Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- И вот приходит ветер, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Кръстьо Кръстев, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2013)
Издание:
Александър Проханов. Живот между изстрели
Превел от руски език: Кръстьо Кръстев
Редактор: Лиляна Терзийска
Редактор от издателството: Венцеслав Кънев
Художник: Ханна Ковачева
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Мариана Дулова
Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.
Дадена за печат на 29.III.1988 г.
Подписана за печат на 29.IX.1988 г.
Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.
УИК 18,383. Издателска поръчка №15.
Техническа поръчка №81072.
Код 24/95363/5617-163-88.
Цена 2,08 лева
Печатница на Военното издателство
История
- —Добавяне
30
Той лежеше в мрака сред живачните квадрати, раждащи се за миг по стените. Вратата тихо се отвори. Появи се слабо просветване, което не изчезваше, а се приближаваше. Оттам, откъм просветването, към него се протегнаха ръце. Докоснаха първо възглавницата до главата му, после челото, бузите, гърдите.
— Не спиш ли?
— Ти ли си? — той потърси ръката й, притисна я до устните си.
— Почакай…
— Как е сержантът? — попита едва чуто той.
— Още е в безсъзнание. Едва утре ще дойде на себе си.
— Ти го спаси. Ти спаси и мене.
— За нищо няма да те питам. Виждам колко си измъчен.
— Не, не става дума за това… Аз просто разбрах, че всички ние живеем един живот. Животът за всички е един. И смъртта за всички е една. Ако не се спасяваме един друг, ако се откажем един от друг, за един час всички ще измрем…
— Непрекъснато мислех за тебе. Щом замина сутринта, започнах да се тревожа. Ти чувствуваше ли, че мисля за теб?
— През нощта лежах в хамака и усещах, че някой мисли за мен. Стори ми се, че това е мама, а ето че това си била ти!
— Тази сутрин се събудих и сякаш някой ме побутна по рамото. Отворих очи — няма никой. Излязох от палатката — зора! Червена, огромна, в оная посока, накъдето ти замина. Изведнъж се изплаших. Помислих си, че сигурно също не спиш и виждаш зората.
— Аз не спях и наистина я видях. И всичко вече бе започнало.
— Стоях, гледах зората и я молех да те пусне. Да се отскубнеш от нея.
— Искам да ти върна пръстенчето. Сержантът имаше талисман и той не му помогна. А твоят талисман ми помогна.
— Ще ми го върнеш в Москва. Тук все още може да ти потрябва. А след месец ще се срещнем в Москва и тогава ще ми го върнеш. Ще се срещнем преди Нова година в някоя градинка, ще вали снежец, дечица ще се пързалят с шейнички, някой ще носи елха, а ти ще извадиш пръстенчето и ще ми го върнеш!
— Ти си толкова мила, добра… Сега лежах и ми се струваше, че не съм жив. Абсолютно без сили, без дъх. Като сержанта с упойката. Страхувах се, че ако дойда на себе си, всичко ще започне отново. Онзи, убитият, с лице върху камъните, с гола пета, жълтеникава като пъпеш. А другият със счупената китка на ръката, държи я с другата, а пръстите му, червени и заострени, стигат чак до земята…
— Не бива. Не мисли повече за това. Утре е неделя и всички отиваме на брега на океана. Ще дойдеш и ти. А там е слънце, пясък, синя вода, пяна! Представи си само, там, в Москва, сега са най-мрачните и мъгливи дни, може и бели мушици да прехвърчат, а ние се къпем в океана!
— Или пък онзи, когото караха с двуколката. До него беше шапката му и цяла купчина патрони…
— Не мисли за това, чуваш ли! За нещо друго, родно! За някой горски път в Подмосковието. За цветчетата на синчеца и как правиш букет от тях… Винаги когато не мога да заспя от огорчения или грижи, започвам да си представям как вървя по път през гората, а наоколо е пълно с цветя — едри теменуги, здравец, детелини. Аз ги късам и си правя букет. Така и заспивам, с букетчето. Опитай и ти!…
Той се приповдигна, мъчеше се да я разгледа. Ала тя му затвори очите с длан, притисна устни до гърдите му, там, дето туптеше сърцето, и започна да диша. Вдъхваше в гърдите му топлинка. Диханието й проникваше в него, стигаше до сърцето му и в него започна да се ражда нещо ново, подобно на лятно облаче. Той вървеше по обраслия горски път покрай дълъг, изпълнен с вода коловоз, усещаше как миришат лютичетата и слюдени водни кончета се стрелват над главата му. Гората почваше да редее, през синия й край прозираше онази малка неугледна копа, дето обичаше да почива, преди да премине през обширното светло поле, което не беше поле, а връх на планина, тревист и зелен, водораздел, спускащ се с единия си склон надолу, в глъбините, в необятния простор с прекрасната река, с поляните и деретата, по които пасяха стада, тъмнееха села, белееха край пътя камбанарии. И ако се изправиш върху хлъзгавата трева, дадеш воля на издулата се от вятъра риза и направиш свободен размах, ще полетиш върху страшния въздушен поток, ще се понесеш из простора над овчарите и косачите, отпуснали мокри коси, обърнали червените си, обгорени от слънцето лица към тебе, летящ с издута бяла риза. И долу блести реката и ти трепваш от светлината, поглъщаш я, отваряш за нея своето любещо, ликуващо сърце и огромен, всесилен, политаш над родната земя, благославяйки я, пазейки я.