Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (12)

Глава 12

„Па-ли-а-тив (съществително име) — нещо, което дава временна или мимолетна утеха; извинителен, успокоителен.

Една целувка осъзнавам, може да е слаб палиатив, когато сърцето ти е разбито.“

Из личния речник на Каролайн Трент.

Блейк запуши устата на Каролайн с ръка. Той умееше да стои тихо, отдавна бе усвоил изкуството да запазва пълно мълчание. Но само Бог знаеше какво може да очаква от Каролайн. Лудата жена би могла да кихне всеки момент. Или да се разхълца. Или да се размърда.

Тя го погледна над дланта му. Да, помисли си Блейк, тя е точно от жените, които биха се разшавали. Премести другата си ръка към рамото й и я стисна здраво, решен да я задържи неподвижна. Не го интересуваше дали ще й останат синини за седмици. Кой знае какво щеше да стори Прюит, ако откриеше повереницата си, скрита зад дивана в гостната. Все пак с бягството си, буквално бе измъкнала богатството си под носа му.

Прюит се прозя и стана. За момент сърцето на Блейк се изпълни с надежда, но проклетникът само прекоси стаята и си наля още бренди.

Блейк погледна Каролайн. Не беше ли казала веднъж, че Прюит не одобрява разглезването на духа? Видя я да свива рамене. Изглеждаше съвсем объркана от действията на настойника си, който отново се отпусна тежко на дивана и промърмори:

— Проклето да е това момиче.

Каролайн се ококори.

Блейк кимна към нея: „Ти?“.

Последва повдигане на рамене и примигване.

Той затвори очи и се замисли, кого ли имаше предвид Прюит. Не можеше да е сигурен. Би могла да е както Каролайн, така и Карлота де Леон.

— Къде, по дяволите, е? — измърмори Прюит, след още една глътка бренди.

Каролайн се посочи и Блейк усети как устните й оформят: „Мен?“ под дланта му. Той обаче не й отговори. Беше твърде зает да наблюдава настойника й. Ако нещастният предател ги откриеше, с мисията им бе свършено. Е, не съвсем. Блейк беше убеден, че двамата с Джеймс лесно биха го заловили, ако се наложеше, но пък съучастниците му щяха да останат на свобода. Беше по-добре търпеливо да изчакат три седмици. И тогава да приключат с тях.

И точно когато започна да усеща как краката му се схващат, Прюит остави чашата си на масата и излезе от стаята. Блейк преброи до десет, отмести ръцете си от Каролайн и въздъхна облекчено.

Тя също въздъхна, но веднага след това попита:

— Мислите ли, че говореше за мен?

— Нямам представа — призна си Блейк, — но не бих се учудил, ако е така.

— Дали е открил Джеймс?

Той поклати глава.

— Ако беше, щяхме да чуем някакъв шум. И все пак това не означава, че сме в безопасност. Прюит все още върви по коридора към южната гостна.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво?

Той рязко се обърна към нея.

— Задаваш твърде много въпроси.

— Това е единственият начин да се научи нещо полезно.

— Ще чакаме — нетърпеливо отвърна Блейк, — докато не чуем сигнал от Ривърдейл.

— Ами ако той очаква сигнал от нас?

— Не очаква.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Ривърдейл и аз работим заедно от седем години. Познаваме методите си.

— Наистина не разбирам, как бихте могли да предвидите точно тази ситуация.

Той я погледна с такова раздразнение, че тя веднага си затвори устата. Но не преди да извърти очи.

Блейк опита да не й обръща внимание известно време, което не беше никак лесно. Възбуждаше се дори от дишането й. Реакцията му беше напълно неуместна предвид обстоятелствата. Дори Мирабел не бе предизвиквала подобни усещания у него. За съжаление нямаше какво да се направи и това го вбесяваше още повече.

Тогава тя мръдна, ръката й неволно докосна бедрото му и…

Блейк не позволи на фантазията си да се развихри, отмести ръката й и стана.

— Да вървим.

Каролайн объркано се огледа.

— Да не би да получихме знак от маркиза?

— Не, но мина достатъчно време.

— Но, вие казахте…

— Ако искаш да участваш в тази мисия — изсъска той, — ще се научиш да изпълняваш заповеди. Без повече въпроси.

Тя повдигна вежди.

