Арчибалд Кронин
Зелени години (36)

Седма глава

Ливънфорд, както каза някога мама, беше одимен стар град, но горите, езерата и планините наоколо бяха красиви. Имаше всякакви местни туристически и фотографски клубове с номинален членски внос от половин крона, но когато Кейт и Джеми ме уговаряха да се запиша, когато баба с проницателен поглед ми внушаваше, че една активна разходка „няма да ми навреди“, само поклащах глава и лягах да чета. Аз, който известно време практически прекарвах живота си по високите върхове на ветровитите зъбери, цели месеци вече не бях излизал извън града. Но в утрото на пролетния празник на занаятите почувствувах как жаждата ми за пътешествия бързо се съживява.

За нещастие в Шотландия вечно има един враг, с когото трябва да се бориш — времето. И в този свободен ден, след като се облякох, видях от прозореца, че небето е сиво и вали дъжд. Нима това щеше да е някой от онези неприятни порои, оказали се още по-потискащи поради чувството за разваления празник? Простенах и забързах към гарата.

Тук, на влажния перон, доста печални стояха множество екскурзианти. Проправях си път между тях и изведнъж сърцето ми започна лудо да бие. Тя вече беше там, с плътна мушама и синя барета върху гъстата коса, разговаряше с Джейсън Рийд. Изведнъж цялата гара се озари от присъствието й. Приближих и Рийд ми кимна с глава за поздрав.

— Не се безпокой, Шанън. Няма да дойда с вас.

Алисън тръсна дъждовните капки от носа си и с изкривена усмивка ме попита:

— Не е ли ужасно, Роби? Може би е твърде мокро да ходим.

— О, не — казах бързо.

Копнеех да отида, в същност просто знаех, че трябва да отидем, дори и град да вали. Отново се ободрих, когато Рийд весело каза:

— Няма да се стопите. Само гледайте да не ви отнесе зад борда. Барометърът ми тази сутрин отчете „топло и сухо“. Сигурен знак за тайфун.

През последните две години Рийд загуби голяма част от своята навъсеност. Много му завиждах за тази негова нова способност да не „клюмва“ в затруднение — на мен самият това качество страшно ми липсваше. Отиваше в Уинтън по някаква работа на мисис Кийт, поговори с нас още минутка и ни остави, за да хване влака си на другия край на гарата. Направи ми впечатление как двамата с Алисън си размениха многозначителни погледи. Не можех да бъда сигурен, бързах към гишето по навик неспокойно, за да се погрижа за билетите.

Скоро ние с Алисън взехме влака за Ардфилън. След краткото пътуване се затичахме от гарата към пристанищния кей, провирахме се между купища варели и навити въжета, свежият бриз от морето обръщаше дъжда срещу нас и ние се качихме на кораба на Северобританската железопътна компания и Люси Аштънс с курс до Ардънкейпл. След като побродихме из него и погледахме в машинното отделение, намерихме си място в подветрената страна на палубата и тук можехме да стоим сравнително защитени от дъжда. Скоро отдолу се чу звънец, освободиха корабните въжета, червените гребни колена започнаха да разсичат водата, корабът се разтресе и се отдели от кея.

Пазейки се от водата, която вятърът блъскаше от ъгъла в лицата ни, аз се наведох неспокоен напред.

— Ако тук ти е трудно, да слезем долу.

Вятърът и дъждът шибаха бузите на Алисън, тъмната й барета нахлупена над челото, сякаш беше украсена с кристални капки.

— Харесва ми тук — говореше тя високо срещу вятъра и ми се усмихваше. — Освен това сега действително виждам синьо небе.

Наистина. Проследих сочещият й нагоре пръст и забелязах пролука в разкъсаните облаци, след няколко минути последва друга. Едва осмелявайки се да дишаме, ние наблюдавахме как двете сини петна се сливат, разширяват се и постепенно изблъскват сивата маса. После за наше удоволствие изскочи слънцето, топло и блестящо. Скоро цялото небе се проясни, от съхнещата палуба бързо започна да се надига пара. Разбрах, това бе едно от ония изумителни промени в нашия северен климат и в края на краищата ще имаме чудесен ден.

