Александър Проханов
Живот между изстрели (18)

18

Много рано сутринта го събуди Сесар с докосване по рамото. Наведе над него едрото си, стегнато във военната униформа тяло. В прозореца блестеше измитата зелена планина. Лека мъгла на малки повесма се спускаше по склона като отхвърлени на гърба плитки. Всичко искреше, блестеше. И това лъчисто утро предизвика у него беззвучно радостно възклицание. Спомни си вчерашния танц, бързата неумела целувка, гъвкавите пръсти, преминали по рамото му. И онази кухина, онова пространство, което се отвори в душата и в сърцето му при танца, не се затваряше, приемайки и това утро, и изумруденото димящо чудо, и гърбоносото лице на Сесар, вдигнал вече на рамо неговия калъф. Горлов взе от куфара резервни филми, извади ризите, за да не се мачкат, сложи ги на кревата до възглавницата. Суеверно приседна за минутка.

Те летяха по шосето за Коринто. Сесар разказваше, че през нощта в подножието на вулкана имало бой. Бандата се опитала да проникне в града, но била отблъсната. Оттеглила се в гората край вулкана. Горлов оглеждаше планината и не му се вярваше, че в тази къдраво зелена планина се таят хора, които крият своето изподраскано, миришещо на барут оръжие.

— Нашият план е такъв. — Сесар въртеше копчето на монтирания в арматурното табло радиоапарат. — Ще посетим зенитната батарея в района на пристанището и ще снимате разчета, свалил преди седмица самолет. След това ще се качим на катер и ще отидем на острова, където ще можете да снимате бойците от бреговата отбрана, прикриващи пристанището. А после ще излезем в открито море. Привечер ще се върнем в Чинандега, за да можем утре да тръгнем за Сан Педро дел Норте.

Той намери търсената станция. Някакъв утринен, изморен и в същото време ликуващ глас пееше за любовта в ритъма на прелитащите поля, дървета и къщи, за любовта, която е толкова силна и нетърпелива, че влюбеният е готов да се превърне във възглавница в кревата на любимата, в цвете под прозореца й.

Сесар спря встрани от пътя, за да даде път на задимен памуковоз, натъпкан с бял памук. Извади термоса, отвъртя капака, наля в него от горещото кафе и покани Горлов:

— Пийни, Андрес, не се знае кога ще седнем на масата.

— Благодаря. — Горлов глътна гъстата като смола напитка, оставила върху езика му горчиво-сладко ароматно опарване. — Чудно е! Вие, Сесар, сте като добра баба, която буди сутрин своя внук, кара го да се облича, после му поднася кафе. И най-накрая, недай си боже, ще го накара да седне над книгата и ще започне да го учи на ум и разум.

— Не, Андрес — усмихна се Сесар. — Аз трябва да се уча от вас. Вие сте по-стар от мене с цели шестдесет години. Вашата революция е по-стара.

— Излиза, че внучето е по-старо от бабата с шестдесет години? Това е невъзможно.

— Случва се, Андрес. В революционния процес това се случва!

— Е добре, бабо. Щом като сте ми толкова млада, налейте ми още малко кафе.

Те седяха в автомобила встрани от пътя, а покрай тях минаваха тежкотоварни камиони, натъпкани с памук. И Сесар много сериозно, упорито, взирайки се в Горлов, току разпитваше ли, разпитваше. Искаше му се сам да отгатне отговора, да го прочете на лицето му, като че ли лицето на Горлов, дошъл от друга земя, от друга ера, от друга революция, само беше отговор за него.

— А какво беше при вас после, Андрес? След като сломихте противника? След вашата „Аврора“? След последния куршум? Кое беше важното след това? Най-важното, Андрес?

Горлов гледаше близкия мургав лик на човека, неговия умен, търсещ, жадуващ знания поглед. Изведнъж почувствува цялата отговорност на отговора, който очакват от него. Сесар питаше не просто за родината на Горлов, за нейната история, за миналото й. Той питаше за своята родина, за своето собствено бъдеще, което ще настъпи, когато от винтовката гръмне последният патрон и заглъхне последният куршум. И преди да отговори, преди да се потопи в известните от христоматиите и учебниците истини, Горлов със силата на духа, напъвайки свежата си, дадена му от природата памет, преживя състоянието на предишните, станали му вече предци хора, които изведнъж застинаха върху седлата на бойните коне, изправиха се в пълен ръст в окопите, откъснаха очи от мерниците, тъй като нямаше вече кого да посичат, нямаше кого да застрелват и навсякъде наоколо в тишината лежеше огромната, извоювана, разорена страна и сега предстоеше да бъде създадена по образ и подобие на скътания в душата им стремеж към чудо и щастие. Той преживя това завръщане в миналото като мигновено прозрение.

