— Защо не. Събирам рецепти за бързи сладкиши и вече са толкова много, че преливат от чекмеджето. Сигурна съм, че в някоя книга ще намерим как се правят понички. Хайде. Ти ще избираш.

Той избра понички с портокалов сок и ги направиха заедно. Тя — специално облечена в розовия си подплатен пеньоар и той — в сините си джинси, също специално. Отне им повече време от указаното в рецептата. Тя го накара да изстисква портокали и той стисна не това, което трябваше. Веселото им боричкане завърши с това, че се търкулнаха на пода, кикотейки се. Докато Ерик стържеше една кора, отнесе малко от кожата на кокалчето си и оказаната му медицинска помощ включваше толкова целувки, че забави правенето на поничките с цели десет минути. Когато сместа беше готова, трябваше да я опитат и това се превърна в безкрайно облизване на пръсти, докато накрая Меги лениво предупреди, че ако не я пусне, мазнината ще изгори. Отговорът му ги хвърли в луд смях и двамата стояха с облегнати на бюфета. Той изведнъж здраво я хвана с ръце и се вторачи в лицето й. Смехът им секна.

— Господи, обичам те — каза Ерик. — Трябваше да изживея половината си живот докато разбера как трябва да бъде. Аз наистина, наистина те обичам, Меги, повече, отколкото допусках.

— И аз те обичам. — Чувстваше се изпълнена от обич. Възродена. — През последните два месеца се опитвах да си представя тази нощ, но явно фантазията ми е била твърде бедна. Това е специалното — смехът, искреното щастие. Мислиш ли, че ако се бяхме оженили веднага след училище, щяхме все още да сме така?

— Не знам, но ми се струва напълно възможно.

— Мммм… да. — Тя му се усмихна. — Не е ли хубаво? Ние не само се обичаме, но и се харесваме.

— Мисля, че сме открили тайната — отговори той.

Дълго разглежда лицето й, деликатната й брадичка с характерната трапчинка, божествените й кестеняви очи и усмихващите се устни, върху които запечата една дълга, спокойна целувка. Когато свърши, тя измърмори:

— Нека да приключваме с поничките, за да мога да се сгуша до теб, да заспя и когато се събудя, да почувствам, че сме заедно.

В четири и половина се тръшнаха на леглото изтощени, с вкус на портокалови понички в устата. Ерик се сви зад гърба на Меги, зарови лице в косите й, сви колене зад нейните, а едната му ръка обхвана гърдата й.

Той въздъхна.

Тя въздъхна.

— Измори ме.

— Мисля, че беше обратното.

— Но ни беше забавно през цялото време.

— Ммммм…

— Обичам те.

— И аз те обичам. Не си отивай, без да ме събудиш.

— Няма.

И сякаш от години бяха заедно, заспаха в блажено спокойствие.

Ерик се събуди с усещането за допрените им влажни кожи, ръката му бе отпусната върху корема й, долавяше дишането й. Продължи да лежи спокойно и да се наслаждава на усещането: ритмичното й дишане на възглавницата, смачканата завивка, която ги покриваше до раменете, голото й тяло, залепено до бедрата му. Мирисът на косата й и нещо като аромат от цветя наоколо; слънцето и снегът, слабо осветяващи стаята; тапети с цвят на увехнала роза; безшумното движение на завесите от бяла дантела, предизвикано от топлия въздух на парното. Топлина. Блаженство.

„Не искам да напускам това място. Искам да остана с тази жена, да се смея и да се любя с нея и да споделям с нея хилядите всекидневни задачи, които свързват два живота. Да нося нещата, които са много тежки за нея, да стигам нещата, които са много високо за нея, да изривам снега от пътеката й, да се бръсна в нейната баня и да използвам същата четка за коса. Да стоя сутрин на вратата и да я гледам как се облича и от същата врата вечер да я гледам как се съблича. Да й се обаждам и да й казвам «идвам си». Да споделям с нея съботите небръснат, дъждовните понеделници, и последната чаша мляко в хладилника.

