Арчибалд Кронин
Зелени години (35)

Шеста глава

През май настъпи късен мраз. След това времето се отпусна и обърна всичко в киша. И все пак една вечер, две седмици преди празника на занаятите, шляпайки от завода към къщи през калта и топящия се сняг, видях, че по живия плет се показваха пъпки и почувствувах как идващата пролет раздвижва и моите крайници. Алисън си беше у дома; за празника на занаятите, а той не беше толкова далеч, се уговорихме да заминем в Ардънкейпъл. Очаквах с нетърпение, с цялата си душа тази наша екскурзия.

В Луамънд вю, след като влязох в кухнята, веднага почувствувах, че се е случило нещо необикновено. Баба седеше на масата със смирен вид, а татко, сложил ръка на рамото й, правеше всичко възможно да я утеши.

— Вземи си сам вечерята, Робърт — изправи се той и ме погледна многозначително и скръбно. — Софи напусна.

Новината не ме порази особено. Сложих си тенекиената подложка за ядене, измих се в килера и се върнах. Взех от фурната топлата покрита чиния, а баба се обърна към мен и с „ядосан“ глас разшири татковите обяснения.

— След всичко, което направих за нея, да си отиде без нито една дума. Не мога да го разбера.

— Рано или късно ще вземем някоя друга — меко забеляза татко. — В края на краищата, тя беше прахосница… и много ядеше.

— Сама не мога да правя всичко — протестираше баба.

— Ние с Роби ще ти облекчим работата — татко се усмихна някак закачливо и ужасно. — Нямам нищо против да си оправям леглото сам. В същност много обичам домакинската работа.

Разбрах как тайно той много се радва за гдето се е освободил от разходите по прислугата и ще направи всичко възможно да забави наемането на друга.

Щом свърших с яденето, за да услужа на старата жена, на път към стаята си занесох на дядо хляба, сиренето и какаото му. Натиснах дръжката на вратата и внесох подноса. Той седеше до слабия огън с палто на раменете.

— Благодаря ти, Робърт — говореше с мек, спокоен глас. — Къде е Софи?

— Отишла си е — и сложих подноса пред него. — Напуснала без предупреждение.

— Да, да — вдигна очи той с изненадан, малко обиден израз. — Смайваш ме. Никога не знаеш, какво те очаква от хората в наши дни.

— Малко е неудобно.

— Наистина — съгласи се той. — Трябва да ти кажа, че момичето ми харесваше. Много изпълнителна и млада.

За мен беше облекчение да намеря дядо сдържан, в един от онези благословени периоди, които го изпълваха със старата му разсъдливост и спокойствие. Стори ми се, че снощи той имаше хилав, малко болнав вид и аз постоях, докато натопи хляба си в какаото и бавно го изяде.

— Как е кракът? — попитах. Напоследък започна да влачи левия си крак.

— Добре, добре. Само съм го навехнал. Имам здрав организъм, Робърт.

На следващата сутрин в завода почувствувах как Галт, бащата на Софи, ме наблюдава със странен вид. Работехме над един нов генератор и той през цялото време се навърташе край мен и сегиз-тогиз идваше да вземе я гаечен ключ, я пила. Избрал момента, когато Джеми беше на другия край на цеха, той каза:

— Искам да те видя след работа.

С отвращение погледнах безцветното небръснато лице, леко оживено от мътните му очи.

— За какво?

— После ще ти кажа. Ще се видим в бара на техниците.

Преди да успея да му откажа се появи Джеми и Галт си отиде. Почувствувах се объркан и разстроен. Какво по дяволите иска от мен? Казах си, че няма да отида. Но в шест без пет, обхванат от тревожно любопитство, аз влязох в бара точно срещу заводския портал и намерих Галт вече седнал на една малка маса в ъгъла на дългия салон, посипан със стърготини, почти празен и още неосветен за вечерта. Поздрави ме с безжизнена усмивка.

— Какво ще пиеш?

