Арчибалд Кронин
Зелени години (33)

Четвърта глава

Тази зима Ливънфордския философски клуб правеше усилия да се съвземе от състоянието си на деградация, което на времето беше предизвикало сарказма на Рийд. Някога това беше хубав клуб, създаден по образец на Единбургското дружество на мислителите. Мистър Маккелър стана новият му председател и нареди да се възобнови курсът от публични лекции, с които се славеше философският клуб.

Сега татко не се числеше към този клуб. Прекалено загрижен да достигне повишение и на няколко пъти претърпял печални провали от другите членове, той започна да гледа на ежегодните членски вноски като на неоправдани разходи.

Не знаех нищо за лекциите, докато един ден към края на ноември, минавайки по улицата, мистър Маккелър, без да каже нито дума, ми подаде един билет. Той беше мълчалив човек, и този необщителен маниер да действува без дори да се спре беше типичен за него. В билета пишеше:

„Ще се изнесе лекция от професор Марк Флеминг за произхода на маларията в помещението на философския клуб. Важи за един. 30 ноември.“

На определената вечер нетърпелив отидох в клуба, но с чувството, че едва зарастналите рани пак болезнено ще се отворят. Седях свит сред дебелите червендалести граждани, невъзмутими и цъфтящи в хубавите си сукнени костюми. Изчервих се, когато погледът на Маккелър се премести върху мен, без изобщо да ме познае. Но щом професор Флеминг заговори, изпаднах под обаянието на темата и на човека.

Марк Флеминг беше професор по зоология в Уинтънския университет, слаб, тъмен мъж, на около четиридесет години, с остри черти, подстригани мустаци и светли проницателни очи. Имаше някои блестящи проучвания върху двойно дишащи риби, излагал се бе на опасности в неизследвани земи по горното течение на Амазонка. Тази вечер, тъй като се обръщаше към неспециалисти, говореше полупопулярно. Но в лекцията имаше достатъчно наука, за да раздвижи кръвта ми.

Той проследи произхода на болестта, разисква вредите от нея и по-ранните погрешни теории за причините. После премина към първото наистина научно решение на проблема, описа опитите на Ролънд Рос да изолира паразита — това великолепно и мъчително изследване, увенчано накрая с откриването на „спорозоидите“ в слюнните жлези на един специален вид комари. На белия екран в дъното на помещението Флеминг ни показа диапозитиви, цветни микрофотографии, демонстриращи с точна последователност стадиите в развитието на паразита. Проследи живота му, циклите в кръвта на различните организми, в един от тях и човека. Обобщи предпазните мерки, които са изкоренили този бич в големи райони и които (той даде класическия пример) направиха възможно построяването на Панамския канал.

Щом свърши, аз дълбоко поех въздух. Имах въпроси и те щяха да му покажат горещия ми интерес към темата. Но го заобиколиха важни хора и те, въпреки че говореха глупости и незначителни неща, в същност ми попречиха да се доближа до него. А след малко, поглеждайки часовника си, сред усмивки и много ръкостискания той тръгна да хване влака.

Възбудата от тази лекция, съживила цялата ми страстна любов към науката, продължи няколко дни. Последва я реакция на дълбока депресия. Цяла седмица ходех с поглед в земята, страдах от мъката по една загубена кауза. И тогава изведнъж ме осени велика идея. Обикновено великите ми идеи се разпадаха през нощта. Външно блестящи, те не успяваха да устоят на безпощадната логика, която сам отправях срещу тях. Но тази идея беше нещо друго — тя се роди постепенно като сноп утринна светлина, проникнал през изпития мрак. Развълнуван, но с голямо внимание направих плановете си.

Следващата събота задържах пет шилинга от заплатата си, бързо се преоблякох, направих си пакет с някои неща от моя долап и слязох в кухнята за обяд.

— Побързай, бабо — усмихнах й се аз. — Искам да хвана влака в един и половина. Предстоят ми големи дела.

