Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (14)

Глава 14

„Ми-гам (глагол) — бързо отваряне и затваряне на клепачи.

Често мигам или треперя, когато съм развълнувана.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Един час по-късно Каролайн се чувстваше доста по-освежена, поне физически. Хладният морски въздух се отразяваше благотворно на белия й дроб. За съжаление не толкова добре на сърцето или главата й.

Обичаше ли Блейк Рейвънскрофт? Надяваше се, че е така. Искаше й се да си мисли, че не би се държала по толкова неблагопристоен начин с мъж, към когото не изпитва уважение и дълбоко привличане.

Усмихна се нещастно. По-важното в случая бе, дали Блейк го беше грижа за нея. Вероятно да, поне малко. Загрижеността, която показа предишната нощ бе очевидна, а когато я целуна… е, тя не разбираше много от целувки, но усети желанието му и разбра, че то беше насочено само към нея.

А и го разсмиваше. Това трябваше да има значение.

Докато разсъждаваше над последните събития, чу силен трясък, последван от звука на чупещо се дърво и женски писъци.

Каролайн учудено изви вежди. Какво ли се бе случило? Много й се искаше да разбере, но не трябваше да издава присъствието си в Бърнмаут. Едва ли някой от приятелите на Оливър щеше да пътува точно по този рядко използван път, но ако я разпознаеха щеше да настъпи истинска катастрофа. Но пък може би хората бяха изпаднали в беда…

Любопитството надделя над чувството за самосъхранение и тя се запъти към мястото, откъдето се бе чул трясъка. Забави крачка, докато приближаваше, готова и при най-малката опасност да се обърне и да избяга.

Скрита зад едно дърво, надникна към пътя. Една великолепна карета се бе килнала в калта с разбито колело. Около нея се суетяха трима мъже и две жени. Никой не изглеждаше пострадал, затова реши да остане на мястото си, докато прецени положението. Скоро случката се превърна в интересна загадка за нея. Кои бяха тези хора и какво се бе случило? Веднага осъзна кой командваше — по-добре облечената от двете дами. Доста хубава, с черни къдрици, които се подаваха изпод бонето. Тя раздаваше заповеди по начин, който недвусмислено показваше, че го е правила през целия си живот. По нейна преценка, изглеждаше на около тридесет или малко по-възрастна.

Втората дама вероятно бе нейна придружителка. Каролайн предположи, че единият от мъжете е кочияша, а другите двама са екипаж или охрана. И тримата носеха тъмносини ливреи. Които и да бяха тези хора, явно идваха от много богато семейство.

След кратък разговор, дамата изпрати кочияша и един от мъжете на север, вероятно за да извикат помощ. После погледна към изпопадалите от каретата куфари и каза:

— Можем спокойно да ги използваме, за да седнем.

Тримата й спътника я послушаха.

След около минута бездействие, дамата се обърна към придружителката си:

— Дали можем да открием лесно ръкоделието ми?

— В средата на най-големия куфар е, милейди — поклати глава тя.

— Сигурно е точно онзи, който все още чудодейно се държи на покрива на каретата.

— Да, милейди.

Дамата дълбоко въздъхна.

— Предполагам, трябва да сме благодарни, че днес не е твърде горещо.

— Или че не вали дъжд — добави спътникът им.

— Или сняг — каза придружителката й.

Дамата я погледна с раздразнен поглед.

— Сали, това е малко вероятно по това време на годината.

— И по-странни неща са се случвали. Все пак, кой би помислил, че колелото ще се счупи. Това е възможно най-скъпата карета, която може да се купи.

Каролайн се усмихна и се отдръпна. Очевидно тези хора бяха невредими и останалата част от групата щеше да се върне съвсем скоро с помощ. Реши да не издава присъствието си. Колкото по-малко хора знаеха, че е в Бърнмаут, толкова по-добре. Ами ако тази дама познаваше Оливър? Естествено, това бе малко вероятно. Тя очевидно притежаваше чувство за хумор и изтънченост, които веднага биха елиминирали Оливър Прюит от кръга й с приятели. Въпреки това, трябваше да е внимателна.