Искам тя да е с мен, когато пускам кораба на вода за пръв път, да чувства пролетта като сезон на сърцето, а не само от календара, и през лятото, когато минавам оттук с кораба, да я виждам да се обръща с кърпа в ръка и да ми маха като я поздравя от кораба. През есента да разбира тъгата ми, когато прибирам «Мери Диър» за зимата. Искам още много хубави неща — някое представление, две седмици в Акапулко, Шатобриан на светлината на свещи, а също и някои по-малко приятни — посивяването на косите ни, простуди, загубени ключове.

Не, аз не искам да оставям тази жена.“

Той усета точно момента на нейното събуждане от промяната в ритъма на дишането й и от лекото напрежение в мускулите. Разпери ръката си на корема й и докосна гърба й с носа си. Тя протегна ръката си и я пъхна между краката му. Погали го веднъж, втори път и неговата плът оживя в ръката й. Беше сигурен, че се усмихва, все едно виждаше лицето й. Тя се изви напред, обхвана го с две ръце и се раздвижи. Той проникна в нея, сграбчи ханша й и й каза „добро утро, обичам те“ по най-безмълвния и красноречив, познат от векове начин.

Когато тръпката от насладата утихна и влагата постепенно изсъхна по кожата им, тя се обърна и преметна крак през бедрото му.

Усмивката, която преди малко си беше представял, сега срещна неговата. Той подложи лакът под главата си и преплете пръстите на свободната си ръка в нейните. Стояха, гледайки се, а утрото освети первазите на прозорците. Палецът му правеше бавни кръгове по нейния. Парното изключи и пердетата спряха да се поклащат. Тя посегна да оправи един кичур коса на челото му, после отново преплете пръстите си с неговите и продължи бавната игра с палците. Нито една дума не беше изречена, нито едно обещание не бе дадено, но чрез това мълчание и двамата си казаха най-значимите неща.

Половин час по-късно седяха на масата, хванали ръцете си и изпълнени с неосъществими желания. Той изпи кафето си и неохотно се изправи, измъквайки якето си от облегалката на стола. Бавно го облече, отлагайки неизбежното с наведена глава, и посегна към най-долното копче. Тя дойде при него, отмести ръцете му и си присвои задачата. Едното копче, другото. Всяко следващо ги приближаваше към раздялата. Когато всички копчета без най-горното бяха закопчани, тя вдигна яката му и с две ръце я притисна към лицето му, наведе го и нежно го целуна.

— Не бих продала миналата нощ и за лампата на Аладин — каза тя.

Затваряйки очи, той я прегърна с две ръце.

— Беше по-добре, отколкото когато бяхме деца.

— Много по-добре. Благодаря ти.

Стояха в тъжната тишина на раздялата.

— Не знам какво ще се случи — каза й Ерик, — но това, което чувствам, е много силно, истинско. Трябва да се вземе някакво решение.

— Да, предполагам.

— Не мисля, че ще мога лесно да живея с чувството за вина.

Тя сложи ръце върху раменете му и усети нуждата да се сбогува с нещо, а не просто да каже едно „довиждане“.

— Нека да не си даваме обещания, а да вярваме, че така ни било писано, както първия път в градината на Ийзли. Получихме красив, неочакван дар.

Той се отдръпна леко назад, вгледа се в сериозните й кафяви очи и помисли: „Няма да искаш от мен нищо, така ли, Меги? Нито когато ме видиш отново, нито когато се обадя няма да ми задаваш въпроси, на които не мога да отговаря?“.

— Меги, момичето ми — каза й с обич, — за мен ще бъде много трудно да прекрача този праг, да изляза от тук.

— Не е ли така, когато двама души станат любовници?

— Да — усмихна се. — Така е.

Сбогуваха се с очи, той погали леко шията й, а тя докосна гърдите му, после Ерик се наведе, целуна я и прошепна:

— Ще ти се обадя.

През деня тя се движеше из къщи, люшкайки се между доволството и унинието. Понякога имаше чувството, че щастието й е като ореол, нещо сияещо и реално доловимо. Ако в такъв момент някой почукаше на вратата, сигурно би повдигнал вежди учудено. „Какво означава това?“, а тя би отговорила: „Ами, това е щастие“.

