Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (11)

Глава 11

„Пле-то-ра (съществително име) — голяма част от нещо, изобилие, излишък, пренаситеност.

Блейк настоява, че съществува истинска плетора от причини да не се записва нещо важно на хартия, но не мисля, че в малкия ми речник има и една дума, която някой би намерил за подозрителна.“

Из личния речник на Каролайн Трент.

В един момент Каролайн пълзеше на четири крака, а в следващия лежеше по корем, притисната от нещо голямо, тежко и топло. Това обаче не бе толкова обезпокояващо, колкото оръжието опряно в ребрата й.

— Не мърдай — изръмжа някой в ухото й.

Познат глас.

— Блейк? — изграчи тя.

— Каролайн?! — И след това изрече толкова вулгарна дума, която не бе чувала никога, а си мислеше, че ги е научила всичките от различните си настойници.

— Самата тя — преглътна Каролайн, — и изобщо не мога да се движа. Доста сте тежък.

Той се претърколи встрани и се втренчи в нея с поглед, в който се долавяха искрици неверие, но доминираше огън от неудържима ярост. На Каролайн й се прииска да е обратното. Блейк Рейвънскрофт определено не бе мъж, с когото би излязла на глава.

— Ще те убия — изсъска той.

— Няма ли да ми прочетете лекция преди това?

Той я погледна с изумление.

— Вземам си думите назад — каза й, като натъртваше на всяка дума. — Първо ще те удуша и после ще те убия.

— Тук? — попита невярващо тя, като се огледа наоколо. — Няма ли да е подозрително да намерят мъртвото ми тяло в двора на сутринта?

— Какво, по дяволите, правиш тук? Изрично ти наредих да стоиш…

— Знам — настойчиво прошепна тя, — но си спомних нещо и…

— Не ме интересува дори и да си си спомнила целия Втори завет от Библията. Казах ти да…

— Чуй я, Рейвънскрофт. — Джеймс отпусна ръка на рамото му.

— Икономът — започна бързо Каролайн, преди Блейк да си промени мнението и наистина да я удуши, — Фарнсуорт. Забравих за чая му. Има странен навик. Пие чай в десет всяка вечер. И минава точно покрай… — Гласът й внезапно замря, когато видя лъч светлина в трапезарията. Сигурно беше Фарнсуорт, който държеше свещник и се движеше из къщата. Обикновено трапезарията стоеше отворена и ако фенерът беше достатъчно ярък, може би щяха да видят нещо през прозореца.

Освен ако той не чуеше нещо и не решеше да провери…

И тримата едновременно се проснаха на земята.

— Има много остър слух — прошепна Каролайн.

— Тогава млъкни — изсъска Блейк.

Тя така и направи.

Светлинката изчезна за момент, после се появи отново в южната гостна.

— Спомням си, когато каза, че Прюит държи тази стая заключена.

— Фарнсуорт има ключ — прошепна отново Каролайн.

Блейк й направи знак да се отдалечи от прозореца на южната гостна и тя се затътри по корем, докато не стигна до трапезарията. Той беше плътно до нея. Тя се огледа за Джеймс, но той изглежда бе завил зад ъгъла в обратната посока.

Блейк посочи към сградата и промърмори:

— Стой до стената!

Каролайн последва инструкциите му, докато не се опря до студената стена на Прюит Хол. Само след секунда почувства от другата си страна топлото тяло на Блейк Рейвънскрофт.

Тя си пое дълбоко дъх. Та той почти лежеше върху нея! Щеше да му проглуши ушите, ако не се налагаше да мълчи. Да не говорим за това, че лежеше по очи и не искаше да си напълни устата с трева.

— Колко годишен е икономът?

Тя издиша. Усещаше топлия му дъх на лицето си и можеше да се закълне, че почувства и устните му до ухото си.

— Поне на петдесет и пет — прошепна. — Но стреля добре.

— Икономът ли?

— Служил е в армията — обясни тя, — в колониите. Мисля, че има и медал за особени заслуги.

— Типичният ми късмет — промърмори Блейк. — Предполагам не за стрелба с лък?

— Разбира се, че не, дори веднъж го видях да уцелва с нож дърво от двадесет крачки.

— Какво? — Блейк измърмори още веднъж под нос една от онези свои ругатни, които толкова я впечатляваха.

— Шегувах се — бързо каза тя.