По ирония на съдбата, тъкмо в момента, когато си го казваше, Карълайн стъпи на криво и попадна на един доста изсъхнал клон, който се счупи и вдигна доста силен шум.

— Кой е там? — попита веднага дамата.

Каролайн замръзна.

— Покажи се веднага!

Дали щеше да надбяга спътника й? Едва ли. Мъжът вече бе скочил на крака и вървеше към нея с ръка на хълбока, в която Каролайн подозираше, че крие оръжие.

— Само аз съм — каза бързо тя и пристъпи към тях.

Дамата изви глава и сивите й очи се присвиха леко.

— Добър ден. Коя сте вие?

— А вие коя сте? — контрира я Каролайн.

— Аз първа попитах.

— Да, но аз съм сама, а вие сте в безопасност сред спътниците си. Затова доброто възпитание изисква вие да се представите първа.

Жената изви глава назад, като я изгледа с възхищение и изненада едновременно.

— Мило момиче, говорите пълни глупости. Знам всичко, което трябва да се знае за доброто възпитание.

— Хмм, страхувах се, че е така.

— Да не говорим — продължи дамата, — че от нас двете, само аз съм придружена от въоръжен слуга. Затова ще е най-добре вие да се представете първа.

— Имате право — съгласи се Каролайн, като гледаше предпазливо оръжието.

— Рядко казвам нещо, само за да изпитам удоволствие от собствения си глас.

Каролайн въздъхна.

— Ще ми се да кажа същото. Често говоря, без да се замислям. Ужасен навик. — Прехапа устни, осъзнала, че разказва на напълно непозната за недостатъците си. — Както сега — добави.

Но дамата просто се засмя. Беше весел и дружелюбен смях, който веднага я успокои и тя се представи.

— Името ми е мис… Дент.

— Дент? Не ми звучи познато?

— Не съм особено известна — сви рамене Каролайн.

— Разбирам. Аз съм графиня Феъруич.

Графиня? Мили боже, имаше доста благородници в този затънтен английски край. Първо Джеймс, после графинята. Дори и Блейк, който макар и без титла, беше втори син на виконт Дарнсби. Каролайн вдигна поглед към небето и мислено благодари на майка си, че я бе научила на някои правила от етикета, преди да почине. С усмивка и лек поклон, тя каза:

— Удоволствие е да се запознаем, лейди Феъруич.

— За мен също, мис Дент. Наблизо ли живеете?

О, боже какво трябваше да отговори?

— Не много далеч. Често правя дълги разходки, когато времето е хубаво. И вие ли сте оттук?

Каролайн веднага прехапа устни. Какъв глупав въпрос. Ако графинята наистина беше от Бърнмаут, то нямаше причина някой да не я познава. Този път щяха да я разобличат.

За неин късмет обаче, тя отвърна:

— Феъруич е в Съмърсет. Но сега пристигам от Лондон.

— Така ли? Никога не съм била в столицата. Ще ми се някой ден да я посетя.

— Става твърде горещо и пренаселено през лятото — сви рамене графинята. — Няма нищо по-хубаво от свежия морски въздух.

— Наистина — усмихна се Каролайн. — Уви, ако можеше да лекува и разбито сърце…

О, глупава, глупава уста! Защо беше казала това? Искаше да го представи като шега, но графинята вече се кикотеше и я гледаше по такъв майчински начин, че неминуемо щеше да й зададе личен въпрос.

— О, мила, нима сърцето ви е разбито?

— Нека кажем, че е малко наранено — каза тя, като си помисли, че ставаше все по-добра в изкуството на лъжата. — Едно момче, което познавам цял живот. Бащите ни се надяваха да се сродят, но… — Млъкна и остави другите сами да си направят заключения.

— Жалко. Вие сте чудесно момиче. Трябва да ви запозная с брат си. Живее тук наблизо.

