Арчибалд Кронин
Зелени години (7)

Седма глава

Последваха мразовити зимни седмици с дълги мрачни вечери. Враждата между дядо и баба, която водеше началото си от различните им гледища и неравните им права, продължаваше да се проявява в тихата борба за власт над мен.

Баба беше много засегната от смяната на костюма. През нощта, в леглото, както си лежахме заедно, тя ми зашлеви хубава плесница и ми изнесе сериозна лекция за черната неблагодарност, каза ми, че трябва да се държа много по-добре, ако искам да си остана „нейното момче“. Опасенията й за здравето ми, и без това винаги сериозни, сега изглежда се увеличиха и не можех дори да кихна, без да ми припише възпаление на дробовете и щедро да ме натъпче с лекарства, които сама приготвяше от пчелинок и сена. Въпреки това сега бях по-щастлив от преди.

В Академичното училище сбиването много ми помогна и вероятно не толкова сбиването, колкото моята омировска загуба на кръв. Имаше опасност тя да стане нещо историческо. Момчетата вече говореха за някои събития като за нещо, станало преди или след „деня, в който тече кръв от носа на Шанън“. Във всеки случай, аз бях сега прилично облечен в сив костюм /а за това благославях мис Джулия Блеър/ и вече не ми се присмиваха. Дори Бърти Джамисън и тайфата му, всички се мъчеха да ми покажат уважението си. Стана ясно, че Гавин е мой приятел.

Гавин, както вече подхвърлих по-рано, странеше от другите момчета и не от снобското чувство, че материално е по-добре от тях — баща му отдавна държеше в ръцете си житната търговия в града — а просто заради характера и нрава си, в същност поради вътрешния си мир. Всички обикновени игри той играеше умело, но го правеше рядко, защото имаше други вкусове и развлечения, далеч над общото ниво. В библиотеката в уютната си стая имаше томове книги по естествена история, пълни с лъскави цветни картини на насекоми, горски цветя с напечатани под тях наименования. Имаше си и превъзходна колекция от птичи яйца. На едната стена, в рамка, висеше снимка: той, облечен в къс голф, с голяма риба в ръка. Баща му, известен въдичар, често го водеше на Лох Луамънд и предишната есен Гавин, още не навършил девет години, извадил с рибарска кука дванадесетфунтова сьомга.

Но всички тези великолепни умения на Гавин не бяха нищо пред вътрешната му природа, пред онази духовна същност, за която не могат да се намерят подходящи думи. Беше мълчаливо момче, мълчалив и спартанец по характер. Твърдата линия на устните му, малката решителна брадичка, сякаш спокойно казваха на живота: „никога няма да се дам“.

Следващия петък след сбиването той ме изчака след часовете и без да каже дума, само се усмихна стеснително и тръгна до мен по Хай стрийт. Как радостно трепнах при това внимание след толкова седмици, в които изчезвах по задните улици! Спряхме за половин час в магазина на баща му. Отзад в конюшнята гледахме как Том Дрин, главният колар, лекуваше един болен кон, възстановяващ се след копривна треска. Излизахме, когато кметът Блеър ни повика през големите складови помещения, пълни с фураж, сандъци жито, струпани чували брашно, боб, овес. Тук се навъртаха и общи работници в бели престилки.

— Я, вие двамата сте се спогодили! — И той ни дари със загадъчната си олимпийска, божествена усмивка и с две пълни шепи сладки рожкови семена, дето им казваме „бяла акация“.

Ядяхме семената, вървяхме заедно към къщи в мрака, а аз се опитвах да кажа на Гавин колко е хубаво, какво щастие е да имаш баща като неговия и това го накара да се изчерви от гордост — най-хубавото нещо, което съм могъл да кажа. После застанахме пред входната порта на Луамънд вю. Гледайки в обувките си, той леко поритваше по края на тротоара.

— Напролет отивам да търся гнезда… на Уинтънските възвишения… за яйце от златен дъждосвирец и ако искаш да дойдеш…

Каква радост е да те изберат като най-добър другар на Гавин по време на многообещаващите скитания из Уинтънските възвишения! И яйцето на златния дъждосвирец. Тази нощ почти не можах да спя — все за това мислех. Пред мен се откриваше перспективата за едно вълнуващо чудо…

Но почакайте… Преди да премина към тези удоволствия трябва покорно да ви съобщя за едно посещение, когато се запознах и с последния член на семейство Леки.

В началото на януари, след поредната си вечерна проверка в пощенската кутия, мама нададе радостен вик, сякаш беше получила съобщение от самия архангел.

— От Адъм е! — Тя донесе писмото в кухнята, където бяхме седнали на вечеря. — Пристига в събота, в един часа. За малко, по работа.