Цялото му тяло се напрегна.

— Сега не му е времето или мястото да…

— Да, осъзнавам го — измънка тя.

Джеймс се появи иззад ъгъла, лазейки на лакти и колена. Погледна ги с интерес.

— Нямах представа, че се забавлявате толкова добре тук.

— Не се забавляваме — изсъскаха Блейк и Каролайн едновременно.

Джеймс поклати глава толкова тържествено, от което ставаше съвсем ясно, че им се подиграва.

— Не, очевидно не е така. — След това погледна към Блейк, който все още лежеше върху Каролайн. — Да се връщаме на работа. Икономът се прибра в стаята си.

— Сигурен ли си?

— Видях светлината да изчезва от южната гостна и да се изкачва по стълбите.

— Има прозорец до страничното стълбище — обясни Каролайн, — може да се види оттам.

— Добре — каза Блейк, изтърколи се от нея и приклекна. — Да отворим този прозорец най-накрая.

— Лоша идея — отбеляза Каролайн. И двамата мъже се обърнаха към нея, но в тъмнината тя не успя да види дали изглеждаха любопитни или готови за убийство. — Фарнсуорт ще ви чуе — добави тя. — Стаята му е само два етажа по-нагоре и тъй като навън е топло, най-вероятно прозореца му е отворен. Ако надникне, веднага ще ви види.

— Трябваше да ни го кажеш, преди да се опитаме да влезем през прозореца — сопна се Блейк.

— Все още мога да ви помогна да проникнете в къщата — веднага добави тя.

— Как?

— О, благодаря ти, Каролайн — каза саркастично тя. — Колко мило от твоя страна. О, за нищо, Блейк, удоволствие е да ви помогна.

На него обаче изобщо не му беше смешно.

— Нямаме време за шеги, Каролайн. Кажи ни какво да правим.

— Можете ли да разбивате ключалки.

Той я погледна обидено.

— Разбира се. Макар че Ривърдейл е по-бърз.

— Добре. Последвайте ме.

Ръката му тежко се стовари на рамото й.

— Ти няма да идваш.

— Нима трябва да остана тук съвсем сама? Където всеки, който мине, може да ме познае и да ме върне на Оливър? Да не споменавам крадците или бандитите…

— Извини ме, Каролайн — прекъсна я Джеймс, — но тук ние сме крадците и бандитите.

Тя потисна смеха си.

Блейк изсумтя.

Джеймс ги изгледа с нескрит интерес. Накрая каза:

— Права е, Рейвънскрофт. Не можем да я оставим сама тук. Води ни, Каролайн.

Тя ги поведе към една странична врата, която беше почти закрита от висок английски клен. После приклекна, сложи пръст на устните си и им каза да не мърдат. Те с удивление я наблюдаваха как се изправи и блъсна с рамо вратичката. Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Икономът няма ли да чуе това? — попита Джеймс.

Тя поклати глава.

— Стаята му е твърде далеч. Единственият човек, който живее в тази част на Прюит Хол е икономката, а тя е съвсем глуха. Измъквала съм се оттук хиляди пъти. Никой никога не ме е хващал.

— Можеше да ни го кажеш и по-рано — изръмжа Блейк.

— Нямаше да го направите правилно. Вратата трябва да се удари по особен начин. Бяха ми нужни седмици, докато се науча.

— И защо се измъкваше посред нощ от вкъщи? — попита той.

— Не мисля, че е ваша работа.

— Стана моя работа, откакто живееш в къщата ми.

— Е нямаше да заживея там, ако не ме бяхте отвлекли!

— Нямаше да те отвлека, ако не обикаляше из околността, без да мислиш за собствената си безопасност.

— Определено бях в по-голяма безопасност из околностите, отколкото в Прюит Хол и много добре го знаете.

— Ти няма да си в безопасност и в женски манастир — промърмори той.

Каролайн извъртя очи.

— И ако това не е най-абсурдното… О, няма значение. Ако наистина сте толкова разстроен, че не ви оставих да отворите вратата, ето, ще я затворя отново и може да опитате сам.

Той заплашително пристъпи напред.

— Знаеш ли, ако те удуша тук и сега, нито един съд в тази страна, няма да…

— Ако вие, гълъбчета, не престанете да си гукате — прекъсна ги Джеймс, — сам ще претърся къщата, преди Прюит да се върне.

