Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (8)

Глава 8

„Пия-на-един-дъх (глагол) — да пиеш на големи глътки; да изпиеш всичко наведнъж.

Когато един джентълмен е ядосан, често най-доброто лекарство е да изпие чая си на един дъх.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Наскоро откъснатите цветя бяха пръснати по пода, една безценна ваза се търкаляше прекатурена, но за щастие поне изглеждаше здрава, а голямо мокро петно се разливаше по чисто новия му и много скъп френски килим.

— Исках само да ги помириша — каза Каролайн от мястото си на пода.

— Трябваше да стоиш неподвижно! — изкрещя Блейк.

— Да, зная, но…

— Не ми се оправдавай! — изръмжа той, докато проверяваше дали глезенът й не е пострадал още повече.

— Няма нужда да ми крещите.

— Ще крещя, ако… — Той спря, прочисти гърлото си и продължи с по-нормален тон. — Ще крещя, по дяволите, ако ми се иска, и ще говоря така, по дяволите, ако ми се иска. А ако ми се иска да шепна…

— Сигурна съм, че схванах какво имате предвид.

— Трябва ли да ти напомням, че това е моята къща и мога да правя каквото си поискам?

— Не е нужно да ми припомняте — каза любезно тя.

Нейния спокоен и дружелюбен тон го подразни.

— Мис Трент, ако ще оставаш тук…

— Безкрайно съм ви благодарна, че ми позволихте да остана — прекъсна го тя.

— Въобще не ме интересува твоята благодарност…

— Въпреки това, аз с радост ви я предлагам.

Той стисна зъби.

— Трябва да уточним някои правила.

— Разбира се, света се нуждае от правила. Иначе ще настъпи хаос и тогава…

— Ще спреш ли да ме прекъсваш!

Тя отдръпна главата си назад с няколко инча.

— Мисля, че вие току-що ме прекъснахте.

Блейк преброи до пет, преди да каже:

— Ще се престоря, че не съм чул това.

Устните й се извиха в гримаса, която само някой твърде оптимистично настроен човек, би нарекъл усмивка.

— Бихте ли ми подал ръка?

Той само я изгледа неразбиращо.

— Трябва да стана — обясни Каролайн. — Моето… — Тя млъкна, за да не й се налага да му казва, че дупето й се е намокрило. — Тук долу е мокро — промълви накрая.

Блейк изсумтя нещо, вероятно неподходящо за ушите й и буквално тресна подноса, който очевидно бе забравил, че държи на страничната масичка. Преди Каролайн да примигне, дясната му ръка се появи пред лицето й.

— Благодаря ви — каза тя, с цялото достойнство, което й бе останало.

Той й помогна да седне обратно на дивана.

— Не ставай отново.

— Добре, сър. — Тя изкозирува весело, но без какъвто и да е ефект върху него.

— Никога ли не си сериозна?

— Моля?

— Козируваш ми, събаряш книгите ми на пода, правиш малки хартиени птички… нищо ли не вземаш насериозно?

Каролайн свъси поглед, докато го наблюдаваше как бясно размахва ръце и говори. Познаваше го от едва няколко дни, но те бяха повече от достатъчни, за да разбере, че този изблик на чувства не му е присъщ. И все пак, не й харесваше да отхвърлят опитите й за приятелство и човечност.

— Искате ли да знаете как определям думата „сериозен“? — каза тя тихо и гневно. — Сериозен е човек, който нарежда на сина си да изнасили повереницата му. Сериозно е положението на млада жена, която няма къде да отиде. А когато една ваза падне на пода и залее килима с вода — ето това, не е сериозно.

Той само й се намръщи в отговор, затова тя добави:

— Що се касае до малкия ми поздрав… просто опитвах да се държа приятелски.

— Нямам нужда от приятелството ви — отсече той.

— Да, сега разбирам това.

— Тук си по две причини, само по две, и ще е най-добре да не ги забравяш.

— Може би ще ми разясните?

— Първо: Ти си тук, за да ни помогнеш да хванем Оливър Прюит. Второ… — Той прочисти гърлото си, но се изчерви, преди да продължи. — Второ: Тук си, защото след като те отвлякох без причина, е… дължа ти поне това.

— Аха, значи от мен не се очаква да помагам с това-онова в къщата и градината, нито да се сприятелявам с прислугата?

Той я погледна внимателно, но не отговори. Каролайн прие отговора му за утвърдителен и кимна с достойнство, на което би завидяла и кралица.