— Толкова се радвам, че ми позволихте да участвам.

Ако в този момент Блейк можеше да й откъсне езика, би го направил. Или поне би опитал.

— Следвай ме — сопна се той.

Каролайн му отдаде чест и тихо замарширува зад него към вратата. Блейк си помисли, че заслужава медал задето още не я бе хванал за яката и изхвърлил през прозореца. Или поне трябваше да поиска допълнително възнаграждение от Военното министерство. Можеха да му дадат пари или поне малък имот, конфискуван от някой престъпник.

Със сигурност заслужаваше допълнителна компенсация за тази мисия. Доставяше му удоволствие да целува Каролайн, но понякога беше адски дразнеща.

Протегна се, за да отвори вратата и й кимна да стои зад него. С ръка на оръжието, надникна в коридора, увери се, че е празен и пристъпи напред. Не се и съмняваше, че Каролайн ще го последва, без да дочака инструкциите му. На тази жена не й бе нужна покана, за да се втурне към опасностите.

Беше прекалено твърдоглава, твърде безгрижна. Навяваше му спомени.

Мирабел.

Блейк затвори очи за момент, за да се избави от видението на мъртвата си годеница. Тя може й да живееше в сърцето му, но нямаше място тук, тази нощ, в Прюит Хол. Не и ако Блейк искаше тримата да се измъкнат живи.

Спомена за нея обаче бързо бе изместен от Каролайн, която настойчиво го буташе по рамото.

— Какво има сега? — сопна й се той.

— Не трябва ли поне да вземем хартия и мастило? Нали затова дойдохме?

Блейк сковано скръсти ръце и бавно й каза:

— Да. Това е добра идея.

Тя се втурна обратно в стаята и скоро намери принадлежностите, докато той мислено се ругаеше. Ставаше все по-невнимателен и слаб. Не беше в негов стил да забрави нещо толкова простичко като мастило и пера. Повече от всичко му се искаше да се махне от Военното министерство, далеч от всякакви опасности или интриги. Искаше живот, в който да не се тревожи, че ще види приятелите си убити, в който нямаше да прави нищо друго, освен да лежи на дивана, да чете вестници и да отглежда мързеливи, разглезени хрътки…

— Взех всичко необходимо — прекъсна мислите му Каролайн.

Кимна й и се промъкнаха през коридора. Щом стигнаха до вратата на южната гостна, Блейк почука тихо седем пъти, използвайки познатия сигнал, който с Джеймс си бяха изработили преди години, още като ученици в Итън.

Вратата се отвори, само с инч, след което Блейк я бутна съвсем леко, колкото с Каролайн да се проврат. Джеймс се беше опрял на стената и държеше палеца си на спусъка на оръжието. Когато видя, че са само те двамата, въздъхна с облекчение.

— Не позна ли почукването? — попита Блейк.

Джеймс кратко кимна.

— Трябва да сме внимателни.

Каролайн беше съгласна. От цялата тази шпионска история започваше да й прилошава. Беше вълнуващо, не можеше да отрече, но не би искала да й се случи отново. Не успяваше да си обясни как тези двамата са издържали на подобна работа толкова дълго, без да унищожат нервите си напълно.

Обърна се към Джеймс.

— Оливър идва ли тук?

— Не, но го чух в коридора — поклати глава той.

— Ние се озовахме в капан за известно време в източната гостна. — Тя потръпна. — Беше ужасяващо.

Блейк й хвърли странно преценяващ поглед.

— Донесох мастило, пера и хартия — продължи Каролайн, като разполагаше нещата на бюрото на Оливър. — Да започвам ли да преписвам? Иска ми се вече да тръгваме. Въобще не възнамерявах отново да прекарвам толкова време в Прюит Хол.

Документа се състоеше само от три листа, затова всеки от тях взе по един и набързо го преписа. Резултатът не беше идеален, но поне се четеше и само това имаше значение.

Джеймс внимателно подреди всичко и го заключи в чекмеджето.

— Стаята в ред ли е? — попита Блейк.

Той кимна.

— Оправих всичко, докато ви нямаше.

— Чудесно. Да вървим тогава.

Каролайн се обърна към маркиза:

— Сетихте ли се да вземете някой стар документ за доказателство?

— Сигурен съм, че знае как да си върши работата — сряза я отсечено Блейк. После се обърна към Джеймс и попита: — Направи ли го?