Старата жена беше сама в кухнята. Донесе ми чиния овнешко задушено, но без да ми се усмихне в отговор. Това ме изненада, имайки предвид новите приятелски отношения, създали се между нас. После, преди да седне с плетивото си, за да чака татко, а в събота той винаги закъсняваше, тя мълчаливо, с изключително сдържан израз ми подаде една картичка.

Поех я и я прочетох, като все повече се мръщех. Защо тия хора не ме оставят на мира? Конфликтната картичка носеше печат „Свещеническа къща на Светите ангели“. В нея се казваше: „Ще наминеш ли при мен в събота следобед в четири часа?“. И подписана: Дж. Дж. Рош.

Все още намръщен, но с напускаща ме вече неловкост, аз смачках картичката и я хвърлих в огъня.

Баба изглеждаше много заета с куката си, но след миг, без да вдига глава, каза:

— Значи няма да отидеш.

Упорито поклатих глава.

Очевидно дантелата много задоволяваше баба. Но тя говореше предпазливо.

— Представи си, че той дойде тук. Какво да му кажа?

— Кажи му, че ме няма — измърморих зачервен.

Тя вдигна очи и се взря в мен. Постепенно на лицето й се появи усмивка, бавна усмивка, която се разшири и баба стана.

— Да ти дам още малко задушено, момчето ми.

Ласкавото одобрение на баба ми помогна да възвърна спокойствието си. Тази вест отвъд — защото така гледах на страстното ми религиозно минало, откровено казано, донякъде ме смути. Аз наистина обичах каноника Рош и чувствувах, че постъпвах към него подло, а и гордото ми безразличие към религията не ми спести някои доста лоши моменти на разкаяние. Но настроението ми сега беше твърде хубаво, за да ми го развалят. Пропъдих този въпрос от ума си и скоро с вързопа в ръка въодушевено препусках към влака за Уинтън.

Целта поддържаше духа ми през целия път. В Уинтън стигнах в три часа, взех зеления трамвай за Гилмор хил и пак се изправих срещу сивата, неподвижна, вдъхновяваща сграда от моите мечти. Сега бях по-голям и не се плашех така лесно, но щом влязох в университета и приближих зоологическия факултет, почувствувах как сърцето ми бързо бие. Пътя знаех много добре. Когато с Гавин се явявахме за стипендията Маршъл, аз, изпълнен с копнеж, изучавах вътрешната част на факултета. Сега бързо погледнах голямата празна лекционна зала и почуках на облицованата със стъкло врата с надпис „Лаборатория“. В следващия миг почуках по-силно. После, тъй като никой не отговори, смело бутнах вратата.

Висока и дълга стая, стените до средата облицовани с плочки, осветена от много и високи прозорци. На ниските маси — редове микроскопи, чудесни, блестящи цайсови микроскопи с тройни въртящи се лещи. При всеки един — статив с два реда реактиви; мензурки с фуксин и син метилен, чист спирт, канадски белсам, всичко, което душата ти иска. Голяма електрическа центрофуга бучеше под предпазната си мрежа. Някакъв сложен апарат, какъвто никога не съм виждал преди това, равномерно бълбукаше до редица порцеланови мивки. В края на стаята забелязах как един висок мъж със сако от груб бежов плат се труди над клетката с морски свинчета.

С пакета под мишница аз бавно тръгнах напред, опиянен от ароматния дъх на балсам примесен с лъх на формалин, и острия, с вкус на плод, мирис на етер. Следобедното слънце заливаше това божествено място. Приближих, човекът с бежовото сако се обърна наполовина и отправи въпросителен поглед към мен.

— Е?

— Мога ли да видя професор Флеминг, моля?

Той беше висок, слаб петдесетгодишен мъж със злъчно лице и раздърпани мустаци. Имаше дълъг нос и дълбоки бръчки по хлътналите си бузи. Обърна се пак към клетката, сръчно улови едно морско свинче и хванал спринцовката за подкожна инжекция между двата пръста на лявата си ръка, натисна палеца и внимателно инжектира животното с няколко капки от мътния разтвор. В същото време забеляза:

— Професорът не е тук.

