Арчибалд Кронин
Зелени години (32)

Трета глава

Работата ми в котелния цех не представляваше онзи мелодраматичен труд, за който четем в романите — просто аз не съм създаден за физически труд и той се оказа много тежък за мен. Правехме главно двигатели за плавателните съдове, изграждани в корабостроителницата. Строяхме още подхранващи и смукателни помпи, които обикновено се опаковаха и изпращаха в чужбина. Започнах в леярната и там в продължение на месеци изглаждах и почиствах грапавите отливки с една стоманена четка. Тежка и мръсна работа. Джеми ме наблюдаваше и по различни начини се показваше мил към мен, но родството ни не му позволяваше да изрази предпочитанията си; при най-малкия знак за това целият цех би го осъдил. Тезгяхът ми се намираше близо до пещта, където се топеше чугунът и се изливаше в пясъчни форми. Понякога горещината ставаше извънредно голяма, във ветровити дни пясъкът се разнасяше из цеха и аз кашлях. По-късно се преместих в машинното отделение. Тук на безброй стругове се въртяха и шлифоваха оформените отливки. До него се помещаваше монтажната работилница, мястото, където се събираха всички готови части. Тя кънтеше от звънтенето на чуковете и бученето на машините.

Чираците — главно весели момчета, гледаха на живота безгрижно, интересуваха се от футболни мачове и конни състезания, а към жените се отнасяха с открит цинизъм. След четири години повечето от тях щяха да станат корабни механици, а други като мен да постъпят в конструкторското бюро. Неколцина бяха дошли за по-специално обучение. Имаше един млад сиамец от благородно семейство. Всяка сутрин той се явяваше мълчалив, учтиво усмихнат, облечен с чист работен комбинезон. Несъмнено, когато му дойде времето, щеше да занесе в своята страна благата на западната цивилизация. На тезгяха до мен един уелски младеж на име Луис грациозно убиваше времето си. Луис беше син на богат корабостроител от Кардиф и тъй като заводът „Маршъл“ се радваше на специална репутация, са го изпратили тук за практически курс преди да навлезе в бащиния си бизнес. Беше празен, безгрижен младеж, с намазана коса и полегнала брадичка, носеше ярки папионки и не по-малко крещящи ризи, но по природа бе добър и щедър. На тезгяха си държеше голяма жълта тенекиена кутия с цигари, по-точно един миниатюрен куфар и всеки можеше свободно да се почерпи от него. Отегчен до смърт от принудителното пребиваване в Ливънфорд, повече от свободното си време той прекарваше в Уинтън и там често са го виждали да вечеря в „Бодег грил“ или в някоя ложа на мюзикхола „Алхамбра“. Мислеше се за донжуан и разговорите му се отнасяха почти единствено до любовните му похождения в съседния град.

С голямо желание се опитвах да намеря близък другар сред чираците в завода. Но въпреки че копнеех за приятелство, опитите ми бяха неловки и потискани от страха за неочакван отказ. След като направех усилие и излезех с някои от по-веселите младежи, темите на разговорите ни, дългите и шумни спорове за достойнствата на една дребна бърза хрътка пред друга или за сумата, платена на победители в местните състезания на понита, скоро ме правеха безучастен и неспособен да кажа нещо. Исках да намеря някого, с когото да говорим за книги и музика, който пламенно би отстоявал собствените си възгледи, щом аз се опитам да заприказвам за новите идеи, към които слепешката се стремях. Но всеки път, когато докарвах тези теми, чувствувах как ме подозират, че искам „да се покажа“ и бързо млъквах. Най-близкият ми познат беше Луис и един-два пъти съм пил чай в квартирата му. Но разказите за завоеванията му бяха много скучни и скоро явните му лъжи престанаха да ме забавляват. Заради роднинството ми с Джеми и умението ми да мълча — едно качество, винаги уважавано на Север — другите си мислеха хубави неща за мен. Освен това опитвах се да върша работата си колкото мога по-добре. Но това съвсем не бе естествената ми среда. При мисълта за годините пред мен, сърцето ме болеше.

Следващата събота след концерта, щом удари два часа, татко, Мърдок, Кейт, баба и аз седяхме около почистената маса, а Софи миеше чинии в килера толкова безшумно, че човек почти можеше да чуе как е опънала тъпанчетата си.

