Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (22)

Глава 22

„О-пър-ни-чав (прилагателно име) — упорито да се противопоставяш на заповеди, инструкции, указания.

Има случаи, когато една жена трябва да постъпи опърничаво, дори и ако съпругът й е недоволен от това.“

Из личния речник на Каролайн Трент.

Меденият месец приключи след няколко дни. Време бе да заловят Оливър.

Блейк никога досега не бе харесвал по-малко работата си за Военното министерство. Вече не се интересуваше от залавянето на престъпници. Всичко, което искаше, бе да се разхожда с жена си по брега. Не искаше да се излага пред куршумите — много повече му харесваше да се смее и да се радва на целувките на Каролайн.

А най-много от всичко бе замаян от усещането, че се влюбва и това му харесваше. Колко приятно бе най-сетне да си признае — беше се влюбил в жена си.

Чувстваше се така, сякаш бе скочил от скала и с усмивка очаква приближаващата земя. Всъщност се усмихваше в най-неподходящото време, смееше се не на място и всеки път глупаво се тревожеше, когато не знаеше къде се намира съпругата му. Сякаш бе станал крал на света, бе измислил лекарство за всички болести и се бе научил да лети — всичко това за един ден.

Блейк никога не бе мислил, че може да изпадне в екстаз, само като гледа някой човек. Обожаваше да наблюдава как се сменят израженията на лицето й, да се любува на меката извивка на устните й, когато се радва или на сбърчените й вежди, когато е изненадана.

Харесваше му да я гледа, докато спи и меките й кестеняви коси покриват като ветрило възглавницата. Гърдите й равномерно се повдигаха и спускаха и тя изглеждаше толкова крехка и спокойна. Веднъж я бе попитал, дали тревогите й изчезват, докато спи.

Отговорът й бе стоплил сърцето му.

— Аз вече нямам тревоги.

И Блейк разбра, че и неговите тревоги са изчезнали. Причината бе в това, реши той, че Каролайн притежаваше удивителната способност да подхожда с хумор и към най-обикновените ситуации. Открил бе и че обича да имитира. Там, където й липсваше талант, допълваше с ентусиазъм и често го докарваше до сълзи от смях.

Същата вечер както обикновено тя се готвеше за сън. От банята — нейната баня, както често казваше, защото бе преживяла в нея почти седмица — се чуваше тананикане. Дамските й принадлежности, не че имаше такива, преди Пенелъпи да й купи, бяха пръснати из банята и дори изместиха неговите встрани.

Той обожаваше това. Обичаше всяка промяна въведена от нея, без значение дали бе преподреждане на къщата или просто лекия й аромат, който се носеше из стаите и предизвикваше копнеж в сърцето му.

Блейк вече лежеше в леглото, с подложени под главата ръце, и я слушаше как се приготвя в банята. Беше тридесети юли. На следващия ден с Джеймс възнамеряваха да арестуват Оливър Прюит и неговите съучастници. Бяха планирали всичко до най-малката подробност, но въпреки това се чувстваше неспокоен. И доста изнервен. Даже твърде много. Знаеше, че е готов за тази операция, но имаше прекалено много неща, които можеха да възникнат ненадейно и да объркат плана им.

И никога досега не бе чувствал, че може да загуби толкова много.

Докато Мирабел бе жива, бяха млади и се считаха за безсмъртни. За тях мисиите за Военното министерство бяха велики приключения. Никога не им бе хрумвало, че в живота може да се случи нещо, което да доведе до друго, освен до щастлив край.

Но после Мирабел бе убита и му стана безразлично, дали е жив или мъртъв. Не се бе притеснявал преди задача, защото му бе все едно дали ще оцелее. Разбира се, искаше да види със собствените си очи, как наказват предателите на Англия, но ако поради някаква причина, не доживееше до това… Е, едва ли щеше да е голяма загуба за него.

Сега всичко беше различно. Беше го грижа. Повече от всичко на света искаше да завърши мисията си. Искаше да живее с Каролайн, да я гледа как скита из розовата градина и всяка сутрин да вижда лицето й до своето на възглавницата. Искаше да прави лудо любов с нея и да докосва с ръце корема й, докато расте и се закръгля, в очакване на първото им дете.

Блейк искаше всичко, което можеше да му предложи живота, и сега се чувстваше изплашен, защото знаеше колко лесно можеше да му бъде отнето бъдещето.

Само с един добре насочен куршум.

Блейк забеляза, че Каролайн бе спряла да шуми и погледна към леко открехната врата. Раздаде се плясък, а после настъпи доста подозрителна тишина.

— Каролайн? — извика я той.

Тя надникна от вратата. Главата й бе омотана с черен копринен шал.

— Няма я тук — каза тя със силен акцент.

Блейк повдигна вежди.

— А коя си ти тогава? И какво си направила с жена ми?