— Брат ви? — заекна Каролайн и в този момент обърна внимание на външния вид на графинята. Черна коса. Сиви очи.

О, не!

— Да. Мистър Блейк Рейвънскрофт от Сийкрест Манър. Познавате ли го?

Каролайн едва не си глътна езика, но все пак успя да каже:

— Да, познаваме се.

— Бях тръгнала да го посетя. Далеч ли сме от дома му? Досега не съм идвала.

— Не. Не. Отвъд… отвъд хълма е. — Посочи точно към Сийкрест Манър, после изведнъж свали ръката си, защото осъзна, че трепери. Какво щеше да прави? Не можеше да остане там, докато сестрата на Блейк е на гости. О, да върви по дяволите този мъж! Защо не й бе казал, че сестра му възнамерява да го посети?

Освен ако и той не знаеше. О, не. Блейк щеше да побеснее.

Каролайн нервно преглътна и каза:

— Не знаех, че мистър Рейвънскрофт има сестра.

Графинята махна неопределено с ръка и веднага й напомни за Блейк.

— Този негодник винаги ни игнорира. На по-големият ни брат тъкмо му се роди дъщеря. Дойдох да му кажа новината.

— О, аз… сигурна съм, че ще е много доволен.

— Значи сте единствената, която мисли така. Аз пък съм сигурна, че ще е повече от раздразнен.

Каролайн замига притеснено, без въобще да разбира.

— М-м-моля?

— Дейвид и Сара имат дъщеря. Четвърта дъщеря, което означава, че Блейк все още е втори по ред за наследяване на титлата.

— Разбирам. — Всъщност не беше така, но просто беше доволна, че не изръси нещо глупаво.

Графинята въздъхна.

— Ако Блейк стане виконт Дарнсби, което не е съвсем невъзможно, ще трябва да се ожени и да създаде наследник. А щом живеете в областта, със сигурност знаете, че той е заклет ерген.

— Всъщност не го познавам много добре. — Въобще не бе сигурна, че прозвуча особено убедително, затова побърза да добави: — Срещала съм го само на местни събирания, танци и други подобни.

— Наистина ли? — попита графинята с неприкрит интерес. — Брат ми е посетил провинциално събиране? Това е много странно. Предполагам, сега ще ми кажете, че луната е паднала в Английския канал.

— Е — добави Каролайн и преглътна болезнено, — случи се веднъж. Общността тук в Бърнмаут е малка и е естествено да знам кой е. Всички го познават.

Графинята помълча известно време и изведнъж попита:

— Казахте, че къщата на брат ми не е далеч?

— Да, милейди. На не повече от четвърт час пеша. — Каролайн погледна багажа. — Но ще трябва да оставите куфарите си тук.

Графинята махна с ръка. Маниер на типичен Рейвънскрофт, помисли си Каролайн.

— Брат ми ще изпрати хората си да ги приберат по-късно.

— О, но той… — Каролайн се закашля лудо, защото за малко да издаде Блейк, който имаше само трима слуги и от тях единствено камериера му можеше да вдига тежко.

Графинята я потупа по гърба.

— Добре ли сте, мис Дент?

— Глътнах малко прах, това е всичко.

— На мен ми прозвуча като гръмотевична буря.

— Е, да, понякога получавам пристъпи на силна кашлица.

— Наистина ли?

— Веднъж дори си загубих гласа.

— Така ли? Не мога да си го представя.

— И аз не можех — каза честно Каролайн, — докато не се случи.

— Сигурно гърлото ви е доста зачервено. Трябва да ни придружите до къщата на брат ми. След чаша чай ще се почувствате по-добре.

Каролайн се изкашля отново. Този път наистина.

— Не, не, не, не, не — възрази, дори по-бързо отколкото й се искаше. — Наистина не е нужно. Не искам да се натрапвам.

— Но вие няма да се натрапите. Все пак, трябва да ме упътите към Сийкрест Манър. Да ви предложим чай и малко почивка е най-малкото, което мога да направя за добрината ви.