Обхвана ме остро разочарование.

— Кога ще дойде?

— В събота той рядко идва. Ходи за уикенда в Драймън — още едно морско свинче получи инжекцията си и се върна в клетката. — Елате пак в понеделник.

Сега, съвсем сразен, възкликнах:

— Мога да се измъквам само в събота.

Той свърши с инжекциите и, пъхнал спринцовката в пет процентовата карболова киселина, с любопитство ме загледа.

— Как мога да ви помогна? Аз съм Смит, главният асистент. Какво желаете?

Настъпи мълчание.

— Искам работа — сърцето ми силно подскочи, щом разкрих тайната си, но смело продължих. — Искам да работя тук, в тази лаборатория, при професор Флеминг. Видях го миналата седмица в Ливънфорд, аз съм от там. Някаква работа… дори ако тя е само да храня тази морски свинчета.

Асистентът сухо се усмихна — поне неподвижните тежки черти на лицето му леко се повдигнаха.

— Тези нямат нужда от хранене. Какво работите сега?

Казах му. После бързо продължих:

— Макар и да я мразя. Обичам науката… особено зоологията… винаги съм я обичал. Изучавал съм я години и в училище, и у дома. Само ако можех да започна тук, ще си пробия път, всичко ще направя. Бих получавал пет шилинга седмично и бих спал на пода. — Издърпах пакета. — Донесъл съм да покажа на професор Флеминг тези екземпляри. Моля, погледнете. Те ще ви докажат, че не лъжа.

Готвеше се да ми откаже, дългото му лице отново стана неприятно. После, поглеждайки часовника, той сякаш промени решението си:

— Е, хайде тогава. Имам още десет минути, преди да измъкна стерилизатора.

Той ме заведе до масата, седна на едно столче, наблюдава ме известно време, а аз с треперещи пръсти разкъсах връвта и амбалажната хартия от колекцията си. Бях възбуден, разбира се, но нетърпение и надежда бушуваха в гърдите ми. Чувствувах как мога да убедя този съмняващ се, навъсен човек в моите оригинални, уникални качества. Донесох всичките си образци, всичките до един. Не си направих труда да му показвам по-обикновените видове. Направо преминах на рядкостите — моята специална хидра, неизвестното още низше животно, несравнимите ми стентори.

Неспокойно му ги описвах, а той ме слушаше внимателно и разглеждаше всичко изпод тежките си клепачи. Един-два пъти кимна и няколко пъти поклати глава. Когато отворих кутията си със секционните разрези, той показа първите признаци на интерес. Наклони се напред, взе кутията от мен, извади ги и един след друг започна да ги държи срещу светлината. После, придърпвайки микроскоп към себе си, както виртуоз може да мушне цигулката под брадата си, той започна да ги изучава през увеличителното стъкло, а аз притаих дъх. Ръцете му бяха мръсни, целите на петна, под евтините, оръфани маншети на ризата виждах китите му — кокалести и изпъкнали. Но дългите му пръсти бяха невероятно точни и с небрежна внушителна акуратност манипулираха със смаимерсионния обектив.

Ужасяващо малко време му трябваше да прегледа скъпоценния ми труд. Три разреза удостои с повторно разглеждане. После, като се изправи, ме погледна, подръпвайки непокорния си мустак:

— Това ли е всичко?

— Да — отвърнах силно развълнуван.

Той изтърси малко тютюн, сви си цигара и я запали с една бензинова горелка от масата.

— На вашата възраст и аз имах такава колекция.

Погледнах го съвсем изумен — най-малко това очаквах да каже.

— Може би не толкова добра в секционните разрези. Но, мисля, че беше по-добра при спирогирите. Посещавах вечерните лекции на Пакстон в Лондонския политехнически институт, работех като вол всяка събота и неделя на Сарийските езера. Мислех си, че от мен ще излезе един нов Кювие. Беше преди повече от трийсет години. Погледнете ме сега. Наситих се на тази работа. Получавам по петдесет шилинга седмично, а трябва и болна жена да издържам — той шумно вдиша. — Опитах се да вляза през задната врата, разбира се, единствената отворена за мен. Никаква полза, момчето ми. Ако искаш да си полковник в полка, не се записвай редник. Ето, аз цял живот стоя асистент в лабораторията.

