Арчибалд Кронин
Зелени години (4)

Четвърта глава

Мисля, че да ме държи настрана от другите в къщи беше мамина стратегия. Често се случваше да не видя татко до вечерта, защото, когато правеха проби на комините или изследваха пълноценността на млякото, той не се връщаше за обяд. Предаността му към работата беше за пример, дори вечер рядко се отпускаше, сядаше на стола си в ъгъла с официалния отчет за водопроводната инсталация или за доброкачествените продукти. Само в четвъртък излизаше вечер, за да присъства на седмичните събрания на Ливънфордското строително дружество.

Мърдок прекарваше почти целия ден в колежа. Щом влезеше в къщи, започваше да вечеря, при това колкото е възможно по-дълго; после, макар често да ми се струваше, че иска да говори с мен, той разпръскваше книгите си по цялата маса и с мрачно примирение се настаняваше сред тях.

За обяд Кейт се връщаше от училище, но страшно неразговорлива и вечер рядко се присъединяваше към семейния кръг. Ако не отиваше при приятелката си Беси Юинг, качваше се в стаята си да преглежда тетрадки или да чете, тръшваше вратата след себе си, а онези странни подутини на челото й грозно изпъкваха като доказателства за душевния й смут.

Не е за учудване, че докато чаках да тръгна в Академичното училище, все по-често попадах в ръцете на дядо. Освен документите за преписване, той нямаше друга работа и макар външно да се правеше, че съм му дошъл до гуша, съвсем не пренебрегваше компанията ми. При хубаво време повечето следобеди ме извеждаше до Драмбъкската поляна да погледам как печели на „марли“ — една игра с порцеланови топки, която той играеше величествено с двама приятели: Садлър Воуг, едър сприхав господин, от тридесет години собственик на селската сарачница, и Питър Диги, дребен, подвижен като врабец човек, бивш пощаджия, който /това той сам ми каза/ на младини изминал разстояние, равно на половината обиколка на света, а сега силно се интересувал от Халеевата комета и се опасявал, че всеки момент тя може да се удари в земята. Дядовите топки бяха бледорозови с кафяви квадратчета. Беше просто чудесно да го наблюдаваш как вдига последната топка на височината на очите си и със спокойна иронична усмивка „бута белите“ на мистър Боуг, а той страшно мрази да губи — „три топки липсват“.

Друг път дядо ме вземаше да разглеждаме обществената читалня или да погледаме тренировките на ливънфордската пожарна команда — тях той винаги остро критикуваше. Веднъж, когато мистър Паркин, човекът, който даваше лодки под наем, отсъстваше, дядо ме заведе на чудесна разходка по общинското езеро.

В неделя програмата се сменяше и това във всеки случай ми причиняваше едно особено тъпо усещане в стомаха. Този ден мама винаги ставаше по-рано от обикновено, занасяше на татко чая в леглото, слагаше филиите във фурната и изваждаше раираните му панталони и фрака. Тогава започваше всеобщото препускане и суетене по обличането: Кейт тичаше по комбинезон нагоре-надолу по стълбите, мама се опитваше да си напъха пръстите в свитите от прането ръкавици, в последната минута Мърдок, по риза и тиранти, пъхнал рошавата си глава в перилата на стълбището, викаше:

— Мамо, къде си сложила чистите чорапи?

Татко пък с колосана яка, която убиваше на врата му, раздразнен, с часовник в ръка, повтаряше от коридора:

— Камбаните всеки момент ще ударят.

Съзнавайки повече от всякога каква голяма трудност представлявах за тези добри хора, аз стоях в дядовата стая, докато далечният камбанен звън не започнеше да гали спокойния утринен въздух, онзи нежен, натрапчив камбанен звън, който винаги засилваше чувството ми за самота. Дядо не ходеше на църква. Изглежда нямаше желание за това, пък и дрехите му не бяха особено хубави. Когато другите тръгваха към протестантската църква на Ноксхил, посещавана за богослужение и от кмета, и от градските старейшини, той поверително ми даваше знак с очи да го придружа и се „мушкаше“ на утринна визита при приятелката си мисис Босъмли, собственичката на съседната къща.