Поклатих глава твърдо.

— Бързам. За какво става дума?

— Първо ще изпия половинка. — Поръча пиенето и когато го донесоха, каза: — За моята Софи.

Изчервих се възмутен.

— Аз нямам нищо общо с това.

— Може би нямаш — той изпи уискито си замислен, погледът му блуждаеше около мен, — но ще стане истински скандал, ако излезе наяве.

Сякаш ми хвърли кофа вода в лицето. Бях смутен и объркан, няма да отричам, че от уплаха хладни тръпки полазиха по гърба ми.

Той кимна към другия стол на масата.

— Седни и не бъди толкова надменен. Ще изтраеш още една половинка. — Помълча и пак ме заразглежда с малките си неприятни очи. — Нали не възразяваш?

— Пий, щом искаш — измърморих аз.

— Наздраве — каза той, когато дойде и втората чашка.

След половин час, пребледнял, настръхнал, изгарящ от ярост и болка вървях по Драмбък роуд. Младите кестени се разлистваха, но аз не ги виждах. Стигнах в къщи, качих се по стълбите до дядовата стая, затворих вратата зад себе си и се обърнах към него. При влизането ми той стана с писмо в ръка.

— Погледни, Роби — гласът му звучеше развълнувано и доволно. — Утешителната награда в последното състезание. Кутия цветни моливи и един том на „Добрите дела“.

— Ти и добрите ти дела! — в горчивината си аз го блъснах назад, книгите и хартиите се разпръснаха по пода.

Той ме погледна оклюмал.

— Какво е станало?

— Не се прави, че не знаеш — по-скоро мъката, отколкото яростта направи гласа ми тих и концентриран. — И като си помисля, след всичките ти обещания… когато съм заобиколен от толкова мои собствени тревоги… О, господи, това е последната капка.

— Не разбирам — и започна да клати глава.

— Тогава помисли — наведох се и го разтърсих. — Помисли защо Софи напусна.

Той повтори думите, очите му гледаха уморено и объркано. После сякаш нещо му просветна. Спря да се поклаща и ме погледна с друг израз — вече не се чудеше, а почти апостолски вдигна дясната си ръка, подобно на Мойсей, който заповядва да бликне извор от скалата.

— Робърт, кълна ти се, винаги сме били добри приятели. Никога повече такова нещо! Нищо такова вече.

— Наистина ли! — горчилката ме задушаваше. — Очакваш да ти повярвам… с твоята репутация! — той ме гледаше виновно. — Забъркал си се в такава безнадеждна каша. Но аз си измивам ръцете.

Обърнах се и излязох от стаята. Оставих го съвсем уплашен на килимчето пред камината. Докато вечерях, се мъчех да разплета тази нова неприятност — в един миг тя ми се струваше незначителна, в следващия — безкрайна беда. Унил, аз се чудех не сбърках ли, омиротворявайки Галт… в същност, подкупвайки го като платих пиенето му. Това вече само по себе си е признание за вина. Но ако бях заел по-твърда позиция, никой не знае какво би могъл да направи той. Нещастие на нещастията! Докато мечтаех за любовта като за нещо топло, пламенно, това тук, долно и позорно, дойде да ми се надсмее.

Когато след час се качвах към стаята си, намерих стареца да ме чака на площадката с лист хартия в ръка. Подаде ми го с достойнство и даже малко победоносно.

— Уредих всичко, Робърт — успокои ме той с лека усмивка. — Отворено писмо до жителите на града. Прочети!

Уморен прекарах поглед по дългото послание, адресирано до редактора на „Ливънфорд хералд“: „Сър… неоправдана клевета е хвърлена върху мен… призовавам съгражданите си… няма нищо за криене… неопетнен живот… чист като лилия… винаги съм уважавал истинските жени…“.

— Точно по въпроса — дядо неспокойно наблюдаваше лицето ми. — И съвсем навреме за броя следващата седмица.

