Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (21)

Глава 21

„Ес-тест-во (съществително име) — същност, същество, природа.

Не мога да твърдя, със сигурност, че разбирам естеството на романтичната любов, но според мен не е важно тя да се разбира, а просто да се оцени и опази.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Те се ожениха седмица по-късно, най-вече заради Пенелъпи, която настояваше да поръча чеиз за булката. Каролайн смяташе, че двете готови рокли, които Блейк й купи от Лондон са достатъчно разкошни, но въобще не можеха да се сравнят с представата на Пенелъпи за приличен гардероб. Каролайн позволи на бъдещата си зълва да избере всичко, освен едно. Шивачката притежаваше топ синьо-зелена коприна с цвета на очите й и тя настоя да й ушият вечерна рокля от него. Никога преди не бе обръщала внимание на очите си, но след като Блейк бе прокарал пръсти по клепачите й и бе обявил, че са с цвета на океана на екватора… Е, нямаше как да не се възгордее.

Сватбената церемония беше скромна, в съвсем тесен кръг, който включваше Джеймс, Пенелъпи и слугите в Сийкрест Манър. По-големият брат на Блейк бе пожелал да присъства, но една от дъщерите му се разболя и той не искаше да я оставят. Каролайн намери причината за уважителна и му изпрати писмо, в което изразяваше желанието си да се срещнат, но в по-удобно време.

Пъруик я отведе до олтара. Мисис Микъл обаче изревнува дотолкова, че настоя да играе ролята на майка на булката, макар че точно тази роля не бе предвидена в церемонията.

Пенелъпи беше шаферка, а Джеймс кум и всичко мина чудесно.

През следващите няколко дни, Каролайн се усмихваше през цялото време. Не можеше да си спомни някога да е била по-щастлива, отколкото беше сега като Каролайн Рейвънскрофт от Сийкрест Манър. Имаше си съпруг, дом и перфектен живот. Блейк така й не бе признал любовта си, но бе твърде смело да очаква това от човек, преживял толкова тежка емоционална болка.

Междувременно, щеше да го направи възможно най-щастлив и да му позволи да й отвърне със същото.

 

 

Сега, когато Каролайн принадлежеше на Сийкрест Манър и той също й принадлежеше, реши да преобрази мястото по свой вкус. Тъкмо се трудеше в градината, когато Пъруик се появи:

— Мисис Рейвънскрофт, имате посетител — обяви той.

— Така ли? — попита го изненадано. Почти никой не знаеше, че е станала мисис Рейвънскрофт. — Кой?

— Мистър Оливър Прюит.

Тя пребледня.

— Оливър? Но защо…

— Искате ли да го отпратя? Или ако предпочитате, да извикам мистър Рейвънскрофт да се разправи с него?

— Не, не — каза бързо тя. Не искаше съпругът й да види Оливър. Блейк щеше да избухне и нямаше да си го прости. Знаеше колко е важно да изобличи не само Оливър, но и целият му кръг от шпиони. Ако провалеше прикритието му сега, никога нямаше да получи друга възможност.

— Ще се видя с него — каза твърдо. Въздъхна дълбоко и остави градинските ножици. Сега Оливър нямаше никакви права над нея и тя не биваше да се страхува.

Каролайн последва Пъруик към гостната. Докато минаваше през вратата, зърна гърба на бившия си опекун и изведнъж се напрегна.

Почти бе забравила колко много го мрази.

— Какво искаш, Оливър? — попита го с равен тон.

Той я погледна доста заплашително.

— Не посрещаш особено топло настойника си.

— Бившият ми настойник — поправи го тя.

— Малка подробност — махна с ръка той.

— Говори по същество, Оливър.

— Много добре. — Той тръгна напред и спря чак, когато носовете им почти се докоснаха. — Ти си ми длъжница.

Каролайн дори не примигна.

— Не ти дължа нищо.

Те стояха така известно време и се гледаха, докато той не се отдръпна и не отиде до прозореца.

— Хубав имот си имаш.

Каролайн едва потисна желанието си да изкрещи от ярост.

— Оливър — предупреди го тя, — търпението ми се изчерпва. Ако имаш да ми казваш нещо, говори. В противен случай си върви.

