Арчибалд Кронин
Зелени години (9)

Девета глава

А пролетта продължава. От Драмбък роуд излизаше една сляпа уличка, къса, незабележима, с малки къщички и носеше разочароващото име „Банкс лейн“^[1]. Тя накърняваше малко скованата аристократичност на централния път, населен с видни личности и чиновници от градчето, като се започне от кмета, мине се през началник-гарата, началника на пожарната команда и се стигне до самия здравен администратор Леки. На „Банкс лейн“ живееха няколко мъже, механици и техници, които хвърляха леко петно върху съседите си, защото вършеха „мръсната работа“ в котелния завод. За щастие в пет часа сутринта, когато заводската сирена ги вдигаше от леглата, никой не можеше да ги види, но по обяд и вечер подкованите им обувки неуместно отекваха по чистия паваж, мръсните им дочени дрехи, омазнените ръце и лица изглеждаха страшно не на място например до бялата униформена шапка и лъскавите метални копчета на мистър Леки.

Бяха тихи хора, работата им бе тежка, но може би защото получаваха по-големи заплати, успяваха да се забавляват по свой безобиден начин. Всяка събота следобед човек можеше да види как ярките им карирани шапки се присъединяват към потока, стичащ се в ревностно очакване към парка Богхед — базата на местния футболен отбор. Спретнати, в най-хубавите си дрехи, те често вземаха влака до Уинтън само за един чай, баница с месо и една вечер във вариетето. В хубавите неделни вечери те се разхождаха невъзмутимо на малки групички по селските пътища и някой от тях с голямо умение импровизираше нещо на акордеон или устна хармоника. В началото след идването ми в Луамънд вю често, както си лежах потиснат от тъмнината и тежкото дишане на баба, една миризма на цигарен дим и весела шеговита мелодия, достигнала до мен, повдигаше духа ми, караше ме да се усмихна без никой да ме види и ми даваше увереност, че все още всичко в този свят е наред.

Сред тези котлостроители един, на име Джеми Ниг, започна да показва към мен признаци на внимание. Беше възнисък мъж, около трийсетгодишен, широкоплещест, с големи провиснали ръце и огромни меланхолични очи. С необичайна далновидност предположих, че е тъжен заради краката си, изключително криви: те образуваха идеален овал, през който се виждаше ясният ден, и въпреки че с походката си правеше всичко възможно да го скрива, недостатъкът беше достатъчно голям, за да смекчи и най-твърдото сърце. На обяд, когато тичах обратно за училище, този кривокрак котлостроител често ме спираше, поглеждаше ме с питащия поглед на спаньол и бавно триеше брада с мазолестата си длан — въпреки че се бръснеше всеки ден, брадата му така бързо растеше, че бузите и брадичката му бяха винаги в мрачна синя сянка.

— Как си?

— Добре съм. Благодаря, Джеми.

— В къщи всички добре ли са?

— Да, благодаря, Джеми.

— А мистър Леки и семейството му?

— И те, Джеми.

— Мърдок скоро ще се явява на изпит, нали?

— Точно така, Джеми.

— Баба ти още ли я няма?

— Да, Джеми.

— Видях прадядо ти на поляната миналата неделя.

— Така ли?

— Изглежда добре.

— Да, Джеми.

— Днес денят е хубав.

— Така е, Джеми.

На това място разговорът прекъсваше. Пауза. После, като бръкваше в джоба си, Джеми изваждаше едно пени, без да се усмихва ми го връчваше с една от най-старите и забавни Ливънфордски шеги: „Не ги харчи всичките наведнъж!“. Аз рипвах, пристъпвах и отминавах нататък подскачайки, здраво стиснал монетата, а той, изкривен и неподвижен, извикваше след мен:

— Поздрави всички в къщи!

С някакво неясно чувство приписвах великодушието на Джеми на факта, че както кмета, мис Джулия Блеър и някои други в града, показали добрина към мен, той също е познавал майка ми. Наистина тази фраза „Познавах майка ти“ като рефрен в някое музикално произведение, малка, но необикновено сгряваща душата ми, често в моето детство се явяваше ненадейно и винаги носеше със себе си чувството за сигурност и доверие в присъщата на хората добрина в живота.