После я покосяваше вълна от меланхолия и Меги се втренчваше неподвижно в някой предмет в другия край на стаята. Какво направи? Какво ще стане сега? Докъде ще доведе това? Със сигурност до разбити сърца, беше уверена и то не само две, а три.

„Искаш ли той да се върне?“

„Да.“

„Да. Помогни ми, Боже, да.“

Ерик прекара деня, изпадайки в пристъпи на тъга, ту вина, които го смразяваха и караха ъглите на устните му да увисват. Очакваше това, но не мислеше, че ще е чак така тежко. Ако отидеше при Майк, без съмнение щеше да си признае греха: наруши брачната си клетва, обиди жена си, която въпреки своите недостатъци, не заслужаваше такова нещо, а и Меги, като се има предвид голямата мъка, която е изживяла неотдавна, също заслужаваше нещо по-добро.

„Ще се върне ли отново там?“

„Не.“

„Да.“

„Не.“

До обед тя вече толкова много му липсваше, че се обади само да чуе гласа й.

— Ало? — Сърцето му силно задумка в гърдите.

— Здравей.

Няколко мига никой от двамата не проговори, само си представи другия и почувства болка.

— Какво правиш? — попита той най-после.

— Бруки е тук. Помага ми да залепим бордюра на едни тапети в трапезарията.

— О! — порази го разочарование. — Е, по-добре да те оставя да си вършиш работата.

— Да.

— Исках да ти кажа, че според мен е по-добре да не идвам тази вечер.

— Ами… — Замълчаването й не му подсказа какво изпитва тя. — Да, добре. Разбирам.

— Не е честно спрямо теб, Меги.

— Да, ясно — отговори му. — Поне се обади, когато можеш.

— Меги, съжалявам.

— Довиждане.

Тя затвори, преди той да успее да обясни какво има предвид.

Останалата част от следобеда изпитваше болка и апатия. Гледаше втренчено, чувстваше се разкъсан. Беше сряда, а Нанси щеше да се върне в петък към четири. Двата дни се проточиха в съзнанието му като бледа, безформена пустиня, макар че нейното завръщане щеше да го постави лице в лице с необходимостта да си отговори какъв мъж е.

Качи се горе и се тръшна на леглото с ръце под главата, а всичко отвътре му трепереше. Помисли да отиде у Майк или при майка си. Да говори с някого. Да, ще отиде при майка си да й напълни варела с мазут.

Стана, взе душ, избръсна се и напръска лицето си с афтършейв. И гърдите си. И гениталиите си.

Очите от огледалото го наблюдаваха изпитателно.

„Какво правиш, Севърсън?“

„Приготвям се да отида при мама.“

„С афтършейв на онова място?“

„Да те вземат дяволите!“

„Хайде, човече, кого заблуждаваш?“

Тръсна шишето на мястото му и изпсува, но когато вдигна очи, другото му аз го гледаше в огледалото.

„Ако отидеш там още веднъж, ще отидеш сто пъти и тогава ще си се забъркал истински в една авантюра. Това ли искаш?“

„Искам да бъда щастлив.“

„И мислиш, че ще си щастлив, ако си женен за една жена, а копнееш за друга?“

„Не.“

„Тогава върви при майка си.“

Наистина отиде там и влезе, без да чука. Тя се обърна от кухненския умивалник, облечена в плътни лилави панталони и жълта фланела, на която зелена щука скачаше към една примамка.

— Ааа, кой е тук!

— Здравей, мамо.

— Моята швейцарска пържола май е замирисала из целия град и си я подушил.

— Минавам само за няколко минути.

— Е, разбира се, и лисицата само минава през курника. Ще обеля още картофи.

Той напълни казанчето й с мазут, изяде една швейцарска пържола с купчина картофено пюре и някакъв безвкусен зелен фасул (това като наказание). След това седна на продънената кушетка и гледа по телевизията някаква шоу програма — час и половина шампионат по борба (още по-голямо наказание), после детективски филм и така безопасно доживя до десет часа.

