Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (13)

Глава 13

„Тре-пе-ре-не (съществително име) — състояние на вълнение и възбуда; също на нерешителност и колебание.

Само една негова дума ме разтреперва цялата и кълна се, това никак не ми харесва.“

Из личния речник на Каролайн Трент.

Най-горещото желание на Каролайн бе да избягва срещите с Блейк в следващите петнадесет години, но с присъщия й късмет, още на следващата сутрин буквално се сблъска с него. И за беда сблъсъка включваше и около половин дузина книги, които в по-голямата си част се приземиха върху краката на Блейк и се разпиляха по пода.

Той простена от болка и на нея й се прииска да потъне в земята от срам, но успя да промърмори няколко извинения и да се отпусне на колене, за да събере книгите. Така поне той нямаше да види ярката червенина, която плъзна по лицето й.

— Мислех, че си се отказала от идеята да обърнеш библиотеката ми с главата надолу? — каза той. — Какво, по дяволите, правиш с тези книги в коридора?

Тя погледна право в ясните му сиви очи. Проклятие. Щом й бе съдено да го види тази сутрин, защо трябваше да е точно на четири крака?

— Не я обръщам с главата надолу — каза надменно, — нося тези книги в стаята си, за да чета.

— Всичките шест? — попита колебливо Блейк.

— Чета и пиша доста бързо.

— Въобще не се съмнявам…

Тя присви устни и понечи да му каже, че е взела толкова много, защото иска да остане в стаята си и да не го вижда повече, но си помисли, че така ще предизвика дълги препирни. А точно това искаше да избегне.

— Има ли нещо друго, което желаете, мистър Рейвънскрофт? — попита тя и се изчерви…

Снощи съвсем ясно й бе показал, какво точно желае.

Той махна с ръка, според нея, снизходително.

— Нищо — каза й. — Съвсем нищо. Щом искаш да четеш — моля. Прочети цялата проклета библиотека, ако това ще те държи далеч от неприятности.

Тя потисна още един отговор, но й ставаше все по-трудно да си държи устата затворена. Притисна книгите към гърдите си и попита:

— Маркиза станал ли е вече?

Блейк видимо помръкна, преди да отговори.

— Няма го.

— Няма ли го?

— Да, няма го. — И тогава, сякаш тя не можеше да схване значението на думата, добави: — Никакъв го няма.

— Но къде е отишъл?

— Предполагам, където и да е, стига да е по-далеч от нашата компания. Но в дадения случай, е заминал за Лондон.

— И ни е оставил сами? — шокирано възкликна тя.

— Съвсем сами — съгласи се Блейк и размаха лист хартия. — Искаш ли да прочетеш бележката му?

Тя кимна, взе я и зачете:

„Рейвънскрофт,

Отивам до Лондон, за да предупредя Мортън за плановете ни. Взех с мен копие от документите на Прюит. Осъзнавам, че те оставям сам с Каролайн, но честно казано, това не е по-неблагопристойно, отколкото ако живее с двама ни в Сийкрест Манър.

Освен това вие ме побърквате!

Ривърдейл“.

Каролайн внимателно го погледна.

— Ситуацията вероятно не ви харесва?

Блейк се замисли над думите й. Не, не му харесваше. Не му харесваше тя да живее под покрива му на една ръка разстояние. И не бе във възторг, че обекта на желанието му постоянно се изпречваше пред очите му. Джеймс естествено не беше от тези, които можеха да спасят репутацията на Каролайн, ако слухът за нейното пребиваване в Сийкрест Манър плъзнеше в обществото, но при всички случаи можеше да служи като буфер между двамата.

А сега помежду им стоеше само неговата съвест.

И тялото и съвестта му започнаха истинска борба. Блейк знаеше, че ако реши да я съблазни, тя не би могла да му устои. Беше само едно невинно момиче, което никой никога не бе целувал. И въобще нямаше да разбере, какво ще й се случи, ако пуснеше в ход целият си арсенал от обаяние.

Разбира се, не биваше да забравя за присъствието на Пъруик и мисис Микъл. Тези двамата се държаха с Каролайн като с родна дъщеря и Блейк не се съмняваше, че няма да пожалят живота си, за да защитят нейната чест.

Вгледа се в Каролайн, която също се бе замислила. Внезапно тя вирна брадичка и каза:

— Държим се като деца. — И преди Блейк да успее да кимне в съгласие, добави: — Маркиза ненапразно замина на стотици мили от нас, всъщност на какво разстояние е Лондон?

Той я изгледа с изумление. Това момиче имаше изключителния талант да представя най-сложните неща като съвсем прости.

