Александър Проханов
Живот между изстрели (17)

17

Събуди се и видя, че стаята е почервеняла — листовете хартия, чаршафът, хвърлената на стола риза. Обърна се към прозореца: пурпурно и силно светеше вулканът. Нажежен, той багреше чудновато мрачните сипеи, аленееха и кичестите гори и бухлатите облаци. От него се лееше тежката сила на светлината, която оцветяваше небето, проточваше се по земята, палейки къщи и дървета. Тревистата поляна, островърхите палатки, изправената с лице към зарята жена, която решеше с гребен дългите си коси — всичко беше червено. Почти уплашен, поразен от могъществото на това явление, той изведнъж остро и сладко се почувствува в недрата на друга земя и природа. Душата му, отвикнала да се учудва, отвърна с отдавна забравен възторг. И той спотаи в гърдите си това чувство, сякаш се боеше да не го загуби. Планината бавно изстиваше, гаснеше, изпращайки наоколо дълги червеночерни сенки.

Излезе навън. Въздухът беше наситен с влага. В него се чувствуваше месингов отблясък, сякаш лъхаше на червеникава гореща пара.

Горлов тръгна бавно през сумрака натам, дето зад дърветата от малките жилищни палатки се чуваше тиха музика, гласове. Някой се миеше — плющеше вода от чешмата. Мина друг, гол до кръста, подсвиркваше си, метнал ризата на рамо.

Предното платнище на палатката се вдигна. Плисна ярка електрическа светлина. Заслепи го. И лицето с червеникавата къдрава брада, онова, което видя при пристигането си тук, тръгна към него.

— Извинете… Струва ми се, че се казвате Андрей Василиевич?… Не бихте ли ни посетили за минутка?

Когато Горлов, отзовал се на настойчиво деликатната покана, прекрачи прага, се оказа сред гъсто наредени кревати с тесни проходи между тях. Хората лежаха, седяха, четяха, дремеха. Въртеше се хромиран вентилатор. Тихо свиреше и пулсираше с огънчетата си магнетофон. И всички се обърнаха към него, приповдигнаха се, започнаха да навличат върху голите си почиващи тела ризите.

— Андрей Василиевич минаваше покрай нас и аз го пипнах! Нека, викам си, да ни разкаже за Москва… Седнете, Андрей Василиевич. Ето тук, това е моето легло, моята територия, моята, така да се каже, квартира!…

Горлов седна заобиколен от приветливи хора, които го заоглеждаха. Разбираше, че за тях е интересен и важен.

— Та как е там нашата майчица Москва? — продължаваше червенобрадият. С това меко „майчица“, с тежката си несъвременна брада приличаше на еснаф от Замоскворечието от някаква позната картина. И този образ от Третяковската галерия го бе навестил именно тук, в палатката, в подножието на вулкана Сан Кристобал. — Разкажете ни, знаете ли от колко време не сме си били вкъщи! — брадатият помръдна вентилатора и го насочи към Горлов, който се трогна от този дребен знак на внимание.

— Ех, да можех да сляза сега от електрическия влак на някоя спирка и да вали хладен дъждец! Да си ръми, а аз да поема дълбоко дъх и да ми замирише на мокра гора. Бих вдигнал лицето си нагоре, а по него да се сипе хладинката! — мускулестият здравеняк с червена тениска примижа, протегна се към ниския брезентов таван и се почувствува как потъва в несъществуващата прохлада, наслаждава се и се измъчва по своята неосъществена мечта.

— Вие, както изглежда, живеете някъде около Москва? — попита го Горлов.

— Спирка „Северянин“ — отговори лекарят. — Как само се нарича — „Северянин“!

— А мене ме интересува какви нови постановки има в Москва. — Сериозен черноок човек гледаше Горлов с такова настойчиво очакване, че той се смути. Призна си, че не е по театрите и не може да си спомни нито една премиера.

— Пък аз съм по театрите. Два-три пъти в месеца ходя на театър. И жена ми, и децата ми са такива. Имам цяла колекция от афиши, осемстотин спектакъла. И между тях програмата на операта „Евгений Онегин“ от императорския Болшой театър през 1903 година със Собинов.

