Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (11)

11

Около девет и половина Кейти се дотътри в нощницата на Меги и с вълнени калци, които стърчаха вън от краката й като хоботи на слон.

— Мммм… как хубаво мирише тук. Какво правиш? — Прегърна майка си и отиде до прозореца.

— Сладкиш. Ти как спа?

— Като бебе. — Отмести едно перде и изскимтя: — Исусе! Толкова е светло!

— Това ще бъде първата ти бяла Коледа.

Слънцето изгря и снегът престана да вали, но силният вятър продължаваше. Високият бряг над тях се диплеше като огромна вълна.

— Какво ще стане с моите неща? Ако продължава да духа така, как ще си прибера куфарите?

— Не знам. Можем да се обадим на службата за пътен патрул и да попитаме.

— Никога в живота си не съм виждала толкова много сняг на едно място.

Меги отиде при Кейти до прозореца. Каква гледка! Никъде никаква следа, оставена от човек, една безкрайна белота, изваяна като някакво подобие на море. Само могили и дълбоки ями, а върховете на високите дървета бяха превити и снегът обрулен от вятъра.

— Май все още сме изолирани. Ще мине доста време, преди да си видиш куфарите.

Точно след трийсет и пет минути Кейти си видя куфарите. Бяха току-що приключили бекона и уофълсите и все още по нощници седяха до масата, пиейки чай и кафе, когато, като повторение на предишната нощ, една моторна шейна се изкачи по заснежения бряг край пътя, спусна се надолу в двора и избоботи, спирайки на шест стъпки от задния вход.

— Това е Ерик! — зарадва се Кейти, скачайки от стола си. — Донесъл ми е дрехите!

Меги скочи и изтича в банята с разтупкано сърце. Миналата нощ, разтревожена за Кейти, не бе обърнала никакво внимание на вида си. Сега с бясна скорост прокара няколко четки в косата си и я привърза с лента. Чу вратата да се отваря и Кейти да възкликва:

— О, Ерик, ти си истински ангел! Донесъл си ми куфарите!

Чу как той пристъпи тежко вътре и после вратата се затвори.

— Мислех си, че ще ти трябват, а както духа ще мине доста време докато снегорините успеят да стигнат до там и да измъкнат колата ти от канавката.

Меги си сложи червило и оправи няколко разбъркани кичура над ушите си.

— О, много ти благодаря! — отговори момичето въодушевено. — Аз точно казвах на мама… Мамо! — След кратка пауза озадачено извика отново: — Мамо? Къде си? — Обърна се към Ерик. — Беше тук само преди секунда.

Меги стегна колана на пеньоара си, пое дълбоко въздух, притисна с ръце зачервените си бузи и влезе в кухнята.

— А, добро утро! — поздрави тя бодро.

— Добро утро.

Той сякаш запълваше цялата стая със сребристия си екип за моторната шейна, беше внесъл вътре и мириса на зима. Докато се усмихваха един на друг, тя смело се опита да се държи естествено, но беше повече от очевидно какво е правила в банята: червилото на устните и лъщеше, косите й бяха мокри и дишаше тежко.

— Господи, ти въобще спал ли си? — попита тя, за да прикрие смущението си.

— Достатъчно.

— Добре, седни. Ще стопля кафето. Закусвал ли си?

— Не.

— Нямам понички, но имам сладкиш.

— Сладкиш? Звучи прекрасно.

Кейти гледаше ту единия, ту други и Меги се обърна към печката да скрие червенината на бузите си.

— Бекон?

— Да, ако си сигурна, че няма да те затрудни.

— Няма. — Не е никаква трудност, когато се влюбваш в един мъж. Той разкопча ципа на костюма и се примъкна до масата, докато тя си намираше работа около бюфета, страхувайки се да се обърне, да не би дъщеря й да долови повече, отколкото вече беше разбрала.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита той Кейти.

— Чудесно. Спах като умряла.

Меги усети някакво ново безпокойство в гласа на Кейти. Явно тя са опитваше да разгадае невидимите вибрации в стаята.

Когато се обърна към тях, бе успяла да се овладее, но докато поставяше пред Ерик чашата с кафе, сърцето й отново спря. Лицето му бе обветрено от студа, косата — сплескана от каската. Извъртя се на стола и й се усмихна така, че Меги помисли, че ако бяха сами в стаята, сигурно щеше да обгърне с ръка ханша й и да я задържи така за миг. Остави кафето и се отдръпна към печката.

Чувстваше се като съпруга, която готви за него. Непростимо, но вярно. Понякога си мечтаеше за това.

Когато се нахрани, Ерик отново се изправи на килимчето пред вратата и усмихнато погледна Меги.

— Добра готвачка си. Благодаря за закуската.

— Няма защо. Ние ти благодарим, че донесе нещата на Кейти.

— Весела Коледа! — пожела той, уловил дръжката на вратата.