— На около сто мили — отвърна.

— Наистина ли? Никога не съм била в Лондон. Яздила съм между Кент и Хемпшир с кратка почивка в Глостършир, но никога не съм била в Лондон.

— Каролайн, за какво говориш?

— За география. Старая се да бъда вежлива, а вие, между другото, не оценявате моите усилия.

Той въздъхна безнадеждно.

— Каролайн, предстои ни да живеем в една къща цели три седмици.

— Знам това много добре, мистър Рейвънскрофт.

— Трябва да положим всички усилия, за да излезем с достойнство от тази неудобна ситуация.

— Не намирам ситуацията за неудобна.

Блейк не можеше да не се съгласи с нея — спаси го единствено модерната кройка на панталоните му, скриващи това, което трябваше от очите на Каролайн. Но тъй като нямаше намерение да се поддава на желанието, й хвърли един надменен поглед и сурово попита:

— Наистина ли не разбираш?

— Ни най-малко — без да се смущава отвърна тя. — Според мен няма причина за неудобство, ако успеем да се избягваме един друг.

— И мислиш, че ще можем да се избягваме в продължение на три седмици?

— Значи маркизът няма да го има цели три седмици?

— От писмото му съдя, че не възнамерява да се връща скоро.

— Е, аз мисля, че ще успеем. Къщата е достатъчно голяма.

Той затвори очи. Целият Дорсет не бе достатъчно голям за това.

— Блейк? Блейк? Добре ли сте? Струва ми се, че почервеняхте.

— Добре съм — каза той.

— Наистина, имате невероятната способност да говорите удивително ясно, дори и през стиснати зъби. От друга страна, никак не изглеждате добре. Може би трябва да ви сложа в леглото.

Изведнъж стаята му се стори невероятно малка и гореща.

— Това е много лоша идея, Каролайн — изтърси той.

— Знам, знам. Мъжете са най-капризните пациенти. Представяте ли си, ако трябваше да раждате? Човешката раса никога не би оцеляла.

Той се завъртя кръгом.

— Отивам си в стаята.

— О, чудесно. Така и трябва. Ще се почувствате по-добре, след като си починете, сигурна съм.

Без да й отговаря Блейк просто тръгна към стълбите. Но когато стигна първото стъпало, осъзна, че тя го следва.

— Какво правиш тук? — сопна се той.

— Придружавам ви до стаята.

— Имаш ли някаква причина да го правиш?

— Интересувам се от здравето ви.

— Интересувай се някъде другаде.

— Това — заяви твърдо тя — е невъзможно.

— Каролайн — изръмжа Блейк и стисна зъби с такава сила, че тя се изплаши да не си строши челюстта, — лазиш ми по нервите. Ужасно много!

— Разбира се. Всеки би ви дразнил, когато сте в подобно състояние. Определено страдате от някаква болест.

Той прескочи две стъпала.

— Не съм болен.

Тя се втурна след него и прескочи едно стъпало.

— Как да не сте? Може би имате температура или възпалено гърло.

Блейк се обърна.

— Ще ти го кажа още веднъж: не съм болен.

— Не ме карайте да повтарям. Започваме да звучим съвсем детински. И ако не ми позволите да се погрижа за вас, само ще ви стане още по-зле.

Той усети как раздразнението му расте и достига неконтролируеми размери.

— Не съм болен.

Тя въздъхна с досада.

— Блейк…

Той я хвана за рамената и я вдигна, докато носовете им не се изравниха и тя не размаха крака безпомощно във въздуха.

— Нямам треска, нямам възпалено гърло и нямам нужда от грижите ти, дявол да го вземе. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Бихте ли ме пуснали?

— Добре. — Пусна я с учудваща нежност, после се обърна и продължи да върви по стълбите.

Каролайн обаче отново се втурна след него.

— Мислех, че искаше да ме избягваш — сопна й се отново и се обърна да я погледне, когато стигна площадката.

— Исках. Тоест, искам. Но вие сте болен и…

— Не съм болен! — изкрещя той.

Тя не каза нищо, но беше очевидно, че не му вярва.

Блейк сложи ръце на кръста си и се наведе толкова близо, че носовете им едва не се докоснаха.

— Ще го кажа бавно, така че и ти да го разбереш. Отивам си в стаята, веднага. Не ме следвай.

Тя не го послуша.

— Боже господи, жено! — избухна той, две секунди по-късно, когато се сблъскаха в коридора. — Защо ти е толкова дебела главата? Ти си като истинска чума, ти… О, какво има пък сега?

