Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (10)

Глава 10

„Ум-ла-ут (съществително име):

1. Промяна в звученето на гласна, получена от частично наподобяване на близкостоящ звук.

2. Диакритичен знак върху гласна, за да означи промяната в звученето, особено в немския.

Предвид това, което разбрах за мистър Рейвънскрофт, наистина се радвам, че не съм се родила в Германия с умлаут в името си.“

Из личния речник на Каролайн Трент

До средата на следобеда Каролайн стигна до две заключения. Първо: Джеймс отново бе изчезнал безследно, най-вероятно да събира факти за престъпленията на Оливър. И второ: беше влюбена в Блейк Рейвънскрофт.

Е, това не бе съвсем вярно. По скоро си мислеше, че може би е влюбена в Блейк Рейвънскрофт. И на нея самата й бе трудно да го повярва, но изглежда нямаше друго обяснение за промяната в настроението и поведението й напоследък.

Бе свикнала с недостатъка си да говори, без да мисли, но днес бе издърдорила невероятни глупости. Освен това съвсем изгуби обичайния си апетит. Да не говорим и че се улавяше, как постоянно се усмихва без причина.

И ако това не бе достатъчно, какво да кажем за факта, че непрекъснато си шепнеше: „Каролайн Рейвънскрофт, Каролайн Рейвънскрофт, майка на Трент Рейвънскрофт, Каролайн Рейвънскрофт, съпруга на…“.

О, стига! Вече не можеше да се понася.

Но дори и Блейк да отвръщаше на чувствата й не го показваше с нищо. Определено не се носеше из къщата като влюбен глупак, крещейки оди за красотата, чара и ума й. Тя се съмняваше да седи зад бюрото си и разсеяно да си мърмори: „Мистър и мисис Блейк Рейвънскрофт“.

Пък дори и да го правеше, нямаше причина точно тя да бъде въпросната „Мисис Блейк Рейвънскрофт“. Кой знае колко жени в Лондон бяха влюбени в него. Ами ако той самият бе влюбен в някоя от тях?

Това беше печална мисъл.

Разбира се, не можеше да се пренебрегнат целувките. На него определено му бяха харесали. Но мъжете бяха различни. Каролайн бе водила сравнително затворен живот, но това беше станало ясно по-рано. Мъж можеше да изпита желание да целуне жена и без да влага чувства зад това.

Жената от друга страна… е, поне Каролайн знаеше, че не можеше да целуне мъж по начина, по който бе целунала Блейк следобед, без да изпитва чувства.

Което я връщаше в началото: Беше влюбена в Блейк Рейвънскрофт.

 

 

Докато Каролайн бе заета да се рови из тайните кътчета на сърцето си, Блейк седеше на ръба на бюрото си и хвърляше стрелички към мишена на стената. Заниманието пасваше идеално на настроението му.

— Няма… — шляп! — да я целувам повече.

— Това… — шляп! — не ми хареса.

— Е, добре де, хареса ми, но само — шляп! — физически.

Изправи се с решително изражение.

— Тя е чудесно момиче, но не значи нищо за мен.

Прицели се, хвърли и погледна невярващо как стреличката се забива в неотдавна боядисаната му стена.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — възмути се той и се спусна да издърпа стрелата. Как бе пропуснал? Никога не пропускаше. Хвърляше почти всеки ден и никога не пропускаше. — По дяволите.

— Май сме сприхави днес, а?

Блейк вдигна поглед и видя Джеймс на вратата.

— Къде, да те вземат дяволите, беше?

— Продължих да разследвам Оливър Прюит, за разлика от теб.

— И без това съм нагазил в този случай прекалено дълбоко.

— Да, виждам.

Блейк извади стреличката и събори няколко парченца мазилка на пода.

— Знаеш какво имам предвид.

— Съвършено точно — каза Джеймс бавно, — но не съм сигурен дали ти знаеш какво имаш предвид.

— Престани да ме дразниш, Ривърдейл, и ми кажи какво откри.

Джеймс се изпъна в едно кожено кресло и разхлаби шала си.

— Наблюдавах Прюит Хол известно време.