Блейк погледна Каролайн така, сякаш цялото бавене беше по нейна вина и тя не се въздържа да изсъска:

— Не забравяйте, че ако не бях аз…

— Ако не беше ти — сопна й се той, — щях да съм един много щастлив човек.

— Губим време — напомни Джеймс. — Ако вие двамата не сте в състояние да спрете да се карате, ще ви оставя тук и ще отида сам да потърся южната гостна.

— Аз ще тръгна първа — обяви Каролайн, — тъй като познавам мястото.

— Ти ще вървиш зад мен — поправи я Блейк — и ще ми даваш напътствия, докато вървим.

— О, за бога — избухна най-накрая Джеймс, а цялото му тяло излъчваше отчаяние. — Аз ще бъда пръв, дори и само за да ви затворя устите. Каролайн, ти ще ме следваш. Блейк, ти ще ни пазиш гърба.

Тримата тръгнаха през къщата, учудващо мълчаливо, с изключение на тихия шепот на Каролайн:

— Точно така. Сега направо.

Скоро се озоваха пред вратата на южната гостна. Джеймс измъкна странен и плосък инструмент и го пъхна в ключалката.

— Това наистина ли върши работа? — прошепна Каролайн на Блейк.

Той кимна отсечено.

— Ривърдейл е най-добрият. Може да разбие ключалка по-бързо от всеки крадец. Ето, гледай. Още три секунди. Едно, две…

Нещо проскърца и вратата се отвори.

— Три — произнесе Джеймс с леко самодоволна усмивка.

— Браво — поздрави го Каролайн.

Той й се усмихна в отговор.

— Никога не съм срещал жена или ключалка, с които да не мога да се справя.

Блейк промърмори нещо под нос и ги подмина.

— Ти — каза той и посочи Каролайн, — не докосвай нищо.

— Искате ли да ви кажа какво още не искаше Оливър да докосвам? — попита тя с фалшиво покорна усмивка.

— Нямам време за игри, мис Трент.

— О, не бих си и помислила да ви губя времето.

Блейк се обърна към Джеймс.

— Ще я убия.

— А аз ще убия теб — отвърна Джеймс. — И двама ви. — Той ги подмина и се отправи към бюрото. — Блейк, ти се заеми с рафтовете. Каролайн… вие, е, не знам какво да правите, но се постарайте да не спорите с Блейк.

Блейк се усмихна.

— Той пръв започна — промърмори Каролайн, като добре осъзнаваше колко детински се държи.

Джеймс поклати глава и се зае със заключените чекмеджета на бюрото. Внимателно отвори всяка ключалка, разгледа съдържанието на чекмеджетата и ги нареди обратно, за да не усети Оливър, че е било тършувано.

След около минута обаче, Каролайн го съжали и каза:

— Може би трябва да се насочите към онова, долу вляво.

Той я погледна с интерес.

Тя сви рамене.

— Точно за това чекмедже Оливър полудява. Веднъж едва не откъсна главата на Фарнсуорт само задето опитал да полира ключалката.

— Не можа ли да му го кажеш, преди да провери останалите чекмеджета? — попита вбесено Блейк.

— Опитах — натърти тя, — но вие заплашихте да ме убиете.

Джеймс не им обърна внимание и се зае с долната лява ключалка. Чекмеджето се отвори и разкри купчина документи, всеки означен с дата.

— Какво е? — попита Блейк.

Джеймс тихо подсвирна.

— Билета на Прюит за бесилото.

Блейк и Каролайн се скупчиха около него, нетърпеливи да погледнат. Там имаше около дузина документа, всеки от които четливо означен с дата. Джеймс извади един от тях и с огромен интерес разгледа съдържанието му.

— Какво пише? — попита Каролайн.

— Тук са документирани престъпните му деяния — отвърна Блейк. — Дяволски глупаво е от негова страна да го запише на хартия.

— Оливър е ужасно организиран — поясни тя. — Всеки път щом замисли нещо, съставя план, записва го и после го следва неотклонно.

Джеймс посочи към изречение, започващо с инициалите КДЛ.

— Това трябва да е Карлота — прошепна той. — Но кой ли е това?

Погледът на Каролайн проследи пръста му. МСД.

— Майлс Дъдли — каза тя.

— Кой? — В един глас попитаха двамата и се обърнаха към нея.