Каролайн, която досега бе толкова войнствена и решена да се погрижи за него, изведнъж видимо посърна.

— Нищо — подсмръкна.

— Очевидно е нещо.

Раменете й потрепериха.

— Пърси ми каза съвсем същото нещо. Той е глупак, зная, но все пак боли. Просто си помислих…

Блейк се почувства като последния негодник.

— Какво си помисли, Каролайн? — попита я нежно.

Тя поклати глава и понечи да се отдалечи.

Той я проследи с поглед, като се бореше с желанието си да я пусне. През цялата сутрин бе като трън в палеца му — да не споменаваме други части на анатомията. Единственият начин да запази спокойствието си беше да я държи далеч от себе си.

Но долната й устна потрепери, очите й се навлажниха и…

— По дяволите — промърмори той, — Каролайн, върни се.

Тя не го послуша, затова той се спусна след нея по коридора и я настигна точно преди стълбището. Бързо застана между нея и стъпалата.

— Спри, Каролайн! Сега!

— Какво има, Блейк? Наистина трябва да тръгвам. Сигурна съм, че ще се погрижите за себе си. Сам го казахте и определено не се нуждаете от мен да…

— Защо тогава изведнъж придоби такъв вид, сякаш ще заплачеш?

— Няма да плача — преглътна тя.

Той скръсти ръце на гърдите си, а погледа му говореше, че й за миг не й е повярвал.

— Казах, че всичко е наред — измънка тя.

— Няма да те пусна да слезеш по тези стълби, докато не ми кажеш какъв е проблемът.

— Добре. Тогава ще отида в стаята си. — Обърна се и тръгна, но той я дръпна за роклята и я притегли обратно към себе си.

— Предполагам, сега ще ми кажете, че няма да ме пуснете, докато не ви кажа — оплака се тя.

— С възрастта ще ставаш все по-прозорлива.

Тя скръсти ръце ядосано.

— О, за бога. Държите се нелепо.

— Вече ти казах веднъж, че си моя отговорност, Каролайн. А аз гледам сериозно на отговорностите си.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че когато заплачеш, искам да спра сълзите ти.

— Не плача — промърмори тя.

— Беше на път да го направиш.

— О — отчаяно размаха ръце тя, — някой казвал ли ти е, че си упорит като… като…

— Като теб? — услужливо й подсказа той.

Устните й се свиха в тънка права линия, а очите й се впиха в него като кинжали.

— Изплюй камъчето, Каролайн. Няма да те пусна, докато не ми кажеш.

— Добре! Искате да знаете защо съм разстроена? Добре. Ще ви кажа — преглътна, призовавайки куража, който на практика нямаше. — Спомняте ли си, че ме сравнихте с чума?

— О, от любов към… — Той прехапа устни, очевидно, за да не изругае в нейно присъствие.

Не че това го бе спирало досега, помисли си Каролайн язвително.

— Трябва да знаеш — каза той, — че не го казах в буквалния смисъл.

— И все пак ме нарани.

Той настойчиво я погледна.

— Това наистина не беше най-любезния коментар, който някога съм правил и се извинявам за него, но те познавам достатъчно добре, за да знам, че не би се разплакала заради това.

— Не плачех — отрече почти импулсивно тя.

— Почти се разплака — поправи се той — и бих искал да ми разкажеш всичко.

— О, много добре. Пърси ме наричаше заразна болест и чума през цялото време. Това беше най-любимата му обида.

— Вече го спомена. И ще го приема като още един знак, че говоря твърде много глупости.

Тя преглътна и погледна встрани.

— Никога не съм обръщала особено внимание на думите му. Все пак, това беше Пърси, а той си е истински глупак. Но после го казахте вие и…

Блейк затвори очи за една дълга секунда, знаеше какво ще последва и се ужасяваше от това.

От гърлото на Каролайн се чу задавен стон, преди да каже:

— И тогава си помислих, че може би е истина.

— Каролайн, аз…

— Тъй като вие не сте глупак, а в това съм много по-уверена, отколкото че Пърси е.

— Каролайн — твърдо каза той, — аз съм глупак. Проклет, глупав идиот задето се отнесох към теб с нещо по-различно от уважение.

— Не е нужно да лъжете, за да се почувствате по-добре.

Той й се намръщи. Или по-скоро на върха на главата й, тъй като тя се взираше в пода.

— Казах ти, че никога не лъжа.

Тя го погледна подозрително.

— Казахте, че рядко лъжете.

— Лъжа единствено когато е поставена на карта сигурността на страната, не когато става въпрос за твоите чувства.