— Щом изстреляхме последния куршум, Сесар, ние започнахме да строим не просто заводи, да копаем не просто канали, а, ако щеш, своя свят, своята ръкотворна вселена, чийто чертеж ни се струваше познат, ала на практика всяка чертичка беше загадъчно нова, беше откритие и въплъщението й струваше такива неимоверни усилия, каквито, струва ми се, не бяхме и сънували в атаките. Това беше творчество, както сега, след две поколения, го виждам. Това беше сътворяване на света, подобно на онова, когато прамайката природа е създавала планините, моретата, долините и малките тревички, ручейчетата. Извини ме за този романтичен образ, но другояче не мога. Икономиката, социологията и политиката през тези първи години се покриват за мене с този образ. — Той изброяваше сътвореното от поколението на дедите си: Днепрогес, Магнитка, университетите и училищата, равноправието на нациите, борбата с предразсъдъците, изгонването на роба от себе си — небивало творчество, обхванало родината, отразено за него, за фотографа, върху лицата от двадесетте и тридесетте години, на челюскинци и Чкалов, на безименния брадатко от селото, на стрелеца от граничната застава, на шофьора узбек в Каракум. — Това беше творчество, Сесар, социално творчество, в което ние съзнателно изграждахме себе си и родината. Революцията продължаваше не със стрелба и саблена сеч, а с непрекъснат, изморителен труд, с колективно творчество, преминало какви ли не заблуждения.

— Разбирам! — Сесар кимаше, поглъщаше думите му, вдъхваше ги жадно, оглеждаше наоколо планините, полята, строежите, сякаш премерваше на своята земя стореното чудо в другата история. — А после? Какво стана после?

И отново по мускулите и вените, през зениците премина твърда жива вълна, като че Горлов бе поел върху себе си изминалото време, паднало се на поколението на бащите. И разказът за войната, за нашествието, за разгромените градове, за пепелището от море до море се превърна в него в ясна мисъл: войната, отблъскването на фашизма, боевете за всяка къртичина, за всяко селце, сражението за целия континент бяха все тази революция, отстояваща себе си, проверяваща своята истинност, своята предопределеност, превърнала неотдавнашното творчество в яростно народно дело, което има за цел все тези светини и ценности. И те, светините, не загинаха. Победителите, влизащи в повалените столици на Европа, изтръгвайки ги от фашизма, бяха революционери, продължаващи да творят.

Горлов, загледан в това никарагуанско, близко, търсещо лице, сам разбираше и се поучаваше. Отново проумяваше в себе си очевидните, познати от детството истини, които се бяха съхранили, бяха в него, самият той бе в тях. Той беше син на своята държава, изпратила го с вест при този жадно поглъщащ човек. Беше носител на скъпоценен опит, стремеше се да го сподели с него. И това го изпълваше с чувство на внимание и грижливост и същевременно с чувство за могъщество.

— А после? Какво стана след войната? — Сесар преживяваше наведнъж две истории — на онази отвъдокеанска страна и бъдещата, на своята собствена родина. Съизмерваше ги, сравняваше.

И отново търсене на формули и думи, изброяване на строежите, на проектите: „Целината“, „Сибирският петрол“, „Космосът“, „Световният океан“. И отново Горлов проумяваше: заедно с всички строежи и открития се е изграждала и новата личност, новото съзнание и общество, със същите мъки и творчество, със същите заблуждения и търсения се е прокарвал, оформял се е онзи ескиз и чертеж — проектът на бъдещия свят. И този свят изглеждаше ту близък, достъпен, ту отново се отдалечаваше в сянката на насъщните нужди, на цифрите и статистиките. Но през емпиризма и прагматизма на ежедневните грижи продължаваше все същата работа: изграждаше се новото общество, изграждаше се и от неговото поколение. И сега по волята на случая далеч от родината, оглеждайки я отдалече, от земята на воюващата малка страна, той изцяло отхвърли емпиризма на личното. Разбираше: смисълът на тези години беше в натрупването на дух и знания у всекиго поотделно и в цялото общество. Родината стана по възрастна, разкраси се, увеличи своята мощ и разум, свободно си пое дъх. Преживените от неговото поколение години бяха период, през който революцията се отразяваше в нови образи, в своите снимки той намираше образите на обновената си родина, образите на същата тази революция.