— Да — срещнах погледа му. — Ще се погрижа за него.

— Добре, добре — потупа ме той развълнуван по рамото. — Нямах намерение да те обиждам, Роби. Най-малко пък това. Приятел в нужда се познава.

Усмихнах се насила и това сякаш го успокои, във всеки случай поне с благодарност разтърси ръката ми.

Свърна към стаята, влачейки крака си и изведнъж като при някаква мисъл, дошла със закъснение, пъхна глава през вратата:

— Роби — каза той сериозно, — бедната ми съпруга беше чудесна жена.

Господи, какво има още! От десет години не съм го чувал да споменава името й. Отидох в стаята си. Започнах да късам на малки парченца отвореното писмо до съгражданите му.

На другия ден след работа Галт се приближи до мен. Очаквах това и се приготвих да посрещна обвиненията му. За моя изненада той се държеше съвсем любезно.

— Нали не бързаш тази вечер? Хайде с мен в бара. Ако не си чак толкова надут.

Поколебах се. После разбрах, че ще се успокоя, ако между нас се постигне някакво разбирателство. Влязохме в бара.

Там, заровил крака в стърготините, Галт говореше на любимата си тема: правата на човека. Беше упорит оратор, на профсъюзните събрания признаваха, че „има чене“, изказваше се с по няколко гръмки фрази, произнесени с победоносен вид. Вярваше — работниците навсякъде са експлоатирани, потискани, и „последният им петак“ се взема от работодателите им. Искаше хората да се надигнат и да вземат юздите на управлението в собствените си ръце. „Заедно с масите против класите“ беше лозунгът му. Започваше да използува новата дума „другарю“ и с наслада говореше за „зората на освобождението“.

— Да, сигурно ще трябва да погледнем на нещата такива, каквито са — и поклати глава със съжаление. — И най-големият ми враг не може да ме нарече нечестен. Но на правата си държа. Не можеш да отминеш факта, че Софи трябва да получи компенсация.

Почувствувах как сърцето ми се разтуптя. Много по-късно, когато по доста любопитен начин разкрих, че дядо само сложил ръка около злополучния кръст на Софи — последният слаб скок на немощния жребец, — аз с цялата си душа се проклинах за гдето станах такава лесна жертва. Но сега гледах Галт с изцъклени очи.

— Радвам се, че не отричаш — одобри той мълчанието ми. — Това показва, че си човек. И да не се церемоним повече. Искам пет лири. Пет лири и разчистваме старите сметки, всичко е простено и забравено. Ето условията ми. По-честно не може да бъде.

Гледах го слисан.

— Такава сума цял живот не бих могъл да спестя.

— В тая къща има пари — с укор каза Галт, — ако не ми ги дадеш ти, сам ще отида при Леки. Стара скрънза е, но само и само да не се разчуе из града, ще плати.

Какво, за бога, трябваше да направя? Ясно разбрах, че е избрал мен като най-лека и с най-малко съпротивление прицелна точка. Но в същото време ми се струваше съвсем ясно — не успея ли да му доставя парите, той ще постави въпроса пред татко, а татко напоследък ужасно роптаеше против дядо и пак го заплашваше да го изпрати в Гленуудския приют.

— Ще ми дадеш ли време? — попитах накрая.

— Давам ти една седмица, другарю. Съвсем разумен срок — отвърна Галт великодушно.

Станах. На излизане той стисна ръката ми с някаква особена дяволитост.

— А ти си човек, който се харесва.

Вървях към къщи, посрамен и оскърбен, главата ми се въртеше. Търсейки ръководен принцип в живота, аз се бях обърнал към блестящата идея за братство между хората, посещавах събрания, изучавах памфлети, мислех прочувствено от гледна точка на „страдащото човечество“. Ние, работниците, сме съюзници, които крачат напред под неприятелското небе. Никой не можеше по-енергично от Галт да отстоява благородните добродетели на угнетените бедняци. А собствената му бедност беше от мързел и некадърност. Сега му се отдаде възможност да докаже благородството си и той я използува да ме стъпче напълно.