Мисис Босъмли, вдовица на месар, някога е била главна изпълнителка в една пътуваща театрална трупа и най-забележителното й изпълнение останала ролята на Жозефина в „Невестата на императора“. Беше около петдесетгодишна жена, доста едра, с кестенява, накъдрена с маша коса, с широко лице, малки добри очи, които съвсем изчезваха, щом се засмееше, а по бузите й личаха дребни червени венички. Често, като надничах през плета, я виждах как крачи из малката си градина, следвана от жълтата котка Микадо, как спира, заема някоя поза и рецитира нещо на глас. Веднъж отдалеч я чух да казва: „Борете се за зелените гробове на прадедите си! Борете се за родната земя!“.

Но Ливънфорд не беше родната й земя. Произходът и първите години от живота й бяха забулени в мъгла. По-късно момчетата в училище ми подхвърлиха, че в същност тя никога не е играла на сцената, а е пътувала с цирк и има татуировка на стомаха. За мисис Босъмли ще говоря пак, но засега е достатъчно да кажа, че нейното гостоприемство беше в пълен контраст със спартанската икономия в нашата къща. Сядахме в гостната, на мен даваше мляко и сандвичи, а те с дядо пиеха кафе. Страшно ме стресна, когато запали цигара — за пръв път виждах дама да пуши. До ден днешен стои запечатана в съзнанието ми марката на плоския зелен пакет „Див здравец“.

В неделя следобед, когато татко със стегната яка и с връзка дремеше на дивана в хладния хол, а Мърдок и Кейт тръгнаха за неделното училище, дядо отново ми даде знак и ние се запътихме към потъналото в сънлива апатия село. Свихме по пътя зад поляната и той с независим и решителен вид спря до глогинковия плет на далримпъловия разсадник — красива градина с напукана от слънцето табела на входната врата: „А. Далримпъл Пепиниерист“, със зеле и моркови в лехите, с овошки, натежали от круши и ябълки. Дядо огледа първо безлюдната улица, после внимателно надникна през плета и накрая изцъка с език, за да изрази огорчението си.

— Жалко. Милият човек пак го няма. — Обърна се, свали шапката си и ми я подаде с вежлива усмивка. — Прескочи плета, Робърт, ще си спестиш едно отиване до входа. Набери от крушите-меденки, те са най-хубави. И си навеждай главата!

Следвайки нашепнатите ми указания, аз се промъкнах, напълних шапката със зрели жълти круши, а дядо стоеше посред улицата, внимателно оглеждаше околността и си тананикаше.

Когато се върнах при него и започнахме да ядем, а сокът се стичаше по брадите ни, той забеляза сериозно:

— Далримпъл е готов да ми даде и последния си залък. Толкова ме обича милият човек.

Макар да бях меланхолично дете, няма да отрека, че в общуването с дядо, дори и да бе временно, намирах голяма разтуха. За нещастие едно странно обстоятелство накърни удоволствието от експедициите ни, изненада ме и ме разстрои. Навсякъде поздравяваха дядо сърдечно, навсякъде го приветстваха, но някаква група младежи от църковната общност го посрещна с викове и невероятен присмех.

Нашите мъчители не бяха момчета от Академичното училище като Гавин например — него дядо ми показа на улицата, и това ме накара жестоко да се изчервя, а момчетата от селцето, които се събираха на моста да ловят риба с шапките си. Отминахме, а момчетата грубо ни изгледаха и започнаха да се подиграват:

— Хей го там просяка Гау! И на нашия въпрос ще отговори той, откъде е тоз ужасен нос.

Пребледнях от срам, докато дядо продължи да върви с високо вдигната глава и с ужасното припяване след него. Отначало се направих, че нищо не чувам, но накрая любопитството ми взе връх над страха и аз го помолих с широко отворени очи.

