Арчибалд Кронин
Зелени години (37)

Осма глава

Последната събота на юли… Обхванат от собствените си горести, бях забравил, че на този ден ставаше изложбата на цветя и едва по обяд, след работа на път за в къщи си спомних за нея. Когато стигнах Луамънд вю, нямах никакво настроение за следобедните събития. Но обещах на Мърдок да отида и в два часа влязох в стаята си да се приготвя. Шумът от тежки, макар и несигурни стъпки над мен един-два пъти ме накара да се спра и накрая се принудих да се кача горе.

Старецът, измит и спретнато облечен, се гласеше пред огледалото, с треперещи пръсти и зачервено лице се опитваше да завърже вратовръзката си. Дрехите му бяха изчеткани, обувките — хубаво лъснати, като в онези честити дни. Сложил си бе колосана бяла риза, стегната около врата.

— Ти ли си, Робърт? — въпреки че пръстите му трепереха, гласът му звучеше равно и той не премести очи от огледалото.

За миг останах безмълвен, изстинах, независимо от жегата, когато го видях какво прави.

— Къде отиваш?

— Къде отивам ли? — най-после успя да направи възела и протегна врат. — Какъв въпрос! Отивам на изложбата на цветя, разбира се.

— Не… не… Не се чувствуваш толкова добре, за да ходиш.

— Никога в живота си не съм се чувствувал по-добре.

— Страшно е горещо. Сигурно ще ти стане зле. Трябва да почиваш.

— Цяла седмица почивам. Нямаш представа колко уморително е да се почива.

— А кракът… — опитах и последният аргумент. — Много куцаш, как ще вървиш?

Той се извърна от огледалото и макар главата му леко да се поклащаше, спокойно ми се усмихна.

— Скъпо мое момче, разликата между двама ни е, че ти много лесно се предаваш. Колко пъти съм ти казвал да не се даваш така лесно. Нима очакваш аз, главата на семейството, да стоя настрана през този най-голям за Мърдок ден? Освен това винаги съм обичал цветята. Цветята и хубавите жени.

Изчервих се при неговия анализ на характера ми — просто усетих колко е точен и сега ужасен го гледах как облича сакото си и важно измъква твърдите си маншети. През последните седмици се чувствуваше зле, а сега с огромно безразличие се готвеше да се забавлява. Само това беше достатъчно да парализира всичките ми дипломатически способности. Оказа се невъзможно да го откажа от целта му…

— Е, добре — каза той, най-после доволен от външния си вид и взе бастуна си, — ще имам ли удоволствието да се радвам на твоята компания? Или би желал да отида сам?

Трябва да отида с него, разбира се. Как мога да го пусна да се загуби сред толкова хора и в такъв ден като днешния? Последвах го, а той, държейки се здраво за перилата и не съвсем сигурен в краката си, слезе по стълбите.

Навън множество граждани, мъже със сламени шапки, жени с леки рокли, се движеха по пътя към градината на Овъртън хауз, където се провеждаше изложбата. Смесихме се с безгрижния поток от хора и аз си помислих, че поне в тая тълпа няма да срещнем някой от дядовите приятели с лоша репутация. Облекчен малко от тая мисъл, но опасявайки се от малко неуверения му вървеж, аз предложих ръката си.

Ужасна нетактичност. Раздразнен, дядо отказа помощта ми.

— За какво ме мислиш? Изкопаемо… мумия? — правейки всичко възможно да прикрие влачещия се крак, той изопна тяло и се опита да издуе гърди както по-рано. — След пет години вероятно ще те помоля да ми поръчаш стол на колела. Но сега — такова нещо с мен — по никакъв начин!

Даже и най-лекият намек, че силите му чезнат, беше страшна грешка. Мразеше дори да помисли как отслабва и твърдо затваряше очите си пред факта, че не може да живее вечно. В същност той успяваше да се носи изправен — въпреки тревогите си, принуден съм да призная това. Облечен по-добре от обикновено, дори и да допуснем, че влачи крака си и поклаща слабо главата си, той представляваше внушителна фигура. Наистина, бялата му коса, която се подаваше изпод шапката, го правеше удивителен — към него се обръщаха погледи, дядо се чувствуваше център на внимание, перчеше се и вървеше редом с мен.