— Барометърът на Джейсън излезе верен — радвах се аз.

Алисън се съгласи разгорещена.

— Но, Роби… моля те, не казвай Джейсън — подвоуми се тя. — Мама мрази да го наричаме така. Името му е толкова хубаво.

Отидохме на носа на малкия параход с яркочервен комин. Сега той се носеше по морския залив под яркосиньото небе между високите хълмове, от време на време спираше на селските пристани, за да качи товар картофи или някой арендатор с няколко овце за пазара. Чудесно е да съм с Алисън, просто да бъда близо до нея. Стояхме на леерите и не можех да избегна нежния допир до тялото й, когато тя се размърдваше. Радост и надежда заляха душата ми в някакъв лек екстаз.

В Ардънкейпл, намиращ се в началото на залива, стигнахме в един часа. Мисълта, че ще прекарам цели три часа с Алисън на това чудесно място, ме очарова. Неспокоен в решението си да направя всичко както трябва, аз забързах с нея към единствения голям хотел, „Западношотландски грандхотел“, който се издигаше претенциозен и занемарен сред малкото боядисани в бяло къщички на селцето.

— Може ли да обядваме, моля?

В прохладния салон зад застрашителни еленови рога ни посрещна сервитьорка, официална, възрастна, страшна шотландка. В отговор на въпроса ми тя неприветливо ни въведе в дълга студена столова и там ние се оказахме единствените посетители. Стените бяха покрити с еленови глави, биволски рога и невероятни препарирани риби, които ни гледаха от лакирани дъски. На бюфета стоеше жалка закуска — жилаво овнешко месо и прилични на восък картофи, малеби с мляко, бледо и тресящо се, пикантно сирене и влажни бисквити. На фона на всичко това се изправяше един шотландски оберкелнер с дълга бяла брада и карирано сако. На келтски диалект той изрази недоверието си към нас пред сервитьорката и сега тя със суров вид стоеше до масата ни.

— Сезонът не е започнал. Може да ви дадем само студена закуска за четири шилинга и шест пенса на човек.

Изпълнен с лоши предчувствия, аз се готвех да отстъпя пред това безсрамно принуждение, когато Алисън ми прошепна:

— Наистина ли ти харесва тук, Роби?

Трепнах и се изчервих до уши. Имах смелост само да поклатя глава.

— И на мен — Алисън стана спокойно и се обърна към слисаната сервитьорка. — Променихме решението си. В последна сметка не искаме да обядваме.

Без да обръща внимание на вцепенената от ужас жена и на разтревожения оберкелнер, който сега ни молеше да останем, тя тихо излезе от хотела. Последвах я.

Алисън влезе в един самотен селски магазин отсреща на пътя и след като внимателно огледа какво има в него, накара продавача да й отреже шест сандвича с шунка. Докато той режеше, тя ходеше из магазина, взе две ябълки, няколко зрели банана, парче млечен шоколад и две бутилки от онази чудесна напитка, подкрепяща ме в моето детство, „Желязното питие“, от бара. Всичко това струваше около два шилинга и шест пенса и ни го сложиха в торба от амбалажна хартия, съвсем удобна за носене.

Сега тръгнахме да се изкачим на хълма, поехме по една пътека през шубрак от млада лиственица. По клоните вече се виждаха меки червени китки. Следвахме Ардънкейпълската рекичка, придвижвахме се непоколебимо нагоре през гъсти папрати и храсти от дива азалия, докато накрая излязохме на една поляна, а от нея започваха голи хълмове. Малко, забравено поле, обрасло с орлова папрат и защитено от вятъра със здрава каменна дига. През средата на ливадата се спускаше поток и падаше над светли скали в кехлибарен вир, заобиколен с бял пясък. Бреговете, цели в огъваща се трева и китки безстеблена иглика, склонили глави, свлекли се над водата, а венчелистчетата им се полюшваха като малки лодки. Тук витаеше топлата атмосфера на едно потайно място.