— А какво ще правите утре, Андрес? Какво ще стане по-нататък?

Този въпрос не изненада Горлов. Горлов не беше пророк. Той не знаеше какво ще стане утре. Ала знаеше, че на бъдните, идващи на смяна поколения ще бъде отпуснат собствен опит за творчество, собствен опит за загуби и съзидания, за мъки и прозрения, свързани с преобразяването на земята.

— Аз не зная какво ще бъде утре, Сесар — отвърна Горлов. — На прага ни отново е войната, на прага е бедата. Да се преодолее, да не се допусне тя, да се отстрани от всеки дом, от моя дом на Тверския булевард, от твоя в Санто Доминго. Да се спасят градовете, дърветата, хората, тревата, елените, да се спаси световната история — ето с какво се занимава сега революцията тук, у вас, и там, у нас, в СССР. Ние с вас вършим едно общо дело и поради това именно сега се намираме в тази кола. Ние сме в един екипаж, в едно движение, в една и съща история.

Сесар, сериозен, упорит, мълчаливо му протегна ръка. Горлов я стисна, изпитвайки благодарност към него, преживявайки насладата от чувството за братство, родство, солидарност!

Навлязоха в Коринто покрай магазии и складове. През грапавите железа и товарните кранове приплесна зеленият океан. И Горлов се зарадва на появата му — без екзотика, без бели пясъци — между бетона и стоманата.

Спряха на малко площадче. Виждаха се вече пристаните, слабо димеше корабен комин с надпис „Индепенденсия“. Закръглени като аеростати и въздушни кълба се мъдреха белоснежни цистерни нефтохранилища. Сесар отиде под навеса, където бе спряла красива противопожарна кола. Пълен възрастен пожарникар, приличащ на морж с белите си провиснали мустаци, лениво му заобяснява нещо, въртейки пръста си във въздуха. Горлов се усмихна при мисълта, че такива старчета в Европа има само по рекламите за бира.

— Трябва да заобиколим, за да стигнем до зенитките — Сесар отново седна зад волана.

Минаваха през тесни улички между къщурки с открити коридори, с широко разтворени врати, където вехтият бит не се криеше, а димеше с огнища, гледаше от излинялото, разсъхнато дърво. Дремеха старци в люлки, до тях викаха и се тълпяха деца, шляеха се кучета. Някой сядаше да яде, друг нещо чукаше, майстореше. И над всичко това се издигаха, затулили светлината, като изкуствено метално небе цилиндри с гориво с червената марка „Ессо“.

През прозореца Горлов гледаше утринния живот на гражданите. Съжаляваше, че не може да фотографира тези тъмнооки, парцаливи деца, хванали за опашката голямо търпеливо куче. Или пък онзи старик, чиито неподвижни юмруци върху коленете имаха цвета на паветата. Той видя оживени, добре облечени, струпани пред една къща хора. Момчета с еднакви бели ризи и черни папионки. Момиченца с дантелени пелерини. И до тях, преградил пътя, стоеше голям стар камион, украсен с цветя и ленти. От къщата излизаше булка с прозрачна рокля, чернокоса, с бяло цвете в косата. Водеше я млад човек с черен костюм и цилиндър. И гледката на тази сватба, предстоящата венчавка, красивите лица на жениха и булката, предчувствието за празника и зарадваха, и огорчиха Горлов. Нямаше възможност за снимка — бързаха за другаде.

— Ето тия цистерни врагът се опита да унищожи. — Сесар бавно заобиколи сватбения екипаж, кимна към бялата обшивка с червената марка, зад която се движеше кран. Разтоварваха кораб. Техният катер се приближил, опитвайки се да изстреля ракета. Нашите го прогонили. Миналата седмица свалихме един самолет. Преди това друг беше пуснал ракета. Тя улучила една цистерна, но рикоширала, не я пробила. Ето, вижте, белегът личи върху желязната обшивка.