През следващите няколко дни блъсках главата си как и откъде да намеря пари. Имаше само един човек, към когото можех да се обърна. Докато до края на тая седмица в шлосерския цех Галт все мен гледаше, аз гледах Джеми. Напоследък отношенията ни пак се подобриха, той сякаш чувствуваше как полагам големи усилия да се „справям с работата“. На няколко пъти почти щях да го заговоря, но смелостта ме напускаше. В събота преди обед, усещайки как Галт става все по-настойчив, аз отидох при началника на монтажния цех.

— Джеми — казах на един дъх, — можеш ли да ми заемеш малко пари.

— Разбрах, че си си наумил нещо — той хвърли фаса си, усмихна ми се и в същото време бръкна в джоба си за шепа дребни монети. — Колко?

— Повече, отколкото си мислиш — преглътнах мъчително. — Но обещавам, че ще ти ги върна.

— Колко? — повтори той все още усмихнат, но не така уверено.

— Пет лири.

Спря да се усмихва и ме погледна недоверчиво.

— За бога, ти с всичкия ли си? Мислех, че става дума за няколко шилинга.

— Кълна се, ще ги възстановя от заплатата!

— За какво са ти?

— Не мога да кажа. Но е важно.

Той ме погледна с любопитство. После пусна отново дребните пари в джоба си. Изразът на лицето му показваше студенина, неодобрение и разочарование. Поклати глава:

— Мислех, че започваш да стъпваш на земята. Не съм Шотландската банка. И сам едва свързвам двата края.

Оттеглих се страшно обиден от този рязък отказ. Можех безропотно да нося колкото си искате власеници, но и една пренебрежителна дума ме засягаше из дъно. До края на смяната не вдигнах глава, отбягвайки упорития поглед на Галт. Когато сирената зави, аз му се изплъзнах, стрелнах се към портала и до половината път към къщи бягах.

В неделя успях да се притая, но цялата следваща седмица Галт безмилостно ме тормозеше. Първоначалното колебание премина и аз поех това задължение, идентифицирах го със себе си. До смърт ми се искаше да се разтоваря от него. Бях максималист, всичките ми предишни начинания бяха пропити с решимостта „направи или умри!“ и това нямаше да прави изключение.

Горещо желаех последното удовлетворение „на разплата с Галт“. Наистина чувствувах, че самият аз му дължа тези пари, че това е справедлив дълг, който на всяка цена трябва да изплатя. Галт подхранваше тази илюзия. Намекна за постъпки в съда. Предупреди ме, че сега и аз съм замесен в аферата. Спомените какви мисли и трепети ме тревожеха, когато Софи оправяше стаята ми, притуриха нещо към това чувство за вина. С какво съм по-добър от стареца?

Дойде събота, а нищо не съм измислил. Опитах се да избягам от преследвача си, но Галт ме чакаше на портала. Обяви ултиматума си. Каза ми с груб глас, който ме накара да му повярвам, че е поел някакви ангажименти към тукашния човек, събиращ облози за конни състезания.

— Ако не ми ги донесеш довечера — рече той, — тая работа здравата ще се разчуе.

Тръгнах с чувството на огорчение и обида. Казах си, че до смърт ми е омръзнало да нося на раменете си чужди товари. Достатъчно. Повече не мога.

Стигнах у дома. Баба слизаше по стълбите спокойна и носеше в ръце „Книга за доброто“.

— Пита за теб — и направи движение с глава назад и нагоре. — Тази сутрин е някак странен. Поседях малко при него и му почетох една глава. — Напоследък тя се зае с това достойно дело. Явно дядо беше пред своя залез и вместо старата враждебност, тя показваше много покровителствено отношение към него.

Стоях нерешителен в коридора, после против волята си се качих и завъртях дръжката на вратата. Облечен, той почиваше на леглото си със съвсем покорен и нещастен вид. Трябваше да кажа нещо.