— Разбирам. В такъв случай, най-добре да не се присъединявате към мен за чая.

— Моля?

— Виждате ли, имам един ужасен навик…

— Само един?

— Само един, който може да ви оскърби, сър — отвърна тя не особено мило. — Когато пия чай с други хора, имам навика да разговарям с тях. А когато разговарям с някого, го правя любезно и дружелюбно. И когато това стане…

— Сарказмът не ти отива.

— И когато това стане — продължи по-високо тя, — се получава най-странното нещо. Не всеки път, и вероятно не и с вас, мистър Рейвънскрофт, но съм сигурна, че не бихте искали да ви се случи.

— Да ми се случи какво?

— Ами да се сприятелим, разбира се.

— О, за бога! — промърмори той.

— Просто бутнете подноса за чай към мен, ако обичате.

Блейк я зяпна за момент, преди да изпълни желанието й.

— Ще си вземете ли една чаша с вас?

— Не — каза опърничаво той. — Смятам да остана.

— Последствията могат да бъдат смъртоносни.

— Струва ми се, че последствията могат да станат още по-смъртоносни за мебелите ми, ако те оставя сама.

Карълайн тресна чашата за чай в подноса.

— Мляко?

— Да. Без захар. И бъди по-нежна с порцелана. Семейно наследство е. Сега като се замисля…

— Сега като се замислите какво? — с любопитство попита тя.

— Трябва да направя нещо с килима.

— Мога да го почистя сама — каза сладникаво тя, — но ми наредихте да не помагам из къщата.

Блейк я игнорира, стана и отиде до вратата.

— Пъруик! — извика той.

Пъруик се материализира, сякаш Блейк го бе призовал със силата на гласа си.

— Да, мистър Рейвънскрофт?

— Гостенката ни претърпя малък инцидент — каза Блейк като махна с ръка към килима.

— Имахте предвид нашият невидим гост?

Каролайн наблюдаваше иконома с нескрит интерес.

— Моля? — попита Блей.

— Ако мога да си позволя дързостта да направя предположение въз основа на поведението ви през последните дни, мистър Рейвънскрофт…

— По същество, Пъруик.

— Вие със сигурност не искате да става публично достояние факта, че мис… ъъъ… мис… ах… да я наречем мис Невидима…

— Мис Трент — помогна Каролайн.

— … че мис Трент е тук.

— Да, така е, тя е тук, независимо дали искам или не — каза раздразнено Блейк. — Няма нужда да се преструваш, че не я виждаш.

— О, не, мистър Рейвънскрофт, сега я виждам отлично.

— Пъруик, някой ден ще те удуша.

— Не се съмнявам, сър. Но мога ли да си позволя да…

— Какво, Пъруик?

— Просто исках да се осведомя дали посещението на мис Трент в Сийкрест Манър може вече да се обяви публично.

— Не! — извика Каролайн. — Истината е, че бих предпочела да запазите тази информация за себе си. Поне в следващите няколко седмици.

— Разбира се. — Пъруик леко се поклони. — Сега, ако ме извините, ще се погрижа за малкия инцидент.

— Благодаря ти, Пъруик — каза Блейк.

— Ако мога да се осмеля, мистър Рейвънскрофт…

— Какво има пък сега?

— Просто исках да изкажа предположението, че на вас с мис Трент ще ви бъде много по удобно да изпиете чая си в друга стая, докато аз почистя тази.

— О, господарят ви няма да пие чай с мен — каза Каролайн.

— Напротив.

— Не разбирам защо. Вие самият не искате да имате нищо общо с мен.

— Това не е напълно вярно — отвърна й Блейк. — Много ми харесва да ти противореча.

— Е, това го разбрах.

Главата на Пъруик се движеше напред-назад, сякаш бе зрител на среща по бадминтон. Изведнъж възрастният мъж се усмихна.

— Ти! — сопна се Блейк, посочвайки към иконома. — Тихо.

Ръката на Пъруик се стрелна към сърцето му в драматичен жест на почуда.

— Ако мога да…

— Пъруик, ти си най-наглият и проклет иконом в цяла Англия и много добре го знаеш.

— Просто възнамерявах да ви попитам — отвърна иконома с доста самодоволно изражение, — дали да преместя подноса. Вече споменах, че ще ви бъде по-удобно другаде.

— Това е великолепна идея, Пъруик — каза Каролайн с ослепителна усмивка.

— Мис Трент, вие очевидно сте жена с изискани маниери, отлично чувство за хумор и забележителен ум.