— Наистина, откъде имаш такъв нос, дядо?

Мълчание. Дядо ме погледна отстрани сдържано и с достойнство.

— От войната със зулуите, момчето ми.

— О, дядо! — Срамът ми преля в бърз изблик на гордост и яд към онези невежи момченца. — Моля те, разкажи ми за това, дядо.

Той ми отправи покровителствен поглед. Макар и да нямаше желание да разказва, интересът ми изглежда го ласкаеше.

— Ех, момче, не обичам да се хваля… — каза той.

Подтичвах очарован до него и виждах как един голям военен кораб, оставил много разплакани красиви жени зад себе си, се промъква в открито море и безшумно акостира на пуститен остров, а от него слизат „Шотландските бели конници“ на полковник Дугъл Макдугъл и един джентълмен-кларнетист от този изключителен отряд. Заради смелото сражение срещу крепостта Метабъл бързо повишили дядо и скоро той се издигнал толкова, че станал дясната ръка на полковника и когато отрядът на Белите конници се откъснал, го избрали да разнася съобщенията от обсадения гарнизон. Затаявах дъх, когато слушах как в мрака на нощта, с револвери в двете ръце и нож между зъбите, дядо пълзял през каменистата равнина. Почти минавал вражеската линия и луната — о, тази коварна луна! — изплувала от облаците. В миг дивашката орда се нахвърлила върху него. Бум-бум-бум! Димящите му револвери останали без патрони. Тогава, прикрит до един речен камък, той посичал врага с ножа си. Наоколо лежали черни кървави гърчещи се трупове, а дядо мелодично подсвирнал и любимият му бял кон изскочил в нощта. Ох, тази пълна неизвестност на среднощната езда. Преследвали го бързоногите зулуи. Полетели копия, въздухът потъмнял от тях. С-с-с! Но накрая, изтощен, цял в кръв, той здраво хванал врата на коня и се добрал до военния пункт. Знамето било спасено.

Поех дълбоко въздух. Вълнение и възхищение изпълниха душата ми.

— Лошо ли те раниха, дядо?

— Да, момчето ми, да.

— От тогава ли е такъв… носът ти, дядо?

Той кимна тържествено и погали носа си със замечтана нежност.

— Копие… момчето ми… отровно… точно попадение. — И като килна шапката си над очите, за да се запази от слънцето, той замечтано заключи: — Самата кралица изрази съжалението си, когато ме удостои с Шотландската барета.

Гледах го с ново чувство на благоговение и нежност. Дядо е чудесен, той е герой! Здраво стисках ръката му през целия път обратно от „Драмбъкския герб“ до Луамънд вю.

Влязохме в къщата. Във вестибюла мама четеше картичка, току-що получена със следобедната поща този ден — първи октомври.

— Утре се връща баба — обърна се към мен тя. — С нетърпение очаква да те види, Робърт.

Новината подейства странно на дядо. Нищо не каза, но направи на мама специфичната си гримаса, като да е глътнал нещо кисело, и тръгна нагоре по стълбите.

Обърнала лице към него, сякаш да го утеши, мама продължи:

— Искаш ли яйце с чая си, татко?

— Не, Хана, не — каза унило храбрият боец от войната със зулуите. — След всичко това нищо не ми се яде.

И се качи горе. Чух тъжния звук на пружините, когато се отпусна на креслото.

* * *

Независимо от дядовата реакция, аз бях в очакване. На следващия ден, събота, изпълненият с драматизъм звук на файтона ме накара да изтичам до прозореца.

Развълнуван наблюдавах как баба навежда глава, притиска с една ръка чантичката си към черната навървена пелерина с качулка, а с другата повдига полата над високите обувки с ластик и слиза внимателно от файтона. Изглежда кочияшът не беше в настроение. Когато баба му плати, той размаха ръце, но накрая, сякаш признал поражението си, се съгласи да пренесе пътните чанти. Дядо тихомълком беше отишъл на разходка в необичайно за него време, но Кейт и Мърдок излязоха да я посрещнат. Във вестибюла мама викаше:

— Роби, къде си? Ела да помогнеш на прабаба си.