— Мили боже! — отвратено измърмори той. — Вие двамата сте по-нетърпими и от малки деца. Да, разбира се, че ги взех и ако не спрете да се карате, ще ви заключа тук и ще ви оставя на Прюит и иконома стрелец.

Челюстта на Каролайн увисна от избухването на обичайно невероятно спокойния маркиз. Погледна крадешком към Блейк, който също изглеждаше толкова изненадан, но и леко смутен.

Джеймс се мръщи и на двамата известно време, преди да спре погледа си на Каролайн и да каже:

— Как, по дяволите, да се измъкнем оттук?

— Не можем да излезем през прозореца, защото ако Фарнсуорт е буден ще ни чуе. Налага се да си тръгнем по пътя, по който дойдохме.

— А утре дали няма да заподозрат нещо, като видят, че вратата не е заключена? — попита Блейк.

Каролайн поклати глава.

— Знам как да я затворя така, че резето да застане на мястото си. Никой няма да разбере.

— Добре — каза Джеймс. — Да вървим.

Тримата тихо излязоха в коридора, спряха пред вратата на южната гостна, за да може Джеймс да я заключи и скоро излязоха на двора. Няколко минути по-късно се озоваха при конете на мъжете.

— Кобилата ми е ей там — каза Каролайн и посочи към дърветата отвъд градината.

— Предполагам имаш предвид моята кобила — сопна се Блейк, — която ти удобно си взела назаем.

Тя изсумтя.

— Умолявам ви да ми простите неправилната употреба на английския език, мистър Рейвънскрофт. Аз…

Но каквото и да възнамеряваше да каже, макар и самата тя да не бе съвсем сигурна какво, се изгуби в ругатните на Джеймс. Преди Каролайн или Блейк да успеят да отворят усти, той ги бе нарекъл тъпанари, идиоти и нещо друго, което тя не можа да разбере съвсем, но беше абсолютно сигурна, че е обида. И без който и да е от двамата да успее да реагира, Джеймс се метна на коня си и препусна.

Каролайн премигна и се обърна към Блейк.

— Доста го дразним, нали?

Вместо отговор Блейк я качи на коня си и се метна зад нея. Яздиха покрай Прюит Хол, докато не стигнаха до мястото, където беше завързала кобилата и скоро Каролайн се озова на гърба й.

— Следвай ме — инструктира я Блейк и препусна в галоп.

 

 

Около час по-късно тя мина след него през входната врата на Сийкрест Манър. Чувстваше се изтощена, всичко я болеше и искаше повече от всичко на света да се намира в леглото си. Но преди да успее да се качи по стълбите, Блейк я хвана за лакътя и я насочи към кабинета си.

Или по-точно направо я бутна вътре.

— Това не може ли да почака до сутринта? — попита тя с прозявка.

— Не.

— Ужасно много ми се спи.

Той не й отговори.

Тя реши да опита друга тактика.

— Според вас какво се случи с маркиза?

— Въобще не ме интересува.

Каролайн премигна. Колко странно. После отново се прозя, неспособна да го потисне.

— Да не би да възнамерявате да ми се карате? — попита. — Защото ако е така, въобще не ми се слуша и…

— Не ти се слуша ли?! — почти изрева той.

Тя поклати глава и се отправи към вратата. Нямаше смисъл да се опитва да го вразуми, когато беше в такова настроение.

— Ще се видим на сутринта. Сигурна съм, че каквото и да ви е разстроило, ще ви държи дотогава.

Блейк я сграбчи за полата и я издърпа в средата на стаята.

— Никъде няма да ходиш! — прогърмя гласът му.

— Моля?

— Какво, дявол да го вземе, си мислеше, че правиш тази вечер?

— Спасявах ви живота? — саркастично каза тя.

— Не се шегувай!

— Не се шегувам. Наистина ви спасих живота. Но не си спомням да съм чула и една дума на благодарност.

Той промърмори нещо под нос и продължи:

— Не си ми спасила живота. Само застраши своя.

— Няма да споря за последното твърдение, но със сигурност ви спасих живота тази вечер. Ако не бях дошла в Прюит Хол да ви предупредя за Фарнсуорт и чая му в десет часа, той със сигурност щеше да ви застреля.

— Това е спорен въпрос, Каролайн.

