Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (17)

Глава 17

„Я-ди-вен (прилагателно име) — нещо, което става за ядене.

Често съм чувала, че дори и най-противната храна е ядивна, когато си гладен, но аз не съм съгласна с това. Овесената каша си е овесена каша, без значение колко силно ръмжи стомаха ти.“

Из личния речник на Каролайн Трент.

На следващата сутрин Каролайн се събуди от почукване на вратата на банята. По настояване на Блейк я бе заключила предишната нощ. Не от страх, че той би я изнасилил посред нощ, а защото можеше да провери дали е изпълнила нареждането му. И определено нямаше да му достави удоволствието да я смъмри.

Тъй като бе спала по нощница, се уви в чаршафа, преди да отвори и да надникне. Едно от сивите очи на Блейк се взираше в нея.

— Може ли да вляза.

— Зависи.

— От какво?

— Дали носиш закуска?

— Мадам, не съм вкусвал свястна храна от почти двадесет и четири часа. Надявах се, че Пъруик ти е донесъл нещо за ядене.

Тя отвори вратата.

— Не е честно слугите ти да наказват така сестра ти. Сигурно гладува.

— Предполагам, че ще се нахрани по-добре със следобедния чай. Не помниш ли, че те очакваме на посещение?

— О, да. Как ще уредим това?

Той се подпря на мраморния умивалник.

— Пенелъпи вече ми нареди да изпратя най-добрата си карета да те вземе.

— Мислех, че имаш само една?

— Така е. Но това е без значение. Ще я изпратя да те вземе от… аа… домът ти.

Каролайн извъртя очи.

— Бих искала да видя това. Карета тръгнала към банята. Кажи ми, през спалнята ти ли ще мине или през страничното стълбище?

Той й отправи един не особено весел поглед.

— Ще дойда да те взема навреме за чая в четири часа.

— И какво да правя дотогава?

Той се огледа из помещението.

— Ами мий се.

— Това не е смешно, Блейк.

Настъпи известно мълчание преди той да каже:

— Съжалявам за снощи.

— Не се извинявай.

— Трябва. Възползвах се от теб. Възползвах се от твоята беззащитност, след като знам, че между нас не може да има нищо.

Каролайн стисна зъби. Чувството, което я обхвана снощи, бе най-близкото до любов, което бе изпитвала от години. Беше непоносимо да го слуша как съжалява за случилото се.

— Ако се извиниш още веднъж, ще изкрещя.

— Каролайн, не…

— Сериозна съм!

Той кимна.

— Много добре. В такъв случай ще те оставя сама.

— О, да! — каза тя и махна раздразнено с ръка. — Моят невероятно вълнуващ живот. Има толкова неща за правене тук. Наистина не знам откъде да започна. Може би ще си измия ръцете, после краката и ако имам желание, вероятно и гърба.

Той се намръщи.

— Искаш ли да ти донеса книга?

Държанието й веднага се промени.

— О, би ли го направил наистина? Не си спомням къде оставих онази купчина, която смятах да взема вчера.

— Ще ги открия.

— Благодаря ти. Кога мога да очаквам… ааа… каретата ти?

— Предполагам, че ще я изпратя малко преди три и половина, затова ме чакай в три, за да те заведа до конюшните.

— Мога да стигна до там и сама. По-добре се увери, че Пенелъпи е в другия край на къщата.

Той кимна.

— Права си. Ще кажа на коняря да те очаква.

— Вече всички ли знаят за нашата измама?

— Мислех, че ще мога да я огранича до тримата слуги в къщата, но изглежда ще трябва да посветим в тайната и останалия персонал. — Тръгна да си ходи, но се обърна и добави: — Помни, бъди точна.

Тя се огледа колебливо наоколо.

— Тук няма часовник.

Той й подаде джобния си часовник.

— Използвай този. Но трябва да го навиваш на няколко часа.

— Ще донесеш ли онези книги?

Той кимна.

— И да не си казала, че съм лош домакин.

— Дори и когато настаняваш гостите си в банята?

— Дори и тогава.