— О, за бога! — промърмори Блейк.

— Да не споменаваме — продължи Пъруик — и за прекрасния ви вкус и стил. Вие ли сте отговорна за чудесното преобразяване на градината ни?

— Да, аз бях — каза с нескрито удоволствие тя. — Харесва ли ви новият й вид?

— Мис Трент, в градината ясно личи ръката на човек с безупречен вкус, истински познания по градинарство и лека щипка ексцентричност.

Блейк имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще запрати иконома си с ритник направо в Лондон.

— Пъруик, мис Трент не е кандидатка за светица.

— За съжаление, не — призна той. — Но пък винаги съм се съмнявал в непогрешимата преценка на църквата и като се замисля за някои от хората, които са канонизирали, ми се струва, че…

Смехът на Каролайн изпълни стаята.

— Пъруик, мисля, че ви обичам. Къде сте били през целия ми живот?

Той се усмихна тържествено.

— Служих на мистър Рейвънскрофт и на чичо му преди него.

— Надявам се, че поне чичо му е бил по-жизнерадостен.

— О, мистър Рейвънскрофт невинаги е бил в лошо настроение. Когато беше млад мъж…

— Пъруик — изръмжа Блейк, — съвсем близо си до това да те изхвърля и то без препоръка.

— Мистър Рейвънскрофт! — извика Каролайн неодобрително. — Нима мислите да го уво…

— О, не се тревожете, мис Трент — прекъсна я Пъруик. — Той заплашва да ме уволни почти всеки ден.

— Този път го мисля.

— И това казва всеки ден — заяви Пъруик на Каролайн, която го възнагради с кикотене.

— Не ми е смешно — обяви Блейк, но изглежда никой не го слушаше.

— Само ще преместя това в друга стая — смени темата Пъруик и започна да събира чашките на подноса. — Чаят ще ви очаква в зелената стая, ако решите да му се насладите.

— Дори не успях да си пийна — промърмори Каролайн, докато наблюдаваше как иконома изчезва по коридора. — Той е доста… О!

Без да каже дума, Блейк я грабна на ръце и я изнесе от стаята.

— Ако искаш чай, ще получиш чай. Дори и ако трябва да следвам проклетия иконом до Бърнмаут.

— Нямах представа, че може да се държите толкова мило — каза иронично тя.

— Не ме дразни, мис Трент. Търпението ми виси на много тънък косъм.

— О, забелязах.

Блейк недоверчиво я погледна.

— Истинско чудо е, че никой не те е удушил досега. — Той закрачи още по-бързо по коридора, а Каролайн се вкопчи в раменете му и след миг вече бяха в зелената стая.

Но там нямаше и следа от чая.

— Пъруик! — извика Блейк.

— О, мистър Рейвънскрофт! — разнесе се отнякъде гласа на иконома.

— Къде е той? — не се въздържа да попита Каролайн, като въртеше глава и се оглеждаше наоколо.

— Кой знае — промърмори Блейк, а после изкрещя: — Къде, по дяво… а, ето те и теб!

— Наистина се появявате от нищото — каза с усмивка Каролайн.

— Едно от най-полезните ми качества — отвърна Пъруик, застанал до вратата. — Позволих си свободата да преместя подноса в синята стая. Помислих си, че на мис Трент ще й се понрави гледката към океана.

— О, това би ми харесало повече от всичко — каза възхитено Каролайн. — Благодаря ти, Пъруик. Толкова си внимателен.

Пъруик засия, а Блейк се намръщи.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, мис Трент? — попита Пъруик.

— Тя е добре — промърмори Блейк.

— Очевидно, тя…

— Пъруик, не ти ли се струва, че западното крило гори?

Икономът премигна, помириса въздуха и погледна учудено господаря си.

— Не мисля, сър.

— Ако няма пожар за потушаване — каза Блейк, — то можеш да си намериш някаква друга работа.

— Да, разбира се, мистър Рейвънскрофт. — С лек поклон икономът се оттегли.

— Не бива да сте толкова груб с него — каза Каролайн.

— А ти не бива да ме учиш как да се оправям с домакинството си.

— Не правех нищо подобно. Просто исках да ви кажа да се държите по-мило.

— Това е още по-неуместно.

Блейк я понесе към другата част на къщата и Каролайн сви рамене, като се опитваше да не забелязва, че е притисната до гърдите му.

— Често се държа неуместно.