— И на теб.

Накрая си спомни и прибави:

— И на теб, Кейти!

— Благодаря.

Когато излезе, момичето се приближи към Меги.

— Мамоооо! Какво става между вас двамата?

— Нищо — отвърна Меги, обръщайки се да отнесе чинията на Ерик в умивалника.

— Нищо? Тогава защо тичаш в банята да се решиш и да си слагаш червило? Хайде, казвай!

Меги усети, че започва да се изчервява, и остана с гръб.

— Подновихме приятелството си и той ми помогна да получа разрешение за откриването на пансиона. Това е всичко.

— А каква беше тази история с поничките?

Меги вдигна рамене и започна да мие чинията.

— Той обича понички. Знам от години.

Кейти застана до майка си, хвана ръката й и внимателно се вгледа в лицето й.

— Мамо, той не ти е безразличен, нали?

— Той е женен, Кейти. — Меги започна отново да мие чиниите.

— Знам, че е женен. О, не, мамо, няма да се хванеш с женен мъж, нали? Толкова е долно. Искам да кажа, ти си вдовица… и знаеш как… е… знаеш какво искам да кажа.

Меги я погледна остро, устните й се свиха.

— И ти знаеш, че току-що щеше да повториш това, което говорят за вдовиците.

— Ами, така е.

— Какво говорят, Кейти? — Меги раздразнено повиши тон.

— Исусе Христе! Мамо, няма защо да побесняваш.

— Мисля, че имам право. Как се осмеляваш да ме обвиняваш…

— Не те обвинявам.

— Така ми прозвуча.

Изведнъж и Кейти се раздразни.

— В края на краищата и аз имам право на чувства. Едва е изминала година и нещо от смъртта на татко.

Меги почти изрева от възмущение.

— Не мога да повярвам на ушите си?!

— Мамо, аз те видях как гледаше този мъж и се червеше.

Меги избърса ръцете си в един пешкир и се обърна сърдито към дъщеря си.

— Знаеш ли, ти като млада жена, която възнамерява да работи в областта на психологията, има още много да учиш за човешките отношения и чувства. Аз обичах баща ти и, моля те, никога не ме обвинявай, че не съм го обичала. Но той е мъртъв, а аз съм жива и ако аз реша да се влюбя в друг мъж или даже да имам някаква история с някого, категорично няма да се чувствам задължена да търся първо твоето одобрение. Сега се качвам горе да се изкъпя и да се облека и ще ти бъда благодарна, ако през това време изчистиш кухнята. И докато правиш това, можеш да се замислиш дали ми дължиш извинение, или не.

Меги излезе и остави Кейти със зяпнала уста.

Това нейно избухване създаде напрежение през целия празник, Кейти не се извини и оттам нататък двете жени се движеха из къщата със скована любезност. Когато по-късно Меги излезе да рине снега, Кейти не й предложи да й помогне и не каза довиждане, отивайки с един трактор влекач да измъкнат колата. На вечеря говориха само при необходимост, след което момичето заби нос в една книга, чете докато си легне. На следващия ден съобщи, че е променила самолетната си резервация и се връща в Чикаго в деня след Коледа, а оттам лети за Сиатъл.

Докато дойде Бъдни вечер, Меги вече чувстваше напрежението като болка, сковаваща раменете и врата й. На всичко отгоре и Вера беше решила да дойде в къщата за първи път.

Тя и Рой пристигнаха в пет часа следобед на Бъдни вечер и Вера влезе, оплаквайки се и носейки в ръце желе в покрита с капак тортена чиния.

— Надявам се да не е съсипано. Направих го в най-високата форма, която имам и казвах на баща ти да кара на завоите по-бавно, но когато тръгвахме нагоре по хълма капакът се плъзна на една страна и сигурно е смачкал сметаната. Надявам се да имаш място в хладилника. — Понесе право към него, отвори го и отскочи назад. — Исусе Христе! Каква бъркотия! Как, за бога, намирате нещо вътре? Рой, ела тук и дръж това, докато му намеря място.

Рой изпълни нареждането й.

Ядосана от покровителственото отношение на Вера, от сляпото подчинение на Рой и от проваленото настроение за празника, Меги пристъпи и се разпореди:

— Кейти, вземи желето от баба си и го изнеси на верандата. Татко, ти можеш да оставиш подаръците в салона. Там е запален огън и Кейти ще ти донесе чаша вино, докато аз разведа мама да й покажа къщата.

Обиколката започна зле от самото начало. Вера бе пожелала всички да се съберат в нейната къща на Бъдни вечер и тъй като не стана, даде ясно да се разбере, че принудително е тук. Огледа кухнята и отбеляза хапливо:

— Господи, какво искаш да разглеждам? Тази очукана стара маса е на баща ти, нали? Това нещо трябваше още преди много години да бъде изгорено.