 

 

Точно в четири следобед, Каролайн почука на входната врата на Сийкрест Манър. Пътуването й беше, меко казано, странно. Точно в три часа се измъкна от банята по страничното стълбище, прекоси моравата, пъхна се в каретата и се вози безцелно, докато кочияшът не я върна в къщата в четири.

Със сигурност щеше да е много по-удобно да мине през спалнята на Блейк и да слезе по стълбите, но след като прекара цял ден само в компанията на вана и умивалник, нямаше нищо против да се разсее с пейзажа и приключението.

Пъруик отвори вратата за рекордно кратко време, намигна й и каза:

— Удоволствие е да ви видя отново, мис Трент.

— Мис Дент — изсъска тя.

— Разбира се — каза той и с весел жест се поклони.

— Пъруик! Някой може да види.

Той я погледна лукаво.

— Вярно.

Каролайн изстена. На Пъруик очевидно му допадаше играта.

Икономът прочисти гърлото си и каза силно:

— Позволете ми да ви заведа в гостната, мис Дент.

— Благодаря ви… ъъ… как ви беше името?

Той й се ухили доволно.

— Пърстик, мис Дент.

Този път Каролайн не се сдържа и го фрасна по рамото.

— Това не е игра — прошепна тя.

— Разбира се, че не е. — Той отвори вратата към гостната, същата, в която я бе угощавал, докато глезенът й бе изкълчен. — Ще кажа на лейди Феъруич, че сте тук.

Тя поклати глава учудена от ентусиазма му и тръгна към прозореца. Може би по-късно вечерта щеше да вали, заради което трябваше да прекара цялата нощ в банята.

— Мис Дент, Каролайн! Колко е хубаво да ви видя отново.

Тя се обърна и видя сестрата на Блейк да влиза в стаята.

— Лейди Феъруич, беше много мило от ваша страна да ме поканите.

— Глупости. И доколкото си спомням, вчера се разбрахме да ме наричате Пенелъпи.

— Добре… Пенелъпи — каза Каролайн и махна с ръка, — тази стая е чудесна.

— Да. Гледката през прозореца, не спира ли дъха ви? Винаги съм завиждала на Блейк, че живее край морето. А сега завиждам и на вас. — Тя се усмихна. — Искате ли чай?

Дори и някой да беше пратил храна към „стаята“ на Каролайн, то явно Блейк се бе намесил и стомахът й силно къркореше цял ден.

— Да. С удоволствие бих пийнала чай.

— Чудесно. Бих помолила и за бисквити, но… — Пенелъпи се наведе към нея и прошепна: — Готвачката на Блейк е наистина ужасна. Най-добре да се придържаме към чая, за по-сигурно.

Докато Каролайн се опитваше да измисли начин как по-вежливо да каже, че ще умре от глад, ако не хапне от бисквитите на мисис Микъл, в гостната влезе Блейк.

— Ааа, мис Дент — каза той. — Добре дошла. Надявам се пътуването ви до тук да е било удобно.

— Така беше, мистър Рейвънскрофт. Каретата ви е в много удобна.

Той й кимна разсеяно и се огледа из стаята.

— Блейк — каза Пенелъпи, — търсиш ли нещо?

— Чудех се дали мисис Микъл е изпратила чая. И — печално добави — бисквитите.

— Тъкмо щях да поръчам, но не бях сигурна за бисквитите. След снощи…

— Мисис Микъл прави изключителни бисквити — каза Блейк. — Ще поръчам да донесат двойно количество.

Каролайн облекчено въздъхна.

— Предполагам — призна Пенелъпи. — Все пак днес закусих чудесно.

— Закусила си? — в един глас възкликнаха Блейк и Каролайн.

Дори и Пенелъпи да бе намерила за странно, че гостенката й се интересува от хранителните й навици, не го показа или просто не го чу. Сви рамене и каза:

— Беше доста странно, всъщност. Намерих закуската на един поднос пред вратата си тази сутрин.

— Наистина ли? — попита Каролайн, като опита да звучи така сякаш се интересуваше от чиста вежливост. Можеше да си заложи живота, че храната е била за нея.