Едва тогава се изправи и събуди майка си, която дремеше в любимия си люлеещ се стол, а щуката се бе прегънала на две върху гърдите й.

— Ей, мамо, събуди се и иди да си легнеш.

— Кой?… — измърмори тя, в краищата на устата й се бе събрала слюнка. — Ммм… Отиваш ли си?

— Да. Десет часът е. Благодаря ти за вечерята.

— Да, да…

— Лека нощ.

Качи се на Старата уличница и кара със скоростта на охлюв, казвайки си, че ако прахоса още половин час, докато стигне до Фиш крийк, ще бъде вече твърде късно да се отбива при Меги.

Наближавайки града, реши, че само ще надзърне от пътеката да види дали свети при нея.

Когато стигна заснежения скат над къщата, си каза, че само ще се промъкне тихо, за да се увери, че всичко при нея е наред.

Поглеждайки набързо, видя светлините на долния етаж и си заповяда да не спира.

На двайсет стъпки след къщата обаче изгаси и застана неподвижно на средата на пътя, загледан в тъмния прозорец на една спалня.

„Не го прави!“

„Трябва да го направя.“

„Дяволска работа е това, което вършиш.“

„Кучи син“, промърмори си, включвайки на задна скорост и тръгна назад с трийсет мили в час. Спря точно над пътеката към къщата, угаси мотора и започна да се вглежда в прозорците на кухнята, които се виждаха в процепа между двата склона — бледозлатисти светлини се процеждаха от някаква лампа навътре в къщата. Защо още не беше заспала. Беше към единайсет и всяка жена би престанала да чака по това време на нощта. И всеки мъж с капка уважение би я оставил на мира.

Отвори вратата на пикапа и силно я тресна зад гърба си, бързо премина стълбите и остана без дъх, спря пред задната врата. Ядосан на себе си почука и зачака на тъмната веранда с чувството, че има бодлива тел в ларинкса.

Меги отвори вратата и застана сякаш зад някакъв воал от нощни сенки, облечена в дълъг подплатен пеньоар.

Той се опита да проговори, но не можа. Извинения и зов заседнаха в гърлото му. Мълчаливо застанаха един срещу друг, чувствайки ужасното и прекрасно влечение един към друг. Тогава тя се притисна към него със слаб, глух вик, прегръщайки го и целувайки го както жена целува мъж, върнал се от война.

— Ти дойде.

— Дойдох — повтори той, вдигна я с лекота от пода на верандата и я понесе през прага. С лакът така силно бутна да затвори вратата, че пердето се развя и се закачи на дръжката. В полумрака се целунаха ненаситно с отворени уста, напълно забравили всякакво приличие и задръжки, трескаво свличаха дрехите си и ги оставяха, където паднат. Нетърпението им беше като мълния, която ги хвърляше от едно непозволено удоволствие към друго — куп съблечени дрехи на пода, невъздържано търсене, почти маниакално желание да се намери, докосне, опита всичко, устните му върху гърдите й, нейните — върху неговите, гърбът й облегнат на кухненската врата, ръката му — обгърнала кръста й я смъкна на колене на пода върху захвърлените дрехи, едно френетично съвкупление, препускане на бедрата, придружено от хапане със зъби и накрая — дрезгав вик на пълно облекчаване.

След това двамата — задъхани и изтощени, очакваха да се възвърне дъхът им.

Всичко свърши там, където започна — до вратата на кухнята. Все още бяха удивени от шеметното си отдаване, все още се опитваха да осъзнаят този вихър на емоции.

Той се обърна по гръб и я гледаше как се изправя, сяда до него и прекарва трепереща ръка през косите си. Единствената светлина в кухнята идваше от дъното на къщата и едва осветяваше силуета й. Някаква буца от дрехите убиваше на кръста му и под вратата духаше студен въздух.

— Каза ми, че няма да дойдеш тази вечер. — Думите й прозвучаха почти като опит да се защити.

— А ти се съгласи, като че ли това нямаше значение.