Изскочих навън и в общата суетня понесох по-леките пакети към площадката на горния етаж, като хвърлях бързи, срамежливи, но изпълнени с интерес погледи към баба. Тя беше грамадна, по-грамадна от дядо, с плоски ходила, с дълго, строго, жълтеникаво, много набръчкано лице, което бялата набрана подплата на черното й боне подчертаваше. Косата й, все още тъмна, се разделяше на път по средата, а в ъгъла над дългата й сбръчкана горна устна имаше кафява бенка и от нея растяха кестеняви косъмчета. Тя говореше с мама, разказваше й за пътуването си, като показваше едрите си пожълтели зъби, които обаче трудно контролираше и те леко потракваха.

Тайнствената врата горе се отвори и докато баба се ободряваше с чаша чай долу, аз седнах върху една чанта на прага на стаята и задоволявах толкова дълго сдържаното си любопитство. Стаята беше чиста и добре подредена, миришеше на камфор и пчелен восък, върху боядисаните дъски две извити черджета образуваха кръгли островчета, между тях — тежко махагоново легло с извити крака и дебел пурпурен пухен юрган, а отдолу, дискретно мушнато, блестеше нощно гърне. В единия ъгъл имаше шевна машина; до прозореца стоеше в очакване стол-люлка с олющена облегалка и постлан с покривка. На стената висяха три цветни литографии, разкошни и ужасяващи: „Самсон разрушава храма“, „Евреи преминават Червено море“, „Последният съд“. До вратата, в черна абаносова рамка във форма на надгробен камък, висеше обградено в черно стихотворение със заглавие: „Благоприятният ден“. То възхваляваше Абрахам, че е приел Самуел Леки под закрилата си, макар да е причинил толкова силна мъка на безутешната му любима съпруга.

Баба се качваше бавно, но тежко и стъпалата със скърцане подчертаваха всяка нейна крачка. Аз се въртях насам-натам против волята си, като хипнотизиран, по-скоро подобно на онези малки риби, които повече инстинктивно, отколкото по желание смирено следват големите морски животни от дълбините. Тя преглеждаше стаята си да види дали нещо не е пипано, преместваше по малко столовете, провери с крак педала на шевната машина и през цялото време ме наблюдаваше с ведър, проницателен поглед.

Накрая, не съвсем доволна, тя поклати глава, отвори ръчната си пътна чанта, извади кутията с очилата, библията и множество шишенца с лекарства и внимателно ги подреди на масичката с дантелена покривчица до леглото. После се обърна и ме заговори с широкия си „провинциален“ акцент.

— Послушен ли беше докато ме нямаше?

— Да, бабо.

— Радвам се да го чуя, мило момче. — Въздържаността й отстъпи място на една по-топла нотка. — А сега можеш и да ми помогнеш да си оправя нещата. Един ден не мога да оставя тази къща, без някой да рови и бърника тук.

Помогнах й да разопакова багажа и тя прибра в един дълбок шкаф всичките си изпрани и нагънати дрехи. После ми подаде вълнен парцал, каза, че чистотата е нещо почти свято и ме накара да изтъркам плочите на камината, а тя самата взе от същия шкаф бърсалката за прах от пера и започна да почиства порцелановите кученца върху полицата над камината.

Доволна от работата ми, баба още повече отслаби строгостта си и ме дари с дълбок, многозначителен, съчувствен поглед.

— Ти въпреки всичко си добро момче. Баба има нещо хубаво за теб.

Тя извади от горното чекмедже вляво на шкафа шепа твърди ментови бонбони, наречени „императорски“, отдели един за себе си, а останалите ме накара да взема аз.