— Е, не беше точно пред стаята ми. По-скоро беше близо до твоята, Блейк. Но аз знаех, че вече си станал и излязъл, затова помислих, че слугите са я оставили там от страх да не ме събудят.

Блейк я погледна с такова недоверие, че Пенелъпи вдигна ръка в защита и каза:

— Не знаех, какво друго да си мисля.

— Може би, че и моята закуска е била на този поднос?

— О, в това има смисъл. Наистина храната беше много, но бях толкова гладна след снощи, че не се замислих наистина.

— Не е толкова важно — каза Блейк. След което стомахът му го издаде, като изръмжа доста силно. Той трепна. — Ще отида за чая. И… бисквитите.

Каролайн се прокашля.

Блейк спря и се обърна към нея.

— Мис Дент, и вие ли сте гладна?

— Много — усмихна се мило тя. — Имахме малък проблем с кухнята у дома и цял ден не съм хапвала нищичко.

— О, милата! — възкликна Пенелъпи и плесна с ръце. — Колко ужасно. Блейк, защо не кажеш на готвачката да приготви нещо по солидно от бисквити? Стига да е в настроение за това, разбира се.

Каролайн си помисли, че трябва да каже нещо от рода на „Не си правете труда“, но се уплаши, че може да го вземат насериозно.

— О, Блейк! — извика Пенелъпи. Той спря на вратата и бавно се обърна, очевидно раздразнен, че го връщат за втори път. — И да не е супа.

Дори не я удостои с отговор.

— Брат ми от време на време е малко начумерен — каза Пенелъпи щом той се скри от погледа им.

— Такива са братята — съгласи се Каролайн.

— О, значи имате брат?

— Не — отвърна тя със съжаление. — Но познавам хора, които имат.

— Блейк не е чак толкова лош — продължи Пенелъпи, като й посочи да седне. — Даже трябва да призная, че е дяволски красив.

Каролайн зяпна. Да не би Пенелъпи да се опитваше да ги сватоса? Боже!

— Не мислите ли?

Каролайн примигна и седна.

— Моля?

— Не мислите ли, че Блейк е красив?

— О, разбира се, всеки би си го помислил.

Пенелъпи се намръщи очевидно недоволна от отговора.

На Каролайн не й се наложи да казва нищо повече, тъй като се чу шум в коридора. Тя и Пенелъпи видяха мисис Микъл на вратата, придружена от начумерения Блейк.

— Доволна ли си сега? — процеди той през зъби.

Мисис Микъл погледна право към Каролайн и кимна:

— Просто исках да се уверя.

Пенелъпи се обърна към Каролайн и прошепна:

— Брат ми има най-странните слуги.

Икономката се отдалечи и Блейк каза:

— Искаше да се увери, че имаме гости.

— Виждаш ли какво имам предвид? — сви рамене Пенелъпи.

Блейк се върна в гостната и седна с думите:

— Дръжте се така все едно ме няма.

— Глупости — каза сестра му, — просто… ммм…

— Защо ли не ми харесва как звучи това — промърмори Блейк.

Пенелъпи скочи на крака.

— Непременно трябва да покажа нещо на Каролайн. Блейк, ще й правиш ли компания, докато го взема от стаята си?

В следващата секунда нея я нямаше и Блейк попита:

— За какво беше всичко това?

— Страхувам се, че сестра ти си е наумила да ни сватоса.

— С теб?

— Не съм толкова лоша — сопна се тя. — Някои дори ме считат за добра партия. Даже изключително добра партия.

— Извини ме — каза бързо той. — Не исках да те обидя. Просто това означава, че вече съвсем се е отчаяла да ми намери каквато и да е съпруга.

Тя зяпна срещу него.

— Имаш ли представа колко грубо прозвуча това?

Той леко порозовя.

— Още веднъж се извинявам. Но Пенелъпи се опитва да ми намери съпруга от години, макар че обикновено ограничава търсенето си до дами, чиито родословия могат да се проследят чак до нашествието на норманите. Не че на твоето семейство му има нещо, но Пенелъпи няма как да знае за него.