— Имаше значение. Не посмях да ти кажа колко голямо.

— Вече знам, нали?

Доплака й се, но се изправи и отиде боса до малката тоалетна в коридора.

Той остана да лежи. Тя запали лампата и потече водата. Ерик въздъхна, после се изправи и я последва. Спря на вратата и я видя гола, вторачена в умивалника. Помещението беше малко, със сини тапети и скосен таван. В него имаше само умивалник и тоалетна на двете противоположни стени. Видя кутия със салфетки и застана с гръб към нея да се облекчи.

— Не исках да идвам тази вечер. Отидох при майка си и стоях там до късно с мисълта, че вече си си легнала. Ако в къщата не светеше, никога нямаше да спра.

— Всъщност и аз не исках да идваш.

Наведе се и плисна няколко пъти лицето си. Той пусна водата в тоалетната, после се обърна и започна да разглежда заобления й гръб, както се беше навела над умивалника. Тя посегна, без да гледа, взе един пешкир и зарови лице в него, а той я погали между плешките.

— Меги, какво има, какво не е в ред?

Тя се изправи и свали пешкира до устните си, гледайки очите му в кръглото огледало, поставено високо и отрязващо образите им до раменете.

— Не исках да бъде така.

— Как така?

— Само… само секс.

— Но то не е само секс.

— Тогава защо толкова много мислих за това през деня? Защо се случи така сега в кухнята, точно както си го представях, ако се върнеш?

— Не ти ли беше приятно?

— Божествено беше и това ме плаши. Къде остана духовното?

Той притисна тялото си към нейното, плъзна двете си ръце под гърдите й и я целуна по рамото.

— Меги, обичам те.

Тя сложи ръцете си върху неговите.

— И аз те обичам.

— А това, което се случи в кухнята, беше като пропадане.

— Мисля, че няма да съм много добра… като любовница. Вече съм емоционална развалина.

Той вдигна глава. За момент взаимно изучаваха тревожните си очи.

— Мога ли да остана тук тази нощ?

— Мислиш ли, че е разумно?

— Миналата нощ не потърси разум.

— След това размислих.

— И аз. И затова отидох у майка си.

— Сигурна съм, че сме дошли до едни и същи заключения.

— Въпреки това искам да остана.

Ерик прекара тази нощ при нея и следващата също, а в петък сутринта, когато се приготвяше да си тръгне, мрачното настроение отново ги налегна. Стояха на задната врата, беше обхванал ръцете й над лактите, а нейните длани лежаха на гърдите му. Беше се мобилизирала, изразявайки безстрастност.

— Ще се видим другата седмица — каза Ерик.

— Добре.

— Меги, аз… — Вътрешната му борба беше очевидна. — Аз не искам да се връщам при нея.

— Знам.

Той изпита известно смущение от липсата на отзвук в нея. Меги остана хладна, отдалечена, вдигнала кафявите си очи без сълзи, докато на него му се плачеше.

— Меги, трябва да знам какво мислиш?

— Обичам те.

— Да, знам това, но мислила ли си за бъдещето? Смяташ ли някога да се омъжиш отново?

— Понякога съм мислила.

— Да се омъжиш за мен ли? — попита той просто.

— Понякога.

— Би ли го направила, ако бях свободен.

Тя замълча, страхувайки се да отговори, защото през последните три дни беше осъзнала колко прибързано стана всичко и накъде отива животът им.

— Меги, за мен такива отношения са нещо съвсем ново. Никога преди не съм имал връзка с друга жена и наистина се чувствам несигурен. Не знам какво трябва да направя най-напред. Не мога да имам интимен живот с две жени, а тя се връща вкъщи и е време да се вземат решения. О, по дяволите, колко е неприятно всичко това.

— Неприятно и неудобно и за двама ни, защото и аз никога преди не съм имала такива отношения с друг мъж. Наистина съм мислила какво ли би било, ако съм омъжена за теб, но това е било само… — постара се да бъде максимално честна — беше повече фантазия, отколкото нещо друго. Защото бяхме първи един за друг и ако нещата се бяха развили другояче, щяхме да бъдем женени през всички тези години. Мисля, че беше естествено да те идеализирам и да си фантазирам. Но изведнъж ти отново се яви в живота ми като… като рицар на кон, като моряк от далечно плаване и накара сърцето ми да примре. Моята първа любов.