Тя съблазнително се усмихна.

— Аз съм, разбира се, Карлота де Леон. И ако не ме целунете веднага, сеньор Рейвънскрофт, ще се наложи да прибягна до по-сериозните си тактики.

— Трябва да обмисля вашите искания.

Каролайн се отпусна на леглото и сведе поглед.

— Не мислете. Целувайте.

— Не мога. Аз съм честен, порядъчен мъж и никога не бих нарушил брачните си обети.

Тя се изправи.

— Сигурна съм, че вашата жена, ще ви прости поне този път.

— Каролайн? — Той поклати глава. — Никога. Тя има дяволски темперамент и ме ужасява.

— Не бива да говорите така за нея.

— Твърде сте загрижена за шпионка.

— Аз съм уникална — сви рамене тя.

Блейк стисна устни, за да не се разсмее.

— Както разбирам, вие сте испанка?

Тя вдигна ръка за поздрав.

— Да живее кралица Изабела!

— А-ха. Тогава защо говорите с френски акцент?

Каролайн се намръщи и каза с обичайния си глас.

— Наистина ли?

— Да, но беше много добър — излъга той.

— Никога не съм срещала испанци.

— А аз никога не съм срещал някой като теб!

Тя го фрасна по рамото.

— Не съм срещала и французи.

— Не може да бъде!

— Не ме дразни! Просто исках да те развеселя.

— И успя. — Той взе ръката й и прокара палец по дланта й. — Каролайн, искам да знаеш, че ме правиш много щастлив.

Очите й подозрително заблестяха.

— Защо думите ти звучат като прелюдия към нещо лошо?

— Трябва да обсъдим няколко сериозни въпроса.

— Това отнася ли се за утрешния арест на Оливър?

Той кимна.

— Не искам да те лъжа и да ти казвам, че няма да е опасно.

— Знам — тихо прошепна Каролайн.

— Когато Прюит разбра за нашия брак, се наложи да променим плана.

— Какво имаш предвид?

— Мортън — началника на Военното министерство — се канеше да ни изпрати няколко човека, за да ни помогнат. Но сега не може да го направи.

— Защо?

— Не искаме Прюит да заподозре нещо. Той ме наблюдава. Ще разбере, че се случва нещо, ако види в Сийкрест Манър една дузина войници.

— Защо да не могат да се преоблекат като слуги? Нима всички не правите това във Военното министерство? Промъквате се под прикритието на нощта?

— Не се тревожи, скъпа. Все пак ще имаме няколко души подкрепление.

— Четири човека не са достатъчни! Ти не знаеш колко са хората на Оливър.

— Съдейки по записките му, също четирима. Силите ни са равностойни.

— Не искам силите ви да са равностойни. Длъжен си да бъдеш по-силен от него.

Блейк опита да я погали по главата, но тя се отдръпна.

— Каролайн — каза той, — така стоят нещата.

— Не — предизвикателно заяви тя, — не е така.

Блейк я гледаше мълчаливо и странна топка започна да се образува в стомаха му.

— Какво имаш предвид?

— Ще дойда с теб.

Той рязко се изправи.

— За нищо на света!

Каролайн скочи от леглото и застана войнствено с ръце на кръста.

— Как ще се справиш без мен? Мога да позная всички мъже. Освен това, познавам и земите. Ти не.

— Няма да идваш. Точка.

— Блейк, не мислиш разумно.

Той се изправи на крака и се надвеси над нея.

— Не смей да ме обвиняваш, че не мисля. Нима смяташ, че съзнателно бих те изложил на опасност? Дори и за минута? За бога, жено, могат да те убият.

— Както и теб — тихо отвърна тя.

Даже и да бе чул думите й, не го показа.

— Не възнамерявам да повтарям предишните си грешки — каза той. — Ако се наложи, ще те вържа за леглото, но утре вечер няма да направиш и една крачка извън къщата.

— Блейк, отказвам да остана в Сийкрест Манър да си гриза ноктите и да гадая дали съпругът ми е жив.

Той прокара пръсти през косата си.

— Мислех, че ненавиждаш този живот, пълен с опасности и интриги. Ти твърдеше нещо подобно, докато обискирахме Прюит Хол. Защо, по дяволите, искаш отново да се забъркаш в подобно нещо?

— Аз наистина го мразя! — извика тя. — А ти знаеш ли колко силен може да е страха? Толкова силен, че може да изгори вътрешностите ти? Толкова силен, че ти се иска да закрещиш?

Той закри очите си с ръце.

— Вече знам.

— Тогава разбираш защо не мога да стоя тук и да чакам. Не е важно, че ненавиждам работата ти. Не е важно, че съм изплашена. Разбираш ли го?

— Каролайн, бих могъл да те взема със себе си, ако имаше специално обучение. Ако знаеше, как да стреляш с оръжие и…

— Умея да стрелям. Застрелях Пърси.