— Не съм сигурна дали това е обида или не.

— Разбира се, че не е обида, Каролайн. И защо си помисли, че лъжа?

— Определено не се държахте особено сърдечно снощи — извъртя очи тя.

— Снощи дяволски много исках да те удуша — призна си Блейк. — Беше изложила живота си на опасност без особено добра причина.

— Струва ми се, че живота ви е доста добра причина — отвърна тя.

— Не искам да спорим за това сега. Приемаш ли извинението ми?

— За какво?

Той повдигна вежди.

— Това да не би да е намек, че имам повече от едно провинение, за което трябва да се извиня?

— Мистър Рейвънскрофт, не мога дори да изброя…

Той се ухили.

— Щом вече се шегуваш, значи си ми простила.

Този път тя повдигна вежди и доста успешно имитира арогантния му поглед.

— И защо си помислихте, че се шегувам? — попита, но след това се разсмя и ефекта отмина.

— Простено ли ми е?

Тя кимна.

— Пърси никога не се е извинявал.

— Пърси очевидно е идиот.

Тя се усмихна, една малка, изпълнена с копнеж усмивка, която едва не разтопи сърцето му.

— Каролайн — каза той едва разпознавайки гласа си.

— Да?

— О, по дяволите! — Блейк наклони глава и докосна устните й в най-прекрасната и лека целувка. Не че искаше да я целуне. Изпита потребност да я целуне. Нуждаеше се от нея както от въздуха, водата и следобедното слънце по лицето си. Целувката им беше почти свръхестествена и цялото му тяло потрепери само от допира до устните й.

— О, Блейк… — въздъхна. Звучеше замаяна.

— Каролайн — промърмори той, докато прокарваше устни по нежната извивка на шията й. — Не знам защо… не го разбирам, но…

— Не ме интересува — каза тя решително, въпреки неравното си и учестено дишане.

Обви ръце около врата му и отвърна на целувката му с непринудена страст.

Почувствал топлината й до тялото си, Блейк разбра, че повече няма сили да се съпротивлява. Взе я в прегръдката си и я занесе в стаята си. Затвори вратата с ритник и след миг тупнаха заедно на леглото. Тялото му покри нейното и той изпита такова чувство на притежание, за каквото не бе и мечтал, че ще изпита отново.

— Искам те — промърмори. — Искам те сега, по всякакъв начин. — Топлината й го зашеметяваше и пръстите му полетяха към копчетата на роклята, разкопчавайки ги бързо и с лекота. — Кажи ми какво искаш ти — прошепна.

Но тя поклати глава.

— Не знам. Не знам какво искам.

— Да — каза той и дръпна роклята й, за да оголи едното й копринено рамо, — знаеш.

Очите й с вълнение потърсиха неговите.

— Знаеш, че аз никога…

Нежно сложи пръст на устните й.

— Зная. Но това няма значение. Просто се довери на чувствата си.

— Блейк, аз…

— Шшт. — Той заглуши думите й с гореща целувка. — Например — прошепна точно до устните й, — искаш ли още от това?

За момент тя не помръдна, но той усети как устните й се движат, докато кима.

— Тогава ще го получиш. — И я целуна пламенно, вкусвайки ментовия й аромат.

Тя изстена под него и колебливо го докосна с длан по лицето.

— Харесва ли ти? — попита срамежливо.

Измърморвайки нещо нечленоразделно, той издърпа шалчето си.

— Можеш да ме докосваш навсякъде. Да ме целуваш навсякъде. Побърквам се само като те гледам. Представяш ли как ще се почувствам, ако ме докоснеш?

Със сладко колебание тя седна и целуна гладко избръснатата му челюст. После се премести към ухото му, към врата му и Блейк си помисли, че би умрял в ръцете й, ако страстта му останеше незадоволена. Дръпна роклята й още по-надолу, разкривайки малка, но според него, идеално оформена гърда.

Той се наведе, взе зърното й в устата си и усети как малката розова пъпка се втвърдява между устните му. Каролайн стенеше името му под него и той разбра, че го желае.

Това го изпълни с трепет.

— О, Блейк, Блейк, Блейк — стенеше тя. — Можеш ли да правиш това?

— Уверявам те, че мога — каза й с нисък смях.

— Но позволено ли е? — Тя шумно си пое дъх.

Хиленето му се превърна в силен смях.

— Всичко е позволено, сладка моя.

— Да, но… ооо…

Блейк се ухили самодоволно, докато думите й заглъхваха.