Горлов свали стъклото, нагълта прах, видя върху цистерната вдлъбнатината, вече заръждавелия белег. Чувствуваше напъна на препълнената с гориво цистерна, напрежението на затворената вътре енергия. Изведнъж се изплаши, като си представи взрива, огъня, падащ върху сватбата, върху децата, върху сънливите старци.

Двуцевната зенитна установка беше на едно пусто място на припек, покрита с маскировъчен брезент. Недалеч едно момче пасеше крави. Разчетът, вдигнат от вика на сержанта, се строи край оръдието. И докато Сесар, величествено-снизходителен, обясняваше на дребничкия сержант целта на посещението им, Горлов разглеждаше кафявите изморени зенитчици, чиито лица излъчваха нещо като метален отблясък, прозиращ изпод маскировъчната тъкан. През струящия въздух встрани се белееше като мираж складът за нефт. Зад него, далечно и безбрежно, синееше океанът.

— Самолетът налетя оттам! — сержантът показа някъде към бухлатите върхове на дърветата, към водната кула, покрита с лозунги на сандинистите. — Беше Т-28, бомбардировач. Той се промъкна откъм морето с бръснещ полет току досами водата. Развърна се за атака — сержантът сочеше небето с малкия си, изцапан със смазка пръст. — Ние незабавно го посрещнахме с огън. Той започна да маневрира, изстреля ракетите напосоки и не улучи — пръстът на сержанта мина над пастирчето с кравите. — Ние го съпроводихме с огън и го свалихме. Видяхме как запуши, изгуби управление и падна в морето, ее там!

Горлов се мъчеше да си представи отдалечаващия се, криволичещ самолет, димния шлейф и плясъка на падащата машина върху далечната синя повърхност. Ала всичко това беше във въображението му, в миналото — недостъпно за снимки.

— Покажете моля как действа разчетът при въздушна тревога — помоли Горлов и приготви фотокамерата за работа.

Сержантът се обърна към войниците със строго лице и изкомандува:

— Въздух!… Самолет в сектора!… Ъгъл!… Дистанция!… Заградителен!…

Раздвижени от вика му, войниците се хвърлиха към оръдието, въртяха колелата и лостовете, насочваха цевите към бледото небе, прилепваха към окулярите. Горлов снимаше от различни места. Улавяше в обектива техните бързи, изподрани ръце, слабите им тела, овладени от метала, и по-нататъшните, израстващи като от земята мехури на нефтохранилищата, кравите, пасящи сухата трева, заличени от движението на дулата. Направи светкавична серия, изпоти се, отпусна фотокамерата. Гледаше построените, тежко дишащи войници, лъснали от пот. Усещаше: между направените снимки не е онази, единствената, в която се крие мълниеносната искра, правеща от снимката символ, а от живота — изкуство. В небето нямаше самолет. Нямаше бой. Върху потните, уморени лица ги нямаше ония черти, които отделяха живота от смъртта.

Разбирайки това, безсилен да промени каквото и да е, разсеяно попита командира:

— А кой от вашите войници свали самолета? Искам да го снимам до оръдието.

— Всички го свалиха — каза сержантът и кимна към изопнатия разчет.

— Разбирам ви, естествено. И все пак… Персонално кой е стрелял? Кой е натискал спусъка?

Сержантът се усмихна смутено, прощавайки неразбирането на Горлов. Направи движение с ръка, което обхвана войниците с оръдието, пастирчето с кравите и къщите зад пасището, където, невидима оттук, се подготвяше сватбата, и повтори:

— Всички го свалиха!

Горлов почувствува грешката си. Разбра сержанта, разбра мисълта му. Самолетът беше свален от всички. От целия разчет, както и от пастирчето, от сватбата и от целия град, от целия народ, от цялата страна, от революцията. Те са свалили вражеския атакуващ ги самолет, но тази мисъл не можеше да се изрази на снимките. Тя можеше да се изрази само от писател, от живописец, но не и от фотограф. Тук, на тихото пасбище, до безмълвното, чернеещо се на слънцето оръдие, фотографът беше безсилен. Просто нямаше средства за това.

Горлов благодари на войниците. Стисна им ръцете и седна в колата.

