Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (10)

10

Пътуваха до Фиш крийк в напрегнато мълчание. Меги разбираше ясно: той се сърдеше на себе си, не на нея. Беше един разкъсан на две човек. Ерик кара през цялото време, без да трепне нито един мускул на лицето му, забил рамо в своя ъгъл на кабината и втренчен в намръщеното шосе. Паркира пикапа в дъното на алеята, грабна ръкавиците си и излезе, без да каже нито дума. Тя направи същото и се приближи към него, чакайки да спусне вратата платформа.

— Би ли ми помогнал да ги кача горе? — попита тя, нарушавайки дългото мълчание.

— Тежко е за жена.

— Мога да се справя.

— Добре, но ако ти тежи много, ще кажеш.

Нямаше да каже, дори да й се откъсваше кръстът, макар че не знаеше защо. Може би заради завръщането на деловите отношения помежду им. Действаха като двама хамали — мъкнеха товарите с абсолютно безразличие.

Първо пренесоха стойката за умивалник, после тоалетката с кръглото огледало. Връщаха се назад по стълбите в мълчание — нейното внимателно, неговото изпитателно. Тя инстинктивно усещаше, че повече няма да го види. Бе взел решението си в пикапа пред бижутерийния магазин, когато смарагдовият пръстен се появи между тях. Най-накрая качиха леглото — горната и долната табла, завързани заедно. Когато го поставиха на земята, Ерик каза:

— Ако имаш инструменти, ще ти го монтирам.

— Не е необходимо. Мога да го направя сама.

За първи път след жалкото им пътуване обратно той се изправи с лице пред нея.

— Меги, тази дяволска табла тежи близо трийсет килограма — сопна й се. — Ако падне и се сцепи, можеш да целунеш за сбогом твоята антика. А сега ми дай гаечен ключ и отвертка.

Тя му даде, каквото й искаше, и остана да го наблюдава как коленичи и използва инструментите да раздели частите на леглото. Работеше изключително напрегнато, с вдигната яка, наведена глава и с превити рамене под коженото яке.

Освободи болтовете от едната страна, после от другата.

— Придържай това, иначе ще падне — нареди й, без да поглежда към нея.

Тя придържаше отделните части прави, докато той ги вадеше от общата опаковка. После се изправи, коленете му изпукаха, пъхна отвертката в задния си джоб и занесе страничните дъски и предната табла на мястото, където щяха да бъдат монтирани. Върна се и я освободи от задната табла. После отново клекна да завинтва частите.

Опита се да не го гледа, да не вижда привлекателното му тяло, докато върши тази типично мъжка работа.

Когато рамката беше монтирана, Ерик се изправи в средата.

— Е… Това е.

— Благодаря ти, Ерик. Много съм ти задължена, че ми позволи да използвам пикапа ти и че ми помогна.

— Направи добра покупка — каза той, приключвайки разговора, когато напуснаха стаята.

— Да, наистина.

Слязоха по стълбите един до друг, обиколиха колоната на перилата и се отправиха към задния вход в кухнята неудобно безстрастни. Той направо отиде до вратата, а тя учтиво я отвори, казвайки:

— Още веднъж, много благодаря.

— Хайде, хайде — отговори безлично. — Ще се видим пак.

Меги здраво затвори вратата и помисли: „Е, това беше. Решението е взето. Направи си чай, Меги, качи се горе и се възхищавай на новите си мебели. Изтрий днешния ден от съзнанието си“.

Но къщата изглеждаше мрачна и тя изведнъж изгуби интерес към своите антики, които така я бяха въодушевили малко по-рано. Отиде до кухненския умивалник, отвори топлия кран и постави под него чайника, включи един котлон на печката и го сложи отгоре. Свали порцелановото чайниче от бюфета и безцелно се загледа в една купичка с пликчета чай, без да се замисля какъв аромат избира.

 

 

Отвън Ерик изкачи стъпалата на един дъх, силно тресна да затвори задната врата, мина откъм страната на шофьора, метна се на мястото зад волана и чу как седалката се разпаря. Опипа от едната страна и измърмори:

— По дяволите!

Обърна се да погледне. Отвертката на Меги бе съдрала едно ъгълче от тапицерията.

— По дяволите! — изрече още по-отчаяно, обви с пръсти около кормилото. Вбесен. Хванат в капана на собствените си емоции.