— Опитвам се да ти кажа, че ако дойдеш с мен, няма да мога да мисля само за задачата. А ако се притеснявам за теб, е много вероятно да допусна грешка и да получа куршум в гърдите.

Каролайн прехапа долната си устна.

— Да, това е доста силен аргумент.

— Слава богу! — В гласа му звучеше умора. — Значи се разбрахме?

— Но аз наистина мога да помогна. Ще съм ти от полза.

Като я хвана за ръката, той я застави да го погледне в очите.

— Нужна си ми тук, Каролайн. В безопасност.

Тя видя в сивите очи на мъжа си нещо, което не очакваше да види — отчаяние. И взе решение.

— Добре — прошепна. — Ще си остана в къщи, но да се знае: против волята ми е.

Думите й бях заглушени от силната му прегръдка.

— Благодаря — прошепна Блейк, но тя така й не разбра на нея ли го каза или на Бог.

 

 

Следващата вечер бе най-ужасната в живота на Каролайн. Блейк и Джеймс тръгнаха веднага след вечеря, още преди смрачаване.

Казаха й, че трябва да разузнаят. Тя запротестира, с претекста, че непременно ще ги забележат, но те само се разсмяха. Блейк имаше имот тук. Защо да не се поразходи из околността с приятеля си? Даже планираха да отидат в местната кръчма — да изпият халба, две — и да покажат, че са само двама аристократи, които просто безделничат.

Каролайн трябваше да признае, че обяснението им има смисъл, но така й не можеше да прогони безпокойството си.

Бе длъжна да повярва на съпруга си и на Джеймс — в края на краищата те работеха за Военното министерство от дълги години и сигурно знаеха какво правят, но я терзаеше странно предчувствие. Сред малкото спомени, които пазеше за майка си, бяха останали думите й за силата на женската интуиция.

Каролайн излезе от къщата, вдигна поглед към небето и каза:

— Надявам се да грешиш, мамо.

Очакваше да я обхване спокойствието, което обикновено получаваше от нощното небе, но беше напразно.

— Проклятие — изруга тя. Стисна силно очите си и отново ги отвори.

Нищо. Чувстваше се ужасно, както и преди.

„Прекалено много мислиш — каза на себе си. — Никога досега не си имала и проблясък на интуиция. Даже не можеш да разбереш, обича ли те съпругът ти или не. Интуицията трябваше да ти го подскаже сто пъти до сега.“

Повече от всичко на света Каролайн искаше да скочи на коня си и да хукне да спасява Блейк и Джеймс. Но знаеше, че Блейк никога няма да й го прости, а доверието му бе твърде важно, за да рискува да го загуби.

Може би ако се спусне към плажа където двамата за първи път правиха любов, това щеше да я успокои малко?

Здрачът се задълбочаваше, но тя решително тръгна по пътеката, която водеше до водата. Внезапно чу някакъв шум зад себе си.

— Кой е там?

Мълчание.

— Страхуваш се и от сянката си — измърмори си тя под нос. — Просто…

Неочаквано някой я удари в гърба с такава сила, че падна на пясъка.

— Мълчи! — прошепна в ухото й познат глас.

— Оливър? — задъхано се удиви тя.

— Казах, да мълчиш! — Той затисна с длан устата й. Силно.

Беше Оливър. Умът й запрепуска. Но какво, по дяволите, правеше той тук?

— Сега ще ти задам няколко въпроса — каза й със зловещ глас. — А ти ще ми отговориш.

„Имай смелост“ — каза си Каролайн.

— За кого работи мъжа ти?

Тя благодари на Бога, че той затиска устата й и това й даде време да помисли. Когато той й позволи да говори, произнесе със заекване:

— Не разбирам за какво говориш.

Той хвана ръката й и силно я изви назад.

— Отговори ми!

— Не зная! Кълна се! — Ако издадеше Блейк, всичко щеше да се провали. Той щеше да й прости, но тя на себе си едва ли.

Оливър смени позата си така, че да може спокойно да държи ръцете й зад гърба.

— Не ти вярвам — изръмжа той. — Може да си дяволски досадна, но не си глупава. За кого работи той?

Каролайн прехапа устни. Оливър нямаше да повярва, че не знае съвсем нищо, затова каза:

— Не знам. Но понякога излиза.

— Да, ето че постигнахме нещо. И така, къде ходи той?

— Не знам.

Той я дръпна за ръката с такава сила, че Каролайн помисли, че я е измъкнал от рамото й.

— Не знам! Наистина! — извика тя.

Той я обърна грубо.

— Но знаеш къде е сега?

Тя поклати глава.

— Затова пък аз зная.

— Така ли? — задавено попита тя.

Той свъси поглед и кимна.