— Аз все пак се надявам да посрещна Нова година в Калуга. — Слабичък, очилат мъж остави книгата. Произнесе тия думи неуверено, като че молеше другите да му пожелаят неговата мечта да се сбъдне. — Миналата година купих елха в Калуга, а трябваше да украсявам тук палма.

— Сега пък акация ще украсиш. — Мъжът с червената тениска усети неговата слабост или суеверие. — А може и банан, ако искаш!

— Нее, би трябвало все пак за Нова година да съм си вкъщи! — не подкрепи шегата му червенобрадият. — Два пъти вече продължавах моя договор. Свършил съм своята работа. Чакат ме в клиниката. Недописаната ми дисертация остана на бюрото. Прекъснах я ей така, на половин дума, и тръгнах.

— Ама, разбира се, трябва да си ходим — съгласи се с него театралът. — Домашните ни се измъчиха от чакане. Майка ми пише, че боледува. Синът се учи лошо, не слуша майка си и баба си, няма кой да го стресне, твърда мъжка дума да му каже. Не бива на тази възраст да се оставя момчето без бащина грижа.

— Ех, моите втора есен обират градината без мене! — каза „северянинът“ с тениската. — Аз оттук им давам наставления — кое да мариноват, от кое туршия да сложат и от кое сладко да направят. Сега да има тук гъбички или краставички от моите домашни консерви!

— Ама и ти, Петрович, какво мезе предлагаш! — разсмя се червенобрадият. — Тогава, ако гостът ни разреши, да пийнем! — и той измъкна изпод кревата ръбесто шише с познатия вече на Горлов ром „Флор де Каня“. — Наричаме го „Хлор от Диканка“!

Наляха в чашките, обелиха и накъсаха на парчета голям портокал. Пиха за Горлов и за успеха на работата му, за Москва, за болницата, за вулкана Сан Кристобал… И в палатката стана по-ярко, по-звънко. От хромирания вентилатор струеше бяла светлина. Домакините вече не разпитваха Горлов, а сами му разказваха, скъпяха вниманието му. Струваше му се, че като изливат чувствата си пред него, всъщност те говорят един другиму. Упрекват се за нещо, вдъхновяват се взаимно. Той им беше необходим като повод още един път да се обърнат един към друг.

— Знаете ли кое е трудно тук? Горещината, непрекъснато е горещо! Денем и нощем, без почивка. А това е изморително за северния човек. И влагата! Ето, погледнете бельото — влажно, не изсъхва! Цяла година спим в тази влага. И, разбира се, комарите. Както и да се пазим, почти всички преболедувахме от малария, а някои я прекараха на крак. Защото натоварването, казвам ви честно, е страхотно! Такова нещо у нас не знаем. И, разбира се, защо пък да не си кажем — чувството за опасност. Наоколо е война! Границата е до нас. Току докарват ранени. Вчера оперирах ранен от снаряд. Ето ти и умора, и нерви.

— Нервите, разбира се, не издържат. Понякога не се въздържиш, обидиш някого с груба дума. Или пък сам се обиждаш от някой по-рязък израз. Та нали сме отвикнали от такъв живот. У нас — отделни квартири, комфорт, културен отдих. А тук нито за минутка не можеш да останеш сам. Всички сме заедно, всички сме събрани, всичко е наяве. Не бива да се излиза от територията на болницата: има сведения, че контрите дебнат, готвят въоръжено нападение. И ето че ти стоиш нащрек, тъпчеш на място. Понякога си мислиш: ех, да можех да взема колата, да дигна сто и двадесет и да духна по шосето, както у нас, в Калуга, та брезичките да проблясват. Бих се разтоварил! Но не може, чужда страна!

— А пък аз съм забелязал как на периоди психиката се променя. Отначало, първия месец, има прилив на енергия всичко е интересно, всичко те възбужда. Хората, природата, климатът, дори опасността — като че участвуват в някакво увлекателно пътешествие. На третия месец — спад. Става ти мъчно за вкъщи. Идват ти разни тревожни мисли. Та малко ли неща е оставил всеки от нас у дома. Един, като нашия Петрович — недописаната дисертация. Друг — болна майка. Трети — жената, с която се е скарал, разни нередности в семейството. И това ти идва наум и те гризе ли, гризе! И на осмия месец — взрив! Връх на раздразнението! Тогава започват и караниците, и разправиите, и взаимните обиди, и всеки страни от другия, измъчва се, а това, разбира се, се отразява и на работата. На деветия месец и това преминава. Затваряш умората в себе си и си казваш: „Трябва!“ Поражда се състоянието, е, аз бих го нарекъл стоицизъм или нещо такова! И се държиш, и живееш, и работиш!