Седнахме на сухата трева, подпрели гърбове на стената до вира, сред меките зелени пера на младата орлова папрат. Зад нас се издигаха планините, а Лох с нашия подобно на играчка малък параход, спуснал котва далече долу, лежеше като огледало в краката ни. Обля ни слънчева светлина. Пламнал и нетърпелив, аз пъхнах бутилките в течащия поток, а Алисън махна мушамата си и нареди нещата за ядене. Сандвичите бяха от пресен хляб и селска шунка, по-хубави не можеха да бъдат. Желязното питие се разливаше ободрително по гърлото ми. Алисън ме накара да изям почти всички банани. Говорехме малко, но щом свършихме с яденето, тя ми се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Не е ли по-добре отколкото в стария хотел?

Кимнах безмълвно, разбирайки, че ако не бяха нейното спокойствие и решителност, още можехме да се мъчим долу.

С доволна въздишка Алисън махна баретата си, притвори очи и се излегна на дигата.

— Тук е чудесно — каза тя. — Мога да заспя.

Здравото й младо тяло се отпусна. Косата й, тази дълга виеща се коса с искри в нея, която винаги ти се струва малко разбъркана, небрежно се отпусна по раменете и придаде плам на вече загорялото й от слънцето лице. Малката бенка високо на бузата й странно подчертаваше нежния ефект от спуснатите й ресници върху светлата, нагрята от слънцето кожа. Бялата й блуза се отваряше на врата и разкриваше твърдата извивка на шията. На горната й устна като чиста роза се образуваха капки пот.

Радост и ужас, така добре познати ми чувства, отново ме обхванаха.

— Така не ти е удобно, Алисън — преглътнах с пресъхнало гърло, приближих се до нея и поставих ръката си под главата й.

Тя не се възпротиви, остана отпусната и спокойна, очите й още притворени, а устните леко усмихнати. След миг прошепна:

— Имаш много шумно сърце, Роби. Отдалече се чува как тупти.

Какво начало за един хубав разговор! Но защо не го проведох? И защо, о, защо не я сграбчих здраво в прегръдките си? Уви, това бе трагедията на невинната ми напрегнатост! Бях много наивен и недодялан. Освен това, щастието ми беше толкова голямо, че не смеех да мръдна. Езикът ми се върза, задавен от вълнение, аз продължавах да подкрепям главата й с буза съвсем близо до нейната, чувствувах лекото повдигане и спускане на гърдите й, когато дишаше и тогава лакираният й колан слабо скърцаше. Слънцето щедро ни заливаше с топлината си, нагряваше грубия плат на полата й, той издаваше миризмата на вълнена материя и се смесваше с аромата на мащерка. Въздухът беше мек, отпускащ и от гората долу долиташе дразнещото ехо на кукувица.

Накрая възторгът ме принуди да прошепна:

— Това имах предвид оная вечер, Алисън. Ти и аз, заедно, ето така. И винаги.

— А какво щеше да стане ако валеше?

— Какво значение има дъждът — отговорих аз пламенно, — щом ние…

Прекъснах думите си. Алисън отвори очи и ме загледа предизвикателно отстрани. Пауза. После с решителен вид тя се изправи и седна.

— Роби! Искам да поговорим сериозно. Безпокоя се за теб. Мистър Рийд също.

Значи съм бил прав тази сутрин на гарата. Макар да се натъжих, когато тя се отдръпна, чувствувах се горд, че е загрижена за мен.

— На първо място — продължи тя намръщена, — ние мислим, че страшно, страшно прахосваш силите си, като си се забил така в тоя завод. Съвсем забрави биологията. Знаеш ли, че от Карузо са искали да направят инженер? Но се е измъкнал.

— Мила моя Алисън — вдигнах рамене с изкуствено безразличие. — Имам си чудесна работа.

Тя мълчеше, вперила поглед напред. А може би малко попрекалих с героичната си поза, за да й покажа колко съм доволен? Погледнах скришом профила й.

— Разбира се, признавам, страшно съм уморен… понякога сякаш с длето дълбаят главата ми. Пък и… кашлицата ми.

Тя се обърна към мен с израз, който ме смути. Поклати глава.