— Не е нужно човек да прекара дълго време в компанията ти, за да го разбере.

Каролайн замълча. Може би не трябваше да говори толкова дръзко на домакина си, но от устата й често изскачаха думи, без да се съгласуват с мозъка й… Освен това се чувстваше достатъчно уверена, че мястото й в Сийкрест Манър беше сигурно за следващите пет седмици. На Блейк Рейвънскрофт може и да не му харесваше присъствието й в дома му, може и да не харесваше самата нея, но определено се чувстваше виновен задето я бе отвлякъл по погрешка. А чувството му за чест повеляваше да я остави тук, където бе в безопасност, докато не се освободеше от опеката на Оливър Прюит.

Каролайн се усмихна на себе си. Мъж с чувство за чест наистина беше нещо чудесно.

 

 

Няколко часа по-късно тя все още се намираше в синята стая, която вече имаше съвсем бегла прилика със стаята, в която беше влязла по-рано през деня.

Пъруик, в желанието си да създаде на „прекрасната и очарователна мис Трент“ уютна обстановка, бе донесъл няколко подноса с храна, един куп книги и списания, комплект водни бои и флейта. А щом Каролайн призна, че не умее да свири на флейта, Пъруик предложи да я научи.

Блейк най-накрая загуби търпение, когато Пъруик предложи да преместят пианото в стаята, или по-скоро намекна Блейк да го направи, като по-млад и по-силен. Стана още по-лошо, когато Каролайн попита дали Пъруик ще й посвири и икономът бе отговорил:

— За бога, не, аз не мога да свиря, но съм сигурен, че мистър Рейвънскрофт с удоволствие ще ви забавлява следобеда.

В същия този момент Блейк се изправи и излезе от стаята, мърморейки нещо за това как иконома му никога не е бил толкова загрижен за него самия.

Каролайн не видя и следа от него. Часовете обаче минаваха приятно, докато опитваше сладкишите и прелистваше „Лондон Таймс“. Наистина би свикнала лесно с подобен живот. Дори глезенът не я болеше толкова.

Вниманието й бе привлечено най-вече от страниците за светската хроника, макар че нямаше представа за кого пишат, освен може би за „Смелият и опасен лорд Р.“. Тъкмо започваше да си мисли, че това вероятно е новият й приятел Джеймс, когато самият той нахлу в стаята.

— Нямаше ви известно време — каза тя. — Искате ли сладкиши?

Джеймс с нескрито любопитство огледа стаята.

— Да не би да сте организирали празник без мое знание?

— Не, Пъруик просто искаше да се увери, че ми е удобно.

— А, да. Той изглежда очарован от вас.

— Това побърква Блейк.

— Добре. — Джеймс си взе сладкиш и каза: — Познайте какво открих?

— Не бих могла.

Той вдигна пред нея лист хартия.

— Вас.

— Моля?

— Изглежда вашият настойник ви издирва.

— Е, не съм учудена — изкоментира тя и очите й пробягаха по листа. — Доста съм ценна за него. О, това е забавно!

— Кое?

— Това. — Каролайн посочи нарисувания портрет, който беше поставен под заглавието: „Изчезнало момиче“ — Пърси го е нарисувал.

— Пърси?

— Да, трябваше да се досетя, че Оливър ще накара Пърси да го направи. Твърде е стиснат да дава пари за художник.

Джеймс наклони глава и се вгледа в рисунката по-внимателно.

— Няма голяма прилика.

— Не, няма, но предполагам, че Пърси го е направил нарочно. Той всъщност рисува добре. Просто не иска да ме открият точно толкова, колкото и аз.

— Глупаво момче — промърмори Джеймс.

Каролайн го погледна учудено.

— Кого имате предвид?

— Пърси. От това, което ни разказахте, смятам, че той едва ли е в по-цветущо положение от вас. На негово място нямаше да се оплаквам, че баща ми ми е избрал такава булка.

— Ако бяхте Пърси — каза весело Каролайн, — той щеше да е много по-достоен мъж.

Джеймс се засмя.

— Освен това — продължи тя, — според него аз съм доста непривлекателна, проявявам крайно скучен интерес към книгите и не спира да се оплаква, че не мога да стоя на едно място.

— Е, вие не можете.

— Да стоя на едно място?

— Да. Вижте си глезена.

— Това няма нищо общо с…

— Това напълно обяснява…

— Хмм… — чу се провлачен глас от вратата. — Май ни е доста удобно, а?

Джеймс вдигна поглед.