— Наистина не е необходимо — каза Каролайн, — а и пътя до там е доста лесен. Трябва само да следвате…

— Много съм зле с посоките — прекъсна я графинята. — Миналата седмица се загубих в собствения си дом.

— Малко ми е трудно да го повярвам, лейди Феъруич.

Тя сви рамене.

— Сградата е голяма. Омъжена съм за графа от десет години и все още не съм стъпвала в източното крило.

Каролайн преглътна и се усмихна леко, без да има и най-малка представа как да й отговори.

— Настоявам да ме придружите — продължи графинята, като я хвана под ръка — и е най-добре да ви предупредя, че няма смисъл да спорим. Аз винаги постигам своето.

— Никак не ми е трудно да повярвам в това, лейди Феъруич.

Графинята избухна в смях.

— Мис Дент, мисля, че с вас ще се разбираме чудесно.

Каролайн побледня.

— Това означава ли, че планирате да останете в Бърнмаут по-дълго?

— Само около седмица. Глупаво е да измина целия този път и после да се връщам.

— Целия път? Нима до Лондон не са само сто мили? — Каролайн се намръщи. Блейк не беше ли казал това сутринта?

— Сто мили, двеста мили, петстотин мили… — Тя отново махна в типичния за Рейвънскрофт маниер. — Щом трябва да опаковам багаж, какво значение има?

— Н-н-не знам — отвърна Каролайн, която имаше чувството, че е била пометена от вихрушка.

— Сали! — извика графинята на прислужницата си. — Мис Дент ще ме заведе до къщата на брат ми. Защо не останеш тук с Феликс да пазите багажа? Скоро ще ви изпратим някого.

След това решително пое право към Сийкрест Манър, буквално повличайки Каролайн след себе си.

— Брат ми сигурно ще се зарадва много да ме види! — изчурулика тя.

Каролайн се заклати след нея.

— Обзалагам се, че сте права.

 

 

Блейк не беше в добро настроение.

Очевидно беше загубил всяка частичка от здрав разум, която притежаваше. Нямаше друго обяснение задето бе замъкнал Каролайн в стаята си и почти я беше изнасилил посред бял ден. И ако това не беше достатъчно лошо, сега изгаряше от незадоволено желание благодарение на своя, бъркащ се във всичко иконом.

Но най-лошото, възможно най-лошото бе това, че Каролайн бе изчезнала. Претърси къщата от горе до долу, отпред и отзад, и не я намери никъде. Не мислеше, че е избягала — имаше достатъчно разум, за да не го направи. Вероятно се разхождаше из околностите, в опит да проясни главата си.

Което би било напълно разбираемо и приемливо, ако образа й не бе разпръснат със стотици портрети из страната. Беше грозна рисунка със сигурност — Блейк още беше убеден, че трябва да е нарисувана усмихната — но все пак, някой можеше да я намери и върне на Прюит…

Той преглътна. Не му хареса мисълта, че може да я изгуби.

Проклето да е това момиче! Нямаше време за ситуации като тази и определено нямаше място в сърцето си за друга жена.

Блейк изруга под нос, докато буташе завесата и оглеждаше градината зад къщата. Каролайн сигурно беше минала по стълбището за прислугата, единствения друг изход от банята. Бе претърсил земите основно, като най-вече проверяваше задната част. По някаква причина си мислеше, че тя ще се върне по пътя, по който бе тръгнала. Беше момиче, което би направило точно това.

Но от нея нямаше и следа, затова изруга отново и пусна завесата. Точно тогава чу силно и доста рязко почукване на входната врата.

Той изруга за трети път, раздразнен, че не я познаваше по-добре. С широки, бързи крачки стигна до вратата, а в главата му се въртяха хилядите упреци, които щеше да изрече. И когато свършеше, тя ни би и помислила отново да пристъпи извън прага му.

Ръката му хвана бравата и той разтвори вратата, изричайки ядосано:

— Къде, по дяволите беше…

Той зяпна.

После примигна.

И отново затвори устата си.

— Пенелъпи?