Обикновено живо хуквах към магазина на Тиби Минс и зелените й стъклени буркани с бонбони в розова обвивка, вместо да разсъждавам върху причините за интереса на Джеми. Опитът ми с монетата от половин лира на Адъм остави у мен някакво смътно недоверие: ако не изхарча своето пени, някой непременно ще ми го вземе или то ще изпадне от панталоните ми, когато се събличам вечерта, ще се изтъркули от нишата по лъскавия линолеум при татко, той ще се наведе и ще го вдигне с праведното намерение „да го спести“ за мен. Освен това тялото ми — тяло на младо, лошо хранено животно — ревеше за захар. Зверовете в полето и гората биха умрели макар и сред явно изобилие, само ако са лишени от някои прости и незначителни на пръв поглед вещества. Когато си спомня как в детството ми ме измъчваше глад, как неспокойно ставах от масата след като сме се наобядвали, чувствувам, че и аз съм можел да умра, ако не бяха бонбоните на мис Минс.

В последната събота на май срещнах Джеми, при това не случайно. В същност той ме чакаше на ъгъла на Банкс лейн „облечен“ и той с костюм в морскосиньо, със светлокафяви обувки и кепе на червени и черни карета.

— Искаш ли да дойдеш на мач?

Сърцето ми се преобърна пред тази радост, внезапно нахлула един следобед, който поради продължителното отсъствие на Гавин, а той още беше с баща си в Лас, ми изглеждаше пуст и безразличен. Футболен мач! Голямата игра на възрастните — никога не бях я виждал и никога не бях се надявал да я видя.

— Хайде тогава — каза Джеми Ниг и тръгна, като загребваше в кръг с кафявите си обувки.

Притиснал корем на въжето, заграждащо игрището Богхед, аз седях до Джеми и неговата тайфа приятели, виках до прегракване, а разноцветните фланелки бягаха и се размесваха по зелената трева. Ливънфорд играеше с най-омразния си противник — клубът от съседния Ардфилън. Имаше ли някъде такива хитреци, грубияни и убийци като тези ардфилънци с подигравателното прозвище „плюскачи на желе“ заради долния им навик да пускат малките момчета в игрището по време на мач не срещу пари, а за празни буркани сладко, които после клубът продаваше в местния пункт за вторични суровини? Слава богу, че справедливостта възтържествува. Ливънфорд победи!

След мача тръгнахме с Джеми към къщи като много добри приятели. После, още силно разгорещени, наближихме мястото, където пътищата ни се разделяха, и Джеми измъкна един пакет — той цял следобед му пречеше. Лицето му съвсем почервеня, гласът му изведнъж стана дрезгав.

— Дай го на вашата Кейт — каза той. — От мен…

Погледнах го съвсем объркан. Кейт! „Нашата“ Кейт. Какво общо има тя с нас и нашето красиво ново приятелство?

— Точно така — пламна той повече от всякога. — Просто го отнеси в стаята й.

Джеми се обърна и ме остави с пакета в ръце.

Кейт не се виждаше в Луамънд вю. Само Мърдок седеше, мърмореше и пъшкаше над книгите си в кухнята. Тогава, подчинявайки се на инструкциите на Джеми, аз занесох в стаята й големия продълговат пакет и го сложих на шкафа. Никога не съм бил в стаята на Кейт, освен при специална покана и сега с любопитство и с чувство на привилегирован поради специалната си мисия, аз се забавих, разглеждайки няколкото шишенца тоалетна вода и кутийката крем за лице до огледалото. Имаше и няколко подвързани книжки. Вдигнах ги: „Красотата на лицето без увреждащи операции“, „Методът на мадам Болсъвър или как да развием бюста си след дванадесет урока“. И още една с тайнственото, но заинтригуващо заглавие: „Момичета без кавалери“. Готвех се да ги разгледам по-задълбочено, когато вратата се отвори и влезе Кейт. Грубата кожа на лицето й почервеня от гняв. Подутините на челото й моментално се уголемиха. Спаси ме само бързото ми и умело обяснение.

— О, Кейт, имам нещо за теб, истинска изненада.

Тя се спря, ушите й горяха, очите още гледаха сърдито.

— Каква изненада? — запита тя подозрително.

— Подарък, Кейт — и аз посочих пакета върху шкафа.

Тя погледна недоверчиво. После, спирайки се само за да ме смъмри нерешително с думите: „Запомни, Робърт, никога, никога не трябва да влизаш в спалнята на жена без да са те повикали“, тя се приближи до пакета, вдигна го и седна с него на леглото. Наблюдавах я как го развива. Показа се красива, завързана с панделка кутия, а в нея трифунтови скъпи шоколадови бонбони. Убеден бях, че никога в живота си Кейт не е имала такъв красив подарък. Поздравих я, наведох се над кутията с вид на съучастник.