Остана така една дълга минута, опитвайки се да осъзнае защо е сърдит.

„Държиш се като проклет мерзавец, искаш да си го изкараш на нея, след като не е виновна. Ако искаш да си отидеш оттук и вече никога да не се върнеш, направи го поне елегантно.“

Вдигна глава. Беше излязъл вятър, който караше предната свободна част на чистачката да трака и разнасяше по пътя навалели миналата неделя сняг. Едва го забелязваше, макар че се беше втренчил в пътя. Не искаше да се върне отново и все пак копнееше за един последен поглед.

„Какво искаш, Севърсън?“

„Какво значение има какво искам аз? Има значение само това, което трябва да правя.“

Отривисто запали мотора и го остави да работи: това му даваше сигурност, че след шейсет секунди ще се върне и ще се прибере в дома, към който принадлежи.

Почука силно, толкова силно, колкото биеше сърцето в гърдите му. Тя отвори с пакетче чай в ръце и застанаха като две фигурки, изрязани от картон, с вкопчени погледи.

— Това е твое — каза накрая, подавайки й отвертката.

— О… Благодаря ти.

Говореше толкова тихо, че едва долови думите й, после остана с наведена глава.

— Меги, съжалявам. — В гласа му сега имаше нотка нежност.

— Няма нищо. Разбирам. — Навиваше чаената торбичка около отвертката все още със сведени очи.

— Не, не е вярно, че няма нищо. Държах се с теб, като че ли си виновна, а ти не си. Аз направих! Аз… — Пръстите му в ръкавиците се свиха. — Преживявам тревоги и нямам право да те въвличам в тях. Исках само да ти кажа, че вече няма да те безпокоя.

Тя кимна безутешно и отпусна ръце.

— Да, мисля, че така е най-добре.

— Тръгвам… — Вяло посочи към пикапа. — Ще си отида вкъщи и ще направя каквото ме посъветва. Ще се концентрирам върху добрите неща. Това, което искам да кажа, е, че бих желал бракът ми да върви.

— Знам, че искаш — прошепна тя.

Видя я как се бори да скрие чувствата си и по бузите й изби червенина. Тази гледка сви гърлото му и му припомни как веднъж „Мери Диър“ попадна в лятна буря и той помисли, че ще потъне. Разтвори пръстите си и ги заби още по-силно в хълбоците си, за да им попречи да я докоснат.

— Е, само исках да знаеш това. Не се чувствах добре, че така си тръгнах.

Тя отново кимна и се опита да спре напиращите сълзи.

— И слушай… — Върна се една крачка и каза дрезгаво: — Ти… Весело прекарване на Коледа и се надявам всичко да върви добре в къщата и новия ти бизнес.

Меги вдигна глава и той видя влагата в ъглите на очите й.

— Благодаря — насили се да се усмихне тя. — И аз ти желая прекрасна Коледа.

Той се отдръпна до края на стъпалата и за един миг погледите им ясно издадоха желанието и копнежа да са заедно. Кафявите й очи изглеждаха уголемени от сълзите, трепкащи по милите. Неговите сини очи отразяваха скромната дълбочина на воля, с която се сдържаше да не я грабне в прегръдките си. Още веднъж отвори и сви юмруци.

— Сбогом — помръднаха устните му, но не издадоха звук, после се обърна и решително напусна живота й.

През дните, които последваха, избягваше пощата по обед, пазаруваше навсякъде другаде, но не и в универсалния магазин на Фиш крийк и обядваше вкъщи. Сутрин обаче продължаваше да ходи до пекарната и слизайки надолу по хълма, често си въобразяваше, че може да я завари там да си купува сладкиш. Ще се обърне при звънването камбанката на вратата и ще му се усмихне, като го види.

Но тя предпочиташе яйца за закуска, сега знаеше това.

 

 

Снеговалежът започна по обед. Свирепият вятър със скорост трийсет мили в час довличаше от Канада през Грийн бей малки ледени топченца, които като живи скачаха по заледените пътища и се превръщаха в опасност. В два часа затвориха училищата. В четири часа търговците ги последваха. До седем службите по поддържане на пътищата бяха изтеглени.

Ерик си легна в десет часа, но час след това го събуди острият звън на телефона.

— Ало — измърмори полузаспал.

— Ерик?

— Да.