Минавайки покрай пристана, до който се беше прислонил с високия си борд мексиканският товарен кораб „Индепенденсия“, те видяха френския доктор Аберал от лагера на салвадорските бежанци. На рамото му висеше брезентова чанта с червен кръст. Той говореше нещо на дребничък олисял човек с разтворен бележник, който, борейки се с вятъра, едва задържаше страниците и пишеше. Сесар намали скоростта, махна на французина. Докторът ги позна, закима им отдалече и сложи ръката си на сърцето.

Пристигнаха в базата на патрулните катери. Оставиха колата в щаба. Дежурният офицер ги заведе на пристана, където имаше един-единствен малък светлосив катер с две картечници, на носа и на кърмата, поставени върху груби лафети. Моряк със зелена, а не с моряшка униформа смазваше лафета и развърташе картечницата.

— Младши лейтенант Рохел Ескибел! — представи се командирът на катера. Той услужливо пое от Горлов калъфа и с жест го покани на палубата. — Заповядано ми е да ви взема на катера и да излезем в открито море.

— Вашият флот все от такива катери ли се състои? — Горлов внимаваше да не разкрие скептичното си настроение, оглеждаше корабчето, което не беше кой знае колко привлекателно за снимки с цивилните си контури, с непривично стърчащите лафети и картечниците с окислени патрони в лентите.

— Ние имаме съвсем съвременни бързоходни катери. Сега те патрулират в морето. И нашият е доста бързоходен — отговори командирът. — Преустроихме този увеселителен катер, поставихме картечници и сега той е единица от нашия военен флот.

— И с този кораб трябва да излезем срещу американските есминци?

— Разбира се. Все пак ние успешно защитаваме нашите морски граници. През миналата седмица имахме сражение с хондураските катери в залива Фонсека. Хондурасците нарушиха границата ни. Боят продължи тридесет минути. Взаимно се обстрелвахме. Загинаха двама наши моряци. Ето следите от куршумите — той заведе Горлов в кабината, посочи му внимателно залепения брезент, закриващ дупките от куршуми. — Ще заповядате ли да тръгваме?

— Тръгвайте, лейтенанте — каза Сесар, пристъпи по палубата и като че ли от тежката му стъпка катерът се наклони. — Най-напред на остров Ел Кордон, лейтенанте. Там ще разгледаме отбранителните съоръжения.

Когато катерът, набирайки леко скорост, излезе в залива и вдигна зад борда бяла пяна, овладя го чувството за морска разходка. Лейтенантът наперено въртеше гравираното дървено колело. Над лазурната вода плуваше градът. Издигаха се белите аеростати на нефтохранилището. Червенееше се коминът на мексиканския товарен параход. Облегнат на картечницата, облъхван от топлия вятър, Горлов мислеше: каква благодат все пак — от кишавия север, от мрачните късни есенни дъждове изведнъж да се радваш на този лазур, на това слънце. Една чайка, размахвайки тънки криле, летеше след тях, въртеше оранжевия си клюн, сякаш се стараеше да надникне в очите му. Като гледаше чайката, той ненадейно си спомни вчерашния танц, близките, сресани на прав път коси, целувката, но този спомен не го развълнува, а просто радостно се сля с образа на красивата бяла птица.

Доплуваха до скалист остров, покрит с пищна зеленина. Над зеленината се издигаше маяк. Оттам блесна стъкло — наблюдателят насочи към катера бинокъл. С големи, посивели от солта черупки бе написано: „Контрите няма да минат!“

— Тук, на Ел Кордон, е къщата на Сомоса — каза Сесар, изкачвайки се след Горлов по издълбаните в скалите стъпала. — Когато идвал в Коринто си почивал в този дом на острова.

Дългата, покрита с червени керемиди къща не приличаше на дворец, а на голям, заможен селски дом. От всички страни се виждаше изпъкналият сив океан. Издигаха се дървета. Птиците, извъртайки се надолу с главата, кълвяха червените плодове. Застанал в сянката под покрива, Горлов отново помисли: каква благодат. Какво единство на вода, земя и небе, създадено тук по нечия разумна воля.