— Защо не ми каза, че отиваш?

— Щеше да пожелаеш да дойдеш с мен.

— Дяволски си прав. Аз…

— Някой — прекъсна го Джеймс — трябваше да остане с госта ни.

— Нашият гост — отвърна саркастично Блейк — е зряла жена. Нищо няма да й стане, ако я оставим да се оправя сама за няколко часа.

— Така е, но можеше да намериш още някоя от стаите си в руини.

— Не бъди глупав, Ривърдейл.

Джеймс се престори, че изучава ноктите си.

— Имаш късмет, че не се обиждам от коментарите ти.

— Имаш късмет, че досега не съм отрязал проклетия ти език.

— Наистина е трогателно да те види човек, толкова загрижен за някоя жена — каза Джеймс.

— Не съм загрижен. И престани да ме дразниш.

Джеймс сви рамене.

— Във всеки случай, е по-лесно да шпионираш, когато си сам. Не исках да будя подозрения.

— Ривърдейл, ние живеем, за да не будим подозрение.

— Забавно е да се слееш с тълпата от време на време, нали? Невероятно е какво биха ти казали хората, ако не знаят кой си. Или — добави с хитра усмивка — ако въобще не знаят, че си там.

— Откри ли нещо?

— Нищо съществено, макар че Прюит определено живее над възможностите си. Или поне над законните си възможности.

Блейк взе още една стреличка и се прицели.

— Отстъпи назад.

Джеймс го послуша и равнодушно проследи с поглед как стрелата попадна право в целта.

— Така е по-добре — промърмори Блейк. Обърна се към Джеймс и каза: — Проблемът е в това, че не можем инстинктивно да решим, че парите му идват от престъпни деяния. Ако той наистина пренася съобщения за Карлота де Леон, съм сигурен, че му плащат много за това. От друга страна знаем, че от години внася нелегално бренди и коприна. И със сигурност се възползва от богатството на Каролайн.

— Проклет да съм, ако не го прави.

— Стана така — каза с тънка усмивка Блейк, — че и аз направих свое разследване.

— Сега ли?

— Оказа се, че у Прюит има стая, която държи заключена през цялото време. На Каролайн не й е било разрешено да влиза там, нито пък на сина му.

Джеймс се усмихна широко.

— Право в целта.

— Точно. — Блейк хвърли стреличка, но не улучи. — Е, невинаги точно.

— Може би е време за малка визита до Прюит Хол — предложи Джеймс.

Блейк кимна. Не искаше нищо повече от това да приключат този случай, да се махне от Военното министерство и да започне новия си уважаван и скучен живот!

— Напълно съм съгласен.

 

 

Откриха Каролайн под една маса в библиотеката.

— Какво, по дяволите, правиш там? — попита Блейк.

— Какво? О, добър ден — изпълзя тя. — Слугите ви чистят ли тук долу? Съвсем се разкихах.

— Не ми отговори.

— Просто се ровех из тези купчини. Опитвам се да събера всичките ви исторически книги.

— Мислех, че нямаше да се занимаваш с това, докато глезенът ти не оздравее.

— Все още не съм започнала да ги подреждам по рафтовете. Просто ги групирам по теми. Не натоварвам въобще глезена си, който е почти излекуван между другото. Днес нито веднъж не съм ползвала бастуна и не изпитвам никаква болка. — Обърна се към Джеймс и грейна. — Чудесно е да ви видя отново, милорд.

Той й се усмихна в отговор и леко наклони глава.

— За мен винаги е удоволствие, скъпа моя Каролайн.

Блейк се намръщи.

— Тук сме с определена причина, мис Трент.

— Не ми е хрумвало обратното. — Тя се обърна към Джеймс. — Забелязал ли сте, че ме нарича мис Трент, когато ми е ядосан?

— Каролайн — произнесе Блейк с глас, в който се долавяше предупредителна нотка.

— Разбира се — продължи тя, — когато е наистина бесен, преминава на Каролайн. Вероятно му е твърде трудно да изръмжи цялото ми име.

Джеймс запуши с ръка устата си, за да не прихне.