Тя постави ръцете си върху якето му, там, където беше сърцето му.

— Но не искам да се обвързваме с решения, които не можем да спазим, или да си поставяме изисквания, на каквито нямаме право. Бяхме заедно само три дни и — да бъдем честни, що се отнася до секса, въпроса с хормоните си можем да решим веднага.

Той пое дълбоко въздух и отпусна рамене.

— Същите неща съм си мислил поне десет пъти на ден, и да си кажа истината, страхувах се да повдигна въпроса за женитба по същите съображения. Всичко се случи много бързо. Но исках да знаеш, преди да изляза оттук, че съм взел окончателното си решение. Тази вечер ще кажа на Нанси, че не мога повече да живея с нея. Няма да бъда от тези мъже, които притичват от жена си до любовницата и обратно.

— Ерик, послушай ме. — Тя обхвана лицето му с ръце. — Има част от мен, която се радва да чуе това, но има и друга част, която вижда много ясно как хора в това положение правят абсолютно погрешни неща. Ерик, мисли! Мисли много упорито за причините, поради които я оставяш. Те трябва да се дължат на отношенията ти с нея, а не на връзката ти с мен.

Той се вгледа отново в кафявите й очи, учудвайки се колко е разсъдлива и колко нестандартни са техните реакции: беше мислил, че в повечето случаите като техния, този, който е сам, би настоявал да се разреши проблемът, а жененият би го увъртал.

— Казах ти, преди да започне всичко това, че не я обичам повече. Така е от месеци. Дори разговарях за това с Майк миналата есен.

— Но ако си взел решение да я напуснеш и действаш импулсивно, много възможно е да реагираш под влияние на последните три нощи вместо на изминалите осемнайсет години, които би трябвало да натежат при такова решение.

— Казах, че съм взел решение и ще се придържам към него.

— Добре. Прави каквото си решил, но не забравяй, че аз тъкмо започвам нова фаза от живота си — нов дом и бизнес, който още дори не съм организирала напълно. — Вече по-спокойно добави: — А и все още имам незаздравели рани.

Известно време постояха на разстояние, без да се докосват.

— Добре — каза той. — Благодаря ти, че беше откровена с мен.

— Чела съм — каза тя, — че за да си купиш пистолет, трябва да попълниш заявление и да чакаш три дни. Законодателите смятат, че това предотвратява убийства. Може би трябва да приемат подобни закони за напускане на съпругите при започване на любовна история с друга жена. — Погледите им се срещнаха: на Ерик — отчаян, на Меги — загрижен. — Ерик, аз никога не съм се смятала за човек, който разбива семейства, но в случая също имам вина за това, което става.

— И при това положение какво искаш да направя?

— Би ли се съгласил за момента да отложиш всички решения и известно време да стоиш далеч от мен? От тук?

— Колко време? — Гледаше я объркан.

— Да не определяме срокове. Просто достатъчно време.

— Мога ли да ти се обаждам? — попита той като малко момченце, което са наказали.

— Ако мислиш, че е разумно…

— Стоварваш всичко на моите плещи.

— Не. Аз също ще ти се обадя, но само ако реша, че е разумно.

Изглеждаше натъжен.

— А сега ми се усмихни веднъж, преди да тръгнеш — помоли го тя, но той само силно я притисна към себе си.

— О, Меги…

— Знам, знам — утеши го тя, потупвайки го по гърба.

Но тя не знаеше. И също нямаше отговори, както и той.

— Ще ми липсваш — прошепна. Гласът му звучеше измъчено.

— И ти на мен.

В следващия момент вратата се отвори и той тръгна.

Към следващата част или към съдържанието

Лавърл Спенсър Горчиво и сладко (12)

Метаданни

Данни

Горчиво и сладко

Информация

История

Сваляне / Връзки

12

Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (12)