— Смучи ги, не ги дъвчи — посъветва ме тя. — Така за по-дълго време ще ти стигнат — и покровителствено ме погали по челото. — Ще бъдеш момчето на баба и ще живееш при мен, агънцето ми. Ще излизаме заедно да пием чай.

Вярна на думата си, през по-голямата част от деня баба ме държеше при себе си, от време на време разговаряше с мен и дори ми разказа нещо за себе си. Била от добро провинциално потекло: племенникът, на когото гостувала, бил производител на картофи в Аиршир. Мъжът й бил главен хронометрист в Ливънфордския завод, „светец“, който й помогнал да я стигне божията милост. В един с нищо незаличим в съзнанието й ден, както си пресичал двора, цял тон стомана се стоварила от подемния кран върху главата му. Бедният Самуел! Но той е отишъл при бога и братята Маршъл се отнесли много добре към нея: успяла да измъкне от завода пожизнена пенсия за всяко тримесечие. И слава богу, сега не е зависима от никого и може да плаща прилично и за квартирата, и за храната.

В четири часа следобед баба ми каза да си измия ръцете и лицето. След половин час тръгнахме към село Драмбък.

Бабината строгост и християнски дух вече ми бяха подействували и в желанието си да спечеля благоволението й, станах сериозен, старомоден, дори започнах като нея превзето да клатя глава. Вървях редом с баба, обхванат от сладкото чувство за собствено достойнство. Въпреки топлия ден, баба беше възстановила цялата пищност на дрехите, с които пристигна, държеше в ръце като скиптър дългия си, плътно свит чадър с дръжка от злато и седеф. Никой не смееше да крещи след нея.

— Запомни, мили — предупреди ме тя, когато наближихме магазинчето между коритото за водопой и ковачницата, — трябва да се държиш добре. Мис Минс ми е много добра приятелка. С нея заедно ходим на богослужение. Пий чая си без да сърбаш и отговаряй, когато те питат.

Не съм и мислил, когато неотдавна притисках замечтан лицето си в ниския зеленикав прозорец на мис Минс, че толкова скоро ще имам честта да й гостувам. Баба блъсна вратата, тя изскърца, аз тръгнах след нея и ние се спуснахме в прекрасната, слабо осветена вътрешност на малката пещера, дъхаща на ментови и анасонени бонбони, ухаещ сапун и лоени свещи. Мис Минс, дребна, приведена жена с черна вълнена рокля и стоманени очила, вдигнати на челото, седеше зад тезгяха и плетеше; щом влязохме, тя нададе изумителни възгласи на обич и почуда.

— За бога, мила, нима си се върнала!

— Ай, ай, Тоби! Аз съм, че кой друг може да бъде.

Доволна, че намира приятелката си неподготвена, баба с неочаквана закачливост й дари нежни целувки, примесени с много прочувствени викове от страна на мис Минс.

После, накуцвайки поради ревматизма си, мис Минс ни поведе към стаичката зад магазинчето и много бързо нареди чаши и чинийки върху кръглата маса, сложи чайника на огъня и през цялото време внимателно слушаше разказа на баба за гостуването в Килмарнок и на първо място за богослуженията, на които присъствала.

— Да, мила — въздъхна в заключение мис Минс с покорно и хитро ласкателство, — полезно си прекарала времето си. Само ако можех да чуя мистър Далгети. Но по-добре, че ти си го слушала, а не аз.

Тя наля чая и започна да разказва на баба за всичко случило се в нейно отсъствие: кой се е родил, кой умрял, и противно на очакванията ми, дори кой е забременявал през това време. А когато изредиха тези постоянни и банални теми, настъпи тишина. Погледнаха ме с изражението на чревоугоднички, които след като са изяли ордьовъра, сега с изострен апетит се обръщат към главното ядене на трапезата.

— Той е добро момче — каза открито мис Минс. — Вземи си още едно парче кейк, момчето ми. Много е полезен.