— Брус Торсън от офиса на шерифа в Стърджън бей. Изправени сме пред критична ситуация. Из цялата околия имаме задръстени коли с пътници, а трябваше да изтеглим влекачите. Необходими са всички притежатели на моторни шейни.

Ерик се обърна към часовника, седна и прокара пръсти през косата си.

— Разбира се. Ще дойда.

Забързан, той изтрополи надолу по стълбата, натиквайки ризата и закопчавайки панталоните си. Сложи вода за нес кафе и взе черна пластмасова торба за боклук, в която набързо нахвърля свещи, кибрити, фенерчета, вестници, ушанка, екипа на Нанси за моторната шейна и каската й (които беше обличала всичко на всичко веднъж), торбичка с две останали понички, пликче с маслени бисквити и една ябълка. Надяна собствения си сребрист екип — ботуши, ръкавици, маска и каска. Напълни термоса с кафе, в което сипа две глътки коняк, и излезе навън като космонавт, готов за разходка на луната.

Вятърът се беше засилил и носеше снега на цели пластове, косите замъгляваха всичко. Светлините по Мейн стрийт не можеха да се видят дори на един блок разстояние.

Чудеше се къде ли е Нанси. Не се беше обаждала тази вечер и навярно беше във Фарго, ако си спомняше добре. Дали бурята стигаше чак до там?

Надяваше се майка му да е добре, варелът й с гориво да е пълен. Тази проклета опърничава жена не им позволяваше с Майк да й направят ново отопление. „Старото топли добре, както винаги досега“, упорито настояваше тя.

А Меги… съвсем сама в тази голяма къща с вятъра, който духа от езерото, а покривните греди скърцат под тежестта на снега. Дали спи в украсеното с резби легло, което бяха купили заедно? Дали все още й липсва мъжа й в нощи като тази?

Ерик можеше спокойно да отмине колата, ако шофьорът й не беше толкова предвидлив да завърже червен шал на една ска и да я забоде в преспата. Само той и част от ската се подаваха над напълно затрупаната кола. Отправяйки се натам, Ерик разтревожено се изправи на едното си коляно. Така се умираше от задушаване. Или от студ, когато човек изпадне в паника и напусне колата. Не можеше да различи очертанията й, всичко беше една гладка могила. Не работеше никакъв мотор, не беше отворена никаква врата, нямаше стопен сняг при ауспуха.

Веднъж бе извадил едно давещо се дете на плажа „Столингс“ и чувството от този ден се върна в съзнанието му — контролиран ужас, страх, че може да е закъснял. Скочи от шейната в движение, премина разстоянието като циклон и се хвърли да освободи лопатата, потъвайки в сняг до кръста.

— Дръжте се, идвам. Не отваряйте прозореца! — Припряно блъсна нагоре маската на лицето си, рови пет минути, стигна до метал и продължи.

Чу, че някой плачеше отчаяно.

Лопатата удари в прозорец и той пак извика:

— Не отваряйте още нищо! — С ръка, облечена в ръкавица, изстърга едно квадратче на стъклото, и взирайки се вътре, видя размазано женско лице и чу разплакал глас:

— О, господи, намерихте ме…

— Всичко е наред. Само малко открехнете прозореца да влезе въздух, докато освободя цялата врата — нареди той.

Секунди по-късно отвори вратата, наведе се вътре и видя една млада жена, изпаднала в паника и обляна в сълзи. Беше облечена в дънково яке, бе завързала на главата си калци за крака и надянала чорапи на ръцете си.

— Добре ли сте? — Вдигна каската и скиорската маска, за да може да види лицето му.

Тя хълцаше и почти не можеше да говори.

— О, господи… аз… бях… така… изплашена.

— Имаше ли отопление?

— Докато свърши… бензинът…

— Как са ръцете и краката ти? Можеш ли да си движиш пръстите? — Издърпа със зъби ръкавицата си, отвори ципа на един джоб на екипа си измъкна оранжева пластмасова торбичка. Отвори я със зъби и извади от нея книжно пликче. — Ето, това е химикал, който затопля ръцете. Трябва само да го търкаш, докато се стоплят. — И той силно го разтри върху кокалчетата на ръката си. Коленичейки, пое ръката й, смъкна чорапа и една тънка вълнена ръкавица под него. Постави торбичката в дланта й, обви ръката й в своите много по-големи ръце и започна да духа, за да стопли пръстите й. — Размърдай пръстите си, за да видя, че можеш. — Тя леко помръдна и той се засмя. — Добре. Чувстваш ли топлината? — Тя кимна нещастно, подсмърчайки като дете, и сълзите продължаваха да текат по бузите й.