В новата баня изкоментира:

— Защо ти е трябвала тази старовремска вана на патешки крака? Ще има да съжаляваш, когато трябва да я миеш отдолу на четири крака.

А в стаята „Белведере“, след като се осведоми на каква цена са купени мебелите, заяви:

— Платила си твърде много за това.

В салона, обзаведен съвсем наскоро, даде няколко положителни оценки, но толкова лаконични, че на човек му ставаше неудобно. Когато Меги я остави при другите, имаше чувството, че всеки миг ще полудее. Малко след това Вера я намери в кухнята да реже шунка с такава ярост, че можеше да разцепи и дъската отдолу. Приближи се с чаша вино в ръка.

— Маргарет, не бих искала да повдигам неприятен въпрос на Коледа, но съм ти майка и кой, ако не аз, ще разговаря с теб за това?

Меги я погледна настръхнала. „Ти обичаш да повдигаш неприятни въпроси по всяко време, мамо.“

— За какво става дума?

— За теб и Ерик Севърсън. Хората говорят, Маргарет.

— Между мен и Ерик Севърсън няма нищо.

— Ти вече не живееш в голям град и си вдовица. Трябва да внимаваш за репутацията си.

Меги отново започна яростно да реже. За втори път я предупреждаваха за репутацията й на вдовица хора, за които се предполагаше, че я обичат.

— Казах, между нас няма нищо.

— Ти наричаш нищо флиртуването насред Мейн стрийт? Да ядете заедно обяда си на пейка на булеварда, където ви гледа целият град също ли е нищо? Маргарет, аз мислех, че си малко по-разумна.

Меги беше толкова ядосана, че не отговаряше какво ще каже, ако проговори. Вера продължи.

— Ти забравяш, скъпа, че беше в моята къща, когато Ерик те взе за заседанието на борда. Видях те как се облече и как се държа, когато той дойде на вратата. Тогава се опитах да те предупредя, но…

— Но почака за Бъдни вечер, нали, мамо? — Меги спря да реже, гледайки майка си право в очите.

— Нямаш причина да ми се сърдиш. Само се опитвам да те предупредя, че хората говорят.

— Е, нека да си говорят. — Ножът отново засъска по шунката.

— Говорят, че са виждали неговия пикап пред къщата ти и че двамата заедно рано сутринта сте закусвали в Стърджън бей. А сега Кейти ми каза, че е идвал тук с моторната си шейна в бурята.

Меги хвърли ножа и яростно вдигна двете си ръце.

— О, господи? Той ми предложи да използвам неговия пикап, за да си пренеса мебелите.

— Не искам да слушам такъв език, Маргарет!

— И спаси Кейти. Знаеш това.

Вера изсумтя и повдигна едната си вежда.

— Искрено казано, предпочитам да не слушам подробности. Просто запомни, че вече не си малко момиче и хората дълго помнят. Не са забравили, че ходехте, като бяхте гимназисти.

— И какво?

— Той има жена, Маргарет — притисна я Вера.

— Знам.

— И то такава, която цяла седмица отсъства.

— И това знам.

След миг колебание майка й се изправи.

— Значи теб не те е грижа, така ли?

— Не ме е грижа за тези клюки. — Меги нервно започна да слага нарязаните филии шунка в една чиния. — Той ми е приятел, нищо повече. И ако хората преувеличават нещата, значи нямат свой собствен живот, който да им запълни времето. — Хвърли ядовит поглед към майка си, който означаваше: и ти също, мамо.

Вера повдигна рамене.

— О, Маргарет, толкова съм разочарована от теб.

Застанала пред майка си с чинията шунка, Меги дълбоко почувства и собственото си разочарование. Борбената й нагласа изведнъж я напусна и очите й се напълниха със сълзи.

— Да, знам, мамо — каза примирено, — аз като че ли не съм способна да направя нищо, което да ти хареса. Никога не съм успяла.

Едва когато видя сълзите в очите й, Вера се изправи и сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Маргарет, знаеш, че се безпокоя само за твоето щастие.

Кога ли е била загрижена за нечие щастие? Какво подтикваше тая жена да се държи така? Всъщност изглеждаше, че тя не може да понася щастието на другите. Но защо? Защото тя самата е нещастна? Защото с годините беше предизвикала съпруга си да се отдръпне емоционално и физически до такава степен, че всеки си имаше собствен живот — нейният беше вкъщи, а неговият — в гаража? Или това беше, както Меги често подозираше, ревност? Завиждаше ли майка й на щастливия им брак с Филип? Или на кариерата й? На стила й на живот? На промяната, която се осмели да направи? На парите, които получи след смъртта на съпруга си? На независимостта, която тези пари й осигуриха? На тази къща? Нима Вера беше толкова дребнава, че да завижда на дъщеря си за всичко по-хубаво, което имаше от нея? Или това беше просто вечният непреодолим импулс да се разпорежда и да й се подчиняват?

