Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (20)

Глава 20

„Без-ме-те-жен (прилагателно име) — спокоен, тих, мирен.

Не си спомням онези дни като съвсем безметежни.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Каролайн седеше на брега, загледана в небето. Точно както бе казал Блейк, нямаше звезди и се виждаха очертанията единствено на бледата луна. Тя обви ръце около колената си, за да се предпази от хладния бриз. Обувките й лежаха наблизо.

— Няма значение — мърмореше си и ровеше с крака из пясъка. — Няма никакво значение.

— Кое няма значение?

Тя вдигна глава. Блейк.

— Как дойде, без да те усетя?

Той посочи зад себе си.

— Има и друг път на около петдесет ярда оттук.

— О, ако си дошъл да видиш как съм, уверявам те, чувствам се чудесно. Можеш да се върнеш в къщата.

— Каролайн… — Той прочисти гърлото си. — Има някои неща, които искам да ти кажа.

Тя извърна глава.

— Не ми дължиш обяснения.

Той седна до нея и несъзнателно зае същата поза. Подпря брадичка на колената си и каза:

— Имаше причина, заради която се заклех да не се женя.

— Не искам да зная.

— Няма значение, имам нужда да го кажа.

Тя не отвърна нищо и той продължи.

— Когато Мирабел умря… — Гласът му пресекна.

— Не е нужно да го правиш — бързо каза тя. — Моля те.

Той не й обърна внимание.

— Когато тя почина, помислих… почувствах… Боже, трудно ми е да го изразя с думи. — Той издиша. — Нещо в мен умря. Това е единственият начин, по който мога да го опиша.

Каролайн преглътна и едва устоя на желанието да го утеши и да обвие ръце около рамената му.

— Не аз съм човека, от когото имаш нужда.

— Зная — каза горчиво тя. — Все пак не мога да си съпернича с мъртва жена.

— Заклех се никога да не се женя. Аз…

— Не съм го искала от теб. Аз може… Няма значение.

— Ти може… какво?

Каролайн поклати глава. Нямаше желание да му казва, че може би си е мечтала за това.

— Моля те, продължи — с леко разсеян глас каза тя.

Той кимна, макар да личеше, че все още е любопитен какво е имала предвид.

— Винаги съм си казвал, че не мога да се оженя от уважение към паметта на Мирабел. И наистина вярвах в това. Но тази нощ осъзнах, че това се е променило.

Тя се обърна към него, а в очите й се четяха хиляди въпроси.

— Мирабел е мъртва — продължи с празен глас. — Знам го. Не мога да я съживя. Никога не съм си мислил, че мога. Просто…

— Просто какво, Блейк? — настоя тя с нисък, напрегнат глас. — Моля те, кажи ми. Помогни ми да разбера.

— Не искам да я предам сега, когато е мъртва, така както го направих, когато беше жива.

— О, Блейк. Никога не си предавал никого. — Тя го докосна по ръката. — Някой ден ще го разбереш.

— Знам. — Той затвори очи за момент. — Винаги съм го знаел, дълбоко в себе си. Тя беше толкова упорита. Нямаше как да я спра.

— Тогава защо не си позволяваш да бъдеш щастлив?

— Вече не става въпрос за Мирабел. А за мен.

— Не разбирам.

— Някъде по пътя загубих нещо от себе си. Не знам дали е било заради болката или горчивината, но загубих душата си.

— Това не е истина. Познавам те по-добре отколкото мислиш.

— Каролайн, не чувствам нищо! — избухна той. — Нищо дълбоко и смислено поне. Не виждаш ли, че съм мъртъв вътрешно?

Тя поклати глава.

— Не говори така. Това не е истина.

Той я хвана настойчиво за рамото.

— Вярно е. А ти заслужаваш много повече отколкото мога да ти дам.

Тя се вгледа в ръката му.

— Не знаеш какво говориш — прошепна.

— Дявол да го вземе! — Той се отдръпна от нея и се изправи. След кратко мълчание, произнесе: — Джеймс каза, че ще се ожени за теб.

— Разбира се.

— Само това ли ще кажеш?

Тя нетърпеливо въздъхна.

— А какво искаш да ти кажа, Блейк? Кажи ми и ще ти го кажа. Но не знам какво искаш. Как бих могла да реша, след като и аз не знам какво искам. — Тя зарови лице в коленете си. Това беше лъжа. Знаеше какво желае, а той стоеше до нея и й казваше да се омъжи за друг мъж.