Той се извърна.

— Би трябвало да те убия — изсъска.

— Може би — отвърна тя безизразно, — но ще увиснеш на бесилото, а едва ли искаш това.

— Съсипа всичко! Всичко!

— Ако имаш предвид глупавия си план да ме направиш Прюит — избухна тя, — тогава, да, съсипах го. Как не те е срам, Оливър!

— Дадох ти храна. Дадох ти подслон. А ти ме предаде по най-долния начин.

— Ти нареди на сина си да ме изнасили!

Той насочи дебелия си пръст право към нея.

— Това нямаше да е нужно, ако беше съдействала. И без това винаги си знаела, че ще се омъжиш за Пърси.

— Напротив. А и той иска този брак не повече от мен.

— Сина ми прави това, което аз му наредя.

— Знам — каза отвратена тя.

— Искаш ли да знаеш защо ми е нужно богатството ти? Дължа пари, Каролайн. Много пари.

Тя премигна изненадано. Нямаше представа, че Оливър има дългове.

— Това не е мой проблем, нито пък имам вина. А и определено добре си поживя с парите ми, докато беше мой опекун.

Той гръмко се изсмя.

— Парите ти бяха по-здраво пазени и от девствен пояс. Получавах нищожни месечни суми, които едва покриваха издръжката ти.

Тя го погледна шокирано. Оливър винаги бе живял в охолство и си купуваше само изящни и скъпи неща.

— Но откъде идваха парите ти? — попита тя. — Новият свещник, натруфената карета… как си плащал за тях?

— Това беше от… — Присви устни. — Не е твоя работа.

Тя се ококори. Оливър почти бе издал с какво се занимава, не се съмняваше в това. Блейк щеше да е доста заинтересован.

— Всичко щеше да се нареди, ако се бе омъжила за Пърси — продължи той. — Тогава щях да получа пълен контрол.

Каролайн поклати глава, като се стараеше да спечели време и да го подтикне към откровеност.

— Никога не бих го направила — каза накрая тя. Нямаше смисъл да отрича очевидното, защото щеше да предизвика подозрение. — Никога не бих се омъжила за Пърси.

— Беше длъжна да правиш това, което ти наредя! — изрева Оливър. — Ако не бях закъснял и ти не се бе омъжила за някакъв идиот, щях да ти дам да се разбереш!

Каролайн почервеня. Едно беше да я заплашва, но съвсем друго да нарича съпруга й идиот.

— Ако не си тръгнеш веднага, ще накарам да те изхвърлят със сила. — Повече не я интересуваха неговите признания и не искаше никога повече да го вижда.

— Да ме изхвърлят със сила? — изимитира я Оливър. Устните му се извиха в злобна усмивка. — Внимавай как ми говориш, Каролайн. Или трябва да те наричам мисис Рейвънскрофт? Е, доста се издигна. Във вестника пише, че мъжа ти е син на виконт Дарнсби.

— Узнал си за сватбата ни от обявлението във вестника? — А тя се бе чудила как е разбрал къде да я намери.

— Не се прави на учудена, малка уличнице. Знам, че нарочно си поръчала да обявят сватбата ти във вестника, за да ме подразниш.

— Но кой… — Каролайн замълча. Разбира се, Пенелъпи. В нейния свят, сватбите винаги се обявяваха във вестника. От радост за брат си, вероятно бе забравила, че трябва да пази тайна.

Тя присви устни и потисна въздишката си. Не трябваше да се показва слаба пред Оливър. Той не биваше да научава за връзката й с Блейк, поне до ареста, но вече нямаше какво да се направи.

— Казах ти да си вървиш — опита се да прозвучи търпеливо тя. — Не ме карай да повтарям.

— Няма да ходя никъде, докато не оправиш всичко. Длъжница си ми, момиче.

— Не ти дължа нищо, освен някоя плесница може би. Върви си.

Той скъси разстоянието между тях и болезнено стисна ръката й.

— Искам това, което ми принадлежи.

Тя се вгледа в него, докато безуспешно опитваше да се освободи.

— За какво говориш?