Татко имаше сдържан, напрегнат израз, който сега рядко го напускаше. Беше отслабнал. Лицето му сиво, измъчено, бузите хлътнали, устните силно стиснати над зъбите.

— Вече две седмици от тримесечието — сдържано забеляза той, — а от Адъм нито дума.

— Още има време, татко — успокои го Кейт.

— Казвала си го и преди. Знаеш, когато конверсията се провали, той твърдо ми обеща пет процента от деветстотинте лири, които му дадох назаем. А за последните шест месеца не съм получил и едно пени лихва.

В детството си винаги съм си мислил, че Адъм ще натрупа състояние. Изглеждаше ми на човек, белязан от съдбата да постигне успеха си в живота сам. Но сега, макар и да продължавахме рядко да се срещаме, започнах да долавям някаква особена ограниченост под тази сърдечна самоувереност. Може би това е склонността, така присъща на шотландеца, който се смята за „велик“, да подценява другите хора и тяхната способност да му се противопоставят. Адъм беше твърде сигурен, че може да изиграе другите. В това частно предприятие, в което той така победоносно се впусна с татко, не успя да предвиди как собствениците на имоти, граничещи с къщата в Кензинтън, много от тях богати и влиятелни хора, яростно ще оспорват правото му да развали удобствата им като обърне къщата в отделни квартири. Благодарение на зоркото око на техните адвокати, имението му не излезе така неуязвимо, както изглеждаше. След като вложи целия си капитал в тази авантюра и измъкна от татко всичките му спестявания, след като ангажира работник по ремонта, той се намери с едно съдебно разпореждане и изправен пред заплахата от разорителен процес. Къщата все още оставаше в ръцете му. Сега тя наистина беше „белият слон“, както някога той на шега я нарече, и само едно стана съвсем ясно: мъжете в цилиндри, над които той така открито се надсмиваше, накрая го победиха.

— Какво става с училището, което искаше да я купи? — наруши тишината Кейт.

— Нищо не излезе — мрачно отвърна татко. — Сега той никога няма да се отърве от нея.

— О, татко, не трябва да се тревожиш толкова много. Адъм има хубава работа и в края на краищата ще ти върне парите. Вие сте обезпечени. Ти имаш хубава заплата, баба получава пенсия, а всяка седмица Робърт носи добри пари.

Татко, все още блед, едва говореше от възмущение.

— Имаш ли някакво понятие за цената на парите? Да не би да очакваш хората да захвърлят спестяванията си на вятъра… и да станат просяци на старини.

— Глупости, татко — говореше Кейт утешително, но твърдо. — Ще имаш старческа пенсия. Освен това ти пак пестиш. Ето, дори слугиня имаш в къщи, а бедната мама нямаше.

— Бих желал майка ти да е жива да те чуе! — очите на татко блеснаха. Гласът му спадна, започна трудно да диша. — Не би повярвала колко много яде това момиче извън заплатата си. И не само това, откак е дошла е счупила две от най-хубавите ни чинии. Лошо, да, лошо.

Той изостави Кейт като безнадеждна и се обърна към Мърдок.

— Защо ти не кажеш нещо? Трябва ли да ходя при Маккелър за процес срещу Адъм?

Мърдок, изпаднал в тържествена разсеяност, повдигна рамене, които от работа бяха станали широки и тежки.

— Не бих се оставил в ръцете на адвокатите.

Татко видимо трепна и след миг болезнена въздишка на съгласие се изтръгна от него.

— Какво да правя тогава, какво да правя?

Мърдок заговори. Винаги муден преди, през последните месеци бе станал по нов начин дълбокомислещ.

— Никой никога в тази къща не ми е обръщал много внимание, баща ми — с учудване забелязах как той изпусна познатото „татко“. — Остава фактът, че въпреки всичко аз сам си пробих път в живота. В съдружие съм с Далримпъл, щастлив съм от работата си в градината и печеля добре. Тази пролет на изложбата за цветя смятам да покажа новия си карамфил и ако бог пожелае — тук аз трепнах от изненада, — може би ще имам възможността да получа Александровския златен медал за най-добър експонат на изложбата — Мърдок ни се усмихна с мигащи очи през големите си очила. — Адъм винаги ме е смятал за глупак, баща ми. Той не постъпва като мен. Въпреки това той ми е брат и аз го обичам. Това е отговорът на всичко. Любов.