— Забележи, Робърт — прошепна ми той с възвърнато самодоволство, — онези двете дами в ляво. Много са елегантни. А и какво красиво слънце. За нищо на света не бих пропуснал това.

Щом приближихме входа, където временно бяха монтирани дървени турникети, дядо показа със замах два безплатни пропуска, предварително получени от Мърдок. Той е непоправим.

Приятно беше в това оградено място, една от най-хубавите и най-големите градини в графството, придобило сега празничен вид от половин дузината големи палатки на червени ивици за експонатите, от няколкото малки, поставени за изложба на семена и градински инструменти и от площадката за кафе на открито, където, разположен край фонтана, градският оркестър свиреше нежен валс. Подрязаните тревни площи и сенчести дървета, движението на ярките дамски рокли, аленото и златистото в униформите на оркестрантите, звуците на музиката и фонтана, шумът от благовъзпитаните разговори — всичко това накара дядо да разцъфне още повече. Краката му потъваха в меката трева. Ноздрите му се разшириха.

— Винаги съм имал вкус към аристократичното. То е стихията ми.

Той се поклони на няколко души, които изглежда не го познаха, после, без ни най-малко да се смути, започна да си тананика и накуцвайки, да оглежда мястото.

— Красиво, много красиво — вълнението малко го удряше в главата. Остана любезен и въздържан. Но започна да приема, че всичко тук е устроено в негова чест. — Виж! Тая там не е ли мисис Босъмли?

— Не! — той винаги бъркаше хората, „далекогледството“, с което толкова се гордееше, завинаги го беше изоставило.

— Е, нищо. Но и тя е хубава жена. По-късно ще поговоря с нея. Заведи ме при карамфилите на Мърдок сега. Винаги съм обичал карамфили. А и искам да видя дали е спечелил наградата.

Поведох го с облекчение. В далечината забелязах Алисън и майка й и най-голямото ми желание сега бе да избегна срещата с тях. Влязохме в големите палатки, пълни с цветя, оранжерийни плодове и отбрани зеленчуци. Не трябва да забравяме, че шотландците са известни градинари. В една палатка имаше наредени рози с чуден аромат и цвят, а друга, от купчина сладък грах се издаваше ухание, нежно като самите му цветове. Полюбувахме се на кошници мъхести праскови, великолепни аспержи, завързани със сини панделки, гроздове сочен мискет, гигантска тиква, пращяща от собствения си сок. Дядо ги разглеждаше с нарастващо удоволствие, придавайки си вид на познавач, лицето му бе по-червено от всякога поради задухата под нагорещения брезент. Виждайки го толкова щастлив, аз се засрамих заради опасенията си и се радвах за гдето този час не му бе отнет.

Стигнахме изложбата на карамфили. Тук, сред доста голяма група хора, събрани да разгледат с любопитство и респект един голям букет цветя на щанда, намерихме Кейт и Джеми с малкия Люк. След миг от кабината на участниците в изложбата излезе Мърдок, придружен от мис Юинг. Старецът беше много доволен от срещата със семейството. Здрависа се с всички, дори с детето на Кейт, което с обич наричаше Роби. После, поглеждайки околните наблюдатели, сякаш благосклонно им се доверяваше, високо прошепна на Мърдок, така че всички да чуят:

— Каква е присъдата, моето момче? Получи ли медала?

Мърдок кимна самодоволно към щанда.

— Виж сам!

На централния букет карамфили, необикновено красиви цветя в нежен оттенък на жълто с бледомораво по края на листенцата, висеше картичка с позлатени краища и едва засъхнало мастило: „Сребърният медал на Бауърс за най-добра изложба на цветя — мистър Мърдок Леки от Далримпъл и Леки, пепиниерист, Драмбък“.

— Не е по-лош от Александровския — обясни бързо мис Юинг. — Много сме доволни.

Макар и добре да се бе представил, Мърдок не беше осъществил амбициите си докрай. Но за дядо това нямаше значение. За него медалът си е медал. Лицето му зачервено гореше.

— Мърдок, гордея се с теб! Правиш ми чест, ако ми дадеш предимството пръв да си окача красивото ти цвете…

Мърдок протегна ръка, взе един карамфил от букета, откъсна стеблото и го пъхна в петлика му.

