Арчибалд Кронин
Зелени години (6)

Шеста глава

Най-сетне успокоен, аз седнах на дядовите колене — радостно доказателство за нашето помиряване — и му излях душата си. Той ме слушаше тихо. После, с уверено движение взе пълната лула от полицата.

— Има само един изход — каза той замислено. О, как благославях спокойната му логика след толкова дни на влудяване. — Но въпросът е дали ще го направиш.

— Ще го направя — извиках разгорещен. — Ще го направя, ще го направя.

— Кое е най-силното… най-якото… най-решителното момче в класа ви?

Трябваше ми само миг да се замисля. На този въпрос имаше един-единствен отговор. Без да се двоумя отговорих:

— Гавин Блеър.

— Кметският син ли?

Кимнах с глава.

— Тогава… — и той извади лулата от устата си — ще трябва да се биеш с Гавин Блеър.

Опулих се ужасен. Гавин в същност не се числеше към мъчителите ми. Държеше се презрително, в Академичното училище е говорил с мен само два пъти. Беше превъзходно момче — умен, но необщителен, най-добрият ученик в класа, любимец дори на Далглиш. На първо място във всички игри. Известно беше, че с една ръка може да набие Бърти Джамисън. Опитах се да обясня това на дядо.

— Страхуваш ли се? — попита ме той.

Наведох глава. Мислех за жилавото тяло на Гавин, малката му, но решителна брадичка, ясните му сиви очи. За разлика от онези смели момчета в представите ми, аз ужасно се страхувах.

— Не умея да се бия.

— Ще те науча. За една седмица ще те науча. Не ръстът е важен, а духът. — Той сви рамене. — Да напишем писмо на Далглиш, ако искаш, и да го помолим да поговори с момчетата. Но за това те още повече ще ти се присмиват. Въпросът е принципен — да нападнеш и набиеш най-силния между тях. Ще го направиш ли?

Потреперах. Но чудно, стигнал до крайна нетърпимост, аз намерих определено решение. Измърморих несвързано.

— Да.

Още същата вечер, след като помогнах на мама да избърше чиниите, започнахме тренировките. Разбрахме се да държим баба в пълно неведение за плана ни. Дядо ме поставяше в редица неестествени и неудобни пози — юмруците напред, брадичката толкова извита навътре, че виждах само обувките си. После, застанал срещу мен в същата поза, той командуваше „извивай лявата“ и аз го направих с такава бързина, че го засегнах право в диафрагмата и той, останал без дъх, се присви на стола.

— О, дядо! — извиках уплашен. — Не исках да те заболи.

Дядо беше много ядосан. Не защото го бях ударил, а защото съвсем не по джентълменски се възползувах и го засегнах „под кръста“. След като отново си пое дъх, той строго започна да ми чете нотации за нарушенията на правилата, после ме изпрати да потичам до края на пътя и обратно, за да заякват краката ми.

Следващите дни дядо положи големи усилия, за да напредна в благородното изкуство на самозащитата. Разказа ми жестоки и внушителни истории за Джем Мейс, Джим Джентълмена и Били Касапина, който се бил осемдесет и два рунда със счупена челюст и едно увиснало ухо. Нареди ми да не пия вода или да пия колкото може по-малко, та да укрепне кожата ми. Пожертва дори сиренето си от обеда — любимото му ядене — и ме накара бавно да го изям, застанал срещу него, докато слюнките капеха по мустаците му.

— Нищо не дава толкова енергия, момчето ми, колкото дънлопското сирене.

Не се съмнявах в това, но ужасно страдах от киселини в стомаха.

В събота следобед той ме взе със себе си до гробищата, за да ме покаже на приятелите си. Когато избумках боксьорските си пози пред тях, той мрачно обясни причините за приближаващия конфликт. Чух Садлър да се смее неприятно.

— Какво става с великите ти идеи, Гау? Винаги си казвал: живей и остави другите на спокойствие, а сега ти започваш бой.

— Садлър — каза рязко дядо, — понякога е необходимо да се бием, за да можем да живеем.

Това накара мистър Боуг да млъкне, но виждах, че има много лошо мнение относно моите шансове за успех.

Съдбовният ден настъпи. Когато пресичах площадката на стълбището, дядо ме извика в стаята си и тържествено разтърси ръката ми.

— Запомни — погледна ме той в очите, — каквото и да е… само не се страхувай.

Ревеше ми се — въпреки дядовото сирене, крехките детски години под грижите на бедната ми майка още си казваха думата. И нещо по-лошо; макар преследванията ми да продължаваха, напоследък Гавин даваше признаци, че взема моята страна — залепи плесница на Бърти Джамисън загдето много грубо се блъска на „прескочи кобила“ и веднъж в клас, като забеляза, че ми трябва гума, тихо бутна към мен своята. Но дадох дума на дядо и сега нищо, нищо не трябва да ме спре. Наставникът ми избра времето — четири часа, веднага след излизане от училище. Цял ден с непрекъснат трепет наблюдавах спокойното, съсредоточено, умно лице на Гавин отсреща в класната стая. Беше красив, с дълбоки очи, тъмни дълги мигли и малка горда горна устна; типично лице на планинец — баща му беше от Пърт, а покойната му майка — потомка на рода Кампбел от Инверъри. Може би защото вечерта щеше да излиза с голямата си сестра, днес беше облечен в характерната за семейство Блеър фустанела от тъмен кариран вълнен плат, носеше строга кожена кесия^[1] и черни обувки. Един-два пъти погледът му улови моя: трябва да съм гледал странно умоляващо. На сърцето ми беше тежко. Почти чувствувах, че го обичам. А трябваше да се бия с него.