— А сега — каза с дяволит поглед — мога да го направя и с другата.

Ръцете му се заеха да оголят и другото рамо, но точно преди да открие наградата си, той чу възможно най-ужасния звук.

Пъруик!

— Сър? Сър? Сър!!! — викаше икономът, като чукаше шумно по вратата.

— Блейк! — ахна Каролайн.

— Шшт — запуши с ръка устата й. — Ще си тръгне.

— Мистър Рейвънскрофт! Много е спешно!

— Не мисля, че ще се махне — прошепна тя под дланта му.

— Пъруик! — прогърмя гласът на Блейк. — Зает съм. Махай се. Веднага!

— И аз така си помислих — каза икономът през вратата, — точно от това се страхувах.

— Той знае, че съм тук — изсъска Каролайн. После изведнъж стана малиненочервена. — О, мили боже, той знае, че съм тук. Какво направих?

Блейк изруга под нос. Каролайн отново бе дошла на себе си и си спомни, че нито една дама, която познаваше не би направила подобни неща. И, по дяволите, той също си го спомни и беше неспособен да се възползва от нея, докато съвестта му бе будна.

— Пъруик не бива да ме вижда — каза нервно тя.

— Той е просто иконом — отвърна Блейк, като знаеше, че това няма нищо общо, но бе твърде разочарован, за да го е грижа.

— Той ми е приятел. И мнението му е важно.

— За кого?

— За мен, глупако! — Тя се опитваше да оправи външния си вид с такава бързина, че копчетата все се изплъзваха от пръстите й.

— Там — посочи Блейк към банята.

Каролайн се втурна в малката стаичка, грабвайки чехлите си в последния момент. Веднага щом вратата се затвори зад нея чу, как Блейк пуска иконома в стаята си и го пита с неприязън:

— Какво искаш, Пъруик?

— Ако мога да си позволя дързостта, сър…

— Пъруик. — В гласа на Блейк звучеше тежка закана.

Каролайн се уплаши за безопасността на иконома, ако не успееше да се изкаже достатъчно бързо. Нямаше да се учуди, ако Блейк го метне през прозореца.

— Да, сър. Става въпрос за мис Трент. Не мога да я открия никъде.

— Не знаех, че мис Трент е задължена да ти дава отчет къде е във всеки един момент.

— Не, разбира се, мистър Рейвънскрофт, но намерих това на стълбите и…

Каролайн инстинктивно се приближи към вратата, учудена какво точно беше „това“.

— Сигурно я е изпуснала — каза Блейк. — Панделките падат от косите на дамите постоянно.

Ръката й полетя към главата. Кога я беше изгубила? Да не би Блейк да беше прокарвал ръце през косата й, докато я целуваше в коридора?

— Осъзнавам го — отвърна Пъруик, — но все пак съм притеснен. Ако знаех къде е, щях да съм много по-спокоен.

— Всъщност — чу се гласа на Блейк, — аз знам къде точно е мис Трент.

Каролайн затаи дъх. Не би я издал.

— Тя реши да се възползва от хубавото време и отиде да поязди.

— Но аз мислех, че присъствието й тук, в Сийкрест Манър, е тайна.

— Така е, но няма причина да не излиза, стига да не се отдалечава твърде много. Малко хора яздят по тези пътища. Едва ли някой ще я види.

— Разбирам. Ще хвърлям по едно око навън, докато се прибере тогава. Може би ще иска да хапне нещо, когато се върне.

— Сигурен съм, че би й харесало.

Каролайн докосна стомаха си. Действително беше огладняла. И ако трябваше да е напълно честна, разходката край брега беше доста добра идея. Определено щеше да проясни мислите й, а имаше нужда точно от това.

Отстъпи назад и гласовете на Блейк и Пъруик заглъхнаха. В този момент забеляза още една врата. Натисна внимателно бравата и с приятна изненада установи, че води към задното стълбище, онова, което слугите използваха. Огледа се нервно през рамо, все едно Блейк можеше наистина да я види.

Той бе казал, че може да се разходи, дори и да го бе подхвърлил само с цел да заблуди Пъруик. Каролайн не виждаше причина защо да не направи точно това.

След няколко секунди вече се бе спуснала по стълбите и излизаше навън. Минута по-късно къщата се изгуби от погледа й, а тя яздеше към залива, който откриваше гледка към синкавосивия Английски канал. Морският въздух беше освежаващ, но още по-ободряваща бе мисълта, колко объркан ще е Блейк, когато я потърси в банята и открие, че я няма.

Нямаше да се тревожи за него. Можеше да понесе малко смут.