— Привет, Рейвънскрофт.

— Къде изчезна тази сутрин?

Джеймс вдигна листа, който беше донесъл от града.

— Ходих да разследвам нашата мис Трент.

— Тя не е нашата мис Тре…

— Извини ме — каза Джеймс с палава усмивка, — твоята мис Трент.

Каролайн веднага се обади:

— Не съм…

— Това е възможно най-глупавия разговор — прекъсна ги Блейк.

— И аз мисля същото — промълви Каролайн. После посочи към хартията и каза: — Вижте какво донесе маркизът.

— Спомням си, че ви казах да ме наричате Джеймс.

— Маркиз звучи отлично — сопна с Блейк. — И какво, по дяволите, е това?

Джеймс му подаде листа.

— Изобщо не прилича на нея — захвърли го Блейк.

— Мислиш ли? — попита Джеймс с ангелско изражение.

— Да. Всеки глупак ще види, че художникът е нарисувал очите й твърде приближени и устата й въобще не изглежда така. Ако авторът наистина е искал да я запечата на хартия би трябвало да я изобрази усмихната.

— Така ли мислите? — попита доволно Каролайн.

Блейк се намръщи очевидно раздразнен от себе си.

— Не бих се тревожил, че някой ще те намери благодарение на това. Никой не знае, че си тук, а аз не очаквам гости.

— Така е — промърмори Джеймс.

— А и — добави Блейк — какво би спечелил? Няма споменато възнаграждение.

— Никакво възнаграждение! — възкликна Каролайн. — Този стиснат стар…

Джеймс се разсмя гръмко и дори Блейк, който все още се чумереше, не можа да скрие кривата си усмивка.

— Е, не ме интересува — обяви тя. — Все ми е едно, че не предлага награда, всъщност даже съм доволна. Тук съм много по-щастлива отколкото съм била, с който и да е от настойниците ми.

— И аз щях да бъда — каза иронично Блейк, — ако Пъруик и мисис Микъл ме глезеха по този начин.

Каролайн се обърна към него и на лицето й се появи ехидна усмивка. Желанието й да го подразни беше твърде силно, за да го пренебрегне.

— Спрете да се оплаквате, че персоналът ви е влюбен в мен.

Блейк понечи да каже нещо, но спря и просто се засмя, а Каролайн внезапно почувства щастливо задоволство. Сякаш сърцето й знаеше, че е направило нещо добро за този човек. Тя се нуждаеше от Блейк и защитата на дома му, но този път усети, че може би и той се нуждаеше малко от нея.

Душата му беше много по-наранена от нейната. Тя му се усмихна и каза:

— Трябва да се смеете по-често.

— Да — каза рязко той, — вече го спомена.

— И съм права. — Тя импулсивно докосна ръката му. — Често съм грешала, но за това съм сигурна. Никой не може да издържи толкова дълго без смях.

— И откъде знаеш?

— Че човек не може да издържи дълго без смях, или че вие не сте се смели от много, много отдавна.

— И двете.

Тя се замисли за момент и каза:

— Що се отнася до вас просто го виждам. Винаги изглеждате изненадан, когато се усмихвате, сякаш не очаквате, че може да изпитате щастие.

Очите на Блейк се разшириха леко.

— Не мога.

— Колкото до другия ви въпрос… — Печална усмивка се появи на лицето й. Тя помълча, докато търсеше точните думи. — Знам какво е да не можеш да се смееш. И да те боли.

— Наистина ли?

— И знам, че трябва да се научите отново да се смеете и да намерите спокойствие. Аз го намирам в… — тя се изчерви — няма значение.

— Не — каза настойчиво той. — Кажи ми.

Каролайн се огледа.

— Какво стана с маркиза? Изглежда е изчезнал отново.

Блейк не обърна внимание на думите й. Джеймс имаше навика да изчезва, когато му беше удобно. Нямаше да го остави обаче да си играе на сватовник.

— Кажи ми — повтори той.

Каролайн се загледа в една точка вдясно от лицето му, без да разбира защо е толкова привлечена от мисълта да разголи душата си пред този човек.

— Успокоявам се при вида на нощното небе. Майка ми ме научи на това. Нищо повече от един малък трик, но… — Тя извърна очи и срещна погледа му. — Навярно мислите, че е много глупаво.

— Не — каза Блейк, като усети нещо много топло и странно в дълбините на сърцето си. — Мисля, че това е най-малко глупавото нещо, което съм чувал от години.