Четири удара на стария часовник от високата сива кула на Академичното училище… Изчезна и последната ми надежда мистър Далглиш да ме задържи след часовете. Пусна ме заедно с другите. Пресичах игрището, Гавин вървеше пред мен, небрежно метнал чантата на гърба си. Необходимостта да направя нещо, ако не искам да се върна при дядо като жалък страхливец, ме подтикваше, независимо от чувствата ми. Изведнъж изтичах напред и силно блъснах Гавин. Той се завъртя и ме видя насреща си — стисках юмруци един върху друг, сякаш държах свещ по време на процесия.

— Разделяй юмруците! — изкрясках фразата, която е традиционната покана за бой в Ливънфорд. Веднага вик на почуда и очакване се изтръгна от другите момчета.

— Бой! Гавин и Шанън. Бой! Бой!

Гавин пламна — светлата му кожа лесно почервеняваше — и огледа с досада струпалите се вече в кръг около нас момчета. Той трябваше да приеме предизвикателството, колкото и слабо да бе то. С дланта си раздели юмруците ми. Веднага ги вдигнах отново и ги задържах встрани от тялото си.

— Е, плюй над тях!

Гавин изкусно се изплю.

Продължих ритуала. С обувките, които ми се струваха отделени от треперещите ми крака, аз начертах крива линия по чакълестата повърхност на игрището.

— Хайде, прекрачи я!

С ужас разбрах, че Гавин се ядоса. Бързо я прекрачи.

Цял потреперах. Оставаше само последното действие. Мъртва тишина от страна на заобиколилите ни момчета. С пресъхнали устни прошепнах:

— Удряй, страхливецо!

И той без колебание ме удари в гърдите. Как на кухо прокънтяха те, сякаш костите ми бяха от шперплат! И колко слаб се чувствах! Но връщане назад нямаше. Стиснах тракащите си зъби и се спуснах към обичния Гавин.

Забравих всичко, на което ме бе учил дядо, всичко. Слабите ми ръце махаха във въздуха, правеха диви кръгови движения. Често удрях Гавин, но винаги в твърдите и най-неуязвими места — в лактите, бузите, и особено в квадратните метални копчета на фустанелата му. Нелоялността на тези копчета събуди у мен чувство на нарастваща мъка. След всеки мой удар ми се струваше, че на него причинявам по-малко болка, отколкото на себе си. А неговите удари — обратно — болезнено потъваха в най-нежните ми места.

На два пъти той ме събори под одобрителните викове на околните. Никога преди това не съм познавал чувството на ярост. Тези подли викове ме накараха да го открия. Да, сигурно най-подлите човешки същества са тези, които стоят настрана и се наслаждават на борбата и болката на подобните им. Ярост към действителните ми врагове ме изпълни до мозъка на костите. Неясните им озъбени лица ме подтикваха да им покажа от какво тесто съм замесен. Станах от чакъла и отново се хвърлих към Гавин.

Той падна пред мен. Мъртвешка тишина. После стана и се чу гласът на малкия Хауи Катерицата.

— Ти само се подхлъзна, Гавин. Дай му да разбере! Дай му да разбере.

Сега Гавин внимаваше повече. Обикаляше дълго, изглежда моите връхлитания не му харесваха. И двамата изтощени пуфтяхме като парни машини. Бях цял зачервен и сгорещен, изчезнала бе влажната хладина на кожата ми. Със странно недоумение наблюдавах как едното му око, моравочервено, бързо се затваряше. Нима наистина аз причиних толкова зло на такъв герой? Тогава, през омарата, врявата, бъркотията, до ушите ми несвързано достигна нечий глас. Едно „голямо момче“ от горните класове… На път за гимнастическия салон една група се спря.

— Господи! Зеленият брич здравата се бие.

Радост и възторг! Не опозорих дядо. Не съм бил такъв страхливец, за какъвто се мислех. Отново се втурнах към обичния Гавин, сякаш готов да го прегърна. Изведнъж, но без умисъл, докато се борехме, той изправи глава.

Получих зашеметяващ удар по носа. Потече ми кръв. Усещах топлия, солен вкус в устата си, чувствах как като река тече от ноздрите ми и отпред цял ме изпръска. Господи! Никога не съм знаел, че в слабото ми тяло има толкова много кръв. Но това ни най-малко не ме безпокоеше. Въпреки че краката ми отново престанаха да ме слушат, главата ми наистина все повече се проясняваше. Зашеметен, аз пак стоварих кокалчетата на пръстите си върху копчетата на Гавин. Заслепяваща светлина, викове, ракети в небето… Може би е Халеевата комета! Още размахвах ръце, когато открих, че някой ме крепи отзад. А друго от големите момчета държеше по същия начин Гавин за яката.