В къщата нищо не беше останало от Сомоса. Покрай стените бяха наредени грубо направени войнишки нарове. Имаше каски, автомати, торби. Без да обръща внимание на влезлите, радистът работеше на радиостанцията. Стените бяха изпъстрени с възвания и набраздени от влагата. И само високото замъглено огледало в старинна резбована рамка потопи Горлов в мрачното си изморено сребро, сля отражението му с ония, крито са били тук преди него.

— Оръдията са на другия край на острова. На около шестстотин метра оттук — обясни сержантът. — Ще ви заведа аз.

Те вървяха по тясна пътечка, хващаха се за бодливите треви, обкръжени от синевата. А долу, където свършваше зеленината и жълтееше горещата плитчина, се надигаше прибоят, нагъваше океана в пухкави бели рула, хвърляше ги на пясъка и отново навиваше могъщите бели вълма. Нагази сред жилавите зелени обятия, като едва измъкваше крака от тях, проследи с поглед една голяма, отнасяна от вятъра пеперуда и си помисли колко чудесно би било да си поживее на този остров сам, да прекара със сака няколко дни, за които после цял живот да си спомня.

— Виждате ли стената? — сержантът посочи сред къдравата трева една иззидана от камъни и измазана с цимент стена. — Тук по заповед на Сомоса са разстрелвали сандинистите. Отначало ги разпитвали и инквизирали, а след това ги разстрелвали до стената. Труповете хвърляли в морето. Връзвали камъни на краката им и ги хвърляли, за да няма следи. Направо оттук, от брега!…

През чистия въздух сякаш мина тъмна тръпка. Бетонна стена, надупчена от куршуми… Пресекнали дихания… Мълниеносни пробождания под сърцето.

Тревата върху полегатия скат беше изрязана. Червенееха изринатите траншеи. От блиндажите към океана се прицелваха четирицевни установки. Отстрани бяха струпани сандъци с боеприпаси. Като дълга гъвкава лента, просната върху тревата, жълтееха зъбите на снарядите. Войници с каски, строени до оръдията, наблюдаваха тяхното приближаване. Горлов хвърли бърз поглед към гъвкавите им слаби тела, през които струеше горещият вятър и синееше океанът.

Командирът на батареята, зле избръснат, изпохапан от комари, накратко разказа на Горлов как са посрещнали с огън промъкналия се към пристанището самолет. Притискали го към вълните, накарали го да маневрира, отклонили го от бойния му курс. Предали целта на другата брегова батарея, която свалила самолета в океана.

— Ако нахлуят в пристанището ракетните им катери, и тях ще посрещнем с огън. Тук сме пристреляли всяка вълна. Техните катери няма да минат…

— А откъде са тия катери? От Хондурас? Та това е много далече от Коринто. Къде са главните им бази? — Горлов търсеше сюжет за снимки: легналите на тревата зъбести ленти, разчетът на артилеристите до четирирогите оръдия.

— Базите им не са чак толкова далече. — Командирът подаде на Горлов бинокъла. — Ето, виждате ли на хоризонта вдясно от оръдието. Американската фрегата. Оттам идват катерите. Там се връщат. Там е тяхната база.

Опипвайки с бинокъла разтопеното живачно пространство, приближавайки далечните води, той улови и веднага изгуби, после отново хвана сиви контури с размазани очертания. Заострените форми, заострените пирамидални надстройки говореха за военен кораб. И му се стори, че във водното и тревистото дихание се вплита едва уловима твърда метална струя.

— Понякога са два или три — говореше командирът, присвил очи, като продължаваше до кръв да разчесва изядената си от комари буза. — Понякога идва десантен кораб. Веднъж два дни плаваше в пределите на видимостта самолетоносач.

— Мислите ли, че именно тук, в Коринто, морската пехота ще извърши десант? — Горлов върна бинокъла на артилериста, разбрал, че фрегатата е недостъпна за снимки. Насочените към далечната страшна цел оръдия щяха да излязат на снимката с дула, насочени към красивия прибой, към белия плаж, към бухналите цъфтящи треви.