— Е, сигурна съм, че ако знаеше щеше да го намери за неподходящо — обидено каза Каролайн. — Може и да съм наследница, но баща ми беше търговец.

— Да, вече го спомена. Но нищо от това нямаше да се случи, ако Прюит не бе решил да хване на кукичката наследница за сина си.

— Не мисля, че ми харесва да ме сравняват с риба.

Блейк я погледна със съчувствие.

— Трябва да разбереш, че хората гледат на наследниците като на плячка. — Когато тя не отговори, той допълни: — Няма значение, аз никога няма да се оженя.

— Зная.

— И все пак трябва да се чувстваш поласкана. Това значи, че Пени много те е харесала.

Каролайн го погледна с леден поглед.

— Блейк — каза с усмивка, — млъкни.

Последва неловко мълчание и той се опита да поправи нещата, като каза:

— Мисис Микъл отказа да приготви каквото и да е, преди да се увери, че си тук.

— Да, и аз си го помислих. Много е мила.

— Това не е прилагателното, което аз бих използвал, но разбирам защо мислиш така.

Този път тягостното мълчание бе нарушено от Каролайн.

— Разбрах, че на брат ти му се е родила дъщеря.

— Да, четвъртата.

— Сигурно се радваш.

— Защо го казваш? — попита остро той.

— Мисля, че е прекрасно да имаш племенници. Разбира се, като единствено дете, никога няма да бъда леля. — В погледа й имаше съжаление. — Обожавам бебета.

— Ще си имаш свои някой ден.

— Съмнявам се. — Каролайн се надяваше да се омъжи по любов, но след като мъжът, когото обичаше смяташе да си умре ерген, очевидно и нея я грозеше такава участ.

— Не изглупявай. Не можеш да знаеш какво ти предстои.

— Защо не? — контрира го тя. — Ти очевидно знаеш.

— Туше. — Той се загледа в нея за момент, а в погледа му пролича лека тъга, когато добави: — Наистина обичам племенничките си.

— Тогава защо не се радваш за последната?

— Защо мислиш така?

Тя се намръщи.

— О, моля те, Блейк. Очевидно е.

— Няма нищо такова. Сигурен съм, че ще я обожавам. — Прочисти гърлото си и продължи сухо: — Но ми се искаше да е момче.

— Повечето мъже биха се вълнували от мисълта, че са втори по линията за наследяване на титлата виконт.

— Аз не съм като повечето мъже.

— Да, очевидно е.

Блейк свъси поглед и я загледа настойчиво.

— Какво значи това?

Тя сви рамене.

— Каролайн… — с предупредителен глас започна той.

— Очевидно е, че обожаваш деца и все пак не смяташ да имаш свои. В разсъжденията ти има по-малко логика, отколкото се предполага за мъж с твоето обществено положение.

— Сега започваш да звучиш като сестра ми.

— Ще го приема за комплимент. Много харесвам сестра ти.

— И аз, но това не значи, че винаги правя каквото ми каже.

— Върнах се! — влетя в стаята Пенелъпи — За какво си говорехте?

— За бебета — импулсивно каза Каролайн.

Пенелъпи зяпна, а после очите й се изпълниха с нескрит възторг.

— Наистина ли? Колко интересно.

— Пенелъпи — провлече Блейк, — какво искаше да покажеш на Каролайн?

— А, това ли? — каза разсеяно тя. — Не успях да го открия. Ще погледна по-късно пак и ще поканя Каролайн отново утре.

Блейк понечи да протестира, но си спомни навреме, че чая с Каролайн беше единствения начин да получат прилична храна.

Каролайн се обърна с усмивка към Пенелъпи.

— Брат ви и съпругата му измислили ли са вече име на детето?

— Ооо, вие сте си говорили за тяхното бебе — каза Пенелъпи с леко разочарован глас. — Да, кръстиха го. Дафне Джорджина Елизабет.

— С толкова много имена?