— Идваха тук канадци от Червен кръст. Видяха как живеем: „Русите и две седмици няма да се задържат при тези условия!“ А ето че ние вече втора година живеем и си гледаме работата, и ви казвам, добре я гледаме.

Платнището се вдигна и влезе Колобков. За миг огледа внимателно, зорко от прага всички, сякаш оценяваше с тревога настроението им, с желание при нужда да се намеси — с шега или със строга дума. Горлов така разбра неговия бърз, внимателен поглед.

— Елате, Николай Спиридонович! Пийнете с нас чашка хлорка!

И по начина, по който го поканиха при тях, по който, шегувайки се, му наляха, Горлов разбра, че директорът е обичан. Че това не е просто един организиран за работа колектив, но и братство от разбиращи се, ценящи се помежду си хора. И отново, след като се пошегуваха и се чукнаха, се обърнаха към Горлов, заразказваха на него, страничния, човека извън пределите на тяхното ежедневие, онова, което може би не биха си казали един другиму, на себе си дори не биха казали.

— Разбирате ли, народът в тази страна е много беден. Как да ви го опишем, някак си изоставен! Хронични болести, каквито не сме и сънували! Неграмотни са. Малко знаят за света. Но са весели, много емоционални и искат да бъдат щастливи. Просто те подкупват с тази си веселост и с желанието си за щастие. И много, много ти се иска да им помогнеш!

— Те, разбира се, са поразени, че ги лекуваме безплатно. Това ги учудва. Идват едва ли не чак от Коста Рика. „У вас как е, в Русия безплатно ли лекуват?“ — „Да, безплатно.“ И това, разбирате ли, е такава агитация за революцията. Така че, както излиза, наведнъж вършим две неща.

— Затова и тукашните контри ни ненавиждат. Позиви подхвърлят: „Руски лекари, ще ви избием.“

— Ама и тукашните лекари, право да си кажем, ни поглеждат накриво. Та нали им отнемаме клиентелата. Лишаваме ги от доходи. Кой тук може да бъде лекар? Човекът от елита, аристократът, заможният. А ние — безплатно! Те класово не ни търпят. За първи път разбрах на дело, а не на думи, какво значи класов антагонизъм.

— Не всичко е така просто, Николаич; не всичко е така просто! Един пациент ми каза: „У нас, в Никарагуа, действително има много беднотия, много сиромаси. Но всеки от тях мечтае да стане богат. А революцията им отнема тази мечта. Значи, той никога няма да стане милионер!“ Не всичко е така просто, Николаевич!

— Какво друго те вдъхновява, какво друго ти помага да работиш? Приемаш техните ранени, измъкваш от тях куршуми, парчета от снаряди и бомби. Виждаш тяхната борба, революцията, и мислиш: ти тук им помагаш, сам рискуваш, но поради това и твоите вкъщи живеят по-спокойно. Някъде там, до Калуга, животът е малко по-спокоен, поради това че ти тук се тревожиш!

— Те и ние, разбирате ли, като че ли сме хора от различни времена. Две различни състояния на обществото. Две различни, така да се каже, енергетики. Общувайки с тях лично, ние сякаш им преливаме енергията на нашето общество.

— Приятели! — Колобков вдигна чашата. — Всеки от нас е поработил тук по годинка, че и повече. Мисля, всички ще се съгласите, че за това време опознахме не само Никарагуа по-добре, но и нашия Съюз почувствувахме по-добре. Там, в Съюза, на много неща гледахме с други очи, с много неща бяхме свикнали, много неща бяхме престанали да ценим. Тук разбираш, че на света съществува твоята родина и че тя е велика и могъща и на нея именно служим ние тук. Тя ни е изпратила тук, тя е зад гърба ни. Тя е нашата защита и ние нейната. Хайде, другари, за родината!