— Разбира се — отвърна с лукава усмивка. — Спасих ви нещастния живот, а на Фарнсуорт така й не му се отдаде възможност да ви застреля.

Той дълго я гледа и накрая каза:

— Ще го кажа само още веднъж: няма да се занимаваш с нашата мисия, ние и без теб ще изправим настойника ти пред съда.

Каролайн замълча.

След известно време Блейк съвсем изгуби търпение и попита:

— Е? Нищо ли няма да кажеш?

— Бих казала, но няма да ви се понрави.

— По дяволите, Каролайн! — избухна той. — Никога ли не се замисляш за собствената си безопасност.

— Разбира се, че го правя. Да не мислите, че ми беше забавно да рискувам живота си тази вечер? Можеха да ме убият. Или по-лошо, можеха да убият вас. Или Оливър да ме хване и да ме принуди да се омъжа за Пърси. — Тя потръпна. — Мили боже, сигурно ще имам кошмари за това седмици наред.

— Въобще не се съмнявам, че всичко това ти достави удоволствие.

— Е, не е вярно. Беше ми лошо през цялото време, докато знаех, че сме в опасност.

— Ако си била толкова ужасена, защо не се разплака и не се държа като нормална жена?

— Нормална жена? Сър, обиждате ме. Оскърбявате женския пол.

— Съгласи се, че повечето жени тази нощ щяха да се нуждаят от соли за свестяване.

Цялото й тяло се тресеше от гняв, когато го погледна:

— Да не би да очаквате, да се извиня, че не припаднах или не се разплаках и не провалих цялата мисия? Бях изплашена… не, бях ужасена, но каква полза щеше да има от мен, ако не направех опит да съм поне малко смела? Пък и — добави обидено — ви бях ядосана толкова много, че през повечето време забравях да се страхувам.

Блейк погледна встрани. Да я слуша как признава, че се е страхувала, го накара да се почувства още по-зле. Ако нещо й се беше случило тази нощ, вината щеше да е негова.

— Каролайн — каза тихо, — няма да позволя да се излагаш на опасност повече. Забранявам ти!

— Нямате право да ми забранявате каквото и да е.

Една вена запулсира на врата му.

— Докато живееш в къщата ми…

— О, за бога, звучите като някой от настойниците ми.

— Сега ти ме обиждаш.

Тя раздразнено въздъхна.

— Не знам как понасяте да живеете в постоянна опасност. Нито как семейството ви го понася. Сигурно ужасно се тревожат за вас.

— Те не знаят за това.

— Какво? — извика тя. — Как е възможно?

— Никога не съм им казвал.

— Това е отвратително — каза с чувство тя. — Напълно отвратително. Ако имах семейство, никога не бих се отнасяла така с него.

— Не сме тук, за да говорим за семейството ми. А за да обсъдим глупавото ти поведение.

— Отказвам да се съглася, че поведението ми е глупаво. Вие щяхте да направите съвсем същото, ако бяхте на мое място.

— Но не бях на твое място, а и имам почти десетгодишен опит с подобни мисии. А ти нямаш.

— Какво искате от мен? Да ви обещая, че повече няма да се намесвам в делата ви?

— Това ще е прекрасно като за начало.

Каролайн скръсти ръце и вирна брадичка.

— Е, не мога да го направя. Нищо не би ми харесало повече от това да стоя далеч от опасности до края на живота си, но ако вие се намирате в опасност и има начин да помогна, определено няма да стоя безучастно. Как щях да понеса, ако ви се беше случило нещо?

— Ти си най-твърдоглавата жена, която съм имал нещастието да срещна. — Блейк прокара ръка през косата си и промърмори нещо под нос, преди да продължи: — Не виждаш ли, че се опитвам да те защитя?

Каролайн почувства нещо топло и гъделичкащо да се разлива в нея и очите й се напълниха със сълзи.

— Да, — каза тя — но не проумявате ли, че и аз се опитвам да направя същото?

— Недей! — Думите му прозвучаха толкова студено, рязко и болезнено, че Каролайн отстъпи назад.

— Защо сте толкова жесток? — прошепна тя.

— Последният път, когато жена се опита да ме защити…

Думите му се загубиха, но на Каролайн те не й бяха нужни, за да разбере отчаяната мъка, изписана на лицето му.