— О, това е нищо. По-големите момичета имат даже по-дълги — най-голямата се казва Софи Шарлот Сибила Аурелиа Натаниел, но Дейвид и Сара вече не могат да измислят нови.

— Ако имат друга дъщеря — каза Каролайн с усмивка, — просто ще трябва да я нарекат Мери и толкова.

Пенелъпи се засмя.

— О, не, това ще е невъзможно. Вече са използвали Мери. Втората им дъщеря е Катрина Мери Клеър Евелин.

— Не смея да си помисля как се казва третата.

— Александра Луси Каролайн Вивет.

— А, Каролайн! Колко хубаво.

— Изумен съм — каза Блейк, — че си запомнила всички тези имена. Аз помня единствено Софи, Катрина, Александра и Дафне.

— Ако си имаше свои деца…

— Знам, знам, скъпа сестро. Не е нужно да се повтаряш.

— Просто щях да кажа, че ако си имаше свои деца, без проблем щеше да знаеш имената им.

— Знам какво искаше да кажеш.

— Имате ли деца, лейди Феъруич? — попита Каролайн.

Болка премина през лицето на Пенелъпи преди тя да каже меко:

— Не. Не, нямам.

— Съжалявам — вдървено каза Каролайн. — Не трябваше да питам.

— Няма нищо — отвърна Пенелъпи с крива усмивка. — Графът и аз все още не сме благословени с деца. Може би заради това съм толкова привързана към племенничките си.

Каролайн преглътна с неудобство, осъзнавайки, че е повдигнала болезнена тема.

— И мистър Рейвънскрофт каза, че много ги обича.

— Да, така е. Той е чудесен чичо. Би бил прек…

— Не го казвай, Пенелъпи — прекъсна я Блейк.

Слава богу, появата на Пъруик, прегърбен под тежестта на претрупания чаен сервиз, сложи край на темата.

— О, боже! — възкликна Пенелъпи.

— Да — провлече Блейк — цял пир за един следобеден чай, а?

Каролайн просто се усмихна и дори не се засрами от къркорещия си стомах.

 

 

През следващите няколко дни стана ясно, че тя притежава изключително важна дарба: слугите отказваха да приготвят свястна храна, освен ако не бяха сигурни, че Каролайн ще яде.

И така се оказа „канена“ в Сийкрест Манър твърде често. Пенелъпи дори бе стигнала дотам да й предложи да остане за през нощта през една дъждовна вечер.

Всъщност не валеше толкова силно, но Пенелъпи бе забелязала странните навици на слугите, а обичаше закуска не по малко от всеки друг.

Каролайн скоро се сприятели със сестрата на Блейк, макар че й беше трудно да отказва на предложенията й да отскочат до Бърнмаут. Твърде много хора можеха да я разпознаят в малкия град.

Да не споменаваме факта, че Оливър бе разпространил портрета й на всяко публично място и последния път, когато Блейк отиде до града, забеляза, че се предлагаше и награда за безопасното й завръщане у дома.

На Каролайн никак не й харесваше мисълта да обяснява това на Пенелъпи.

Тя не виждаше много и Блейк. Той никога не пропускаше чая, защото бе единствената му възможност да се наяде, все пак. Но през останалото време избягваше компанията й, с изключение на някоя визита в банята, за да й даде книга.

И така живота си вървеше в тази странна, но пък удобна рутина, до деня, който настъпи около седмица след пристигането на Пенелъпи. Тримата хищнически се тъпчеха със сандвичи в гостната, като всеки се надяваше другите да не забележат, отчайващата му липса на маниери.

Каролайн посягаше за третия си сандвич, Пенелъпи ядеше втория, а Блейк пъхаше незабележимо шестия в джоба си, когато чуха стъпки в коридора.

— Кой ли може да е? — попита Пенелъпи и леко се изчерви, когато една троха изхвърча от устата й.

Получи отговор секунда по-късно, когато в стаята влезе маркиза на Ривърдейл. Огледа сцената, премигна изненадано и каза:

— Пенелъпи, колко се радвам да те видя. Нямах представа, че познаваш Каролайн.