— Дръж го в ръкавицата си и се движи. След минута ръцете ти ще бъдат горещи. — След като намери торбичка и за другата й ръка, попита: — А какво става с краката?

— Аз… вече… не ги… чувствам.

— Имам с какво да стоплим и тях.

Тя беше нахлузила два чифта калци на краката си върху ниските тънки кожени обувки. Сваляйки ги, той попита:

— Къде са ти ботушите?

— Оставих ги в… колежа.

— В Уисконсин? През декември?

— Говорите… като баба ми — каза тя, правейки усилие да си възвърне нещо от чувството си за хумор.

Ерик се усмихна, намери две по-големи торбички и силно ги разтърка, за да започнат да пускат химическата си топлина.

— Е, понякога бабите знаят по-добре какво трябва да се прави. — След миг беше готов, постави торбичките на ходилата й и чифт дебели вълнени чорапи, за да ги задържат там. Накара я да отпие няколко глътки кафе с бренди, от което тя се задави.

— Уу, това питие е ужасно — каза тя, избърсвайки устата си.

— Имам един екип за моторната шейна, можеш ли сама да го наденеш?

— Да… мисля, че ще мога, ще се опитам.

— Добро момиче.

Подаде й костюма, ботуши, ръкавици с един пръст, каска и скиорска маска, но движенията й бяха толкова бавни, че й помогна. Подкачи я:

— Госпожичке, следващия път, като тръгнеш по магистралата посред зима, надявам се, ще се подготвиш по-добре.

Беше престанала да подсмърча и се беше постоплила, което я направи малко по-нападателна.

— Откъде можех да знам, че ще стане толкова страшно? Винаги съм живяла в Сиатъл.

— Сиатъл? — повтори той, надявайки каската на главата й и спускайки каишката под брадата й. — Карала си през целия път от Сиатъл?

— Не, само от Чикаго. Аз съм от университета „Нортуестърн“. Връщам се у дома за Коледа.

— Къде?

— Фиш крийк. Майка ми има там пансион.

Сиатъл, Чикаго, Фиш крийк? Застанал до запалената моторна шейна сред снежната вихрушка, той се взираше в лицето на момичето, доколкото се виждаше зад маската.

— Дявол да ме вземе — измърмори.

— Какво?

— Ти да не си Кейти Стърн?

Тя явно много се изненада, което се видя дори през маската. С широко отворени очи се взираше в него.

— Вие ме познавате?

— Познавам майка ти. Аз съм Ерик.

— Вие сте Ерик? Ерик Севърсън?

Сега беше ред на Ерик да се изненада, че дъщерята на Меги знае презимето му.

— Мама е била с вас на абитуриентския бал.

Засмя се.

— Да, вярно.

— Оооо! — възкликна Кейти, изпаднала във възторг от съвпадението.

Той отново се засмя и каза:

— Е, хайде, Кейти, да те заведем у дома. — Тръшна вратата на колата й и я поведе към моторната шейна, проправяйки й път. Преди да се качат, я попита: — Возила ли си се някога на такова нещо?

— Не.

— Малко по-приятно е, когато не е минус трийсет градуса, но ще бързаме и ще се стоплим. А не си ли гладна?

— Умирам от глад.

— Ябълка или бисквита? — попита, ровейки в торбата си.

— Бисквита — отговори тя.

Поднесе й шотландската масленка и докато отхапваше, се настани и й поръча:

— Качи се на седалката зад мен и ме хвани с две ръце през кръста. Единственото, което трябва да правиш, е да се навеждаш навътре, когато правим завой. По този начин ще останем върху ските.

— Добре. — Качи се на седалката и обви ръце около кръста му.

— И не заспивай.

— Добре.

— Готова ли си? — попита през рамо.

— Готова съм. Ерик?

— Какво има?

— Благодаря ви. Много ви благодаря. Мисля, че никога в живота си не съм била така изплашена.

Вместо отговор притисна ръцете й.

— Дръж се! — нареди й, запалвайки мотора, и потегли към къщата на Меги.