Каквато и да беше причината, репликите, разменени в кухнята, хвърлиха сянка върху останалата част от вечерта. Изядоха ястията с желанието час по-скоро всичко да свърши. Отвориха подаръците си с враждебност, скрита под глазура от любезности. Сбогуваха се, като Вера и Меги вдигнаха глави, но не се докоснаха.

На Коледа Меги прие поканата да гостува на Бруки, но Кейти заяви, че предпочитала не се среща с тълпа непознати, и отиде при баба си и дядо си.

На другия ден, когато багажът на Кейти беше натоварен в колата, Меги я изпрати по пътеката нагоре по пътя.

— Кейти, съжалявам за тази отвратителна Коледа.

— Да…

— И също, че се скарахме.

— И аз, но, мамо, моля те, не се виждай повече с него.

— Обясних ти, че не се виждам с него.

— Но аз чух какво ти каза баба на Бъдни вечер. А имам и очи. Виждам колко е красив, как се гледахте и колко ви беше приятно, че сте заедно. Това може да се случи, и ти го знаеш много добре.

— Да, знам.

През мрачните дни, последвали Коледа, Меги твърдо помнеше и спазваше обещанието, което даде. Отново насочи вниманието си само към къщата и бизнеса, хвърляйки всичките си сили в подготовка за пролетта. Залепи още тапети, посети две разпродажби с наддаване, поръча желязно легло от „Шпийгелс“, достави по каталог спално бельо и килими.

Когато умът и ръцете й бяха заети, не беше трудно да прогонва мислите за Ерик Севърсън. Често обаче, когато почиваше на чаша чай, се оказваше неподвижна и втренчена в прозореца, където виждаше лицето му върху снега. Нощем, в ужасните минути преди заспиване, той отново й се явяваше и тя си спомняше замайването, който я обземаше, щом го видеше, застанал на вратата, гъделичкащото я желание да се сгуши в обятията му и усещането за голямата му топла ръка върху гърба й.

После, спомняйки си предупреждението на Кейти, се свиваше като скарида и се мъчеше да изгони образа му от съзнанието си.

Марк Броди я покани за Нова година в своя ресторант, но тя отиде на парти у Бруки и се срещна с много хора, игра канаста, яде тако, пи маргаритас, преспа у тях и остана по-голямата част от следващия ден.

През втората седмица на януари Марк я покани на една изложба в Грийн бей. Тя отново отказа и пропусна и януарската закуска на Търговската камара, опасявайки се от мисълта, че ще срещне или Марк, или Ерик.

Една вечер през третата седмица на януари седеше до кухненската маса в червения си блузон „Пепси“, проектирайки рекламната си брошура, когато някой почука на вратата.

Запали външната лампа, вдигна пердето и се озова лице в лице с Ерик Севърсън.

Отвори вратата. Този път нямаше лъчезарни усмивки, нито безгранична радост. Само една сдържана жена гледаща в лицето един угрижен мъж и чакаща с ръка на бравата.

Трябваха им около петнайсет тежки, безмълвни секунди, докато той каза „Здравей“ така, сякаш бе тук само защото бе изгубил битката със себе си.

— Здравей — отговори Меги, без да се помръдне, за да му направи път да влезе.

Той я разглеждаше мрачно — огромния червено-бял блузон, дебелите чорапи, събраната в опашка от едната страна коса и многото разпилени кичурчета. Съзнателно бе стоял настрана дълго време, за да се опита да подреди чувствата си, да даде и на нея възможност да стори същото. Вина, желание, страх и надежда. Предполагаше, че и тя е преминала през същия ад и беше очаквал хладното посрещане и насила наложеното отчуждение.

— Мога ли да вляза?

— Не. — Все още преграждаше пътя.

— Защо — попита той спокойно.

Меги имаше желание да се свие на топка и да плаче, но вместо това каза безизразно:

— Защото си женен.

Ерик наведе глава и очите му се затвориха. Дълго остана неподвижен, а тя го чакаше да си тръгне. Толкова добре знаеше тази стойка — здраво стъпили крака, ръце в джобовете, вдигна нагоре яка.

— Имам нужда да поговоря с теб, моля те. В кухнята. Ти ще седиш от едната страна на масата, аз — от другата. Моля те, Меги.

Тя погледна към пикапа му, паркиран на върха на хълма в прореза между двата заснежени склона, а името и телефонът му се виждаха на вратата ясно като заглавие във вестник.

— Знаеш ли, че аз мога да ти кажа точно колко дни и часове са минали, откакто беше тук за последен път? Не правиш живота ми много лек.

— Четири седмици, два дни и десет часа. И кой е казал, че ще бъде леко?

Меги неволно сви рамене, като че ли го беше докоснала, въздъхна разтреперана и потърка ръце.

