Александър Проханов
Живот между изстрели (40)

40

Валеше дъжд — по пясъка, по боровете. По стъклата на колата се стичаха струйки. Те обхождаха позициите, опорните пунктове, разположения в дюните отбранителен рубеж. Сандинистката армия в очакване на нахлуването потъваше в окопите, вкарваше в укрития оръдията. Войници със сиви мундири копаеха, разпъваха палатки и навеси. Горлов снимаше младите им лица под каските и през новата им външност, през войнишката униформа различаваше характерното старание на всички новобранци, което все още не бе успяло да заличи родния дом, майките, мирния труд. Сигурно, мислеше Горлов, така са изглеждали лицата на съветските войници през пролетта на четиридесет и първа година, когато са изграждали укрепения вал покрай западната граница, още не стреляща, неразкъсана от танковете, ала набъбваща, огъваща се, натежаваща от близката война. Той фотографираше под дъжда „предвоенните“ лица на войниците.

Младичък офицер артилерист му показа оръдията, замаскирани с борови клонки, и заповяда на войниците да заемат бойните си места. Те презглава се втурнаха към оръдията, разхвърляха клонките, въртяха цевите, вкарваха в затворите тъмнобакърени снаряди.

На минаване покрай едно оръдие Горлов докосна с длан мокрия стоманен щит и почувствува леко опарване, като повикване.

Дъждът се усили. Те се скриха под изпънатия на колове брезент, където имаше струпани войници. Донесоха горещ фасул и пресен чай без захар. Горлов ядеше, гледаше изпод брезента към падащия дъжд, към близкото оръдие, усещаше слабото опарване по ръката си, чуваше повикването.

Джонсън и Сесар бяха събрали войниците и провеждаха митинг. Разказваха им за учебния десант на гринго. За последното изказване на Даниел Ортега във връзка с нахлуването на контрите. Горлов, теглен от неясна, духаща откъм дъжда сила, напусна брезента и отиде при оръдието. Усещаше как дъждът пада по раменете му. Виждаше как мокро, стъклено блести неговият зелен щит.

Приближи се и внимателно седна на лафета, върху изопнатата станина с подпорите. Усети лекия студ на метала и сложните миризми на оръжие — на дъжд, на мокър пясък, на желязо и смазка. Щитът беше внимателно боядисан, ала под боята, ако се вгледаше човек добре, се виждаха драскотини и вдлъбнатини. Следи от ударите, драскотини от осколките и куршумите, от взривните сътресения. Оръдието беше воювало, изминало беше на колелата си дълъг стрелящ път, може би от стените на Москва до развалините на Берлин, минало бе през пъкъла на Сталинград, през касапницата на Курската дъга. И мисълта за баща му болезнено го засегна. Като че ли от щита, от мокрото желязо гледаха право в него познатите от фотографиите очи. Баща му беше воювал с това оръдие. Впрягал се бе, натискал бе колелата, влачил го бе през смоленската тиня. Почивал си бе, облегнат на лафета. Писал бе върху станините сивите триъгълни писма, които се пазят в бюрото на майка му, изцапани с оръдейна смазка… Вкарвал бе, задавян от барутния дим, бронебоен снаряд. Изпращал го бе към борда с фашисткия кръст. В онзи последен за него бой при Клин бе паднал с пронизани гърди върху нажеженото оръдие, мокрейки го със сълзи и кръв, устремен с последния проблясък на съзнанието си, литнал с последния си дъх през горящата броня, през заревото на изгореното село към него, към сина си.

Беше убеден, че това е оръдието на баща му. Тялото и душата на баща му не са изчезнали, а се намират тук, в металната плът на оръдието. Тази среща с оръдието беше среща с баща му. След толкова години чрез това прощално дихание баща му се е стремял към него, прелитал е над разбитите танкове, над горящите селски плевни и най-после се е срещнал с него тук, на брега на Рио Коко. Притиснат до лафета, подложил раменете си под дъжда, Горлов галеше оръдието, прикриваше го от дъжда, триеше с кърпичката си вдлъбнатините и драскотините по щита. „Татко, аз съм… — повтаряше той и усещаше, че водата по лицето му става гореща. — Ето че ние с тебе се срещнахме, татко…“

И му беше и топло, и болно, и просторно в душата. И чувството за вина и грях, което го измъчваше през тези дни, се превърна край това противотанково оръдие във внезапно откритие. Да, има вина. Неговата вина, на сина, е в това, че баща му, умирайки, чрез гибелта си му е подарил живота. Подарил му е увлеченията, утешенията, пътуванията, творчеството, любовта и знанията. И онзи незабравим сняг, който падаше в черната вода, отразяваща златните куполи. И онзи летен изгрев, когато се изкачи на зелената копа, а до нея пасяха два коня. И безшумното проблясване на светлината, когато беше върху псковския хълм и светът му даде възможност да проникне в неговата съкровена същност. Всичко това той беше преживял само поради това, че баща му е загинал. Той се е сражавал, умирал е, задавял се е с кръвта си край това желязно оръдие и неговият живот, на Горлов, е бил не негов, а на баща му. Синът живееше бащиния си живот. Това именно беше оная неволна вина, онзи грях и страдание, които търсеха изкупление.

Той седеше на металната станина и гледаше как в боровите иглички се е набрала вода. А неговият напрегнат, търсещ дух говореше: не, той не е в състояние да върне живота на баща си. Не е в състояние да го възкреси нито с труда си, нито с любовта си, нито с творчеството си. Да го възстанови във всемира от прашинките, кръвта и сълзите, за да се яви отново на този свят млад, белолик и весел. Не, не е по силите му да направи това чудо. Затова пък е по силите му да изплати този дълг, ала вече не на баща си, а на другите. На онези, които са живи и ще живеят. Доскоро Горлов бе посветил своя живот само на себе си, на своето собствено съществуване в света. Но сега животът му ще бъде в служба на другите: още не знае как ще стане това, с какви прояви, но той ще стане безкористен, няма да търси възнаграждение за служенето си, ще бъде готов на жертва, на себеотрицание за другите, а в час на беда или напаст — на саможертва. В това, както му се струваше, се проявява вечният закон, заложен в битието, създал самото битие. И баща му подобно на другите преди него е изпълнил този закон. И той, неговият син също ще го изпълни, и тази напрегната минута, на границата на опознаването на себе си и на света, дойде и мисълта за нея. За нейната женственост и красота. За тяхната близка среща и за бъдещия им неразлъчен живот. Мисълта за нея стана част от направеното от него откритие, свърза се с бъдещето и с баща му. Спомагаше за неговото възкресяване.

Както това малко разнебитено оръдие, изморено от безброй сражения, не искаше почивка за себе си и отново край неизвестната река насочваше дуло в танкоопасното направление, готвеше се да стреля, да защитава огнищата, люлките, така и той, Горлов, ще продължава бащиното дело.

Изправи се. Гледаше оръдието. Изведнъж се наведе и целуна мокрия метал. Отдалечаваше се, усещайки на устните си друго опарване. Целувката на баща си.