— Каролайн — каза Блейк по-силно, игнорирайки предишните й думи. — Нуждаем се от помощта ти.

— Така ли?

— Време е да съберем по-солидни доказателства срещу Прюит.

— Добре — отвърна тя. — Иска ми се да видя как си плаща за всичко.

— Колко безсърдечно! — разсмя се Джеймс.

Тя се обърна към него с наранено изражение.

— Как можахте да го кажете. Аз изобщо не съм безсърдечна. Но ако Оливър наистина е извършил всички онези ужасни неща, за които говорите…

— Каролайн, просто ви дразнех.

— Е, тогава съжалявам задето реагирах така. Трябваше да знам, че не може да сте толкова…

— Ако вие двамата сте способни да отложите взаимното си възхищение един от друг — каза ядно Блейк, — ще преминем към по-важното.

Двамата се обърнаха към него еднакво раздразнени.

— Ривърдейл и аз ще нахлуем в Прюит Хол — каза й Блейк. — Искаме да ни осведомиш за всички подробности свързани с навиците на семейството и слугите, за да предотвратим евентуалното ни залавяне.

— Не ви трябват подробности — каза тя, свивайки рамене. — Просто идете тази вечер.

И двамата се наведоха напред и я загледаха въпросително.

— Всяка сряда вечер Оливър играе карти. Никога не пропуска. И винаги печели. Мисля, че мами.

Джеймс и Блейк се спогледаха и Каролайн почти видя как умовете им препускат, планирайки мисията.

— Ако си спомняте — продължи тя, — именно в сряда вечер избягах. Точно преди седмица. Оливър преднамерено е избрал тази вечер за покушението на Пърси над мен. Без съмнение не е искал да слуша крясъците ми.

— Пърси ще си бъде ли у дома?

Каролайн поклати глава.

— Той почти винаги излиза и се напива. Оливър не търпи пиянството. Казва, че правело мъжа слаб. Затова Пърси се измъква всяка сряда вечер, когато баща му го няма.

— Ами слугите? Колко са? — попита Блейк.

Каролайн се замисли за момент.

— Общо петима. Повечето ще бъдат там. Миналата седмица Оливър им даде почивен ден, за да не могат да ми помогнат, но е много стиснат, когато се отнася за някой друг, освен за него самия, затова се съмнявам да ги пусне без основателна причина.

— Колко е хубаво да знаеш, че изнасилването ти се счита за основателна причина — промърмори Блейк.

Каролайн го погледна с изненада и с малко задоволство установи колко вбесен изглежда.

— Но ако сте внимателни — добави тя, — без проблем ще ги избегнете. Може би ще се объркате из къщата, но след като ще бъда с вас…

— Няма да те вземаме — отсече Блейк.

— Но…

— Казах, че няма да те вземаме.

— Сигурна съм, че ако прос…

— Няма да идваш! — изрева той и дори Джеймс премигна изненадано от тона му.

— Много добре — отвърна тя раздразнено. Не се съмняваше, че Блейк греши, но бе неразумно да спори с него повече.

— А и не забравяйте за наранения си глезен — каза нежно Джеймс. — Няма да можете да се движите с нормална скорост.

Каролайн подозираше, че Джеймс е напълно съгласен с Блейк и просто опитва да я накара да се почувства по-добре, особено след като им бе казала, че глезенът й е излекуван, но все пак оцени усилието му.

— Икономката е почти глуха и си ляга рано — съобщи им тя. — Не се тревожете за нея.

— Чудесно — каза Блейк, — а останалите?

— Има две прислужници, но те живеят в селото и се прибират всяка вечер. Отдавна ще са напуснали къщата, когато Оливър тръгне. Конярят спи в конюшнята и няма да го засечете, стига да приближите къщата от другата страна.

— А иконома? — напомни Блейк.

— С Фарнсуорт ще ви бъде трудно. Той има остър слух и е верен до смърт на Оливър. Стаята му е на третия етаж.

— В такъв случай няма да е голям проблем — каза Джеймс.