Почувствувах как сърцето ми се сви.

— Не мислите ли, че работата ми дава обещания? Казахте, че секционните ми разрези са добри.

Той сви рамене.

— Добри са, като се има предвид как ги режете със старо, наточено на вдлъбнатата повърхност стъкло — той бързо ме погледна. — Виждате ли, че знам. Сам съм правил така. Но сега имаме електрически микротоми. Ръчните умения не се ценят.

— Но поне ще мога да получа работа в лабораторията — треперех от вълнение. — Въпреки всичко, което казахте, аз го желая. Бих постъпил дори като лаборант.

Той се изсмя.

— Можете ли да правите разтвор на Ру? Можете ли за половин час да откриете сто и петдесет тъпанчеви ципи? Можете ли да отделите властомери в четвъртия стадий на деление? Нужни са пет години да се научи тая работа както трябва. Знаете ли, че моят лаборант е шестдесетгодишен. Днес го пуснах, защото ревматизмът му го мори. — Устните му се усмихваха, но в очите му имаше горчивина и тъга. — Ако искате моя съвет, младежо, изхвърлете тая идея от главата си. Не отричам, вие имате наклонности за това. Но без пари и университетска диплома вратата пред вас е затворена. И така, върнете се при машината си и забравете това. Животът на корабния механик не е лош. Какво не бих дал да видя света на някое старо океанско корито.

Настъпи тишина. Механично започнах да поставям експонатите в кутиите им и пак да ги увивам с канап и хартия.

— Не го вземайте толкова навътре — каза ми той, когато свърших. — За добро е — и ми подаде ръка. — Довиждане и успех.

Излязох от лабораторията и се спуснах по безлюдния хълм. Кръглото слънце вече залязваше, очертавайки розова ивица върху гълъбовосивото небе. Не взех трамвая, а продължих да вървя през парка. Хладен вятър гонеше падналите листа по пътеките като деца, избягали от училище. Не чувствувах, нито пък виждах чудесния полумрак. Заедно с разочарованието ми в мен гореше странна ярост. Отказвах да повярвам това, което ми каза Смит. Всичко е лъжа. Ще дойда да видя самия професор следващата седмица. Нищо няма да ме спре да постигна амбициите си.

И все пак в сърцето си знаех, че асистентът е прав. Може да е вкиснат и неприятен, но говореше искрено. Колкото повече се замислях, толкова по-ясно разбирах как хубавият ми план да вляза във факултета като техническо лице е неизпълним. Ето един случай, когато желанието е баща на мисълта. Оставаше единственият начин — да стана студент на свои разноски и това, разбира се, беше невъзможно. Но най-много ме заболя от безразличието, с което Смит отмина моите екземпляри. Вярно, похвали ги малко. Но очаквайки в глупостта си толкова много, това леко одобрение послужи само колкото да срине големите ми надежди. Взрив от горчивина раздуха огъня в мен. Странно, не се чувствувах отчаян, а ранен и сразен. И щом стигнах центъра на града, съзнавайки, че в себе си още нося ненужния пакет, завладя ме внезапното решение на фаталист. Пак се провалих. Писано ми било никога да не служа на любимата наука. Веднъж завинаги ще свърша с това.

Вървейки по Баханан стрийт, влязох в Аргайлския безистен — покрит път към Аргайл стрийт с много отделни малки магазинчета по него. До магазинчето за модели на мотори намерих мястото, което търсех. На витрината в зелен стъклен аквариум плуваха златни рибки, наоколо — пакети твърди бисквити за кучета, мравешки яйца, сред тях разхвърляни лежаха миши капани, мрежи за пеперуди, гумени изделия и листове с пощенски марки. Горе имаше табелка! „БАЗАР ЗА ЕСТЕСТВЕНИЦИ И РАЗМЕНЕН ПУНКТ“.