Не беше изненадана, но не очакваше да я заболи толкова.

— Той ще се грижи за теб — тихо каза Блейк.

— Сигурна съм.

— Ще приемеш ли?

Тя го погледна остро.

— Интересува ли те?

— Как може да ме питаш?

— Нали каза, че не чувстваш нищо. И не те грижа за нищо.

— Каролайн, тревожа се за бъдещето ти. Просто не мога да бъда твой съпруг.

— Това е само извинение. — Тя се изправи. — Ти си истински страхливец, Блейк Рейвънскрофт.

Понечи да се отдалечи, но краката й потъваха в пясъка и той бързо я настигна.

— Не ме докосвай! — извика тя, когато той я хвана за ръката. — Остави ме на мира!

Той не я пусна.

— Искам да приемеш предложението на Ривърдейл.

— Нямаш никакво право да ми казваш какво да правя.

— Знам. Но искам да го направиш.

Каролайн отпусна глава. Не можеше да си поеме дъх, дишаше тежко. Затвори очи за момент, за да се успокои.

— Махай се — успя да каже.

— Не и докато не чуя, че ще се омъжиш за Ривърдейл.

— Не! — проплака тя. — Не! Няма да се омъжа за него. Не го обичам, той не ме обича и това е последното, което искам.

Блейк стегна хватката около ръката й.

— Каролайн, чуй ме. Ривърдейл ще…

— Не! — Яростта и разбитото сърце й дадоха сили да издърпа ръката си и да се втурне край брега. Продължи да тича, докато дробовете й започнаха да горят, а очите й се изпълниха с толкова сълзи, че не можеше да вижда. Тича, докато болката в тялото й най-накрая засенчи тази в сърцето.

Запрепъва се по пясъка, като се опитваше да не обръща внимание на звука от приближаващите стъпки на Блейк. След това тялото му се блъсна в нейното с изненадваща сила и двамата паднаха на земята. Каролайн се приземи хлипайки на гърба си, а тялото на Блейк интимно покри нейното.

— Каролайн — изрече той задъхано.

Тя се втренчи в него, а очите й диво търсеха по лицето му някакъв знак, че я обича. След това се протегна, сграбчи тила му и го придърпа надолу към себе си, за да го целуне с цялата любов и отчаяние, които се таяха в сърцето й.

Блейк се опита да й устои. Не можеше да я има и го знаеше. Тя щеше да се омъжи за най-добрия му приятел. Само че устните й бяха сладки и мамещи, а тялото, притиснато до неговото, палеше огньове в кръвта му.

Прошепна името му отново и отново, като заклинание. Опита да бъде благороден и да я отблъсне, но не бе достатъчно силен да каже „не“, когато езикът й бе върху устните му, а голите й крака — увити около глезените му.

Ръцете му бързо и трескаво, за по-малко от десет секунди, съблякоха роклята й. Разстла я под нея, за да я предпази от пясъка, но това бе последната му разумна мисъл, преди да бъде завладян от нуждата да я притежава.

— Ще те имам — закле се и прокара пръсти от глезените до бедрата й. — Ще те имам — обеща тържествено, дръпна ризата й и постави ръка върху сърцето й. — Ще те имам — простена точно преди устните му да се сключат около зърното й.

Единственото, което тя отвърна бе:

— Да.

И сърцето на Блейк полетя.

Каролайн изви гръб и лек вик от желание изскочи от устните й. Като че ли на мястото на всеки копнеж, който той утоляваше, събуждаше два нови и хвърляше тялото й в океан от страст.

Не бе сигурна какво да прави, но знаеше, че иска да усети кожата му до своята, затова вдигна ръце към копчетата на ризата му. Движенията й бяха треперливи и несръчни и Блейк бързо я отблъсна и разкъса дрехата с див вик.

Само секунда по-късно се озова отново върху нея, а топлината на гърдите му я изгаряше. Устата му се спусна към нейната и я погълна цялата.

Тя простена срещу устните му, впи ръце в гърба му и ги плъзна към колана на панталоните му. Спря, за да събере смелост, след това пъхна един пръст вътре и докосна гладката кожа на задните му части.

Устните на Блейк се плъзнаха по бузата към ухото й и той прошепна:

— Искам да те почувствам. — Дъхът му бе влажен и горещ и толкова възбуждащ. Тя усещаше всяка от думите му дори по-силно, отколкото ги чуваше.