— Роби, скъпи… ти си ужасно момче.

Какво съм казал? Вълна на отчаяние изпълни гърдите ми. Защо се отнасяше към мен с такава укорителна добрина? В топлия въздух се чувствуваше чистият шепот на потока. Сърцето ми лудо биеше, а сега се сви.

— Обидих ли те?

— Не, не, разбира се — тя захапа устни, борейки се с чувствата си. — Ти просто ме накара да разбера колко различни сме ние с теб. Аз съм толкова практична, може би твърде много, а ти си и винаги ще си останеш в облаците. Един господ знае какво ще стане с теб, когато мистър Рийд замине от Ливънфорд.

Погледнах я учуден и объркан.

— Рийд ли? Да замине?

Тя наведе очи и започна да върти един стрък иглика в ръката си.

— Кандидатира се за едно място в Англия, някакво училище до Хоршам, в Съсекс. Твърде дълго остана в Академичното. Училището е малко, но работи със съвременни методи и там той ще има повече възможности.

— Искаш да кажеш, че Рийд вече е назначен там? — възкликнах аз.

— М-м, да… Мисля, че в същност въпросът е решен. Възнамеряваше да ти го каже тази вечер.

Стана ми студено. Макар и от време на време Рийд да ми е загатвал за такова нещо, това за мен бе внезапен и неочакван удар. И защо го е уредил и решил без да ми каже нито дума? Може би не е искал да ми стане болно. И все пак обзе ме нещастното чувство на отритнат. Преди да успея да дам израз на мислите си, Алисън продължи тихо, отбягвайки погледа ми, като ту почервеняваше, ту пребледняваше.

— Знам как си огорчен от заминаването на мистър Рийд. Ужасно е човек да загуби приятелите си. Макар и, разбира се, хората да могат да поддържат връзка помежду си и след раздялата.

Странна тишина.

— В същност, Роби… — изведнъж Алисън вдигна глава, — ние с мама също заминаваме.

Трябва да съм пребледнял, устните ми едва изрекоха думата:

— Къде?

Накланяйки се към мен, тя заговори бързо и сериозно.

— Главното са заниманията ми. Знаеш, че мама гледа на тях като на нещо много важно и трябва да се водят от специалист. Мис Крамб не може повече нищо да ме научи. В Уинтън няма никой друг много по-добър от нея. Решено е да отида в Кралската музикална консерватория в Лондон.

— В Лондон? — това бе на другия край на света и близо, много близо до Съсекс.

Сега Алисън не можеше да скрие червенината си, беше ужасно, почти до болка смутена.

— Толкова си умен, а си страшно сляп за това, което става. Всички знаят, само ти не знаеш. Мама и мистър Рийд ще се женят.

Вцепенен, не намирах какво да кажа. Разбира се, трябваше да призная, че мисис Кийт е все още привлекателна жена, че двамата с Рийд имат еднакви вкусове и интереси. Но вместо да се зарадвам, аз се ужасих.

Продължително мълчание.

Накрая казах, чувствувайки се много зле:

— Ако заминеш, вече никого няма да имам.

— Не отивам завинаги — гласът й звучеше меко, изпълнен с доброта и обич. — Знаеш, че трябва да мисля за пеенето. Но не е настъпил краят на света, Роби. И не прави преждевременни изводи — запомни, утрото е по-мъдро от вечерта.

Опечален и самотен аз гледах втренчено напред, слънцето започна да се плъзга зад планините, от парахода на пристана долетяха три резки изсвирвания — предупреждение, че скоро ще отпътува.

— Трябва да бързаме! — възкликна Алисън. — Тръгват съвсем скоро.

Неочаквано тя ми се усмихна нерешително, почти с молба, и протегна ръка да ми помогне да се изправя. Докато бързахме надолу към кораба, имах странното чувство, че въпреки цялата й твърдост, неувереност, същата като моята, владееше и нея. Параходът отново изсвири, продължително като сирената на завода. Празникът ми свърши. Изведнъж със замряло сърце аз се видях сам и изгубен. Бъдещето се издигаше пред мен подобно на стена.