— Ще ми припишеш половината от богатството си. Като възнаграждение за вниманието и грижите, които ти оказах, докато беше под моя опека.

Каролайн се изсмя в лицето му.

— Малка курва такава — изсъска той. И преди тя да успее да реагира, той вдигна свободната си ръка и я удари през лицето.

Тя политна назад и сигурно щеше да падне, ако той не продължаваше да я стиска за ръката. Каролайн не каза нищо, страхуваше се от думите си. Лицето й пареше. Оливър носеше пръстен и от раната потече кръв.

— Как го измами да се ожени за теб? — попита той. — Преспа ли с него?

Гневът й даде сили да се измъкне от хватката му и да се опре в един стол.

— Махай се от къщата ми!

— Не и докато не подпишеш това.

— Не мога, дори и да исках — каза тя със самодоволна усмивка. — Когато се омъжих за мистър Рейвънскрофт, богатството ми стана негово. Познаваш английските закони не по-зле от мен.

Оливър затрепери от ярост и Каролайн изведнъж почувства прилив на смелост.

— Можеш да попиташ съпруга ми за парите, но те предупреждавам, че има дяволски избухлив нрав и… — презрително огледа кльощавата фигура на Оливър — … е доста по-едър от теб.

Той кипна при забележката й.

— Ще си платиш за това, което ми стори. — Тръгна към нея, но преди да успее да я удари отново, чу рев от вратата.

— Какво, по дяволите, става тук?

Каролайн облекчено въздъхна. Блейк!

Оливър очевидно не знаеше какво да каже и просто замръзна, с все още вдигната за удар ръка.

— Да не смяташе да удряш жена ми? — Гласът на Блейк беше нисък и смъртоносен. Той изглеждаше спокоен, даже твърде спокоен.

Оливър не каза нищо.

Погледът на Блейк се насочи към раната на лицето на Каролайн.

— Удари ли я вече, Прюит? Каролайн, той удари ли те?

Тя кимна, удивена от спокойствието му.

— Разбирам — каза меко Блейк и свали ръкавиците си, докато влизаше в стаята. Подаде ги на Каролайн, която ги пое безмълвно. След това той се обърна към Оливър.

— Страхувам се, че направи грешка.

Очите на Оливър за малко щяха да изхвръкнат. Личеше си, че е ужасен до смърт.

— Моля?

Блейк сви рамене.

— Наистина ми е неприятно да те докосвам, но…

Юмрукът му изхвърча към окото на Оливър и той рухна на пода.

Каролайн зяпна. Погледът й постоянно се местеше от Блейк към Оливър и обратно.

— Изглеждаше толкова спокоен.

Съпругът й само я погледна.

— Той нарани ли те?

— Дали ме… Не, е, да, малко всъщност. — Тя докосна лицето си.

Блейк срита Оливър в ребрата и погледна към Каролайн.

— Това е задето нарани жена ми.

Тя преглътна.

— Всъщност по-скоро ме стресна, отколкото ми причини болка, Блейк. Може би не трябва…

Блейк ритна Оливър в хълбока.

— Това — каза той — е задето си я уплашил.

Каролайн притисна длан до устните си, за да спре нервния си смях.

— Нещо друго, което трябва да знам? — обърна се той към нея.

Тя поклати глава, защото се страхуваше, че ако отвори уста още веднъж, той ще убие Оливър. Не че света нямаше да стане по-добро място без него, но не искаше Блейк да увисне на бесилото.

Той леко наклони глава, за да я огледа по-отблизо.

— Кървиш — прошепна.

Тя докосна мястото и погледна ръката си. По пръстите й останаха следи от кръв. Не много, но достатъчно, за да притисне длан в раната инстинктивно.

Блейк извади кърпичката си. Тя понечи да я вземе, но той протегна ръка и допря снежнобелия плат до лицето й.

— Позволи на мен.

Никога досега, никой не се бе грижил за раните й нито за малките, нито за по-сериозните и тя намери усещането за много успокояващо.

— Ще ми трябва малко вода, за да те почистя.

— Добре съм. Просто драскотина.

Той кимна.

— За момент помислих, че те е изплашил. Бих го убил заради това.

Някъде от пода, Оливър издаде стон.

