другия край на стаята.

— Много си елегантна.

— И ти. — Костюмът му беше в опушено синьо, ризата — бледо прасковена, а връзката — раирана, съчетаваща двата цвята. Очите й бързо го огледаха и се върнаха към лицето му. Това също изглеждаше като негласно споразумение: всеки се беше облякъл така, сякаш да направи впечатление на другия.

— Докарали сме се — каза тя със странна усмивка.

— Точно така. — И при него усмивката не се получи много убедително.

— Помислих, че няколко свещи ще допринесат за настроението. — Влязоха в трапезарията, осветена единствено от шест свещи. Ухаеше на рози и бе сервирано само за двама на двете най-близки срещуположни места на маса, на която биха могли да се разположат дузина.

Меги сервира сьомга в сос от ябълков сайдер, изпечени до кафяво картофи със сирене, наредени като гирлянда, и букет рози — цветовете от красиво изрязано червено цвекло, а дръжките — от аспержи.

— Сама ли направи всичко това? — попита той учудено.

— Аха…

— Човек не знае какво да прави с тази красота — да я яде или да я сложи в рамка.

— Да прави каквото си иска.

Той изяде всичко, изпитвайки наслада от всяка хапка, защото тя за пръв път готвеше специално за него, защото през масата очите й блестяха обещаващо и защото в светлината на свещите можеше да я наблюдава за радост на сърцето си.

По-късно, когато чиниите им бяха изнесени и бутилката „Шардоне“ — изпразнена, Меги пристигна от кухнята, носейки една-единствена поничка, голяма колкото шапка и залята с шоколад. В средата на подноса имаше подходящ стъклен свещник със запалена свещ.

— Та-та-та-таааа… — възвести тя.

Ерик се обърна и избухна в смях, облягайки се назад на стола си, докато тя поставяше пред него официалното блюдо.

— Ако успееш да я изядеш, печелиш още една такава.

Той обгърна бедрата й, както беше застанала до него, и избухнаха в смях.

— Тя е цяло чудовище. Харесва ми.

— Можеш ли да я изядеш? — прошепна тя, все още смеейки се.

— Ако се справя, предпочитам аз да си определя наградата.

Ръката, с която я беше обгърнал, силно я притисна и усмивката изчезна от устните им.

— Меги — прошепна и я завъртя така, че коленете й опряха в седалката на стола му, — този месец ми се стори година. — Притисна лицето си към гърдите й.

Тя прегърна главата му, забила поглед в светлината на свещите.

— Подготовката на тази вечеря отне твърде много дни — прибави той с приглушен глас, заровил глава в нея.

Вместо отговор тя му се усмихна, навеждайки се ниско над косата му, леко ухаеща на кокос.

— Липсваше ми — каза той. — Искам те, и то преди поничката.

Тя вдигна лицето му и го задържа между дланите си.

— Дните ми без теб са безцелни. — Целуна го, погали лицето му с гърба на пръстите си и усети как отчаянието му се стопява. — Колко глупаво вярвахме, че можем да надвием чувствата си, за да не си усложняваме живота.

В стаята „Белведере“ розовият й тоалет се плъзна на пода, а неговият син костюм бе захвърлен върху един малък люлеещ се стол. След това се любиха, отпразнувайки края на самопринудителната агония. Много по-късно, лежейки с преплетени крака, си разказваха какво са изпитвали, докато бяха разделени. Как са се чувствали изгубени и непълноценни, а сега, когато отново са заедно, как нещата си идват по местата.

— Аз четях поезия — призна тя — и търсех теб в нея.

— А аз карах моторната шейна в снега, опитвайки се да те изтръгна от мислите си.

— Веднъж ми се стори, че те видях на улицата в града и се затичах да те настигна, но когато приближих, разбрах, че съм сбъркала, и ми се доплака.

— Най-много мислех за теб в хотелските стаи, когато не можех да заспя и исках да си до мен. Господи, как те желаех. — Докосна с показалец дупчицата на брадичката й. — Когато тази вечер влязох в къщата ти и ти ме очакваше в красивата си розова рокля, почувствах… почувствах се, струва ми се, като моряк, който след години в морето се завръща у дома. Нямаше нищо, което да желая повече от това да бъда в тази стая с теб и отново да те гледам.

— И аз чувствах същото. Когато си тръгна, като че ли отнесе част от мен, като че ли съм пъзел и ти взе парчето, което беше точно тук… — Постави ръката му върху сърцето си. — А когато влезе тази вечер, парченцето отново дойде на мястото си и аз отново се върнах към живот.

— Обичам те, Меги. Ти си тази, която трябва да бъде моя съпруга.

— И какво ще стане, ако кажа „да“?

— Ще говоря с Нанси и ще сложа край веднага. Ще го направиш ли?

— Не е ли странно? Имам чувството, че изборът да те обичам така не е мой.

Той я гледаше изненадан.

— Наистина ли, Меги?

Тя го прегърна и се засмя.

— Да, наистина, Ерик. Обичам те… обичам те… обичам те… — Произнасяше тези думи, целувайки го по шията, по бузата, по веждата. — Обичам те и ще стана твоя жена… веднага след като бъдеш свободен.

Отново се вкопчиха един в друг, търкаляйки се насам-натам.

По-късно екзалтацията им се смени с учудване. Лежаха, обърнати един срещу друг, съвсем близо, и се гледаха в очите. Той притегли ръката й до устните си и целуна дланта й.

— Само помисли… ще остареем заедно. — Гласът му прозвуча меко.

— Каква хубава мисъл.

И в този момент те наистина повярваха, че това ще се случи.