— За мен е трудно да разговарям за това… — Отново разтърка ръцете си нагоре от лактите. — Не знам дори как да го нарека. Какво правим ние, Ерик?

— Мисля, че и двамата знаем какво правим, и двамата знаем как се нарича това и не съм сигурен как се чувстваш ти, но аз съм адски изплашен, Меги.

Освен че цялата трепереше вътрешно, тя замръзваше и от студ: беше три градуса и не можеха да стоят повече навън. Отстъпвайки назад, тя се предаде и пред респекта, който той й внушаваше.

— Влез.

Веднъж получил разрешение, той се поколеба.

— Сигурна ли си, Меги?

— Да, влез — повтори тя. — Мисля, че и двамата имаме нужда да поговорим.

Последва я, затвори вратата, разкопча ципа на якето си и го закачи на облегалката на един стол. Седна все още с израза на мрачна резервираност, с който беше пристигнал. Меги започна да прави кафе, без да го пита дали иска — знаеше, че ще приеме, и нова чаша чай за себе си.

— Какво правеше — попита Ерик, поглеждайки линията и разхвърляните наоколо хартии.

— Макет на рекламата за Търговската камара.

Той обърна към себе си листовете и започна да разглежда чисто начертаните рамки и букви, скицата с молив и мастило на Хардинг хауз, гледана откъм езерото. Почувства празнота, нещо изгубено, някаква несигурност.

— Не дойде на последната закуска. — Забрави листа в ръцете си и я последва с поглед, докато се движеше между бюфета и печката, приготвяйки кафето.

— Не.

— Означава ли това, че ме избягваш?

— Да.

Значи беше прав. Тя изживяваше същия ад като него.

Меги се върна към масата да разчисти нещата си, избягвайки да го поглежда. Сложи кифлички в една чиния, взе маслото и един нож; приготви чашка и чинийка, допълни захарницата и постави всичко пред него. Кафето беше почти готово и тя изключи котлона. Свършвайки работата си, се обърна и видя, че той я наблюдава, все още тревожен.

Накрая седна, сключи ръце върху масата и без да мигне, срещна погледа му.

— И така, как прекара Коледа? — попита го.

— Отвратително. А ти?

— И аз.

— Искаш ли първо ти да ми разкажеш?

— Добре. — Меги пое дълбоко въздух, намести един срещу друг ноктите на палците си и му каза направо: — Майка ми и дъщеря ми, ме обвиниха, че имам нещо с теб и си отидоха много разтревожени и сърдити. Оттогава не съм ги виждала и двете.

— О, Меги, толкова съжалявам. — Пресегна се през масата и хвана ръцете й.

— Няма защо — каза тя и ги издърпа. — Вярваш ми или не, скарването не беше толкова заради теб, колкото за това, че аз вече надраствам връзката си с тях и ставам независима. Нито една от двете не харесва това. В интерес на истината, постепенно започвам да разбирам, че майка ми не харесва нищо у мен, особено това че съм щастлива. Тя е много празен човек и аз започвам да преодолявам чувството си за вина, че знам това. А колкото до Кейти тя все още не е преживяла смъртта на баща си и сега преминава през един период на егоизъм. С времето ще го изживее. А сега ти ми разкажи за твоята Коледа. Нанси хареса ли пръстена?

— Много.

— Ами тогава какво не е било наред.

— Всичко. Нищо. О, Исусе, не знам. — Той се удари с ръка по врата и наклони главата си назад, затваряйки очи и въздъхвайки дълбоко. После рязко се изправи, облегна ръце на масата и вторачи очите си в нейните. — Просто всичко се разпада в моето съзнание, целият ми брак, връзката, бъдещето. Всичко е безсмислено. Гледам Барбара и Майк и си казвам — ето така трябва да бъде. Но не е и напълно съзнавам, че няма да бъде.

В последвалата тишина продължи да наблюдава Меги. Безпокойството се вряза в ъглите на очите му и на устните му. Кафето на печката закипя и ароматът му изпълни кухнята, но нито един от двамата не забеляза. Седяха на срещуположните страни на масата, вперили погледи един в друг. Съзнаваха, че връзката им взема обрат, от който нямаше връщане, и се страхуваха, че тя ще разтърси не само техния живот, но и на други хора.

— Просто повече нямам чувства към нея — призна си Ерик тихо.

Ето, значи така става, така се разпада един брак и започва една любовна история. Меги с неудобство стана, сипа вода в своята чаша с чай, а на него наля кафе. Когато седна отново, той дълго се взира в чашата си, преди да вдигне очи.

— Искам да те питам нещо — каза Ерик.

— Питай.

— Какво беше това на вратата в нощта, когато доведох Кейти?

Топла вълна се надигна в гърдите й при спомена, че тя беше тази, която наруши табуто.

— Грешка и аз съжалявам… нямах право.