Типичен жест и въпреки че Мърдок не изглеждаше особено доволен, петликът несъмнено завърши видът на дядо. Той се усмихна на всекиго от нас, после устните му трепнаха.

— Заведете ме, където ще раздават наградите. Не съм уморен, запомнете! Но ще поседя там и ще чакам докато ни дадат медала.

Щом дядо се настани на градинския стол под сянката на една висока акация, по-близо до оркестъра и редом с Кейт и Джеми, почувствувах, че временно мога да снема отговорността от себе си и се възползвувах от това, за да се изплъзна. През следващия половин час няма да му липсвам; той вече взе на коленете си сина на Кейт и с лека снизходителна усмивка го питаше:

— Роби, помниш ли оня ден, когато ходихме с теб да караме кънки на езерото?

Докато прекосявах поляната, чух пискливия глас на момченцето:

— Остави кънките, дядо. Разкажи ми за зулуите.

Обиколих безцелно из няколко палатки, но с крайчеца на окото си гледах за тях. Следващата седмица Рийд заминаваше на юг, а няколко дни по-късно Алисън и мисис Кийт щяха да се присъединяват към него — сватбата щеше да стане тихо в края на месеца в Лондон. Интересно, нещастието ми се увеличи от факта, че след последната ни среща Алисън беше пяла чудесно в залата „Свети Андрю“. Наранен, останал вече сам, аз избягвах срещата с приятелите си, но чувствувах необходимост да им кажа довиждане.

— Моля те, не гледай така трагично, Роби. Трябва да се гордееш с успеха на Мърдок.

Мисис Кийт, с широка шапка от мека слама и бяла гарнитура, стоеше с Рийд до оркестъра, гледаше ме отстрани и леко ми се усмихваше — не така критично, както напоследък.

— Трагично ли гледам? — сепнах се аз и заекнах. — Мърдок не спечели златния медал.

— А нима можеше — каза Джейсън, — след като аз месеци наред тайно отглеждах тиквички в едно сандъче на прозореца?

— Мило мое момче — тъмните очи на мисис Кийт гледаха весело. — Напълно си прав. И все пак, хубаво ще е, ако се поразвеселиш поне малко.

Шепнешком направих твърд опит да се защитя.

— Естествено, човек не може да очаква да му се хиля в лицето, когато някои хора, които обичам, заминават.

Рийд поклати глава.

— Животът е ужасно нещо, Роби. Не би ли дошъл с нас да хапнем ягоди и крем. След половин час имаме среща с Алисън в градината за чай.

— Да, ела… — каза мисис Кийт. — Ще бъдем там в четири часа.

— Добре.

Когато отминаха, аз се обърнах, влязох в друга палатка и там дълго се взирах в китка пащърнак. Мразех пащърнака и в същност не мислех за него. Леката ирония, която проникваше в искрено приятелския тон на Джейсън, изведнъж ме накара да се видя такъв, какъвто трябва да съм в очите на другите. О, господи! Какъв глупак съм! Не знаех нищо за живота, не разбирах най-главното в него. Съществувах в света на мечтите, малка жертва на собствената си фантазия. Благодаря на бога само, че не се разревах и не се показах идиот пред тях.

В четири без пет се отправих към градината за чай.

И тогава, провирайки се пред тълпата, забелязах как Кейт ми маха от мястото, където седеше дядо. Нещо повелително в знаците й ме накара да забравя безкрайното си нещастие и аз бързо се втурнах напред.

— Дядо не е добре — задъхано говореше тя. — Изпратих Джеми за лекар, но сега е още по-зле. Изтичай до входа и телефонирай за файтон.

Заобиколен от няколко добри самаряни, старецът лежеше на тревата, която преди час газеше. Беше се превил настрани, ръката му лежеше извита, сякаш изкълчена. Очите му, загледани в една посока, бяха отворени, едната половина на устата му дишаше шумно, другата беше неподвижна. Бялата му коса бе разрошена. Имаше дивия тъжен вид на останалия без трон Лир след нощната буря. Макар и да не знаех много за тия неща, разбрах, че е получил удар. Когато се затичах към входа, вече се готвеха да обявят наградите. Оркестърът, завършил програмата си, изсвири за финал „Боже, краля пази!“ и той прозвуча ужасно в ушите ми.