— Е, да, но… — Думите й замряха и тя сви устни в тънка линия. Блейк и Джеймс напрегнато разговаряха един с друг и не й обръщаха повече внимание, отколкото на която и да е мебел в стаята. И тогава, без дори да й кажат нещо, се преместиха в кабинета, а тя си остана насред книгите съвсем сама. — От всички груби…

— Каролайн!

Тя вдигна глава с надежда. Блейк надничаше в библиотеката. Може би все пак бе решил да й разреши да ги придружи до Прюит Хол.

— Да?

— Забравих да те питам за онази малка тетрадка, която все разнасяш.

— Каква тетрадка?

— Онази със странните думи. Има ли някакво отношение към Прюит?

— О, не. Всъщност ви казах истината, когато ме попитахте първия път. Това е малък личен речник, в който записвам непознати думи. Проблемът е, че често забравям какво означават, след като ги запиша.

— Опитай да ги използваш в изречение. Това е най-добрият начин да запомниш значението им. — После се обърна и изчезна.

Каролайн си призна, че идеята му е добра, макар и да остави в нея горещо желание, да използва думите непоносим, арогантен и дразнещ в едно изречение.

 

 

Шест часа по-късно, Каролайн бе обхваната от изключително лошо настроение. Блейк и Джеймс прекараха следобеда затворени в кабинета и планираха „атаката“ си над Прюит Хол.

Без нея.

А сега ги нямаше, бяха тръгнали под прикритието на безлунната нощ.

Дори и звездите, като по уговорка, се криеха зад облаците.

Проклети мъже! Мислеха, че са непобедими, но тя бе по-наясно от тях. Всеки беше смъртен.

И най-лошото бе, че се държаха така, сякаш всичко бе много забавно. Обсъждаха плановете си шумно, спореха за предмети или транспорт, или за това кой е най-добрият начин да се доберат до къщата и да проникнат в нея. И за да добавят сол в раната й, дори не си направиха труда да затворят вратата към кабинета. Каролайн бе чула всяка една дума от библиотеката.

Точно сега сигурно приближаваха Прюит Хол и се подготвяха да нахлуят в южната гостна.

Без нея.

— Глупави, глупави мъже — избухна тя и си попипа глезена. Не изпита ни най-малка болка. — Очевидно можех да ги придружа. Нямаше да ги забавя.

Облечени изцяло в черно, двамата изглеждаха ужасно привлекателни. Докато ги наблюдаваше как потеглят, Каролайн се почувства доста опърпана. Носеше една от новите си рокли, но й се струваше, че прилича на безличен гълъб до два елегантни гарвана.

Седна на масата в библиотеката, на която беше разпиляла биографиите. Планираше да прекара вечерта като ги подреди по азбучен ред — задача, която изпълняваше много по-енергично отколкото се налагаше.

Платон преди Сократ. Кромуел преди Фолкс… Рейвънскрофт и Сидуел преди Трент…

Каролайн тресна Милтън върху Макиавели. Това не беше правилно. Не трябваше да тръгват без нея. Беше им нарисувала план на Прюит Хол, но нищо не можеше да замени един човек, живял там. Без нея можеха да влязат в грешна стая, да събудят някой слуга или дори… тя преглътна, да ги убият.

Мисълта да изгуби новите си приятели скова сърцето й. Бе прекарала живота си без близки и когато най-накрая откри двама души, които се нуждаеха от нея, дори да беше на ниво национална сигурност, не искаше просто да си стои и да ги оставя да се излагат на опасност.

Маркизът сам бе казал, че е жизненоважна за разследването им. Що се отнася до Блейк… е, той не искаше да признава, че е въвлечена по някакъв начин с Военното министерство, но дори той бе признал, че им е помогнала доста.

Бе сигурна, че ще се справят по-добре с нейна помощ. Ами че те дори не знаеха за…

Каролайн с ужас се плесна през устата. Как можа да забрави да им каже за вечерния чай на Фарнсуорт? Това бе ритуал, по който можеш да си сверяваш часовника. Всяка вечер пиеше чай в десет часа. Беше нелепа традиция, на която той много държеше. Горещ чай с мляко и захар, сладкиш с масло и ягодово сладко. Държеше толкова на нощната си закуска, че наказваше всеки, който му попречеше. Каролайн веднъж бе заела чайника и цяла седмица спа без чаршафи. През декември.