Гледайки я втренчено, Ерик отбеляза:

— Може да е странно, но почувствах, че имаш право.

— Бях уморена и много обезпокоена за Кейти, а ти я доведе у дома жива и здрава. Бях благодарна.

— Благодарна? Това ли е всичко?

Когато погледите им отново се вкопчиха, тя почувства как решителността й се руши.

— Какво очакваш да кажа?

— Това, за което започна да говориш, когато влязох преди няколко минути и за което изобщо разговаряме — че започваме да се влюбваме.

Шокът мина през нея като електрически ток и я разтърси.

— Влюбени?

— Вече веднъж сме минали през това преди. Би трябвало добре да можем да го разпознаем и сега.

— Аз мислех, че говорим за… за някаква история…

— История? Това ли искаш?

— Не искам нищо. Имам предвид… — Тя внезапно покри лицето си с две ръце, натискайки лакти о масата. — О, господи, това е възможно най-странният разговор.

— Страхуваш се, Меги? Така ли е?

Свали малко ръцете си, за да може да го вижда. Изплашена? Беше ужасена.

— Казах ти, че и аз съм изплашен.

Меги сграбчи чашата си с чай — нещо, на което да се облегне.

— Толкова е… толкова е неестествено! Седим тук и дискутираме, като че ли никой друг не е замесен. Но не е така и аз се чувствам много виновна, макар да не сме направили нищо лошо.

— Трябва ти нещо, заради което да се чувстваш виновна ли?

— Ерик, бъди сериозен — скара му се тя, защото преливаше от желание да бъде с него и това беше най-проклетият подобен разговор, на който някога е била подлагана.

— Мислиш, че това не е сериозно? — Той протегна треперещата си ръка. — Погледни ме, треперя. — Стисна с ръце бедрата си. — Трябваха ми цели пет седмици да се реша да дойда отново тук и самият аз не знаех за какво идвам. Трябваше да ме видиш вкъщи преди един час — взех душ, бръснах се, избрах си риза, като че ли отивам на среща, но това е невъзможно, нали? А другото ме кара да се чувствам нечестен, затова сега седя тук и говоря. Господи, погледни ме, Меги, за да знам какво мислиш.

Тя вдигна пламналото си лице и срещна сините му очи, пълни с тревога. Изрече това, което трябваше:

— Мисля, че най-правилно би било да те помоля да си отидеш.

— Ако го поискаш, ще го направя. Знаеш добре, нали?

Тя го гледа един дълъг миг и после прошепна:

— Но не мога, и ти също знаеш това, нали?

Ръцете им лежаха на масата, върховете на пръстите им бяха само на сантиметри разстояние. Той сведе поглед към ръката й, после я взе в своята — дясната й ръка, на която носеше венчалния си пръстен. Прокара пръстите си по него, после по кокалчетата й и отново вдигна поглед.

— Искам да знаеш, че това е нещо необичайно за мен. Прегръдката ни преди пет седмици е най-непочтената ми постъпка спрямо Нанси.

Меги наистина се беше питала дали е изневерявал на жена си, затова сега сведе виновно поглед.

— Сега ще ти кажа нещо и повече никога няма да го повторя. — Говореше тържествено. — Съжалявам, Меги, за цялата болка, която това ти носи, съжалявам.

Наведе се напред и целуна дланта й — една дълга, бавна целувка, която го държеше приведен пред нея, сякаш очакващ благословия. Меги си го спомни седемнайсетгодишен, когато често изразяваше чувствата си по много мил и трогателен начин, както сега, и съжали жената, която не го бе опознала и не бе успяла да запази това богатство от емоции. Със свободната си ръка докосна тила му, косата, която беше потъмняла до опушено злато от последния път, когато я беше милвала.

— Ерик — каза меко.

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Ела отсам… моля те — прошепна му.

Той стана и обиколи масата, без да пуска ръката й. Тя се изправи, когато стигна до нея, погледна го и осъзна, че е прав: бяха започнали да се влюбват още преди месеци. Постави ръцете си на гърдите му и вдигна лице, неговото се наведе и меките му топли устни се докоснаха до нейните. Тази целувка, тази толкова дългоочаквана целувка, крехка като нов цвят, бе изключителна с това, което бе събрала в себе си. Вложиха в нея спомена за първите си плахи милувки далеч назад в годините и за нощта в овощната градина на Ийзли. Оставиха цвета да се разтвори бавно, да се изгради възбудата, докато, останали без дъх, разтвориха устни и езиците им се вплетоха.

След известно време той вдигна глава и срещна очите й; и двамата прочетоха в погледите си, че това няма да е просто авантюра, защото участват сърцата.

Затвориха очи, преди да срещнат отново устните си. Той притисна към себе си и обви врата й с ръце. Целувката им ставаше все по-страстна, поела аромата на спомените и готовността им да се отдадат един на друг въпреки всичко. Неговите ръце галеха гърба, нейните — раменете му. Когато накрая се отделиха каза:

— Меги, мислил съм си за това.