— Блейк — каза нежно, — не искам да се караме за това.

— Тогава ми обещай нещо.

Тя преглътна с усилие, защото знаеше, че ще поиска от нея нещо, което не можеше да изпълни.

— Не се излагай на опасности повече. Ако нещо ти се случи, аз… не бих могъл да го понеса, Каролайн.

Тя се извърна настрани. Очите й бяха пълни със сълзи, а не искаше той да види колко я бе развълнувала молбата му. Имаше нещо в гласа му, което докосна сърцето й, нещо в начина, по който устните му се движеха точно преди да заговори, сякаш трудно подбираше точните думи.

Но тогава той каза:

— Не мога да позволя още една жена да загине заради мен.

Каролайн разбра, че въобще не ставаше въпрос за нея. А за него и за огромната вина, която изпитваше за смъртта на годеницата си. Не знаеше всички подробности за гибелта на Мирабел, но Джеймс й бе казал достатъчно, за да разбере, че той все още се обвинява за случилото се.

Преглътна едно ридание. Как би могла да се състезава с мъртва жена?

Без да го погледне, тръгна към вратата.

— Качвам се горе. Ако имате да ми казвате още нещо, нека е утре.

Но преди да успее да докосне с ръка бравата, го чу да казва:

— Почакай.

Само една дума, но беше безсилна да му устои. Бавно се извърна към него.

Блейк се взираше в нея, неспособен да свали поглед от лицето й. Искаше да каже нещо. Хиляди думи се въртяха в главата му, но не успя да измисли и едно смислено изречение. И тогава, без да осъзнава какво прави, направи крачка напред, още една, и след следващата, тя се озова в прегръдките му.

— Не ме карай да се страхувам за теб отново — промърмори в косата й.

Тя не отговори, но той усети как тялото й се отпуска до неговото. После чу въздишката й. Беше нежен звук, едва доловим, но прекрасен и му показа, че и тя го желае. Може би не по начина, по който той нея. Това едва ли бе възможно, по дяволите. Той самият не можеше да си спомни да е желал някоя жена по подобен начин. Но все пак, тя го искаше. Беше уверен в това.

Устните му откриха нейните и той изля в целувката си целият страх и желание, които бе натрупал вечерта. Тя имаше най-вълшебния вкус на света, а да я докосва беше божествено.

В този миг Блейк разбра, че е прокълнат.

Никога нямаше да я има, да я обича по начина, по който заслужаваше да бъде обичана, но беше твърде егоистичен, за да я пусне. В този момент, можеше и щеше да се преструва, че е неин, а тя негова, и сърцето му отново е цяло.

Озоваха се на дивана, Каролайн леко тупна върху него, но Блейк бързо смени позициите им. Искаше да усеща как се движи под него и изгаря от същото желание, което го измъчваше. Искаше да наблюдава как очите й потъмняват от страст.

Ръцете му се озоваха под полите й. Нежно погали стегнатия й прасец, преди да плъзне пръсти по бедрото й. Тя изстена под него, някакъв звук между името му и нещо неразбираемо, но не го интересуваше. Искаше я.

Цялата.

— Бог да ми е на помощ, Каролайн — хрипливо прошепна, едва разпознавайки собствения си глас. — Имам нужда от теб. Тази вечер. Точно сега. Имам нужда от теб.

Ръката му се насочи към панталоните му и енергично се зае да се освободи от тях. Наложи му се да седне, за да го направи и това беше достатъчно за Каролайн да го види, наистина да го види. В тази част от секундата, замъгленият й от страст поглед се проясни и тя скочи от дивана.

— Не — пое си дъх с усилие. — Не така. Не без… Не.

Блейк само я проследи с поглед, как си тръгва, и се прокле задето се бе държал като диво животно. За негова изненада тя спря до вратата.

— Тръгвай — дрезгаво й нареди. Ако не излезеше веднага, знаеше, че щеше да тръгне след нея и тогава нямаше да може да се скрие.

— Ще се оправиш ли?

Той я погледна шокирано. Почти я беше обезчестил. Щеше да отнеме девствеността й, без да се замисли.

— Защо питаш?

— Ще се оправиш ли?

Тя нямаше да си тръгне, без да получи отговор, затова кимна.

— Добре. Ще се видим сутринта.

И после напусна стаята.