Блейк погледна Каролайн.

— Ако поискаш, ще го убия.

— О, не, Блейк. Не. Не по този начин.

— Какво, по дяволите, значи не по този начин? — сопна се Оливър.

Каролайн погледна надолу. Бившият й опекун явно се бе върнал в съзнание. Или въобще не е бил в безсъзнание. Каролайн каза:

— Нямам нищо против обаче, да го изхвърлиш от дома ни.

Блейк кимна.

— С удоволствие.

Хвана Оливър за яката и колана на панталоните и го завлече в коридора. Каролайн се втурна след тях и потръпна, когато Оливър се разкрещя:

— Ще съобщя на властите! Повярвайте ми! Ще си платите за това!

— Аз съм властите — сопна се Блейк. — Ако престъпиш в земите ми отново, сам ще те арестувам. — След това го изхвърли на стълбите пред входната врата и я затръшна в лицето му.

Обърна се и погледна жена си, която стоеше в коридора с отворена уста. Имаше малко кръв по лицето си и по връхчетата на пръстите си. Сърцето го стегна. Знаеше, че не е наранена сериозно, но това нямаше значение. Прюит й бе причинил болка, а той не бе успял да го спре.

— Толкова съжалявам — прошепна.

— За какво? — премигна тя.

— Трябваше да съм до теб. Не биваше да те оставям сама с него.

— Но ти дори не знаеше, че е тук.

— Това няма значение. Ти си моя съпруга. Заклех се да те защитавам.

— Блейк — каза нежно тя, — не можеш да спасиш целия свят.

Той пристъпи към нея.

— Знам го, но искам да спася теб.

— О, Блейк.

Взе я в обятията си и я притисна към себе си, без да обръща внимание на кръвта.

— Няма да те предам отново — обеща той.

— Ти никога не си ме предавал.

Той замръзна.

— Но се случи с Мирабел.

— Мислех, че най-накрая си приел, че смъртта й не е по твоя вина — каза тя и опита да се освободи.

— Така е. Направих го — той затвори очи за момент, — но това все още ме преследва. Ако я беше видяла…

— О, не — прошепна тя. — Не знаех, че си бил там. Нямах представа, че си видял как я убиват.

— Не съм — каза с равен глас той. — Лежах болен в леглото. Но когато не се върна навреме, Ривърдейл и аз тръгнахме да я търсим.

— Толкова съжалявам.

Гласът му стана съвсем пуст, когато спомените го връхлетяха.

— Имаше толкова много кръв. Бяха стреляли по нея четири пъти.

Каролайн си помисли колко кръв бе изтекла от раната на Пърси. Дори не можеше да си представи колко ужасно е да видиш любимият си човек ранен.

— Ще ми се да знаех какво да ти кажа, Блейк. Ще ми се да имаше нещо за казване.

Той рязко се обърна към нея.

— Мразиш ли я?

— Мирабел? — попита го учудено.

Той кимна.

— Разбира се, че не!

— Веднъж ми каза, че не искаш да се състезаваш с мъртва жена.

— Е, ревнувах — каза тя. — Не я мразя. Това би било доста глупаво, не мислиш ли?

Той поклати глава, докато обмисляше.

— Просто се чудех. Не би ми харесвало да я мразиш.

— Мирабел е част от това, което си — каза тя. — Как мога да я мразя, след като е толкова важна част от мъжа, който си днес?

Обърна се към нея, а очите му сякаш търсеха нещо. Почувства се гола под взора му. Меко продължи:

— Ако не е била Мирабел, ти нямаше да си… — преглътна — … нямаше да си мъжа, когото обичам.

Той я гледа продължително, след което взе ръката й.

— Това е най-нежната и щедра емоция, която някой е показвал към мен.

Каролайн го погледна с пълни със сълзи очи. Чакаше, надяваше се, молеше се, да отвърне на думите й. Блейк изглеждаше така, сякаш щеше да каже нещо важно, но след малко прочисти гърлото си и попита:

— В градината ли работи?

Тя кимна и преглътна бучката разочарование, която се бе оформила в гърлото й.

Той й подаде ръка.

— Ще те придружа обратно. Иска ми се да видя какво правиш.