— И аз искам да те почувствам — промълви тя.

— О, и това ще се случи. Уверявам те. — Отдръпна се от нея колкото да се освободи от останалите си дрехи и отново я прегърна, а голата му кожа сякаш прогаряше цялото й тяло.

Вълните се разбиваха в брега, а студената вода гъделичкаше голите й крака. Каролайн потръпна, но това движение само я накара да се отърка още по-интимно в Блейк и го чу да простенва от желание.

— Ще те докосна — прошепна той възбудено.

Тя знаеше какво има предвид, но въпреки това се шокира, когато помилва с пръсти най-интимното й място. Замръзна, но се отпусна, когато устните му се притиснаха към ухото й с едно:

— Шшш.

Един пръст се плъзна в нея и тя ахна от удоволствие.

— И аз искам да те докосна — каза му.

Той задъхано издиша.

— Това вероятно ще ме убие.

Погледът й потърси лицето му.

— Толкова силно те желая — опита се да обясни той. — Почти ще експлодирам от желание и не мога…

— Шшш. — Беше неин ред да го успокои като нежно докосна с пръст устните му. — Само ми покажи. Покажи ми всичко. Искам да ти доставя удоволствие.

Дрезгав звук излезе от дълбините на гърлото му, докато разтваряше краката й. Докосна я само с върха на мъжествеността си и почти потрепери от удоволствието. Тя беше гореща и изпълнена с желание и той знаеше, че го желае — него, наранената му душа и всичко останало.

— О, Каролайн. Ще направя така, че да ти е хубаво — закле се. — Ще ти доставя радост. Обещавам.

— Вече го направи — меко каза тя и ахна, когато той започна да навлиза в нея.

Взе я бавно, даде време на тялото й да свикне с размера и силата му. Толкова бе трудно да се въздържа, когато всяка частица на съществото му копнееше да се забие в нея и да я направи своя. Нещо много примитивно се бе събудило в него и искаше не просто да я люби — искаше да я вкуси, да я притежава, да й достави такова удоволствие, че никога да не помисли дори да се отдаде на друг.

Но се въздържа, напрегна се до крайност, за да остане нежен. Тя не бе готова за дивото му желание. Нямаше да го разбере. А него го беше грижа твърде много, за да си позволи да я уплаши.

Беше го грижа.

Откритието бе зашеметяващо и цялото му тяло замръзна.

— Блейк?

Знаеше, че я харесва, знаеше, че я желае, но едва в този момент на интимност бе осъзнал, че чувствата му са много по-силни. Бе смятал, че вече не е способен на дълбоки емоции, но тази жена го докосна и…

— Блейк?

Той сведе поглед.

— Нещо не е наред ли?

— Не — каза леко учуден. — Не. Всъщност мисля, че вече всичко е наред.

Едва доловима усмивка се появи на устните й.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти кажа по-късно — й отвърна, разтревожен, че това вълшебно усещане може да изчезне, ако го изследва по-внимателно. — Но засега…

Направи още един тласък. Каролайн ахна.

— Нараних ли те? — попита.

— Не. Просто се чувствам толкова… е, толкова изпълнена някак си.

Блейк се разсмя.

— Дори не съм стигнал до средата на пътя — изрече с усмивка.

Устата й зяпна.

— Така ли?

— Така — тържествено отговори той. — Макар че това — отново навлезе напред и движението достави неизмерима наслада и на двама им — ни приближава малко повече.

Тя преглътна.

— По-близо? Не до края?

Той бавно се усмихна и поклати глава.

— Разбира се, ако направя така… — леко тласна с бедра — почти ще стигна.

— Но ти… Аз още ли съм…

— … девствена? — довърши вместо нея. — Технически, предполагам, да, но що се отнася до мен, ти си моя.

Каролайн преглътна и премигна, за да възпре сълзите, но едва успяваше да сдържи емоциите си. Невероятно какво можеше да й причини едно простичко изречение. Ти си моя. О, как й се искаше да бе вярно. Завинаги.

— Направи ме своя — прошепна. — По всеки възможен начин.

Можеше да види по лицето му какво му струва въздържането. Нощният въздух бе хладен, но веждите на Блейк бяха плувнали в пот, а мускулите по врата му силно изпъкваха.

— Не искам да те нараня — изрече напрегнато.

— Няма.

В този момент сякаш се изчерпаха и последните му резерви от самообладание и с дрезгав вик тласна напред и напълно се потопи в нея.