Почувствувах се поласкан от това извънредно внимание. Мис Минс вече ми беше дала отделна чиния с бисквити и ми сложи още една възглавничка на стола, за да ме повдигне. После видя, че не пия чая, и ми донесе от магазина бутилка вкусна жълта газирана вода, наречена „желязно питие“ — етикетът изобразяваше как един силен мъж в леопардова кожа вдига огромни тежки гири.

— О, скъпи — каза тя любезно, — разкажи на двете ни с баба ти как живееш. Доста време беше при дядо си.

— Да, наистина. Почти през цялото време.

Двете дами си размениха многозначителен тъжен поглед. После с тон, сякаш да скрие лошото си предчувствие, баба попита:

— И какво правихте почти през цялото време?

— Много неща — съобщих малко важно и сам посегнах за бисквита. — Играхме кегли с мистър Боуг. Гонихме Зулуите, брахме плодове от градината на мистър Далримпъл… Разбира се, дядо имаше позволение да ме прехвърли през оградата. — Поласкан от вниманието, аз отдавах пълната си почит към дядо, не забравих и посещението ни в „Драмбъкския герб“, споменах дори и двете циганки, които дядо бе харесал на Хай стрийт.

Настъпи тишина. Баба продължи да ме гледа с искрено съчувствие. Сетне, много предпазливо, сякаш твърдо решена да научи и най-лошото, започна да изучава по-далечното ми минало, като измъкваше от мен разказ за живота ми в Дъблин. Подвеждаше ме така мило, че скоро, без да мога да се опомня, открих, че й давам пълен отчет за възпитанието си. Когато свърших, двете жени се спогледаха странно смълчани.

— Е — каза накрая мис Минс сдържано, — разбираш ли каква е работата, мила?

Баба строго поклати глава и ме погледна.

— Робърт, скъпи, изтичай да поиграеш малко пред вратата. Имаме нещо да обмислим с мис Минс.

Казах довиждане на мис Минс, застанах до коритата за водопой и с нарастващо безпокойство зачаках баба. Накрая тя се появи. През целия път не каза нищо, макар че стискаше ръката ми с някакво въздържано съчувствие. Веднага ме заведе в стаята си, затвори вратата и свали наметката си.

— Робърт, ще кажеш ли молитвата заедно с мен?

— Да, бабо — уверих я развълнувано, с жар.

Въпреки че сърцето й кървеше, тя пое ръката ми, свали ме на колене, после сама приклекна тежко до мен сред сгъстяващия се мрак в стаята. Молеше се разпалено, с вяра за моето благополучие. Развълнувах се, от възбуда лицето ми се изопна, трогна ме тази непоколебима, съвсем лична по своя характер молитва и очите ми се напълниха със сълзи, когато баба след като измоли опрощение за грешника и безкрайно търпение за себе си, нежно ме възхвали пред бога. Завърши, стана, усмихна се ведро, дръпна пердетата и загаси газта.

— Този ти костюм, Робърт… е просто позор. Не знам какво ще си помислят в Академичното училище за теб. — Тя ме повика и хвана с два пръста изтъркания евтин плат. — Утре ще се заловя да ти измина нещо на машината. Донеси ми сантиметъра от чекмеджето.

Стоях мирно, а тя ми взимаше мярка от всички страни и с наплюнчен молив драскаше разни цифри върху някаква кройка, която взе от един брой на „Уелдънски домашен шивач“. После отвори долапа и започна да размишлява на глас.

— Имах някъде фустанела от шевиот. Точно каквото ми трябва.

Докато тарашуваше, на вратата се почука.

— Роби — чу се отвън гласът на дядо, — време е да лягаш.

Баба се обърна:

— Аз ще сложа Робърт да легне.

— Но той спи при мен.

— Не, ще спи при мен.

Мълчание. Откъм вратата долетя гласът на дядо.

— Нощната му риза е в стаята ми.

— Ще му дам риза.