— Гринго ще тръгнат именно насам — продължаваше командирът. — Тяхната морска пехота ще тръгне към нашия остров. Техните самолети ще се насочат към нашите оръдия. Ние първи ще влезем в бой. Ще се сражаваме до последния снаряд, до последния войник, ако се наложи — даже с лопати. Ония, които са били разстреляни тук и хвърлени в морето, лежат на дъното със завързани камъни. Дори и те, нашите мъртви другари, ще хващат морските пехотинци за петите, ще ги хапят със зъби. Ако на гринго е съдено да дебаркират на нашия остров, те ще минат по гърбовете на своите убити десантчици, и то само когато всички ние тук престанем да дишаме!…

Войниците с каски, съвсем млади, подути от ухапвания, изцапани с оръжейна смазка, с издраскани от желязото ръце, слушаха своя командир. Реагираха на думите му с движения на стиснатите си скули. Горлов работеше с камерата, стараеше се да улови този израз на последна решимост, на готовност за бой и смърт. Той разбираше, че само в боя може да улови ония скъпоценни кадри, за които беше прелетял от другия край на земята.

Върнаха се с катера. Островът се изгуби, като че потъна. Матросите бяха сготвили за тях супа от раци. Горлов отпиваше от парещия благоуханен бульон, но не знаеше как да се справи с черните рачешки пипала. Сесар намери малко ножче и внимателно, предпазливо започна да разтваря черупките. Подаде на Горлов седефенолилавата половина с кехлибарено месце.

— Ето че отново се прояви моята незаменима бабичка! — благодари Горлов. — Какво ли щях да правя без вас?

— Мисля, че бихте се досетили сам. Щяхте да погладувате ден-два и сам да разберете как се отварят.

Разсмяха се и Горлов си помисли: в неговото испано-индианско лице при сливането на двата яростно горещи потока между гърбавия нос, изпъкналите скули и бодливите мустаци се таи нещо много добро, детско и срамежливо, съхранено през бедите и опасностите.

Катерът излезе в открито море, като ту хлътваше в сините ями, ту изригваше нагоре кипящи плоски вълни. Хвърляше едри, разтапящи се на слънцето пръски. Американската фрегата вече се виждаше все по-близо и по-ясно. Чувствуваше се мощта на бронята й. Горлов разгледа през тръбата нейните кули, оръдията, контейнерите с бойни ракети, изтъняващата нагоре планина от метал с едва видимите плетеници на антените и радарите. Върху светлите бордове се отразяваше морето. Нещо се мяркаше по палубата — може би стъкло или желязо, — стори му се, че различава отделни хора. През телеобектива той направи няколко снимки на фрегатата и докато снимаше, чувствуваше нетърпение и досада, че корабът е недостъпен, далечен.

— Не можем ли да се приближим малко повечко? — попита той рулевия, който въртеше дървения шурвал.

— Не бива — отвърна командирът. — „Американецът“ в неутрални води и ако наближим, може да открие огън. Очакваме всякакви провокации. Гринго са майстори на провокациите. Така беше във Виетнам, и Тонкинския залив. Заявиха, че техните кораби били нападнати от виетнамски катери, и започнаха да бомбардират градовете, изпращайки самолети от самолетоносачите си. И тук плават техните самолетоносачи и като нищо могат да изпратят свои самолети към нашите градове, към Манагуа. Трябва да сме много бдителни. Да не се поддаваме на провокации.

Горлов погледна слънцето, блестящата фрегата, стараеше се да засили чувството си на тревога от близката евентуална заплаха от кораба. Но океанът беше твърде слънчев и лазурен, твърде силно грееха лъчите и хладният прашец оросяваше горещите бузи. Той вдишваше уханието на водата, на далечните гори по крайбрежието.

От вълната, срязвайки я като с острие, излетя рибка. Изскочи, изопна се в полет, разгънала прозрачните си перки, и литна над водата. Летеше, проблясваше над самите вълни и той, наведен, възторжено гледаше прозрачното чудо, което плавно потъна в морето. Отново припляскване и две еднакви рибки направиха двоен скок, разтвориха седефените си перки, смесиха се с въздушните струи. Летяха със скоростта на катера и Горлов забеляза техните малки заострени корпуси, направени от миниатюрни, точно сглобени части, и стреловидните им, сечащи слънцето опашки.

Навсякъде скачаха, безшумно изригваха летящи риби, като че под водата се разтапяше стъклена скала. Ненадейно сред тях се преобърна черен гръб и острият плавник с полукръг потъна в дълбините. „Делфини!“ — той се хвана за фотокамерата, но изтърва и другия делфин, който проби с нос морето, зина беззъбо и проблесна с яркото си око. Ударът на опашката остави лека пяна, която се сля с кипящата водна дантела, излизаща изпод катера.