Търпение, каза си Каролайн. Търпение.

Но беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи, когато сърцето я болеше така.

 

 

По-късно вечерта Блейк стоеше в притъмнелия си кабинет и се взираше през прозореца.

Тя бе казала, че го обича. Това беше огромна отговорност.

Вътре в себе си знаеше, че дълбоко я е грижа за него, но не бе мислил за любов от толкова отдавна. Едва ли щеше да я разпознае.

Но не просто усещаше, а бе напълно убеден, че чувствата на Каролайн са истински.

— Блейк?

Вдигна поглед. Тя стоеше на вратата с вдигната ръка, за да почука.

— Защо стоиш в тъмното?

— Просто мислех.

— О!

Той усети, че й се иска да му зададе хиляди въпроси, но вместо това само се усмихна и попита:

— Искаш ли да ти запаля свещ?

Той поклати бавно глава и се изправи. Изпита странното желание да я целуне.

Всъщност, не беше толкова странно, че бе поискал да я целуне. Винаги го искаше. Странна бе нуждата, която изпита. Сякаш със сигурност знаеше, че ако не я целуне точно в този момент, живота му ще се промени завинаги и то по неприятен начин.

Трябваше да я целуне. Това беше всичко.

Прекоси стаята почти в транс. Каролайн му каза нещо, но не чу думите й. Просто продължи да се движи бавно към нея.

Устните й се отвориха изненадано. Блейк се държеше съвсем непривично. Сякаш умът му бе далеч оттук, а в същото време я гледаше повече от настойчиво.

Прошепна името му може би за трети път, но той не й отговори, а просто застана пред нея.

— Блейк?

Докосна лицето й с възхищение, от което се разтрепери цялата.

— Всичко наред ли е?

— Не — промърмори той. — Не е.

— Какво…

Но той не й позволи да довърши, взе я в обятията си и впи устните си в нейните със свирепа настойчивост. Една от ръцете му се изгуби в косите й, докато с другата я галеше по гърба, преди да спре на кръста й.

След това я придвижи нагоре и й я придърпа толкова близо, че тя усети напиращото му желание. Главата й се отпусна назад, докато шепнеше името му, а той зацелува шията й и бавно се спусна към деколтето й.

Тя леко изписка, когато ръката му се насочи от хълбока към дупето й и го стисна. Звукът явно го извади от магията, в която бе попаднал, защото изведнъж замръзна, поклати глава и отстъпи назад.

— Съжалявам — примигна той. — Не знам какво ми стана.

Тя зяпна.

— Съжаляваш? — Бе я целувал, докато я остави без дъх, и след като спря твърдеше, че съжалява?

— Толкова е странно — каза, повече на себе си, отколкото на нея.

— Не мисля, че беше странно — промърмори тя.

— Трябваше да те целуна.

— Това ли е всичко?

Той леко се усмихна.

— Е, отначало, да, но сега…

— Сега какво? — попита.

— Много си нетърпелива.

Тя тропна с крак.

— Блейк, ако не…

— Ако не какво? — попита той и се ухили дяволито.

— Не ме карай да го казвам — промълви тя и се изчерви цялата.

— Да го оставим за следващата седмица — промърмори той. — Все пак, още си доста невинна. Но сега ще е най-добре да бягаш.

— Да бягам?

Той кимна.

— Бързо.

— Защо?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Тя се спусна към вратата.

— Ами ако искам да ме хванат?

— О, със сигурност искаш да те хванат — каза той и пристъпи хищнически към нея.

— Тогава защо да бягам? — попита тя, затаила дъх.

— Така е много по-забавно.

— Нима?

Той кимна.

— Довери ми се.

— Хмм, последни думи. — Но докато ги изричаше, вече беше в коридора и се изкачваше заднишком по стълбите с учудваща бързина.

Той облиза устните си.

— О, по-добре да… Трябва…

Той тръгна към нея.

— О, боже! — Тя със смях се втурна по стъпалата.

Блейк я настигна на площадката, метна я на рамо и въпреки протестите й я занесе в спалнята им.

Ритна вратата и се зае да й покаже, че да си хванат често е много по-забавно, отколкото да те преследват.