Почаках вътре, дишайки миризмата на мухъл, докато един нисък, небрежно облечен човек с протрит черен костюм се появи иззад завесата.

— Искам да продам колекцията си.

Отново развързах пакета, този път с яростни пръсти.

— Хубаво нещо — казах аз, щом поставих кутиите на тезгяха. — Само погледнете тези водни кончета.

— В същност точно сега не купуваме — говореше той с гърлест шепот, сложи си пенсне и започна внимателно да разглежда всичко, да претегля всяко нещо в белите си влажни пръсти.

— Не, тези неща не се търсят — и в заключение със съжаление каза. — Ще ви дам седемнадесет шилинга и шест пенса за всичко.

Изгледах го с негодувание:

— Как, та само тази жълтата ешна струва една лира. Виждал съм цената в Лондонския каталог.

— Тук не е Лондон, а Аргайлския безистен — сега той само прегракнало мърмореше. Или силно се е простудил, или го измъчваше ларинкса. Държеше се с пълно безразличие. — Повече нищо не мога да направя. Вземате ли парите, или не?

Никога не съм бил толкова сърдит. Никога преди това не ми се е случвало да се натъкна на разликата в цената при купуване и продаване. Седемнадесет шилинга и шест пенса за петгодишен труд, за онези диви, трудни и опасни катерения по дългите зъбери, за онези продължителни часове на бдене до късно през нощта… Страшна обида. Но какво можех да направя?

— Вземам ги.

Когато вече без товар напуснах магазина, ръцете ми сякаш олекнаха, главата ми беше гореща. С монетите, които той ми даде, и моите пет шилинга имах повече от лира в джоба си. Беше шест часът. Градът блестеше в светлини. Неспокоен, тръгнах да се забавлявам.

На ъгъла на Куин стрийт открих малък ресторант. Имаше нещо бохемско във вида му, на витрината бяха изложени съблазнителна бяла риба и червено месо между два гигантски артишока. Пъхнах се през въртящата се врата, пресякох мекия килим и седнах в тапицирано с кадифе сепаре.

Беше уютно местенце, претрупано с килими и завеси в старомодна наредба, дискретно осветено със свещи в розови абажури, подобно на ония от вагон-ресторанта на „Летящия холандец“, на които така често се любувах. Вълнувах се пред сервитьора с къдрави мустаци и стегната бяла престилка, стигаща почти до земята. Но си поръчах богат обяд — супа от бъбреци, телешко печено с гъби в раковина и неаполитански сладолед. После той пъхна в ръцете ми листа с вината. Блед, но решителен, само с леко потреперващ глас си поръчах бутилка чианти.

Ядях бавно. Отдавна не бях хапвал такава богата и вкусна храна. В началото езикът и бузите ми се схванаха от виното, но аз упорствувах, постепенно започнах да харесвам тръпчивия му вкус и топлината, която с всяка глътка се разливаше надолу по цялото ми тяло. Ресторантът не беше много пълен, в сепаретата имаше само по една-две двойки. Срещу мен мъж с хубава външност забавляваше закръглено тъмно момиче с кокетна шапчица. Наблюдавах ги с копнеж как се смеят и говорят тихо, приближили главите си един до друг.

Сметката излезе девет шилинга. Колосална цифра, но сега това просто не ме интересуваше. Допих виното, бутнах един шилинг на сервитьора, с удоволствие приех поклона му и излязох.

Каква славна нощ! Светлините блестяха, по улиците — движение и възбуда, прекрасни интересни хора изпълваха тротоарите. Най-после аз живеех, погребах своята фиксидея и бях свободен. Купих си от едно вестникарче „Ивнинг таймс“ и под електрическия фенер заразглеждах колоната със съобщения за развлечения. В града имаше две вариетета, даваха една музикална комедия на Едуърд, предстоеше последното излизане на Мартин Харви на сцената в „Единствения начин“. Нито едно от тия неща не ме привличаше. Тогава на края на страницата с удоволствие забелязах, че в стария кралски театър дават представление на „Втората мисис Танкърей“. Отправих се към кралския театър, взех си билет на партера и влязох.

