Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (18)

Глава 18

„А-рис-то-ло-ги-я (съществително име) — изкуството или «наука» как да се храниш.

Аристологията е изключително подценявана в изследователските среди.“

Из личния речник на Каролайн Трент

За миг настъпи гробна тишина, последвана от нервно бърборене, толкова силно и шумно, че Пъруик любопитно надникна да види какво се случва. Направи го под претекст, че ще прибира подноса с чая и бисквитите, но Блейк буквално го изтръгна от ръцете му и го избута обратно през вратата.

Ако Пенелъпи бе забелязала, че маркиза на Ривърдейл фамилиарно нарече мис Дент с малкото й име, не го показа, а вместо това изкоментира, колко е учудена, че двамата въобще се познават.

Каролайн шумно заобяснява, колко отдавна Сидуел се познават с Дент, а Джеймс усърдно се съгласяваше с всичко, което кажеше.

Единственият, който не допринасяше за общата врява, беше Блейк, макар че той пък издаваше сравнително силно ръмжене. Не знаеше кое бе по-лошо: фактът, че Джеймс се бе върнал и едва не провали прикритието на Каролайн или горящия сватовнически поглед в очите на сестра му. Сега, когато бе открила, че семейството на Каролайн е донякъде свързано с това на маркиза, явно бе решила, че от нея ще излезе чудесна съпруга за Рейвънскрофт.

Или това, помисли си мрачно, или бе решила да съсредоточи усилията си да ожени Каролайн и Джеймс.

Като цяло, реши Блейк, се заформяше истинско бедствие. Погледът му бавно се зарея из стаята, обхождайки Пенелъпи, Джеймс и Каролайн и единственото нещо, което го възпираше от насилие, бе факта, че не можеше да реши кого да удуши пръв.

— Мина толкова време, Каролайн — каза Джеймс, като очевидно се забавляваше. — Почти пет години, мисля. Много сте се променила от последния път, когато се видяхме.

— Наистина ли? — попита Пенелъпи. — И как?

Хванат на тясно, той се замисли за момент и каза:

— Ами, косата й е по-дълга и…

— Наистина ли? — каза Пенелъпи отново. — Интересно. Трябва да сте имала невероятна прическа, Каролайн, защото и сега не е много дълга.

— Случи се един инцидент — импровизира Каролайн — и трябваше да я отрежем къса.

Блейк прехапа устни, за да не попита за „инцидента“.

— О, да, спомням си — каза с ентусиазъм Джеймс. — Беше свързано с мед и птичката на брат ви.

Каролайн се задави с чая си и бързо скри устата си със салфетка, за да не изпръска Блейк.

— Мислех, че нямате братя или сестри — произнесе Пенелъпи и вдигна вежда.

Каролайн избърса устните си, потисна нервния си смях и каза:

— Всъщност беше птичката на братовчед ми.

— Вярно. — Джеймс се плесна по челото. — Колко глупаво от моя страна. Как му беше името?

— Пърси.

— Добрият стар Пърси. Как е той напоследък?

Тя се усмихна.

— Същия си е, за съжаление. Старая се да го отбягвам.

— Това е мъдро от ваша страна — съгласи се Джеймс. — Спомням си, че беше злобен и винаги се заяждаше с косите на хората и други такива неща.

— Ривърдейл! — каза неодобрително Пенелъпи. — Говориш за роднина на мис Дент.

— О, нямам нищо против — увери я Каролайн. — Ще ми се да не познавах Пърси.

Пенелъпи поклати объркано глава и погледна обвинително към брат си.

— Не мога да повярвам, задето не си ми казал, че скъпата Каролайн е приятелка с Ривърдейл.

Той сви рамене и си наложи да отпусне стиснатите си юмруци.

— Не знаех.

Пъруик влетя в стаята и с нетипична за него пъргавина започна да разтребва останките от късния чай.

— Не! — възкликнаха Блейк, Пенелъпи и Каролайн едновременно.

Джеймс ги погледна с интерес и недоумение.

— Пропускам ли нещо?

— Ние просто… — каза Пенелъпи.

— … сме малко… — допълни Каролайн.

— … гладни — довърши Блейк.

Джеймс примигна.

— Очевидно.

— Ще останете ли с нас, милорд? — прекъсна неловкото мълчание Пенелъпи.

— Надявах се да го направя. Разбира се, ако има свободна стая за мен. — Той погледна към Каролайн. — Не знаех, че мис Дент ви гостува.

Пенелъпи сбърчи вежди.