Представяше си Меги в кухнята как вдига дантеленото перде на вратата и се взира навън в бурята. Кръстосва стаята с пуловер, преметнат през раменете. Пак поглежда през прозореца. Обажда се в Чикаго да провери кога е тръгнала Кейти. Прави чай, който вероятно остава неизпит. Обажда се в щатската пътна служба и научава, че снегорините са изтеглени от пътищата, и се опитва да не изпадне в паника. Отново се разхожда, без да има с кого да сподели товара на своето безпокойство.

„Меги, мила, тя е добре. Водя ти я. Вярвай ми.“

Вятърът беше истинско наказание, биейки право в лицата им. Ерик се привеждаше зад предпазния щит, мускулите на краката му се напрягаха до възпламеняване. Но това беше без значение — отиваше в къщата на Меги.

Отстрани студа от съзнанието си и се концентрира върху една топла кухня с дълга издраскана маса и една жена с кестеняви коси, чакаща зад дантеленото перде, която ще отвори вратата, щом ги види, че идват. Беше се заклел да стои далеч от нея, но съдбата реши друго и сърцето му се пълнеше със сладка възбуда от мисълта, че ще я види отново.

 

 

Меги очакваше Кейти да се върне към пет или шест часа, най-късно седем. В девет се обади в Чикаго. В десет на пътните патрули. В единайсет се обади на баща си, който не можеше да направи нищо, за да я успокои. В полунощ, все още сама, се разхождаше нагоре-надолу и почти се беше разплакала.

В един се предаде и легна на леглото в стаята за прислугата — най-близката до кухненската врата. Опитът й да заспи се оказа безплоден и след по-малко от един час се надигна, облече подплатен с вата пеньоар, направи си чай и седна на масата, отместила настрани перденцето на прозореца. Вдигна натежалите си крака на стола и се загледа втренчено в бясната бяла вихрушка около лампата на верандата.

„Моля те, дано да е добре, не мога да загубя и нея.“

За миг бе задрямала. Събуди се в един и двайсет от някакъв далечен шум, някакъв притъпен грохот на мотор се дочуваше отгоре по пътя. Моторна шейна! Залепи лице на стъклото и засенчи очите си с ръка, когато звукът се засили при приближаването. Един фар пробяга по стената от дървета, ограждащи нейното място, после се издигна към небето като прожектор, когато шейната се изкачи по отсрещната пряспа. Изведнъж светлината стана реална. На върха на силно набраздената снежна повърхност се показа една шейна, после се спусна направо по пряспата към задната врата на къщата.

Меги тичаше към вратата, преди моторът да е спрял.

Отвори, когато единият от пътниците скочи от задната седалка и извика с приглушен от каската глас:

— Мамо!

— Кейти? — Меги се втурна до колене в снега. Съществото, което се бореше да прегази снега, беше облечено в сребърно и черно от главата до петите, лицето му бе закрито с маска, но гласът не можеше да се сбърка.

— О, мамо, успях!

— Кейти, миличка, толкова се бях разтревожила. — В очите на Меги избликнаха сълзи на облекчение, когато двете са опитаха да се прегърнат, но това се беше оказало невъзможно поради обемистия костюм на момичето.

— Колата ми се занесе извън пътя… Толкова се бях изплашила… Но Ерик ме намери.

— Ерик?

Меги се отдръпна назад и погледна към мъжа на шейната, който беше изгасил мотора и ставаше от седалката. Той също бе облечен в сребристо от глава до пети и лицето му бе закрито, когато тръгна към стълбите на верандата. Стигайки до тях, вдигна лицевия щит на каската и откри три дупки в черната скиорска маска. Но Меги не можеше да сбърка тези очи, тези красиви сини очи и устата, която скоро беше наблюдавала отблизо как пие мляко направо от картонената кутия.

— Тя е добре, Меги, но по-бързо влизайте вътре.

Продължаваше да се взира в това сякаш нереално същество и чувстваше, че сърцето и ще се пръсне.

— Ерик… ти?… Защо?… Как…

— Влизай вътре, Меги, ще измръзнеш.

Влязоха в кухнята, а той затвори вратата. Свали каската и маската си, а Кейти продължаваше да говори, без да спира.