Очите й се устремиха към прозореца. Девет и четвърт. Блейк и Джеймс бяха тръгнали преди петнадесет минути. Щяха да пристигнат в Прюит Хол…

О, боже, щяха да пристигнат точно когато Фарнсуорт започнеше да си приготвя закуската. Икономът остаряваше с годините, но със сигурност бе с всичкия си и се справяше доста добре с оръжията. А и пътя от стаята му до кухнята минаваше точно покрай южната гостна.

Тя се изправи решително. Те се нуждаеха от нея. Блейк се нуждаеше от нея. Никога нямаше да си прости, ако не ги предупредеше за опасността.

Без да обръща внимание на глезена си, изтича от стаята и се насочи право към конюшнята.

 

 

Каролайн яздеше по-бързо и от вятъра. Не беше най-добрия ездач, защото повечето от настойниците й не й бяха предоставили възможност да се упражнява, но знаеше основното и можеше да се задържи на седлото.

И определено никога не бе имала по-добра причина да препуска така.

Докато стигна до имота на Оливър, джобният часовник, който отмъкна от бюрото на Блейк, показваше точно десет часа. Върза кобилата, която също бе присвоила от Блейк, за едно дърво и се запромъква към къщата, криейки се зад живия плет покрай алеята. Когато стигна до къщата падна на четири крака. Съмняваше се, че има някой буден, освен Фарнсуорт в кухнята, но не й се искаше силуетът й да се вижда.

— Дано Блейк да оцени това — прошепна на себе си и в този миг осъзна, че не само изглежда ужасно глупаво като пълзи на четири крака, но и че се намира в Прюит Хол — единственото място, където не искаше да се появява в следващите пет седмици.

И се бе върнала по свой избор! Каква глупачка! Ако попаднеше в ръцете на Оливър…

— Оливър играе карти. Оливър сега мами някого. Оливър няма да се върне още няколко часа. — Беше лесно да си го шепне, но не й ставаше по-леко. Всъщност все повече й прилошаваше.

— Припомни си да не се ядосваш толкова, ако пак те игнорират — каза си тя. Беше доста дразнещо, че бяха тръгнали без нея, но сега, когато се намираше тук, в разгара на действието, й се искаше да е в Сийкрест Манър може би с чаша чай и дебело парче сладкиш…

Всъщност, сега като се замисли осъзна, че не бе родена за живот на шпионка.

Стигна до северозападния ъгъл на къщата, надникна и плъзна поглед по западната стена. Не видя Блейк и Джеймс, което значеше, че смятат да влязат през южния прозорец. Ако вече не бяха вътре.

Каролайн задъвка устни. Ако бяха в южната гостна, Фарнсуорт със сигурност щеше да ги чуе. А Оливър държеше заредена пушка в един от шкафовете в коридора. Щом икономът усетеше нещо подозрително, със сигурност щеше да вземе пушката и нямаше да се поколебае да стреля.

В пристъп на паника, Каролайн се затича по тревата, доколкото това бе възможно в клекнало положение.

И зави зад ъгъла.

 

 

— Чу ли нещо?

Джеймс отмести поглед от работата си по ключалката на прозореца и поклати глава. Той стоеше на раменете на Блейк и се опитваше да отвори прозореца.

Докато Джеймс се занимаваше с резето, Блейк се огледа наоколо. И тогава го чу отново — като че ли някой притича. Потупа Джеймс по крака и сложи пръст на устните си. Джеймс спря временно работата си, заради стърженето на пилата по ключалката, и безшумно се приземи на земята, докато Блейк заемаше позиция.

Блейк извади пистолета си и се приближи до ъгъла, притиснат в каменната стена. Видя лека сянка. Нямаше да я забележи, ако някой не бе оставил горяща свещ пред един от прозорците от западната страна.

Сянката приближи.

Блейк сви пръст около спусъка.

Иззад ъгъла се появи ръка.

Той скочи.