Татко ревниво посегна и тя неохотно му отстъпи писмото. То обиколи всички в къщи. Само дядо, който явно отдаде малко значение на новината, и Кейт, която отново мрачно сбърчи чело, останаха безразлични.

Открих, че възбудата ми растеше, докато мама разказваше как като момче Адъм печелел на топчета, колко „уравновесен“ бил, как още преди да навърши тринадесет години купил и продал велосипед с десет шилинга печалба, как година по-късно постъпил в кантората на мистър Маккелър без каквито и да е предимства и как само след часове вече вършел вечерната колекционерска работа в застрахователната компания на Рок, как пестял всичките си пари и все още ненавършил двайсет и седем години вече сам създал положение в застрахователния бизнес и представлявал както Каледонийската компания, така и компанията на Рок към една кантора в „сградата на прецизността“ в Уинтън и печелел най-малко четиристотин лири годишно, повече дори — мама затаи дъх — от татко.

Мама с гордост ми показа и подаръка му — жълтата златна брошка, която, както сам Адъм й казал, струвала много пари.

В събота, в един без нещо, пред вратата спря автомобил. Нека не създавам погрешни представи и надежди — той не принадлежеше на Адъм. Но все пак автомобил. От първите модели „Аргайл“, яркочервен, с малък радиатор с месингов предпазител, с щампован аргайловски син лъв, много широка каросерия, красиви странични седалки и врата отзад…

Адъм влезе самоуверен и усмихнат, облечен в палто с кафява кожена яка. Прегърна мама, която го чакаше и още в зори беше станала, за да се приготви за него, енергично се здрависа с татко и съответно почете и нас останалите. Беше тъмнокос, среден на ръст, вече започнал да дебелее, а от карането в зимния ден по гладко избръснатите му бузи беше избила хубава руменина. Като седна пред бифтека, цветното зеле и картофите, приготвени от мама със страстно разточителство, извадени направо от фурната и сложени пред него, той обясни, че мистър Кей, партньор от новия завод „Аргайл“ пътувал от Уинтън за Александрия и го докарал. За по-малко от два часа взели петдесет мили.

Бяхме се наобядвали преди час — за нас имаше баница с месо — и сега всички седяхме около него и наблюдавахме соловия му пир. Той ни разказа, че вече е прекарал половин час в града и е договорил някаква застрахователна работа с мистър Маккелър. Очите му, малки като на татко, но светлокафяви, уловиха почти закачливо погледа ми. Пламнах от удоволствие.

В това време мама, измъкнала се в антрето, за да разгледа новото красиво палто на сина си с кожена яка, се върна и го обслужваше с благоговение.

— Трябва да обсъдим нещо. — Адъм прекъсна думите си, за да се усмихне. — Полицата на стареца.

— Да, Адъм. — Татко, който беше отскочил от работа, дръпна стола си към масата по-близо до Адъм. Гласът му звучеше поверително, с уважение.

— Почти излиза вече — говореше Адъм замислено. — На седемнадесети февруари… чисти четиристотин и петдесет лири, платими, както е договорено, на мама.

— Добра сума! — задъхано рече татко.

— Даже доста добра — съгласи се Адъм. — Но бихме могли да вземем и повече. — Усмихвайки се леко на татковия сериозен вид, той продължи да обяснява: — Ако отсрочим съществуващата полица, а това лесно мога да уредя, то сумата, при положение, че се плати на седемдесет и пет годишна възраст или по-рано в случаи на смърт, ще възлиза с лихвите някъде около шестстотин лири.

— Шестстотин? — татковият глас звучеше като ехо. — Но това означава сега да не пипаме парите.

Адъм сви рамене:

— Това е то. Застрахователната компания Рок е сигурна като самата банка. Екстра възможност. Какво ще кажеш, мамо?

Мама изглеждаше много нещастна, ръцете й нервно мърдаха.

— Казвала съм и преди… Не ми харесва да печеля от баща си… И не по този начин.

— Е, хайде пък сега, мамо — усмихна се Адъм снизходително. — Отдавна всичко сме оправили. Та той ти дължи за храната и квартирата. Освен това, да погледнем историята на тази полица. Когато преди години дядо я откри, тя възлизаше само на някакви си мизерни пет шилинга при старата компания Касъл. И знаеш, че беше прекратена и погребана заедно с компанията Касъл, когато постъпих при Рок. И още щеше да е там, ако не бях я изровил и не бях накарал Маккелър, като лична услуга, да я сложи за основа на нова дядова застраховка за живот.

Мама въздъхна, но не каза нищо.

— А ще искаш ли комисионна за отсрочката? — попита татко предпазливо.

— Да, естествено — засмя се Адъм без ни най-малко да се засегне. — Бизнесът си е бизнес навсякъде по света.

Тишина за размисъл. После татко заговори нерешително:

— Да… Адъм. Мисля, че трябва да я отсрочим.