Всички протегнаха ръце, чукнаха се едновременно, сериозно, радостно. Пиха, помълчаха и сякаш се озариха, всеки отразил в себе си своя дом, своите скъпи хора. Горлов им се радваше, учудваше им се, учудваше се и на себе си: колко еднакви са всички, израснали от един корен, от една любов, от една никога неумираща надежда.

— Ама какво така. Ние все говорим и говорим, а не даваме думата на гостенина две думи да каже — каза брадатият. — А пък той едва ли не вчера е дошъл от Москва. Именно той на нас трябва да разкаже, а не ние на него… Андрей Василиевич, хайде все пак поне две думи: как е там, в Москва?

И още се усмихваше, когато съвсем близо, в тъмното, като че ли непосредствено зад палатката, проехтя автоматичен откос. Пак и пак…

— Какво е това?… Какво е това?…

Наскачаха и хукнаха към изхода. Горлов след тях, спъна се в нечий куфар. Високо на стълба светеше лампа. В бялата й светлина лудееха прозрачни насекоми. От всички палатки изскачаха лекари, мъже и жени. Ослушваха се, взираха се. И отново близо, зад чертата на светлината, отвъд болничните палатки, отвъд невидимата полянка, където през деня пасяха двете телета, изтрака автоматен ред, нещо избухна, разнесе се взрив, както изглежда, от ръчна граната. В отговор на тези тракащи и пукащи звуци от болницата, от лечебните палатки се понесе врява. Отначало тиха, подобна на ръмжене, а после все по-силна. Преминаваше в женски стон и вой. Между дърветата на площадката, където живееха лекарите, започнаха да притичват полуголи жени в бели ризи, бинтовани мъже и един разчорлен човек с голи рунтави гърди, който размахваше ръце и безумно крещеше:

— Те ще ни убият! Дошъл е Мигел от Хондурас! Той ще ме убие!

Полуразсъблечена, пълна разгърдена жена крещеше:

— Аз нищо не съм им направила! Само съм работила!… Работех и боледувах! Работех и боледувах!…

Слабичък мъж с възпалени очи, превързан през ребрата, опрян на патерици, крещеше:

— Дайте ми автомата и гранатите! Защо ми отнехте гранатите и автомата!…

Цялата болница беше развълнувана, шумеше. Вдигаше се от леглата. Готова беше да бяга и да се спасява.

— Белоногов!… Киценко!… — властно и рязко викна Колобков, лицето му загуби предишната нежност и възхищение и той се превърна в страшно рязък, заповядващ човек. — Вземете хора за охрана!… Лопухин! Изнеси магнетофона! Надуй с пълна сила, извикай жените — танцувайте!… Запалете всички светлини!… Играйте!… Успокойте болните!… Да няма паника!…

В отговор на заповедта се разтичаха — едни към болните да ги успокояват, други към палатките. Насочваха ги към свободното, утъпкано пространство под лампата, към рефлекторите на преносимите лампи. Пуснаха яростна музика и се хвърлиха да танцуват някаква смесица от рокен дрол, от цигански и руски танци. Подреждаха жените в кръг. Те в движение закопчаваха блузките, оправяха косите си, стараеха се да се усмихват, въртяха се. И Горлов видя как, криейки се в сянката, леко приведени, се плъзнаха с автомати в ръце червенобрадият лекар, „северянинът“ и сивоокият калужанин — натам, в мрака, където току-що се чуваха изстрелите.

— Хайде да танцуваме!…

Той видя една жена, нейното познато лице, светлите, сресани на прав път коси, бялата блузка с червените копченца, под която силно, често се надигаха гърдите. Очите й сиви, тъмни, изплашени, не като през деня, го гледаха почти умоляващо:

— Да вървим!…

Тя сложи ръка на рамото му и той тръгна след нея към осветения кръг, в кръга на шумния танц, виждайки наоколо изкуствено оживление, нарочно смеещи се лица, изкуствено, неритмично подскачащи танцьори. А болните стояха втренчени, напрегнати и наблюдаваха този спектакъл. Металният абажур на високата лампа сипеше отгоре лъчисти слюдени насекоми. И отново затрака начесто автомат, а после едни след друг се чуха два изстрела от винтовка.

