Арчибалд Кронин
Зелени години (38)

Девета глава

Неделя е, наближава полунощ. Този път грешка няма — старецът умира. Това усещане владее стаята му, където седя и го наблюдавам, владее заспалата къща, владее дори нощта отвъд дома. Цял ден цари атмосфера на очакване, на благовъзпитано държание — Мърдок и Джеми разговарят долу тихо с татко, Кейт шътка на малкото си момче, щом то енергично викне, докато играе на топка в задната градина, баба на пръсти пече цяла камара кифли. Това се нарича „в очакване на края“ и семейството се прибира с чувството на почтително разочарование, че старецът „се бави“, въпреки трите поразяващи, последвали един след друг удара и предричането на доктор Галбрайт, че няма да го бъде дълго. Никой не протестира срещу привилегията ми да седя при него, всички признават това мое право, резултат от привързаността ми, пък и е удобно, когато някой има желание да се лиши една нощ от хубав сън.

Тишината плаши, макар да дръпвам щорите и да отварям прозореца; нахлуването на топлия въздух отвън и беззвездната нощ не ми донасят облекчение. Дядо лежи по гръб, вече не хърка, а едва диша през отворената си уста, цялата му физиономия се е опънала. Преди да се прибере, баба избърсва изостреното, почти безчувствено лице, причесва белите коси и съживява у мен едно неясно впечатление от онази негова великолепна поява на изложбата за цветя. Възрастта беше превърнала тялото му в развалина, без обаче да успее да го смали.

Гледам го тъжно, но с облекчение, защото той решава един лош проблем по най-лекия начин и неволно изпадам в размисъл: сигурно този е мигът, когато човек преценява стойността на живота си, ужасния момент на раздяла, през който всички ние трябва да минем. Какви безумства, какви грехове беше извършвал! Никой по-добре от мен не познава слабостите и твърдоглавието на стареца, защото вече с примесено с ужас чувство започвам да различавам в това тъжно и глупаво момче, в мен самия, същите черти, наследени от него. Но аз ги отстоявам, тези неспокойни дълбини на индивидуалността, защото като дядо вече и аз се съмнявам в общоприетите норми. Плахите, облагородяващи добродетели никога да не постъпваш подло, да си добър, да вдъхваш обич, навярно тежат повече от сто основни недостатъка.

Трябва да съм задрямал до леглото. Разбудих се от опита на стареца да говори. Наведох се ниско и успях да доловя думата:

— Алкохол…

Това не бе разкаяние на смъртния одър, нито обръщение към светия дух. Имаше предвид онова питие, към което отдавна се бе пристрастил и от което сега изпитваше остра нужда. То нямаше да му помогне, както нямаше да му помогнат и другите му наклонности, но тъй като лекарят не си стори труда да наложи забрана върху него, аз заопипвах пътя си към салонния бюфет. Там намерих вече купена, макар не без неодобрението на татко, бутилка за посетителите, които тежката загуба щеше да доведе у дома и които като мистър Маккелър „щяха да вземат участие в погребението“. Налях малко в една чаша, чисто — не понасяше вода в него — и си помислих: каква ирония, накрая старецът щеше да пийне чашка от собственото си погребално угощение.

Благодарен е за уискито, което глътва много трудно. И промърморва:

— Ядене и пиене.

Тези са последните му думи. В тази случайна фраза откривам странно значение, сбита оценка на философията му за живота.

Часовникът бие три часа и аз се залюлявам, клюмнал от умора. Виждам как сега старецът бързо умира, минутата, в която ще премине към вечността, наближава. Изведнъж вратата се отваря и баба със свещ в ръка, с шапчица и дълга бяла „нощница“ влиза в стаята, водена от инстинкта, селският инстинкт, който безпогрешно и със страхопочитание усеща приближаването на смъртта. Този път тя не чете на глас „книгата“. Премества поглед от умиращия към мен, тихо взема стола ми и аз отивам до прозореца.

Чувствува се приближаването на зората: невидимо раздвижване, птица се движи непредпазливо, забелязват се слабите очертания на трите кестена. Баба се държи великолепно. Сега тя се страхува от тъмния призрак в стаята пред нас, напомнящ й, че и тя самата е смъртна. Но от омразата се е очистила. Горчивината, враждебността, някога преобладавали в този малък свят, обитаван от нас тримата, сега изглеждаха нелепи и далечни. През последните месеци, докато той отслабваше, тя се извисяваше и не от жалост, а по-скоро тъжно осъзнала собствената си стойност, тя силно заобича стария си неприятел.

Ето, най-сетне. Нещо изчезна. Смъртта на човек в пълния разцвет на силите му е нещо страшно, насилствено, нежелано. Но този старец е уморен. Една лодка се откъсва лесно от брега, без да пръска. Баба ме поглежда, леко кимва, за да потвърди, и става.

Наблюдавам я как закрепя нагоре провисналата брадичка, поставя две монети върху затворените му очи — още един селски обичай. С дълбока мъка гледам лицето, навеки застинало и неподвижно. Стигнал е вече до онова място — тъмно или светло, не знам, но там повече безумства не могат да се вършат. Избягва от всичките си преследвачи и ищци, и най-вече от себе си.

Баба шепнешком ми дава нареждания, аз се обръщам и спускам щорите. Зазорява се, кестените се очертават ясно, полята не са така сгушени едно в друго, на изток — тъмно, оранжево петно. Духвам свещта. Изведнъж от фермата на хълма, сякаш подигравайки се на загасналия пламък, се надига високото дръзко предизвикателство на един петел.