— Сигурно осъзнаваш, че тя е само на посещение. Все пак живее на около миля оттук.

— Татко купи лятна къща близо до Бърнмаут едва миналата есен — избърбори Каролайн. — Страхувам се, че все още не сме информирали всички за пристигането си.

— Хмм — отново се намръщи Пенелъпи. — Останах с впечатление, че от доста време сте в Бърнмаут.

Каролайн се усмихна едва-едва.

— Посещавахме го доста често.

— Да — каза Блейк, като реши, че е крайно време да спаси ситуацията, макар че беше бесен и на Джеймс, и на Каролайн, — не споменахте ли, че баща ви е наемал къщата от години за сезона, преди да я купи?

— Точно така — кимна Каролайн.

Блейк й отправи най-арогантната си усмивка.

— Притежавам забележителна памет.

— О, не се и съмнявам.

Последва поредното неловко мълчание, след което Каролайн стана.

— Ще е най-добре да се прибирам. Става късно и… мисля, че готвачката приготвя нещо специално за вечеря.

— Късметлийка — промърмори Пенелъпи.

— Моля?

— О, нищо — бързо каза Пенелъпи, като поглеждаше многозначително Блейк и Джеймс, — сигурна съм, че един от джентълмените с удоволствие ще те изпрати.

— Не е нужно. Пътят е кратък.

Джеймс скочи на крака.

— Глупости! Ще ми е приятно да се поразходя с вас. Сигурен съм, че имаме много да наваксаме.

— Да — съгласи се Каролайн, — вероятно повече отколкото си представяте.

В момента, в който входната врата се затвори след тях, тя се обърна към Джеймс и попита:

— Имате ли нещо за ядене в каретата?

— Малко сирене и парче хляб, които донесох от хана, защо?

Но Каролайн вече влизаше вътре.

— Къде е? — попита тя, като подаде глава обратно.

— Мили боже, жено, не са ли ви хранили?

— Не много, но Пенелъпи и Блейк са още по-зле, макар че на него не му съчувствам особено…

Джеймс влезе в каретата и измъкна комат хляб от торбичка на седалката.

— Какво, по дяволите, става?

— Мммбл ннн мънчкл.

— Моля?

Тя преглътна.

— Ще ви кажа след минута. Имате ли нещо за пиене?

Той извади едно шишенце от джоба си.

— Само малко бренди, но не мисля, че то…

Но тя вече го беше грабнала и отпиваше. Джеймс търпеливо наблюдаваше как се закашля, потрепери, изплю и каза:

— Исках да кажа, че едва ли брендито ще ви свърши работа.

— Глупости — заяви тя. — Всяка течност би свършила работа.

Той си взе шишенцето обратно и попита:

— Сега ми разкажете защо вие тримата сте толкова гладни. И защо, по дяволите, Пенелъпи е тук? Ще развали цялата мисия.

— Значи сте получил разрешение от Лондон да осъществите плана си?

— Няма да отговоря на нито един от въпросите ви, докато вие не отговорите на моите?

Тя сви рамене.

— Тогава да се престорим, че се разхождаме. Страхувам се, че разговора може да отнеме доста време.

— Да се престорим, че се разхождаме?

— Определено не ни трябва цял час, за да ме изпратите до банята на Блейк.

Джеймс зяпна.

— Какво?

Тя въздъхна.

— Кратката или дългата версия искате?

— След като очевидно ще ми трябва час, за да ви изпратя до банята на Рейвънскрофт, по-добре дългата. А и предполагам, че ще е по-интересна.

Тя скочи от каретата, гризейки сиренето, което беше намерила с хляба.

— Нямате си и представа.

 

 

Два часа по-късно, Блейк беше много раздразнен.

Направо побеснял, всъщност. Джеймс и Каролайн ги нямаше от доста време — много повече, отколкото би им отнело да стигнат до банята. Той изруга. Дори мислите му звучаха объркано. Все пак, на Джеймс му трябваше само час, за да изимитира, че е изпратил Каролайн вкъщи. Не че някой, включително и Каролайн, знаеха къде точно е нейният „дом“, но никога не му бе отнемало повече от час да я доведе за чая.

Прекара толкова време в крачене напред-назад из банята, че Пенелъпи навярно си бе помислила, че има стомашно разстройство.

И тъкмо когато седна на ръба на умивалника, чу смях и стъпки откъм стълбите. Веднага скочи, сви устни в мрачна линия и скръсти ръце.

Секунда по-късно вратата се отвори и Каролайн и Джеймс буквално влетяха вътре, като се смееха толкова силно, че едва стояха на крака.