— Нали са красиви, Кейт? От Джеми са. Този следобед той ме заведе на мач. Нали познаваш Джеми Ниг?

Изразът на лицето й беше любопитен — странна смесица от удоволствие, изумление и разочарование. Тя каза доста високомерно:

— Значи така. Ще трябва да му ги върнеш!

— Не, Кейт, не. Това ще го нарани. Пък и… — и аз преглътнах слюнката си.

Кейт неволно се усмихна, а когато се усмихваше дори с тази кратка суха усмивка, тя ставаше неочаквано приятна.

— Добре тогава. Вземи си един. Но аз не мога да ги докосна.

Не се забавих, възползувах се от разрешението и моментално захапах сочния оранжев крем, а устата ми веднага се изпълни с приятния му вкус.

— Хубави ли са? — попита Кейт и на свой ред странно преглътна. Издадох някакви несвързани звуци. — Само ако ги беше изпратил някой друг, а не Джеми Ниг… — обясни Кейт.

— Защо? — спорех аз като верен приятел. — Джеми е най-хубавото момче, което можеш да срещнеш. Трябваше да го видиш с всичките му приятели на мача. А и познава централния нападател на Ливънфордския отбор.

— Но той стои много ниско — само някакъв си котлостроител. Върши мръсната работа. И освен това казват, че по малко си посръбва.

Разбрал, че този израз означава, че пие по малко, аз непоколебимо цитирах дядо по въпроса:

— Това не е чак толкова лошо, Кейт.

— Добре, но… — Кейт отново пламна объркана. — Краката му…

— Краката му нямат никакво значение! — настоявах аз сериозно.

— Краката са нещо много важно, как да нямат значение, особено когато „се разхождаш“…

Млъкнах смутен.

— Друг ли ти харесва, Кейт?

— Е, добре… да… — погледът на Кейт се плъзна замечтано в пространството над памфлета „Защо сте без кавалера“ и аз се възползувах от разсеяността й да си взема още един бонбон. — Разбира се, имала съм много предложения, във всеки случай поне няколко, две-три да кажем, без да се хваля. Но сега аз говоря малко или много за моя идеал — зрял мъж, тъмен, възпитан, разговорлив… като преподобния мистър Спръул например.

Загледах Кейт изумен. Пасторът беше мъж на средна възраст, с шкембе, поетичен поглед, гръмък глас и четири деца.

— Но, Кейт, аз бих предпочел Джеми все пак… — спрях да говоря, пламнах, осъзнал, че от всички най-малко аз имам право да критикувам нейния пастор.

— Нищо, нищо — каза Кейт с царствено разбиране. — Вземи си още един бонбон. Яж, яж, не ми обръщай внимание. Аз няма да допра устните си до тях. В същност любовта ме отвращава. Да, отвращава ме. Жената винаги плаща. Този бонбон с твърд пълнеж ли е, или с мек?

— С твърд, Кейт — отговорих сериозно. — Някаква чудесна нуга, такава в живота си не си вкусвала. Виж, още един, съвсем същия. Да ти го дам, моля те, много те моля!

— Не, не, не бих и помислила — и докато протестираше, тя съвсем разсеяно и някак си оставила мислите за после, прие бонбона, който упорито й давах, и го пъхна в устата си.

— Нали са много вкусни, Кейт? — попитах нетърпелив.

— Никакъв мъж не може да ме купи, Робърт. Но трябва да ти кажа, че са страшно хубави.

— Вземи си още, Кейт.

— Добре, но знам, че после ще ми е тежко на стомаха. Е, щом настояваш. Намери ми от онези, от които яде най-напред, с оранжевия пълнеж.

Седнали на леглото с кутията помежду ни, ние за половин час изядохме целия горен ред.

— И какво да кажа на Джеми? — попитах накрая с въздишка.

Кейт сръчно завърза кутията с розовата панделка и изведнъж се разсмя. Най-необикновеното нещо в света е да чуеш това странно, мрачно, раздразнително момиче да се поддаде на най-естествен смях.

— Какви лицемери сме и двамата, Робърт. Или най-малкото аз. Да изядем бонбоните на бедното момче, а те сигурно са му стрували цяло състояние, да седим тук и да го съдим. Просто му кажи истината. Кажи му, че бонбоните много са ни харесали. Благодари му любезно. И сложи край на тая работа!

Слизах надолу, като вземах по три стъпала наведнъж, твърдо решен Джеми да получи поне първата част от думите на Кейт.