— Представи си удивлението ми, когато го забелязах тази вечер и то твърде далеч от дома.

— Не разбирам за какво говориш.

Оливър я бутна към пътеката.

— Скоро ще разбереш.

Задърпа я след себе си, докато не стигнаха до неголяма двуколка, която стоеше на черния път. Коня кротко пасеше трева и Оливър злобно го ритна.

— Оливър! — строго каза Каролайн. — Сигурна съм, че няма нужда да проявяваш насилие над животното.

— Млъкни! — Опря я на двуколката и ловко завърза ръцете й с въже.

Каролайн с огорчение забеляза, че умее да връзва възли не по-зле от Блейк. Щеше да й провърви, ако ръцете й не се протриеха.

— Къде възнамеряваш да ме отведеш? — попита тя.

— На среща с любимия ти съпруг.

— Вече ти казах, че не зная къде е.

— А аз ти казах, че зная.

Тя зяпна насреща му, но й ставаше все по-трудно да играе.

— Къде е все пак?

Той натика Каролайн в двуколката, седна до нея и дръпна поводите.

— Мистър Рейвънскрофт точно в това време се любува на прилива на Английския канал. В ръцете си държи малък бинокъл, придружава го маркиза на Ривърдейл и още двама мъже, които не познавам.

— Може би отиват на научна експедиция. Съпругът ми е страстен естественик.

— Не ми говори подобни дивотии. Той наблюдава с бинокъла си моите хора.

— Твоите хора? — като ехо повтори Каролайн.

— Ти си мислеше, че съм просто един глупак, който се надява да се добере до парите ти?

— Да — неволно произнесе тя.

— Аз наистина имах определени планове за твоето състояние и не си мисли, че съм ти простил за предателството, но сега целта ми е много по-висока.

— Какво имаш предвид?

— Ха! Все едно бих ти казал!

Каретата с бясна скорост сви по друг път.

— Така или иначе, ще узная съвсем скоро, Оливър, ако продължиш да ме отвличаш с тази скорост.

Той я изгледа преценяващо.

— Следи пътя! — извика тя, когато едва не се врязаха в едно дърво.

Оливър дръпна силно поводите и коня, вече раздразнен от предишния удар, изцвили и се изправи на задните си крака.

Каролайн от изненада полетя напред.

— Ще повърна — проговори тя.

— Не си мисли, че ще чистя след теб — сопна се Оливър и удари коня с камшика.

— Престани да мъчиш животното!

Той се обърна към нея и очите му проблеснаха враждебно.

— Да ти напомням ли, че ти си вързана, а не аз?

— И какво означава това?

— Че аз давам заповедите.

— В такъв случай не се учудвай, ако бедното създание те срита, когато не гледаш.

— Не ми казвай как да се държа с коня си! — изрева Оливър и отново удари с камшика животното. Двуколката бавно затрополи по пътя и чак тогава Каролайн си позволи да каже:

— Започна да ми разказваш за работата си.

— Не — сряза я той. — Не съм. И млъкни!

Тя затвори уста. Оливър нямаше да й каже нищо повече и щеше да е най-добре, докато пътуваха да състави план. Движеха се паралелно по крайбрежието, право към Прюит Хол и към залива, за който пишеше в бележките му. Същия залив, в който се криеха и чакаха Блейк и Джеймс. Мили боже, те бяха в капан.

 

 

Нещо не беше наред. Блейк го чувстваше с костите си.

— Къде е Оливър? — прошепна той.

Джеймс поклати глава и извади часовника си.

— Не знам. Лодката пристигна преди час и Прюит отдавна трябваше да е отишъл на плажа.

Блейк изруга.

— Каролайн спомена, че е много точен.

— Може да е усетил, че го следим.

— Невъзможно. — Блейк вдигна бинокъла към очите си и го насочи към плажната ивица. Малката лодка бе пуснала котва на двадесет метра от брега. В нея седяха двама мъже. Единия държеше часовник и постоянно го поглеждаше.

Джеймс протегна ръка и Блейк му подаде бинокъла.

— Нещо се е случило — каза Блейк. — Оливър не би могъл да ни разкрие.

Приятелят му мълчаливо кимна и продължи да наблюдава околността.

— Ако е жив, непременно ще дойде тук. Залогът е твърде голям.

— А къде, по дяволите, са съучастниците му. Трябваше да са четирима.

Джеймс вдигна рамене.

— Може би очакват сигнал от Прюит? Може би… Почакай!

— Какво?

— Някой се приближава по пътя.

— Кой? — Блейк се опита да измъкне бинокъла, но Джеймс успя да го задържи. — Това е Прюит — каза той. — И с него има някаква жена.

— Карлота де Леон? — предположи Блейк.

Джеймс бавно отпусна бинокъла. Лицето му беше побеляло.

— Не — прошепна. — Това е Каролайн.