Адъм кимна одобрително.

— Умен човек си ти! — той отвори чантата в краката си и извади някакъв сгънат документ. — Тук е извлечено всичко за полицата. Ще ти го оставя, мамо. Накарай дядо да го подпише преди седемнадесети.

— Добре, Адъм — в гласа на мама още имаше лек упрек.

Макар деловата находчивост на Адъм да ми направи дълбоко впечатление, нищо не разбрах от този разговор. После, когато татко се върна на работа, преди да тръгне за експреса в два и трийсет, Адъм намери време да поприказва с мен насаме.

— Надявам се, че ще ме изпратиш до гарата, Робърт — той стана, човъркайки зъбите си с клечка, а малките му очи гледаха мило, приятелски. — Искам да ти направя дребен подарък. Да ознаменуваме първата си среща. Виж това! — от портмонето, прикрепено на часовниковата му верижка, той с два пръста измъкна монета от половин лира и я вдигна нагоре. — Пари… Нови, направо от монетния двор… И много полезно нещо, въпреки пренебрежителните забележки на тези, които ги нямат. Не е лошо още от малък да имаш представа за цената на парите, Робърт. Не ме разбирай погрешно. Не съм от стиснатите. Обичам да получавам блага от парите си… да ям най-хубавото, да се обличам с най-доброто, да отсядам в най-хубавите хотели и всички да бягат след мен. Това е моята представа за нещата. А другата… ето, погледни дядо… пукната пара няма, храни се с хляб и сирене на тавана, дори за долнопробния си тютюн е зависим от другите… — тук той прекъсна, погледна часовника си, усмихна се така заразително, че не можах да не се усмихна и аз в отговор.

Чакайки го в антрето, разбрах, че горещо одобрявам възгледите му за сериозността на живота и значението на парите. Мечтаех за оня миг, когато и аз, с дрънкащи джобове ще си поръчам бифтек, а сервитьорите ще се суетят пред моите повели. Потръпнах в радостно предчувствие за подаръка, който той щеше да ми купи с тази чудесна монета от половин лира.

— Нямаш нищо против да ми поносиш чантата, нали? — попита безгрижно Адъм след като мама му помогна да си облече палтото.

Изразих горещото си желание да му служа и вдигнах пътническата чанта, издута от неща, които не можеха да бъдат нито книги, нито документи. Тя се оказа по-тежка, отколкото очаквах. Мама пак целуна Адъм. Тръгнахме за гарата. Адъм вървеше с пружинираща стъпка, а аз почти подтичвайки, постоянно сменях чантата ту в едната, ту в другата ръка и успявах да не изоставам от него.

— А сега какъв подарък би искал?

— Каквото и да е, Адъм — казах любезно и задъхано.

— Не, не — настоя той, — трябва да е нещо, което ти искаш, мой млади приятелю.

Каква щедрост! Какво разбиране! Така окуражен, аз се осмелих да изкажа предпочитанията си. Общинското езеро беше здраво „замръзнало“, покрито с хубав, четири инча дебел лед, и на път за Академичното училище и обратно често се спирах да погледам кънкьорите от положението на човек, който не може да изпита такова щастие.

— Много ще се радвам на чифт кънки, Адъм. При Лангленд, на витрината на Хай стрийт има такива.

— Кънки ли? Е, не знам. Не можеш да караш кънки през лятото, нали?

Разочарован, аз все пак трябваше да приема логиката на този аргумент.

— Футболна топка ще е по-добре — продължи той. — Бедата е само, че трябва да играеш с другите момчета. Ще й разгонят фамилията, ще я пукнат, ще я изгубят. В същност това не е нещо лично твое. Какво ще кажеш за джобно ножче? — предложи после Адъм, като се поздрави с някого отсреща на улицата. — Не, може да се порежеш. Опасно е. Измисли нещо друго.

Тежката чанта вече ме погубваше. Потях се зад него изкривен, едното ми рамо едва не стигаше до земята.

— Не… не мога да измисля, Адъм.

— Ще ти кажа какво — помисли и възкликна той. — Мама ще се зарадва, ако ти подаря нещо полезно. В същност… — и той изрече бързо, с ентусиазъм. — Да, мисля, че точно това е.

— Благодаря ти, Адъм — надявах се само да стигна жив до гарата с този товар.

Той погледна часовника си.

— Остават две минути до и половина. По-бързо, младеж. И не удряй чантата.

Той се спусна напред, а аз с мъка се изкачих по стъпалата след него. Влакът вече беше на коловоза. Адъм скочи в първокласното купе за пушачи, пое чантата, която му предадох с въздишка на облекчение, и се зарови в нея. После се наведе през прозореца, сложи върху малките ми влажни длани солиден метален календар, грубо излят — приличаше на златен, блестящ като мамината брошка, с копчета за превъртане дните на седмицата и с красиво гравиран надпис:

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ РОК

SEMPER FIDELIS^[1]“

— Ето — каза Адъм, сякаш ми подаваше скъпоценностите на короната — не е ли красив?