— Мисля, че е Майлс Дъдли. Не знам как е второто му име, но това е единственият МД, за когото се сещам. Той е един от най-близките приятели на Оливър. Познават се от години.

Блейк и Джеймс се спогледаха.

— Намирам го за напълно противен — продължи Каролайн. — Винаги се задява с прислужничките. И с мен. Когато се появи, обикновено гледам да не се мяркам наоколо.

Блейк се обърна към маркиза.

— Тук има ли достатъчно доказателства, за да уличим Дъдли?

— Има — отвърна Джеймс. — Стига да сме сигурни, че МСД наистина е Майлс Дъдли. Не можеш да вкараш някой в затвора, само заради инициалите му.

— Ако арестувате Оливър — каза Каролайн, — съм сигурна, че той ще издаде мистър Дъдли. Те са доста добри приятели, но се съмнявам, че в такава ситуация може да се разчита на лоялността на Оливър. Като се замисля, всъщност, той не може да е лоялен към никого, освен към себе си.

— Това не е риск, който съм готов да поема — каза мрачно Блейк. — Няма да имам мира, докато не видя и двамата предатели или в затвора, или на бесилката. Трябва да ги хванем на местопрестъплението.

— Има ли начин да разберете кога Оливър планира нов удар? — попита Каролайн.

— Няма — отвърна Джеймс, докато прелистваше документите, — освен ако не е прекалено глупав.

Каролайн се наведе напред.

— Ами това, какво означава? — попита тя и вдигна един почти празен лист, означен с 31-7-14.

Блейк го грабна от ръцете й, а погледа му бързо пробяга по него.

— Какъв идиот!

— Определено не мога да споря за глупостта на Оливър — вметна Каролайн, — но не мисля, че е очаквал кабинетът му да бъде претърсван.

— Човек не бива да доверява подобна информация на хартия — каза Блейк.

— О, боже, Рейвънскрофт — каза Джеймс с лукав поглед, — с твоята логика, от теб би станал чудесен престъпник.

Блейк беше толкова вглъбен в това, което четеше, че не си направи труда дори да го погледне.

— Прюит планира нещо дръзко. Ако съдя по записките, ще е по-голямо от всичко досега. Споменава КДЛ, МСД и останалите. Освен това и доста голяма сума пари.

Каролайн надникна под ръката му, за да види числата.

— О, мили боже! — възкликна тя. — С такава сума, за какво му е наследството ми?

— Има хора, на които парите никога не са им достатъчни — отвърна Блейк хапливо.

Джеймс прочисти гърлото си.

— В такъв случай, мисля, че трябва да изчакаме до края на месеца и да ударим, когато всички са заедно. И само с една операция ще ликвидираме цялата банда.

— Звучи като добър план — съгласи се Каролайн. — Дори и ако трябва да чакаме три седмици.

Блейк се обърна разярено към нея.

— Ти няма да участваш.

— Как не ви е срам! Ако не бях аз, дори нямаше да знаете, че се случва нещо в сряда… — Тя премигна като й хрумна нещо. — Всъщност, не мислите ли, че може би не е прекарвал всяка сряда вечер в игра на карти? Няма да се учудя, ако се е занимавал с контрабанда редовно. Всяка сряда или нещо подобно.

Каролайн попрехвърли няколко документа, като на ум добавяше или махаше седмица.

— Вижте! Всички са на един и същи ден от седмицата.

— Не ми се вярва, да се е занимавал с контрабанда всяка сряда — замисли се Джеймс, — но е отлично прикритие за всичките дни, в които се занимава с нелегална дейност. С кого играе карти?

— Единият е Майлс Дъдли.

Блейк поклати глава.

— Сигурно цялата им дяволска компания е замесена. Кой друг?

— Бърнард Лийсън. Той е местният ни лекар.

— Има логика — промърмори Блейк. — Мразя пиявици.

— И Франсис Бадли — довърши тя, — градския съдия.

— Предполагам, че в такъв случай не бива да се обръщаме към него за помощ, когато арестуваме престъпниците — каза Джеймс.

— Най-вероятно самият той ще бъде арестуван — отвърна Блейк. — Ще трябва да извикаме подкрепление от Лондон.

Джеймс кимна.

— Мортън ще има нужда от доказателства, преди да изпрати хората си на толкова рискована задача. Налага се да вземем тези документи с нас.