Отново тишина, тишината на поражението, и след миг чух дядовите чехли — той се оттегляше. Сега вече съвсем се уплаших и трябваше да съм го показал с пребледнялото си лице, защото баба започна да се държи по-спокойно и още по-покровителствено. Тя ме съблече, наля вода от каната си, накара ме да се измия, наметна ме с вълнено елече и ми помогна да легна във високото легло. Седна до мен, погали ме по челото, сякаш се изправяше пред неприятна задача.

— Горкото ми момче — въздъхна тя с искрено съжаление. — Искам да се подготвиш да чуеш нещо. Дядо ти никога в никаква воина не е участвал. През целия си живот не се е отдалечавал и на петдесет мили от Уинтън.

Какво говори тя? Зениците ми се разшириха от уплаха и недоверие.

— Не ми е в природата да говоря лошо за някого — продължи тя, — но това е мое тежко задължение, което засяга бъдещето ти. — Гласът й продължаваше да звучи, цялото ми същество се съпротивляваше, опитвах се да не я слушам, но от време на време думите безжалостно проникваха до мен. — …Неудачник във всичко, за което се е залавял… изхвърлен от всякакви служби… акцизен чиновник в склада на митницата… ден за ден в продължение на години… това довършило бедната му жена… после и пиенето… вижда се по лицето му… а носът… Дори и компанията му… Боуг, три пъти фалирал, и Дики, с единия крак в приюта за бедни… И нито пени на негово име… добре, че е великодушието на сина ми…

— Не, не — извиках аз, закрих лицето си с ръце и забих глава във възглавницата.

— Ти трябва да знаеш това, Робърт. — И тя оправи завивките. — Та той не може да окаже добро влияние върху едно малко момче. Не плачи, агънцето ми. Ще се погрижа за теб.

Тя търпеливо изчака да се успокоя, стана и като заяви, че и тя е уморена, издекламира: „Рано пиле рано пее, здраве, богатство и ум вещае“ и отиде да се съблече.

Замаян, въпреки нещастието си, не можех да не я наблюдавам. Започна с черната си шапка — малкото черно боне върху сресаната на кок все още кестенява коса. После откопча от врата си малкия златен часовник, внимателно го нави и го закачи на една кукичка над камината. Сетне дойде ред на топлия бял шал върху раменете й. Пауза, докато разкопчае стегнатия черен корсаж с дълги ръкави — и него нагъна върху люлеещия се стол. Последва комбинезона, бели волани от батиста, може би четири, украсени с ширит по края, докато най-после видях баба опасана в тъмен корсет високо до тъмните ями на подмишниците.

На това място тя спря. С едно бързо, почти магическо движение на лявата ръка махна зъбите си — изключителна сръчност, която накара лицето й да се изкриви по изумителен начин. Строгите й черти приеха израза на мила нежност. Щом обаче постави зъбите в чаша с вода до леглото, баба бързо си сложи бяла нощна шапчица и здраво завърза панделките под брадичката, сякаш да възстанови отчасти строгостта на лицето си.

Сега тя пусна полата си надолу, прекрачи я и това движение повтори с всичките си фусти. В онези ранни години на живота ми броят на бабините фусти предизвикваше у мен голямо недоумение: първо, черна вълнена с примес от памук и коприна, после три бели памучни, две от мек вълнен плат… но никога не успях да реша тази най-голяма и неуловима загадка, защото тук баба ме поглеждаше строго, но сдържано.

— Робърт, обърни се към стената.

Подчинявах се и чувствувах как баба продължава да излиза от фустите, как тракат банели и долавях какви ли не още звуци, после газта угасваше и тя лягаше до мен. Спеше спокойно, тихо, но краката й — тях тя веднага поставяше върху мен — бяха много студени. Лежах на една страна в тъмнината и страхливо изучавах зъбите й, които ми се хилеха бляскави от нощното шкафче; два реда големи зъби, зеленикави, старомодни, но много силни, със здрава свързваща пружина. Дядо нямаше такива зъби, но въпреки всичките му недостатъци, изведнъж закопнях с цялата си душа да се върна при него.