— О, да, благодаря, Адъм — отговорих аз стреснат.

Кондукторът наду свирката; той замина.

Тръгвах си от гарата изпълнен с благодарност към Адъм, но леко опечален и малко объркан от тази нова вещ и краткотрайните чудатости на днешния ден. Прибрах се у дома, качих се горе и показах трофея си на дядо. Той го погледна мълчаливо и странно повдигна вежди.

— Това не е злато, нали, дядо?

— Не е — каза той. — Щом е свързано с Адъм, може да бъде само месинг.

Кратка пауза, докато пак прочета надписа.

— Дядо, а той има ли нещо общо с твоята полица?

Дядо силно почервеня, лицето му се изкриви, доби израз на обида, оскърбление, на него се изписа гняв. Високо отговори:

— Никога не споменавай пак пред мен за това мошеничество или ще ти извия врата.

Настъпи тишина. Дядо стана и силно разстроен започна да се разхожда напред-назад из стаята. Величествен във възмущението си, той обяви:

— Най-голямото престъпление в календара… непростимото злодеяние… е ПОДЛОСТТА.

Първо с горчивина, после иронично, а след това успокоен, той няколко пъти повтори тази максима. Накрая, сякаш съжалил за избухването си, се обърна и изгледа смирената ми поза:

— Искаш ли да отидем на кънки?

Сърцето ми замря.

— Но аз нямам кънки, дядо.

— Тц-тц! Не се предавай толкова лесно. Ще видим какво може да се направи.

Избрал момента, когато пътят бе свободен, той слезе до навеса зад килера и качи една дървена кутия със стари пирони, болтове, брави за врати и ръждясали кънки — тъй като нищо, повтарям, нищо никога не се е изхвърляло в Луамънд вю, те са се трупали в продължение на много години. Седнах по чорапи на пода, а дядо, настанил се в креслото с лула в устата, бърникаше нещо с един ключ, като се опитваше да пригоди към обувките ми най-малкия чифт кънки „Акме“. Голямо беше разочарованието ми, щом разбрах, че не може. И когато всичко изглеждаше загубено, на дъното на кутията той намери чифт дървени кънки на Кейт от детските й години. Каква радост! Завинтени към токовете на обувките ми, те прилягаха точно. Вярно, нямаха каишки, но дядо пък имаше големи количества здрав канап, който също щеше да ни послужи. Той отвинти кънките, обух си обувките и оживени тръгнахме към езерото.

Каква приятна и вълнуваща сцена! Ледено поле, сигурно около половин миля дълго и четвърт миля широко, покрито с кънкьори, които се спускаха, връхлитаха, поклащаха се, весело се носеха, очертаваха сложни фигури, блъскаха се, падаха и пак ставаха под чистото синьо небе, към което се носеше силното непрекъснато хрустене на леда и виковете на кънкьорите.

Дядо стегна кънките на краката ми и се залови търпеливо, с много научни обяснения да ме обучава как се пази равновесие. Той се движеше тромаво до мен, водеше ме и ме прикрепяше докато не се научих сам да се задържам. Тогава дядо се оттегли, присъедини се към мистър Боуг и Питър Дики на брега, запали цигара и започна да ме наблюдава.

Очарован от този нов начин на придвижване, аз се препъвах на леда. В един тих ъгъл на езерото няколко добри кънкьори бяха поставили портокал върху леда и той се очертаваше като ярко цветно петно върху сивата повърхност на пързалката, а те правеха фигури около него. Между тях беше мис Джулия Блеър, а за моя изненада и Алисън Кийт с майка си. Двете наистина се пързаляха много хубаво. След малко Алисън се приближи, кръстоса ръце и ме хвана. Тя ме водеше по езерото, аз й подражавах, попадах в ритъма на нейните движения и наистина започнах да бележа напредък. В отговор на моята благодарност тя се усмихна, леко поклати глава и се спусна към майка си и портокала. По време на обиколката ни по леда Алисън не каза нито дума.

По-късно дядо ме извика на брега със загадъчната си усмивка.

— Хареса ли ти?

— О, дядо, чудесно, просто чудесно.

По-късно тази вечер, сънен, аз промених едно мнение… Не мисля, че ми са нужни онези разбързани след мен сервитьори. Какво щастие бяха тези стари кънки и дядовите парчета канап. Жалко е само, че не видях Гавин на езерото. Да, дядо, утре ще бъда добро момче. Извинявай за неблагодарността ми. Искрено ти обещавам в бъдеще да ценя доброто. Но сега… сега ми се спи.