— Снегът засипваше, а виелицата така удряше отвсякъде, че нищо не се виждаше, тогава колата се поднесе и заседна в канавката. Останах там с една лъжица бензин само… — Докато бъбреше, напразно се опитваше да се освободи от сребристия екип, каската и дебелите ръкавици. — По дяволите! Ще ми помогне ли някой да сваля всичко това! — Ерик се приближи, откопча каската й и я изтегли заедно с маската.

Лицето на Кейти се появи под сплесканата коса. Устните й бяха напукани от студ, носа — червен, очите — ококорени от възбудата от преживяната опасност. Хвърли се в ръцете на майка си.

— Господи, мамо, никога в живота си не съм била толкова щастлива, че се връщам у дома!

— Кейти… — Меги затвори очи и притисна момичето в прегръдката си. — Това беше най-дългата нощ в живота ми. — Прегърнати, продължиха да бъбрят, докато Кейти каза:

— Само че, мамо…

— Какво има?

— Страшно ми се ходи в тоалетната и ако не се измъкна веднага от този екип, ще се орезиля.

Меги се засмя и отстъпи назад да помогне на дъщеря си. По тялото, по ръцете и по краката — навсякъде имаше ципове.

— Чакайте, аз ще се оправя с това — каза Ерик, отмествайки Меги настрана. — Чехлите ти са пълни със сняг. По-добре ги изчисти.

Той коленичи на пода и помогна на Кейти да отвори циповете на глезените и да развърже ботушите, а Меги отиде до умивалника и изтръска снега от чехлите си. Изсуши краката си с един пешкир, а през това време Ерик окончателно освободи Кейти от екипа за моторната шейна.

— Бързо! — молеше тя, танцувайки на място. Костюмът падна на земята и тя по чорапи изтича до тоалетната.

Гледайки я, Ерик и Меги се заливаха от смях.

Кейти блъсна вратата и извика.

— Можеш да се смееш колкото си искаш. Теб не те е поил с кафе и бренди!

Застанала до умивалника, Меги се обърна да погледне смехът в погледа й скоро се смени със загриженост.

— Не си се разхождал просто така в тази виелица, нали?

— Не. От офиса на шерифа ни извикаха, търсеха доброволци-спасители.

— Колко време си навън?

— Няколко часа.

Отиде към него. Застанал пред вратата, изглеждаше два пъти по-едър в сребристия екип и дебелите ботуши. Косата му беше разрешена, на бузата му се бе очертал шевът на скиорската маска и не беше бръснат, но и така изглеждаше чудесно.

Наблюдаваше я как пресича стаята — една майка, будувала през цялата нощ, боса, с розов подплатен пеньоар, без грим, с увиснали, неподредени коси, и си помисли: „Исусе Христе? Как се случи всичко това? Аз отново я обичам“.

Тя спря много близо до него и погледна нагоре в очите му.

— Благодаря ти, че ми я върна, Ерик — каза тихо и, вдигайки се на пръсти, го прегърна.

Той я притисна силно до хлъзгавата повърхност на сребристия си екип. Затвориха очи и останаха неподвижни така, както от седмици мечтаеха да бъдат.

— Няма защо — прошепна и продължи да я държи, а сърцето му бумтеше. Обхвана гърба й с ръка, за да я почувства. Стояха неподвижни, вслушвайки се в дишането си и в ускорения си пулс, който блъскаше в ушите им вдъхвайки уханието на другия: свеж въздух, крем, някакъв вече избледнял парфюм, черен чай с аромат на портокал.

„Не помръдвай, не още!“

— Знаех, че си будна и ще се безпокоиш — прошепна той.

— Да. Не знаех дали да плача, дали да се моля, или и двете.

— Представях си те тук… в кухнята… как чакаш Кейти, докато идвахме насам.

Продължаваха да стоят прегърнати, чувствайки се сигурни от присъствието на трети човек в съседната стая.

— Тя никога не носи ботуши.

— Ще го прави след това, което й се случи.

— Донесе ми единствения коледен подарък, който исках.

— Меги…

Чуха водата в тоалетната и без желание се откъснаха, но останаха близо, загледани един в друг. Ерик улови лактите й, озадачен от двусмислието на думите й.

Вратата на банята се отвори и Меги започна да събира костюма, маската, ръкавиците и каската, криейки зачервените си бузи.

— Фюуу… Колко е часът? — попита Кейти задъхана и се почеса по главата.

— Наближава два — отговори Меги, все още с обърнато настрани лице.

— Най-добре да тръгвам — прибави Ерик.