— Какво ти е?

Дядо се усмихна.

— Вероятно от твърде много духовно четиво. Можех да мина с малко от „Хаджи Баба“ — погледна ме неуверено. — На мач ли ще ходиш този следобед?

— Днес няма мач.

Повече нищо не казах. И той нищо не очакваше. Но все пак слязох да обядвам, възмутен от неговото желание да му правя компания. Казах си, че повече няма да имам с него нищо общо. И имах намерение да удържа думата си.

Следобед заваля. Пъхнал ръце в джобовете, крачех из стаята и през прозореца се взирах към улицата. После без настроение се изкачих по стълбите.

Разпалих камината му, тя силно се разгоря. Седнахме и изиграхме три партии дама и няколко хвърляния карти — една игра, в която залагахме кибритени клечки и към която дядо беше много пристрастен. Почти не говорехме. Но след това той се облегна в креслото, почетох му за приключенията на Хаджията в султанския палат, които винаги го караха да се кикоти. В четири часа направих кафе, намазах топли препечени филийки. После старецът запали лулата си и се облегна с притворени очи.

— Също както едно време, Роби.

Искаше ми се да скоча, да го наругая. Когато е така спокоен и отпуснат, прегрешенията, оставили отпечатък върху целия му живот, ти се струват още по-лоши и ненужни. Яд ме беше на него, но през цялото време докато седеше и дремеше, не можех да се освободя от спомените за добрината му към мен през моето детство. Разбира се, това не всякога е било добрина, а отчасти проява на неговия темперамент. Той винаги е бил малко позьор, голям жанров актьор и ролята на благодетел му идваше съвсем по сърце. Но дори да допуснем всичко това, как мога да го изоставя в последните му часове? Няма да понесе Гленууд. Видях това място, когато отидохме да посетим Питър Дики. А за човек като дядо то ще е краят.

Въздъхнах и станах. Страшно се подразних, когато, излизайки от стаята, го видях дълбоко заспал на стола.

Тази нощ взех микроскопа, даден ми някога от Гавин, единствената ми ценна вещ, в същност една наистина свещена вещ, с която се заклех никога, никога да не се разделям, дори ако се разоря и започна да прося по улиците. Заложих го в града. Взех добра цена — пет лири и десет шилинга — малко повече, отколкото очаквах. После тръгнах по Венел, прекосих двора и се отправих към олющената, изподрасканата с тебешир сграда от кафяв камък. Тук живееше Галт. Той стоеше по риза, облегнат на вратата.

— Донесох ти парите — казах.

Пръстите му се затвориха около банкнотите. Вдигна поглед към мен. На лицето му се появи глупава усмивка.

— Значи се оправихме. Влез за минутка — и той посочи към вътрешността на къщата, мръсна, неприбрана, тапетите цели в петна и покрити с бланки от неговото „Братство“, по тях — закачени изрезки на футболисти и боксьори.

Поклатих глава и си тръгнах. Настроението ми изведнъж много бързо се повиши. По средата на общинския парк разбрах, че в нервната си възбуда съм дал на Галт всичките пари от микроскопа — десет шилинга повече отколкото той искаше. Какво от това? Изплатих му се, изплатих се и се освободих от него. Ако не съзнавах толкова остро, че вече съм възрастен, щях да тичам и да скачам. И така, аз влязох в магазина в края на парка и с малкото дребни пари в джоба си купих кръгла ябълкова пита. Ядях я бавно, вървях по Драмбък роуд в тихата ясна вечер, с наслада вкусвах всяка хапка, облизвах трохите от пръстите си. Колко е хубава! Колко приятно е, че вечерите ставаха по-дълги! Светлината беше прозрачна и нежна. В клоните на кестените пееше дрозд. Приближих и изведнъж се обърнах към безобидната птичка.

— Някой ден ще ти дам да разбереш! Ха! Само почакай и ще видиш!