— Къде, по дяволите, бяхте? — попита Блейк.

Те изглежда опитаха да му отговорят, но заради смеха им той не разбра нито дума.

— И за какво, по дяволите, се смеете?

— Рейвънскрофт, правил си много странни неща в живота си — пое си дъх Джеймс, но това — махна с ръка из помещението, — това е несравнимо.

Блейк го изгледа намръщено.

— Макар че — обърна се Джеймс към Каролайн — сте свършила прекрасна работа, за да превърнете това място в дом. Леглото изглежда хубаво.

Каролайн погледна към спретнатата купчинка завивки и възглавници, които бе подредила на пода.

— Благодаря ви. Правя каквото мога, предвид обстоятелствата. — Тя се захили отново.

— Къде бяхте? — повтори Блейк.

— Но ще ми трябват още няколко свещи — каза тя на Джеймс.

— Да, сигурно става доста тъмно тук — отвърна той. — Този прозорец е забележително малък.

— Къде бяхте? — изрева Блейк.

Каролайн и Джеймс го погледнаха напълно стъписани.

— На нас ли говореше? — попита Джеймс.

— Съжалявам — каза в същото време Каролайн.

— Къде — процеди Блейк през стиснатите си зъби — бяхте?

Те се спогледаха и свиха рамене.

— Не знам — отговори му Джеймс.

— Тук и там — допълни Каролайн.

— Цели два часа?

— Трябваше да го осведомя за всички детайли — отвърна тя. — Все пак не искаш да каже нещо глупаво пред Пенелъпи, нали?

— Щях да му предам всичко важно за петнадесет минути — изръмжа Блейк.

— Сигурен съм — вметна Джеймс, — но едва ли щеше да го разкажеш толкова забавно.

— Е, Пенелъпи те търсеше — каза Блейк. — Иска да организира прием в твоя чест, Ривърдейл.

— Но аз мислех, че си тръгва след два дни — промълви Каролайн.

— Така беше — сопна се той. — Но сега, след като скъпия ни приятел Джеймс е тук, тя е решила да удължи престоя си. Все пак не всеки ден имаме за гост маркиз.

— Тя е омъжена за проклет граф — удиви се Джеймс. — Какво значение има за нея?

— Няма — отвърна Блейк. — Просто иска да ни ожени всичките.

— За кого?

— Най-вече един за друг.

— И тримата? — Каролайн ги изгледа с недоумение. — Това въобще законно ли е?

Джеймс се разсмя, а Блейк само я погледна с най-мрачния си поглед, преди да каже:

— Трябва да се отървем от нея.

— Отказвам да направя каквото и да е на сестра ти — скръсти ръце Каролайн. — Тя е мил и нежен човек.

— Ха! — излая Блейк. — Нежна, друг път. Тя е най-своенравната и любопитна жена, която познавам, освен теб може би.

Каролайн се изплези.

Блейк не й обърна внимание.

— Трябва да намерим начин да я върнем в Лондон.

— Сигурно ще е лесно да фалшифицираме бележка от съпруга й — предложи Джеймс.

Блейк поклати глава.

— Не толкова лесно, колкото мислиш. Той е на Карибите.

Сърцето на Каролайн заби по-силно. Той веднъж бе сравнил очите й с цвета на водата в тропиците. Беше спомен, който щеше да пази цял живот, тъй като бе очевидно, че няма да са заедно.

— Ами тогава — каза Джеймс, — може би бележка от слугите или иконома? Например, че къщата е изгоряла.

— Това е твърде жестоко — вметна Каролайн. — Тя ще се поболее от тревога.

— В това е въпроса — каза Блейк, — трябва да е достатъчно разтревожена, за да си тръгне.

— Не може ли да е наводнение? — попита Каролайн. — Не е толкова ужасно колкото пожар.

— Така и така сме на тази тема, защо не нашествие на гризачи? — предложи Джеймс.

— Но тогава тя никога няма да си тръгне! — възкликна Каролайн. — Кой би се прибрал при плъхове?

— Много мои познати жени биха — каза сухо Блейк.

— Това е ужасно!

— Но е истина — съгласи се Джеймс.

Никой не каза нищо известно време, след което Каролайн предложи:

— Предполагам, че можем да продължим както досега. Не е толкова ужасно да живея в банята, откакто Блейк ми носи книги. Макар че би било добре да установим нови правила за хранене.

— Може ли да ти припомня — каза Блейк, — че след две седмици Ривърдейл и аз ще атакуваме Прюит.

— Атака? — възкликна Каролайн ужасена.