— На ваше място, не бих ги взела всичките — прекъсна го Каролайн. — Оливър влиза в тази стая почти всеки ден. Сигурна съм, че веднага ще разбере, ако нещо липсва.

— Виждам, че ставаш все по-добра — изхили се Джеймс. — Сигурна ли си, че не искаш да постъпиш на служба във Военното министерство?

— Тя никога няма да работи там — изръмжа Блейк.

Каролайн имаше чувството, че би го изревал с все сила, ако не се намираха в кабинета на Оливър.

— Ще вземем само няколко — отвърна Джеймс, без да обръща внимание на Блейк, — но не и този. — Той показа документа с предстоящия удар. — Ще иска да го прегледа скоро.

— Дай на Каролайн един лист хартия — провлече Блейк. — Сигурен съм, че с удоволствие ще препише информацията. Все пак има изключителен почерк.

— Не знам къде Оливър държи чисти листи — пренебрегна сарказма му тя, — никога не ме е допускал тук. Но знам къде има листи, мастило и перо надолу по коридора.

— Отлична идея — каза Джеймс. — Колкото по-малко тършуваме тук, толкова по-малък е шансът Прюит да забележи, че някой е ровил из нещата му. Каролайн, иди да ги вземеш.

— Добре. — Тя му изкозирува весело и се втурна към вратата.

Но Блейк беше по-бърз.

— Няма да ходиш сама — изсъска той. — И върви по-бавно.

Каролайн въобще не забави крачка, като не се съмняваше, че ще я последва надолу по коридора до източната гостна. В нея обикновено забавляваше съседските дами. Не че толкова често й идваха на гости, но тя все пак пазеше хартия, пера и мастило, ако случайно на някой му потрябваха.

Но точно когато стигна до стаята, се чу шум от входната врата. Шум, който подозрително напомняше на ключ, завъртащ се в ключалката. Тя се обърна към Блейк и изсъска:

— Това е Оливър!

Той не си губи времето в излишни разговори. Преди Каролайн да усети, бе изблъскана в източната гостна и набутана зад един диван. Сърцето й биеше толкова силно, че се учуди как не е събудило цялото домакинство.

— Ами Джеймс? — прошепна тя.

Блейк сложи пръст на устните й.

— Той знае, какво да прави. Тихо, Прюит идва.

Каролайн стисна зъби, за да не изкрещи от страх, заслушана в звука от обувките на Оливър по коридора. Ами ако Джеймс не го беше чул? Ами ако го беше чул, но не бе успял да се скрие навреме? Ами ако се бе скрил, но не бе затворил вратата?

В главата й се въртяха хиляди катастрофални варианта.

Но стъпките на Оливър не се насочиха към южната гостна. Идваха право към тях! Каролайн затаи дъх и сръга Блейк в ребрата. Той не й отвърна, като изключим това, че се стегна още повече.

Тя хвърли поглед към страничната масичка и забеляза бутилката с бренди. Оливър обичаше да взема чаша със себе си в леглото. Ако не се обърнеше, докато си наливаше, нямаше да ги види, но в противен случай…

Напълно паникьосана, дръпна Блейк за ръката. Силно.

Той не реагира.

С отчаяно движение го удари в гърдите и посочи към брендито.

— Какво? — оформи с устни Блейк.

— Брендито — нервно посочи тя.

Очите му се разшириха и той бързо се огледа за по-добро скривалище. Но светлината бе приглушена и трудно можеше да се види нещо.

Каролайн имаше предимство, тъй като познаваше стаята като дланта си. Посочи с глава друг диван и без да дочака да види дали Блейк ще я последва запълзя към него, като благодареше на създателя, че Оливър бе решил да сложи килим. Без него, всяко тяхно движение щеше да се разнесе като ехо из къщата.

В момента, в който се скриха зад дивана, Прюит влезе в стаята и се насочи право към бутилката. Няколко секунди по-късно тя чу как чашата се удря в масата, последвана от звука на наливащо се бренди. Каролайн объркано прехапа устни. Не беше типично за Оливър да пие повече от чаша преди лягане.

Но явно бе имал тежка вечер, защото въздъхна:

— Каква катастрофа!

И тогава, за неин ужас, той се настани точно на дивана, зад който се криеха, и изпъна крака на масичката.

Тя замръзна. Или поне би замръзнала, ако вече не бе парализирана от страх. В това нямаше съмнение.

Бяха хванати в капан.