— Не разбирам за какво говориш — избухна татко. — Искам си парите обратно, плюс лихвата.

Софи беше влязла в кухнята с кофа въглища и ги слагаше в огъня. Татко седеше неподвижен, докато тя беше в стаята, но щом момичето се върна в килера, той скочи с вик на оскърбен, махна горните буци въглища и ги сложи обратно в кофата. Цял пламна, сякаш ядът в гърдите му изведнъж непоносимо се е разгорял.

— Никой не знае какво ми е на главата. Едно след друго. Адъм! Онзи стар глупак горе, който трябваше да е в Гленууд! Глегхорн оздравя след операцията на бъбреците. Какво може да направи човек, просто не знам.

— Можеш да обичаш, баща ми — каза мило Мърдок.

— Какво? — възкликна татко.

— Да, баща ми — продължи нежно Мърдок. — Точно каквото казах. Само да можеше и ти като мен да вкусиш радостта от всеобщата любов.

Той се изправи по особен начин. Инстинктивно разбрах, че щеше да направи едно от онези изявления, тържествени и ужасни, които като морски змейове се надигат от тихото море, съобщения, идващи от самите дълбини, зашеметяващи с великолепната си неочакваност. В същност, доколкото си спомням, той е направил три от тях: първото на Ардфилънския панаир, казвайки „Ще се убия!“, третото още не бе се родило, когато след изложбата на цветя ще заяви: „Ще се оженя!“, и сега второто, обявено, сякаш пред нас мълви светия дух:

— Спасен съм. Сега съм войник на господа!

Повече нищо, нито дума. И със същата унесена усмивка си взе шапката и излезе.

Татко седеше в кухнята вцепенен, а ние с Кейт, не по-малко смаяни, го последвахме до вратата. И там, разбира се, беше обяснението, истинската причина за обръщането му към религията — навън невъзмутимо напред-назад по пътя вървеше и го чакаше Беси Юинг. С горда усмивка на собственичка тя го хвана под ръка. Те не ни видяха, вървяха, разговаряха и Мърдок така повдигна гърдите си, сякаш вече крепеше големия барабан на оркестъра на Армията на спасението.

Последва дълго мълчание.

— Ето какво било — каза Кейт. — Религията приобщава към себе си това семейство по много странни начини — когато се обърна към мен, в очите й имаше някакъв необикновен израз. — Особени хора сме ние. Не мога да разбера защо продължаваш да живееш в тази къща.

Не отговорих.

Виждайки колебанието ми, Кейт се засмя леко, хвана ме през рамо, притисна сухата си и напукана като преди буза в моята.

— О, господи — рече тя, — животът е ужасно нещо.

Тя се обърна, върна се в кухнята, а аз бавно се качих по стълбите и без да свалям работния си комбинезон, легнах на леглото. Нямах сили да се преоблека. Кейт убеди татко и баба да отидат с нея в Барлоун на чай. След малко чух как входната врата хлопна, когато те излязоха. Софи вече си беше отишла. В къщата останахме само двамата с дядо.

Следобедът беше много спокоен. Сложил ръце под главата си, аз се опитвах да извикам във въображението си онези видения, които за мен бяха чудесен начин да избягам от действителността — нищо чудно, че Рийд ме нарече „меланхоличният мечтател“. Но споменът за току-що разигралата се долу сцена ме държеше на земята. Мисълта ми непрекъснато се връщаше към нея като куче към сух кокал, не с надеждата да се нахрани, а от някакво нервно упорство.

Приличаше ми на заговор, за да разбият и последните ми илюзии. Обръщането на Мърдок към църквата представляваше просто пародия на отминалата ми религиозна страст.

Татковото скъперничество, абсурдно и унизително, стана мания. Сега той пиеше чай без захар и мляко, практически живееше с грахово пюре и се обличаше на тъмно, за да пести газта. Какво правеше с остатъците от сапуна и свещите, беше просто невероятно. Ако нещо в къщи се счупеше, той сам го оправяше. Оня ден го заварих с кожена връв и пирони да оправя подметките на обувките си.