— Атака, арест — махна с ръка Джеймс, — всичко се свежда до едно и също.

— Какъвто и да е случая — каза шумно Блейк, за да привлече вниманието им, — последното, което ни трябва, е присъствието на сестра ми. — Той се обърна към Каролайн. — Не ме интересува дали ще прекараш следващите две седмици вързана за умивалника, но…

— Колко си гостоприемен — промърмори тя.

Той не й обърна внимание.

— Проклет да съм, ако Прюит ми се изплъзне, заради глупавото желание на сестра ми, да ме види женен!

— Не ми се иска да постъпим зле с Пенелъпи — каза Каролайн, — но съм сигурна, че тримата ще успеем да измислим приемлив план.

— Имам чувството, че определенията ни за „приемлив“ са много различни — отбеляза Блейк.

Каролайн се намръщи, след което се обърна към маркиза:

— Какво мислите, Джеймс?

Той сви рамене, като изглеждаше по заинтересован от начина, по който Блейк ги гледаше, отколкото от това, което казваше.

Точно тогава някой почука на вратата.

Те замръзнаха.

— Блейк! Блейк! С кого говориш?

Пенелъпи!

Блейк нервно размаха ръце към страничното стълбище, където Джеймс избута Каролайн. Веднага щом вратата се затвори зад нея, отвори тази на банята и каза сладникаво:

— Да?

Сестра му надникна, като очите й шареха из цялото помещение.

— Какво става?

Блейк примигна.

— Моля?

— С кого разговаряше?

Джеймс пристъпи, скрит досега зад един параван.

— С мен.

— Какво правиш тук? — зяпна Пенелъпи — Не знаех, че си се върнал.

Той се подпря на стената, сякаш беше най-естественото нещо на света да си седи в банята на Блейк.

— Върнах се преди около десет минути.

— Трябваше да обсъдим някои неща — добави Блейк.

— В банята?

— Връща ни спомените от Итън — каза Джеймс с чаровна усмивка.

— Наистина ли? — Пенелъпи не звучеше убедена.

— Там нямахме никаква възможност за уединение — каза Блейк. — Беше доста варварско.

Тя посочи към купчината завивки на пода.

— А тези неща какво правят тук?

— Какво? — попита Блейк, за да спечели време.

— Завивките.

Той примигна.

— Тези ли? Нямам представа.

— Имаш купчина чаршафи и възглавници на пода в банята и не знаеш защо?

— Може би Пъруик ги е оставил. Сигурно ги е събрал за пране.

Пенелъпи се намръщи.

— Блейк, ужасен лъжец си.

— Всъщност съм доста добър лъжец. Просто отдавна не съм практикувал.

— Значи признаваш, че лъжеш?

— Не си спомням, да съм признавал подобно нещо. — Той се обърна към Джеймс. — Нали така, Ривърдейл?

— Разбира се. Ти какво мислиш, Пенелъпи?

— Аз мисля — изръмжа тя, — че никой от двама ви няма да излезе оттук, докато не ми каже какво става.

Каролайн слушаше разговора от стълбището, с притаен дъх, докато Пенелъпи въртеше двамата мъже на шиш като опитен екзекутор.

Леко въздъхна и седна. Както се развиваха нещата, можеше да прекара часове тук. Пенелъпи не даваше знак, че се е изморила от разпита.

Време беше да погледне откъм светлата страна на нещата, макар че на стълбището беше тъмно като в рог. Може да бе хваната в капан в поредната странна ситуация, но поне не беше с омразните Прюит. Мили Боже, ако не беше избягала, самата тя щеше да е Прюит сега.

Каква ужасна мисъл.

Но това, което последва, бе още по-ужасно. Може би беше глътнала прах, докато сядаше, или пък просто боговете бяха срещу нея, но носът я загъделичка.

След което я засърбя.

Тя притисна с пръсти ноздрите си, но без успех. Гъделичкане, сърбеж, гъделичкане, сърбеж. А… А… Ааа… Апчих!

— Какво беше това? — попита Пенелъпи.

— Какво беше кое? — отвърна Блейк в мига, в който Джеймс започна да киха неудържимо.

— Спрете с тези глупости — сопна се Пенелъпи. — Чух жена да киха и я чух добре.

Джеймс започна да киха имитирайки жена.

— Спри! — нареди Пенелъпи и се спусна към вратата на стълбището.

Блейк и Джеймс се хвърлиха към нея, но закъсняха. Тя вече я бе отворила.

И там, на площадката, стоеше свита Каролайн и не спираше да киха.