— Това е наблизо! — тя се притисна до него, той неволно надигна рамо, а тя, танцувайки, за миг скри лице в неговото рамо, после го погледна. — Страхувам се…

— Нищо — каза той безпомощно и изплашено, прегърна я, усещаше дъха й, докосваше с бузата си гладките й коси, без да е в състояние да я успокои. — Ще се размине!… Тук има военни… Чух команданте, когато каза това…

— Страхувам се!… — повтори тя и той я прегърна, усетил нейния страх, нейната прелест, нейния изплашен млад живот, притиснат до него.

Вълните на страха се предаваха от нейните гърди направо в неговата гръд. Той усети неочаквано вълнение. И безстрашие, готовност да я защити. Като че ли в душата му се отвори някаква кухина и той я пусна там, в това безопасно, охраняващо я пространство под сърцето си.

— Та това е просто салют! — опитваше се да се усмихне. — В чест на моето пристигане. Вие ме посрещнахте през деня, а те — през нощта!

Тя го погледна с благодарност, едва усмихната.

— Простете ми, загдето се нахвърлих така върху вас днес…

Вече не стреляха. Танците продължаваха. В тях нямаше истерика. Някой се смееше почти естествено и показваше крака си в домашен пантоф. Друг се разхождаше бос и церемониално канеше дамата. Една жена викаше:

— Сергей Иванович, стига сте танцували с Генадий Павлович! Елате при нас! Ние с Таня танцуваме двете! Нека да си отпочинем една от друга!

Болните постепенно се успокояваха, ала не се разотиваха. Стояха плътно обкръжили танцуващите. И те чувствуваха техните тревожни, дебнещи погледи и продължаваха да се шегуват.

— Вие наистина ли току-що сте дошли от Москва? — попита тя. Той внимателно я въртеше, водеше я, вслушваше се в тъмнината. Съвсем близо, но едва забележимо се мяркаше планината и никарагуанецът, бинтован през ребрата, опрян на патерицата ги гледаше. — Вярно ли току-що сте дошли от Москва?

— Не са минали и два дни.

— А къде живеете в Москва?

— На „Бронна“, до Путкинския площад.

— А аз в Люблино.

— Какво говорите! Наскоро минах през Люблино. Любувах се на езерото. Тихо, есенно и някаква бяла къщурка се отразяваше в него.

— Та аз живея там, съвсем наблизо! — почти с възторг вдигна тя към него благодарни очи. — По-рано имахме там малка къщичка, люляк, градинка. После започнаха да събарят. Сега живея в дванадесететажна сграда, но все пак съвсем близо до езерото.

Приближи лицето си до гърдите му, докосна с буза ризата му и тихичко се разсмя.

— Какво ви е? — той се радваше на нейния смях. Сам бе готов да се смее, стига да знаеше за какво.

— Помислих си, че ризата ви сигурно все още мирише на Москва. А ако с нея сте се разхождали из Люблино, тя ще мирише на езерото, на дърветата.

— Е, и?

— Струва ми се, че е точно така!

И двамата се разсмяха. Косите й блестяха ярко под лампата. Челото й беше бяло, близко. Златистите й вежди се приповдигаха, когато се смееше. Между танцуващите се появи Колобков. А до него — бодър и усмихнат — команданте Рамирес. Нещо обясняваше на Колобков, правеше движения с ръце, като изобразяваше водно конче или пеперуда, и двамата се смееха.

Болните се успокоиха, започнаха да се разотиват. Лекарите ги подкрепяха и изпращаха до палатките.

Тя съвсем изненадващо, продължавайки да се върти, го отведе в сянката. Притисна се до него и го целуна, но не улучи устните, а отстрани. Прокара пръсти по шията му, по раменете.

— Благодаря!… Лека нощ!… — и изчезна.

А той стоеше замаян, загледан в празната площадка, по която вече никой не танцуваше, но музиката все още гърмеше… Команданте Рамирес, възползвал се от услугите на приближилия се преводач, заобяснява нещо сериозно на Колобков, като сочеше невидимия вулкан. Извика от мрака автоматчиците.