— И аз.

— Онази нощ, когато доведох Кейти… тогава имах желание да те целуна.

— А аз лежах в леглото и се безпокоях за теб навън в бурята… и съжалявах, че не съм те целунала. Страхувах се да не умреш, без да разбереш какво съм чувствала към теб.

Той целуна шията й, страните й.

— О, Меги, не е трябвало да се безпокоиш.

— Когато жената е влюбена, тя се безпокои.

Целуна я отново по устните — топли, очакващи. Възбудата им нарастваше и той леко ухапа долната й устна.

— Вкусът ти е същия, какъвто го помня.

— И какъв е? — измърмори тя.

Той се отдръпна и се засмя.

— Като овощната градина на Ийзли, когато ябълките цъфтят.

— Значи помниш?

— Разбира се.

В изблик на щастие тя силно го прегърна: лицето й притиснато до врата му, ръцете й обвили гърдите му, позволявайки си най-сетне да покаже обичта си.

— Бяхме толкова млади, Ерик.

— И така страдах, че те оставям. — Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и се пъхнаха под блузона, търсейки топлината на тялото й.

— Мислех си, че някога ще се оженим.

— И аз. И когато това не стана и минаха години, реших, че съм те забравил. Тогава те видях отново и беше като ритник в слабините. Просто не бях подготвен.

— Нито пък аз. — Трябваше да види лицето му в този момент. Трябваше. Отдръпна се назад, погледна нагоре, пламнала от възбудата от докосването на неговото тяло. — Зашеметяващо е, нали?

— Да, доста. — И тогава той докосна гърдите й. В очите им се оглеждаха чувствата им. Под широкия блузон той разкопча сутиена й, прокара пръстите си по кожата й и взе в едната си огромна ръка и двете й гърди… топли и набъбнали. Мило, с обич… галейки я… През цялото време я гледаше в лицето.

Меги притвори очи.

Беше отново пролет и бяха млади и неопитни, а той беше дошъл да я вземе, покрил цялата кола с цъфнали ябълкови клони. Същият любовен порив, който бяха изпитали тогава, почувстваха и сега. Тя се полюляваше леко, докато той я галеше и се усмихваше със затворени очи. От гърлото й се изтръгна звук на блаженство — не беше дума, нито стон, нещо между двете.

Той коленичи, тя вдигна дрехата си и наблюдаваше отгоре как той пъхна глава, потърси с език гърдата й и леко я захапа. Устните й се разтвориха, мускулите на стомаха й се свиха. Докосна я с топлия си език.

— Мммм… много си вкусна.

— Мммм… хубаво е. Колко време вече това ми липсва.

Той се премести на другата гърда, поигра си с нея с език и после я потърка с косата си. Тя беше прегърнала главата му, изпаднала в блаженство. По едно време той вдигна лице и каза прегракнало:

— Меги, моето момиче, мисля, че се виждаме като в рамка през прозорчето, защото перденцата не закриват много.

Обхващайки лицето му с две ръце, тя го вдигна.

— Тогава ела с мен в леглото, което купихме заедно. Желала съм те в него от вечерта, когато го монтира.

Коленете му изпукаха, когато се изправяше. Продължаваше да я притиска до себе си. Прегърнати, загасиха светлината в кухнята и се изкачиха по стълбите. Бавните им отпуснати стъпки оставяха погрешно впечатление за растящото им очакване.

В стаята „Белведере“ Меги запали една странична нощна лампа. Сянката от копринения й абажур се заклати по стената, когато тя се обърна. Той обгърна ханша й, привлече я до себе си и я попита:

— Нервна ли си?

— Направо умирам.

— И аз.

С усмивка я освободи и започна да разкопчава синята си риза, измъквайки краищата й от джинсите. Когато тя посегна да свали блузона, той улови ръката й.

— Почакай минутка. — Гледаше я с чаровна усмивка: — Мога ли аз да го направя? Май тогава не съм го правил, освен на тъмно, пипнешком.

— Направи го на „Мери Диър“ в деня след абитуриентския бал. Тогава не беше тъмно и не беше пипнешком.

— Така ли?

— Да, и всъщност се справи много добре.

Той се усмихна хитро и посегна, мърморейки:

— Нека да си поосвежа спомена.

Измъкна блузона заедно със сутиена и го захвърли настрана, загледан в нея в светлината на лампата.

— Красива си, Меги. — Потърка кокалчетата на пръстите си по гърдите й, отначало встрани, после по зърната.

— Не, не съм.

— О, да. Така мислех тогава, така мисля и сега.