— Мили боже — задавено изрече той. — Каролайн.

Тя не можа да се пребори с абсурдното желание да се засмее.

— О, Блейк — ахна. — Вече разбирам разликата.

— Така ли?

— И още ли има?

Той кимна.

— Само почакай и ще видиш.

И започна да се движи.

 

 

По-късно Каролайн не можеше да определи коя част й бе харесала най-много. Дали чувството за завършеност, когато се бяха съединили в едно? Или примитивния ритъм, в който тялото й се движеше? Определено не можеше да забрави експлозията, която бе почувствала, последвана от страстния вик на Блейк, щом изля семето си в нея.

Но сега, докато лежеше в прегръдките му, а морския бриз галеше телата им, тя си помисли, че това е най-хубавото. Беше толкова топъл, толкова близо, и тя слушаше как сърцето му бавно се връща към нормалния ритъм. Можеше да помирише солта по кожата му и да усети страстта във въздуха. Всичко беше толкова съвършено, сякаш през целия си живот бе чакала точно този момент.

Но наред с щастието, изпитваше и страх. Какво щеше да стане сега? Това означаваше ли, че иска да се ожени за нея? И ако е така, дали нямаше да е защото смяташе, че така е редно? А ако бе така, трябваше ли да я е грижа?

Е, разбира се, че я беше грижа. Искаше да я обича също толкова силно, колкото и тя него. Но може би, той щеше да се научи да я обича, ако се оженеха. Щеше да е нещастна със съпруг, който не изпитва чувства към нея, но щеше да е още по-нещастна без Блейк. Налагаше се да затвори очи, да скочи в неизвестното и да се надява на най-доброто.

Или може би, намръщи се тя, беше добре да си спомни, че той не й бе казал и две думи откакто бяха правили любов и въобще не бе споменавал нищо за брак.

— Защо си толкова сериозна? — попита Блейк и небрежно я погали по косата.

Тя поклати глава.

— Нищо. Просто се замислих.

— За мен, предполагам — каза тихо, — и намеренията ми?

Тя се отдръпна назад ужасена.

— Никога не би ми хрумнало да те манипулирам в…

— Шшш. Знам го.

— Наистина ли?

— Ще се оженим веднага щом получа разрешение.

Сърцето й подскочи.

— Сигурен ли си?

— Що за въпрос е това?

— Глупав — промълви тя. Не бе ли решила току-що, че не се интересува дали той ще се ожени за нея, само защото бе правилно?

Не, не беше така. Интересуваше я. Но пак щеше да се ожени за него.

— Каролайн? — По гласа му личеше, че се забавлява.

— Да?

— Ще ми отговориш ли?

Тя примигна.

— Попита ли ме нещо?

— Попитах те дали… — Той млъкна. — Не, всъщност, не съм те питал.

И преди Каролайн да осъзнае какво става, той се превъртя и застана на едно коляно.

— Каролайн Трент, бъдеща Рейвънскрофт, ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

Ако очите й не бяха пълни със сълзи, тя може би щеше да се разсмее задето й предлага чисто гол.

— Да — каза и кимна бързо. — Да, да, да!

Той приближи дланта й до устните си и я целуна.

— Добре.

Каролайн затвори очи за няколко секунди. Искаше да притъпи всичките си сетива, за да заключи момента в паметта си. Не искаше гледката, ароматите или докосването, да я разсеят от радостта в сърцето й.

— Каролайн?

— Шшш. — Махна с ръка и след няколко секунди отвори очи. — Готово. Какво щеше да казваш?

Той я погледна любопитно.

— Какво беше всичко това?

— Нищо… О, виж! — Тя посочи към небето.

— Какво? — Очите му проследиха ръката й.

— Разсъмва се. Звездите избледняват.

— Точно така — усмихна се той. — Но ти знаеше, че са там през цялото време.

Каролайн обви ръка около неговата.

— Да — съгласи се тя. — Там бяха.

 

 

Половин час по-късно, вече облечени, те опитваха да се вмъкнат в къщата възможно най-тихо.

Джеймс обаче ги чакаше в коридора.

— Казах ти да използваме страничното стълбище — промърмори Каролайн.

— Предполагам, че се прибирате? — каза меко Джеймс. — Пъруик искаше да заключи входната врата, но не бях сигурен дали имаш ключ.

— Решихме да се оженим — съобщи Блейк.

Джеймс само повдигна вежда и измърмори:

— И аз така си помислих.