— Стига засега, момчета. Стиснете си ръцете. Дяволски хубаво сбиване. А сега някой да изтича за ключа на салона. Това малкото кърви като прасе.

Лежах проснат по гръб на игрището с огромния студен ключ, притиснат на врата ми, а Гавин се наведе над мен с изцапано, загрижено лице. Дрехите ми се намокриха, големите момчета се разтревожиха, че кръвта не спира. Накрая натопиха една разкъсана кърпа във вода и сол и напъхаха парченцата в ноздрите ми. Успяха.

— Полежи така двайсетина минути, момче, ще ти мине като на куче.

И си отидоха. Постепенно се пръснаха и всичките ми съученици. Всички, освен Гавин. Бяхме сами на необичайно празното игрище — едно бойно поле, изцапано, набраздено, запушено от прахоляка под краката ни. Замаян, аз се опитах да му се усмихна, но натъпканият ми нос и твърдата кора засъхнала кръв по лицето ми пречеха.

— Не мърдай — каза нежно той. — Не исках да те ударя така с глава. Беше фал.

Поклатих глава в несъгласие и кръвта почти заструи отново. Успях да се усмихна някак си.

— Съжалявам, че окото ти се затвори.

Той внимателно опипа притвореното си око и се усмихна с топлата си красива усмивка, която цял ме обля като слънчева светлина.

Когато краищата на кърпата от носа ми престанаха да капят, той внимателно ги измъкна. После ми помогна да се изправя и заедно, без да говорим, започнахме дългото си пътуване към Драмбък роуд. Халеевата комета още проблясваше по небето. Пред тяхната къща Гавин спря.

— Не можеш да си отидеш в такъв вид. Влез да се измиеш.

Следвах го неуверено между двата еднакви входни фенера с градския герб върху стъклата на всеки от тях — отличителен белег за дома на кмета, а после по внимателно утъпканата пътека с храсти от двете страни. Градината бе голяма и чудесно поддържана. В далечината, до една ръчна количка, работеше човек. Приближихме голямата пристройка за коли в задния двор на вилата с чешма отвън. Когато започнахме да се оправяме, една девойка с чиста униформа в бяло и черно ни забеляза неспокойно от прозореца и след малко дама с кафява дреха излезе и забърза към нас.

— Милите ми момчета. Нещастие ли ви се случи?

Беше Джулия Блеър, голямата сестра на Гавин, която се грижеше за бащиното домакинство след смъртта на майка им. Един въпросителен поглед и престана да задава въпроси. Тя ме заведе в стаята му — красива стая и само негова, пълна със снимки, въдичарски пръти и принадлежности и собственоръчно изработена дърворезба. Там тя ме накара да съблека отвратителните си дрехи. И докато не без погнуса ги слагаше настрана, за да ги завие в амбалажна хартия, ме принуди да облека един хубав сив вълнен костюм на Гавин.

— Познавах майка ти много добре, Робърт — каза тя с нежния си майчински глас. — Защо не наобиколиш Гавин, когато… — огледа се, но той се бавеше в кухнята, за да си сложи нещо на окото — …когато и двамата се оправите. — Долу, на входа тя ми подаде пакета. Червенина изби по сериозното лице на тази зряла жена: — Само не искаме да връщаш костюма на Гавин, Робърт. Съвсем му е малък. — Тя постоя още малко сама на стълбите. Гледаше ме как изчезвам в здрача.

Вървях бавно по пътя към Луамънд вю. Сега почувствувах пълно изтощение. Всичко ме болеше, главата ми се въртеше, едва влачех краката си. И заедно с нарастващата ми физическа отпадналост, настроението ми също спадаше. Голямата къща на Гавин ме бе потиснала. Това особено униние, което по-късно в живота ми щеше внезапно да се явява и по този начин да проваля дори най-явните ми успехи, започваше да ме терзае сега. След като вече всичко бе свършило, аз разглеждах неотдавнашната си проява с нарастващо недоволство. В края на краищата, ако големите момчета не бяха спрели борбата… Стигнах до входната порта. Дядо ме чакаше там сам.

— Победи ли?

— Не, дядо — запънах се аз. — Според мен изгубих.

Без да каже нито дума, той ме заведе в стаята си и ме настани в креслото си.

— Не се страхувах — извиках аз — …след като започнахме…

Измъкна от мен неуверения ми разказ за боя. Не разбирах възбудата му. Щом завърших, той някак си възторжено разтърси ръката ми. После стана и вземайки пакета, които още криеше причината за цялото ми нещастие, го захвърли в огъня. Много време трябваше на зеления ми костюм да се запали и стаята ужасно се задими. Накрая изгоря.

— Виждаш ли сега! — каза дядо.