Макар много да четях и смътно си спомнях, че в Дъблин мама ме е водила на „Пепеляшка“, никога в живота си не съм бил на истинска пиеса. Завесата се вдигна и усетих трепетно вълнение. Скоро съвсем се увлякох. Този свят аз толкова често съм виждал в мечтите си, свят, където хората говорят само остроумни неща, където смели души изгарят живи в чисти бели пламъци. Със своите впечатлителни, жадуващи сетива поглъщах всяка дума.

Напуснах театъра силно опиянен. Аз също исках да сграбча живота с двете си ръце, да изпитам онези радости, които досега са ми се изплъзвали. Пламтящи и похотливи образи сладострастно се изправяха пред мен.

Театърът се изпразни рано, беше едва десет и половина. Сега по улиците имаше по-малко хора, някои дори бяха съвсем безлюдни. Тръгнах към Джеймс скуеър, едно малко открито пространство в центъра на града, заградено между централната поща и голям универсален магазин, чиито стъклени витрини оставаха осветени цялата нощ. Луис с усмивка на знаещ човек ми е подхвърлял разни намеци за Джеймс скуеър.

Започнах да вървя нервно напред-назад по широкия тротоар на площада. Няколко представителки на противния пол правеха същото, от време на време се спираха с разсеян вид, сякаш чакаха автобуса. Едната беше изключително едра, като че ли ще се пръсне във всички посоки. Носеше голяма шапка с пера, а на краката си, приличащи на краката на пиано, стегнати с връзки обуща.

— Здравей, миличък — майчински ми измърмори тя, когато мина покрай мен.

Другата беше висока, слаба, тайнствено покрита с воал, цяла в черно. Вървеше съвсем бавно, леко приведена. От време на време кашляше, но много внимателно, в носната си кърпичка. Усмихна ми се уморено и това смрази кръвта ми. Спрях се смутен и уплашен. Не виждах нито една, която да има макар и далечна прилика с чудесните видения на възбудената ми фантазия. Може би в центъра на площада ще ми провърви повече.

Пресякох улицата и стигнах до малка градина с орнаменти, украсена със статуи и пресечена от пътеки. Тук беше по-тъмно, по-романтично. Имаше и повече разхождащи се. Добил смелост от многообещаващите сенки, аз закрачих по централната пътека. Приближи ме едно момиче с тяло младо и съблазнително в тъмнината. Когато отмина, аз застанах мирно и се обърнах. Тя спря и ме погледна заднишком. Щом разбра, че се интересувам от нея, обърна се и бавно, с подканящо движение на главата продължи напред.

Кръвта ми шеметно пулсираше във вените.

Постоях така за миг. Да я последвам ли, или да почакам пак да обиколи малката градинка? Затворен кръг е, трябва да се върне от тук. Седнах треперещ на пейката в края на пътеката. И едва когато един мъжки глас се обърна към мен, разбрах, че на нея седи още някой.

— Имате ли цигарка, приятелю? — Бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари.

Смътно виждах, че той е застаряващ мъж, нещастник, в същност истински скитник.

— Благодаря, друже. А огън нямате ли?

Под голите дървета в тъмната градина аз бързо драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата му. Пламъкът в шепите ми за миг освети останките от човешко лице. После угасна.

Дълго седях на пейката неподвижен, дадох му и другите си цигари. Тръгнах тежко към гарата. Краката ми бяха толкова слаби, че едва се държах прав. Хванах последния влак.

В купето бях сам. Седях, загледан в дървената преграда пред мен. В последна сметка няма нищо, нищо в живота, което да не се разби до край. Продадох колекцията си, законното си притежание… и за какво?

Изведнъж забелязах малка дупка, която някой злонамерен пътник беше пробил в дървото на отделящата купетата преграда. Смазан, съкрушен от безнадеждност и ужас, аз все пак станах, тласкан от неизразимо любопитство и прилепих око към малката дупка.

Но другото купе беше празно, съвсем празно.