— Не си се променил, знаеш ли? Винаги си знаел как да кажеш нещо приятно, да направиш нещо нежно и мило като долу, когато целуна дланта ми, а сега, когато ме докосваш, като че ли…

— Като че ли…? — Нежната му милувка я караше да настръхне от възбуда.

— Като че ли съм картина от Дрезденската галерия.

— Картината е студена — промърмори той, обгръщайки гърдите й в големите си ръце, — а ти си топла. Съблечи ризата ми, Меги, моля те.

Да съблече синята му риза, после бялата фланелка под нея, измъквайки ги през главата му и разрошвайки още повече косите му, се оказа невероятно удоволствие. Задържа дрехите му в ръцете си и наведе лице да вдъхне неговия мирис, за да си спомни всичко.

Той я погали, невероятно възбуден от простичкия й жест.

Тя вдигна глава:

— Залазил си мириса си, а човек не забравя миризми.

Дойде ред на колана му. Беше сваляла колана на мъжа си безброй пъти в техния брачен живот, но беше забравила вълнението, когато го правиш непозволено. Освободи катарамата и тежкият метал плесна тялото му. Гледайки го в очите, за пръв път го погали с цялата ръка през бельото. Меко синьо бельо върху твърда топла мъжественост. Ерик затвори очи и силно се притисна към нея. Пъхна ръцете си отзад в червените й панталони.

— Имаш една бенка — прошепна, прокарвайки едната си ръка към корема й. — Точно тук…

— Как помниш? — усмихна се Меги.

— Винаги съм искал да я целуна, но бях абсолютно дете.

Тя измърмори в самите му устни:

— Целуни я сега.

Набързо приключиха с разсъбличаното и този първи миг на голота би могъл да внесе напрежение, но той умело го избегна, разглеждайки я и оценявайки я гласно:

— Оооо… — възкликна меко, срещайки погледа й, и се усмихна одобрително.

Тя му отговори по същия начин. Изведнъж изражението му стана сериозно.

— Няма да преувелича и да кажа, че винаги съм те обичал. Тогава те обичах, но сега също те обичам и мисля, че е важно да го знаеш, преди да направим това.

— О, Ерик… — Гласът й беше изпълнен с копнеж. — И аз те обичам. Упорито се опитвах да не го правя, но не можах.

Той я вдигна и я положи на леглото. Докосна местата, които помнеше от преди много години — гърдите, бедрата и вътре, където беше влажна и топла. Тя също го галеше и го разглеждаше в слабата светлина на лампата, карайки го да потръпва и да се чувства ту силен, ту отмалял. Целуна я по всички места, по които като момче го беше срам, а тя се извиваше под ласките му.

Когато желанието им достигна краен предел, той легна върху нея и попита:

— Трябва ли да те пазя да не забременееш?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Аз съм на четирийсет години и за наше щастие вече няма такава опасност.

Сливането им беше плавно и хармонично — жадувана среща на две души и на две тела. Той постепенно и нежно се намести в нея, преливащ от чувство и превръщащ момента в една продължителна невероятна наслада. Напълно слети, останаха неподвижни за миг, сякаш преживяваха странен религиозен обред.

След толкова години отново любовници.

Какво блаженство. Каква невероятна страст.

Той се надигна и видя очите й — големи и блестящи. Тя обгърна ханша му и го задвижи в себе си, допирът му бе едновременно нежен като коприна и силен.

— Усмихваш се — каза Ерик дрезгаво.

— И ти.

— За какво мислиш?

— Че раменете ти сега са по-широки.

— И твоят ханш.

— Имам дете.

— Бих искал да беше мое.

Тя наведе главата му до гърдите си и усмивките им се стопиха в прекрасната сериозност на чувствеността. Споделиха и сладострастие и чудесно прекарани моменти, след което той я притисна отново до себе си и се търкулнаха настрани, все още слети.

— Много е хубаво — каза той.

— Защото навремето и на двама ни беше за пръв път.

— Получава се пълен кръг, сякаш се връщам там, където трябваше да бъда през всичкото време.

— Мислил ли си си какво би било, ако се бяхме оженили, както мечтаехме?

— Много пъти. А ти?

— Да — призна Меги.

Той я обърна под себе си и ритъмът отново бе възстановен. Гледаше как косата пада на челото му и как раменете му потръпват от собствената му тежест. Повдигна се, за да го срещне при кулминацията и простена от удоволствие.

Той стигна пръв до върха, забеляза го по лицето му — видя как затваря очи, как вратът му се извива назад и мускулите му се напрягат; видя капките пот по челото му. Когато тялото му се успокои, отвори очи, все още наведен над нея.

— Меги, съжалявам — прошепна, като че ли беше нарушил някакъв определен ред.

— Няма за какво. — Докосна потното му чело. — Беше много красив и изпитах удоволствие като те гледах.

— Наистина ли?

— Да. И освен това — прибави закачливо — аз съм следващата.

И беше.

И следващия път.

И по-следващия.