— Искаш ли преди това да пийнеш нещо топло? — обърна се Меги към него. — Да хапнеш?

— Не, по-добре не. Но ако мога да използвам телефона ви, ще се обадя на диспечера в пожарната, служба да видя дали още се нуждаят от мен.

— Разбира се, там е!

Докато Ерик телефонираше, Меги сгъна екипа и го остави на масата. След това извади различни кутии с коледни сладки и започна да пълни една найлонова торбичка. Кейти вървеше подир нея от шкаф до шкаф — една вечно гладна колежанка, взимайки си от всяка кутия още при отварянето й.

— Мммм… умирам от глад. Яла съм всичко на всичко една масленка от Ерик.

Минавайки покрай нея, Меги я пощипна по ръката.

— Имам супа, шунка, кюфтета и херинга, сирене и плодов кейк. Избирай. Хладилникът е пълен до пръсване.

Ерик свърши разговори и влезе в кухнята.

— Искат да се върна още веднъж.

— О, не! — Меги се обърна към него уплашено. — Навън не е за човешки същества!

— Не е страшно, когато си облечен, както трябва. И освен това, докато стоях тук, се стоплих.

— Сигурен ли си, че не искаш малко кафе? Или супа? Или нещо друго? — Всичко, което можеше да го задържи още малко.

— Не, по-добре е да вървя. Всяка минута ти се струва час, когато си затворен в затрупана кола. — Взе скиорската си маска и я нахлузи, а отгоре — каската. Вдигна ципа на костюма си до врата, надяна ръкавиците.

Когато вдигна поглед, Меги усети силна тръпка — виждаше единствено очите и устата му — останалата част на лицето беше скрита. Очите му — сини като метличини, бяха неописуемо красиви, а устата му, ах тази уста, дето я беше учила да целува, я караше отчаяно да копнее отново да я целуне. Приличаше на бандит… на крадец, промъкнал се в живота й и откраднал сърцето й.

Ерик взе резервния екип, който Кейти бе използвала, а Меги приближи към него с пликчето със сладки — единственото свое нещо, за което се беше сетила, че може да изпрати с него в бурята.

— Малко курабийки за из път.

Той пое торбичката и за последен път я погледна в очите.

— Благодаря.

— Пази се! — каза му тихо.

— Добре.

— Може ли… — В очите й се четеше страх. — … може ли да ни се обадиш, за да знаем, че си се прибрал благополучно?

Беше зашеметен, че тя го моли за такова нещо в присъствието на дъщеря си.

— Разбира се. Но не се притеснявай, Меги. От години помагам на шерифската служба. Взимам всички предпазни мерки и винаги нося запаси за всеки случай. — Погледна към пакетчето със сладкиши. — Е, трябва да вървя.

— Ерик, почакайте! — обади се Кейти с пълна със сладки уста прекосявайки енергично стаята. Изненада го с внезапна прегръдка затруднена от неговия тежък екип. — Благодаря ви много. Мисля, че може да се каже, че ми спасихте живота.

Той се усмихна на Меги над рамото на Кейти:

— Само ми обещай, че отсега нататък ще носиш винаги резервни дрехи и храна за всеки случай.

— Обещавам! — Върна се усмихната до масата и натъпка още една сладка в устата си. — Ама представете си само, да ме спаси човекът, който е водил мама на абитуриентския бал! Нямам търпение да го разкажа на момичетата.

Погледът на Ерик мина между двете жени.

— Е… Благодаря, Меги, и весела Коледа! На теб също, Кейти!

— Весела Коледа и на теб.

Обади се, помръднаха устните на Меги, за да види само той.

Ерик кимна и излезе навън в бурята.

Наблюдаваха го от прозореца прегърнати, като държаха пердето настрана. Той пъхна резервния костюм в торбата на задната седалка, възседна шейната и запали мотора. Отвътре чуха буботенето му, дори подът вибрираше. Ерик свали маската пред лицето си, наклони тежестта на една страна, направи кръг и се отдели от къщата. Рязко набра скорост, прекоси двора, изкачи височината и политна във въздуха като шейната на Дядо Коледа, а после снегът го погълна и остана само бяла вихрушка.

— Колко мил човек — отбеляза Кейти.

— Да, такъв е.

Меги спусна пердето и смени темата.

— А сега какво ще кажеш за малко топла храна?