Горлов приклекна и постави камерата срещу пръските и пяната. Снимаше показващите се за миг лилави като сливи делфини, масления блясък на стремителните им тела, извивките и ударите на опашките им. И радостен от този контакт, отделен от тях само със стъкления прибор, гледайки красивите силни животни, неочаквано си спомни гладката и близка до него глава, устните й, очите… И щастливо потрепналата ръка не можа да улови делфина. Той се изплъзна от кадъра.

— Въздух!… Бойна тревога!… — чу се викът на командира на катера, който потъна във воя на сирената. Горлов беше отхвърлен към борда от резкия завой, от воя на сирената, от заповедните думи на командира: — Вертолет!… Разчети — по бойните места!

Откъм фрегатата Горлов видя над морето мъгливо разводнения силует на машината, която се спускаше косо и идваше не направо, а по широка дъга към катера. Мъничко мехурче с едва забележимата перушинка на витлото. Матросите бързо изтропаха с обувки и застанаха по двама при картечниците на носа и на кърмата. Прегърбени, хванали ръкохватките, държаха на прицел вертолета. Сесар излезе от кабината — без привичната мекота, твърд, поприведен, с набъбнали мускули под военната рубашка, поглаждайки ремъка с кобура. Горлов вдигна фотокамерата, отстъпи зад кабината, отстрани се, скри се, направи място за онова, което започваше да става, да сътворява дългоочаквания сюжет.

Вертолетът вървеше по кривата, заобиколи катера, зави между него и сушата, като отсече катера от брега. Сега те пенеха водата между фрегатата и летящата машина. Горлов чувствуваше фините опипващи лъчи, излизащи от фрегатата и вертолета, които се срещаха върху катера. Матросите пристъпваха около конусните лафети, въртяха картечниците. Жълтите гилзи в лентите, попаднали в слънчевите лъчи, мрачно проблясваха. И Горлов улови в камерата този блясък, засне картечаря, неговите котешки лопатки под рубашката, гънещия се като грива плат, цялата му хищна, изстискана от опасността поза и оръжието, насочено срещу противника.

„Още малко! Още малко!“ — подканяше той вертолета, обладан от страст и нетърпение. Чувствуваше в небето огромната, стесняваща се към обектива яма, в която по негово желание се вмъкваше вертолетът. Вертолетът променяше курса, откликвайки на неговия зов, снижаваше се към катера и той видя в снопа лъчи падащата от небето машина. С размазана от слънчевия вихър мехуреста закръглена кабина, под която, наедрявайки, стърчаха на решетести барабани зъбите на ракетите, белееха се, насочени към катера. И катерът, настръхнал срещу атакуващата, готова за залп машина, сякаш подскочи над водата и сам тръгна в челна атака към небето. Каналите на картечните му цеви се насочиха и сякаш съвпаднаха с главите на инфрачервените ракети. Това бе единоборство, макар и за миг, едно очакване на удара, на огнения смерч, изтръгващ снарядите от барабаните, техния поразяващ, унищожителен за катера взрив. И насрещния пулсиращ огън на картечниците, раздробяващ стъкления мехур на кабината. При това могъщо изгаряне на контактите и на натрупаната в тях енергия Сесар не издържа. Извади от кобура пистолета си и го насочи към вертолета, отбранявайки се от ракетите, от инфрачервените снаряди, от далечните калибри на фрегатата, от подводниците, от самолетоносачите, от морските пехотинци, от цялата тази грамадна, дрънкаща оръжие Америка, която изпраща гибел към неговата родина. Горлов хладнокръвно, със затаен дъх многократно фотографира този могъщ човек, насочил в небето пистолет, и ревящата, стрижеща слънцето през звъна на витлата машина.

Това продължи само миг. Вертолетът зави обратно, разсипал над водата сребрист прах. В кабината се мярнаха лицата на пилотите, а под туловището — мехурестата обшивка на хидролокатора. Горлов снимаше развръщащата се машина, номера върху обшивката, оранжевия кант на кила, като че отблъскваше вертолета с обектива си.

Матросите се въртяха около лафетите. Сесар, пребледнял, прибра пистолета в кобура.