О, господи, как мразех парите, самата мисъл за тях ме отвращаваше. А в същото време по цели дни мечтаех да ги имам достатъчно, за да постъпя в университета и да се занимавам с любимата си работа. Въпросът на Кейт продължаваше да бръмчи в главата ми. Защо не напусна тази къща? Може би съм слаб, страхувам се от рисковете на неизвестното. Но имаше и друга причина. Не толкова от привързаност, колкото от остро чувство за отговорност, без съмнение наследено от някой старозаветен прародител от бабина страна, чувствувах как не мога да изоставя дядо. Сигурно ще изпадне в беда, ако не стоя край него да го наблюдавам. Но каквито и да бяха причините, явно съдено ми бе да умра в този малък град.

Инстинктивно помислих за Алисън, засегнат от жестоката несправедливост в спокойствието й и въпреки че копнеех за нея, спомних си разказите на Луис за похожденията му. Несъмнено те бяха съвсем долнопробни, но аз започнах да чувствувам като признак за някаква презряна слабост това, че сам никога не съм изпитвал удоволствието на такива преживявания, каквито той ми описваше. В романите, прочетени от мен, младежи с моето положение вече са напълно просветени от някоя хубава жена, разделена със съпруга си, не яростна хубавица, разбира се, но обикновено очарователно малко същество с весели очи и широка щедра уста. Но съществуваше ли такава в Ливънфорд? Усмихнах се горчиво при абсолютната нелепост на тази мисъл. Няколко момичета от бояджийската фабрика бяха добре познати на чираците, но видът на наглите им червени лица, грубите им забележки, разменяни, докато топуркаха покрай нас, наметнати с шалове и обути в дървените си обувки, бяха достатъчни да охладят дори страстта на Луис, да не говорим за моето плахо сърце. Тежко въздъхнах, станах и започнах да събличам работните си дрехи.

Изведнъж чух звънеца. Звънеше се тихо, но това ме разтревожи. Сега повече от всякога ми бе трудно да отворя входната врата.

Слязох долу. На прага стоеше жена, благоприлична жена на средна възраст, съвсем непозната, облечена в тъмносиво, с меки сиви памучни ръкавици, черна шапка и ръчна чанта. Имаше вид на човек, който работи с ръцете си — навярно икономка, но общо взето по-значителна, и странно, вълнуваше се повече от мен. Създаваше впечатлението, че е чакала доброжелателното було на вечерта, за да се реши да дойде до прага на Луамънд вю.

— Това ли е къщата на мистър Гау?

Сърцето ми, окуражено от нейната плахост, отново слезе в петите.

— Да, той живее тук.

Мълчание. Изчервява ли се? Най-малкото поне, не беше сигурна как да продължи и изучавайки ме, се отплесна.

— Негов син ли сте?

— Не, не точно… роднина. — Не исках да се разкрия, разбрах, че положението общо взето е доста мътно, деликатно и опасно, за да се изяснява на прага пред погледа на всички по пътя. — Няма ли да влезете за малко?

— Покорно ви благодаря, младежо — говореше с акуратна елегантност тя. Последва ме в гостната и тъй като беше тъмно, намерих за необходимо да запаля газта. Без да ме пита, тя взе един стол, седна на ръба и огледа това хладно светилище, давайки на всеки предмет предпазлива оценка.

— Отлично. Тук е хубаво. Красива картина е тази.

Чаках озадачен в тишината, а тя, не без смущение, отмести поглед от „Монарха на Клен“ и започна да ме разглежда.

— Сигурно вие сте синът му — тя се засмя. — Но той ви е казал да не го казвате. Нищо, уважавам дискретността ви. Той тук ли е?

— Ако сте така любезна да ми кажете каква е работата… — предложих аз.

— Е, добре, може и да ви кажа — и отново този кратък, бързо сподавен смях. — Забележете, аз съм почтена вдовица. Мисля, че това ви обяснява нещата.

Тя отвори чантата си, извади и ми подаде две хартийки. В едната с трепет разпознах дядовото писмо с непогрешимия му почерк. Другото беше доста голямо обявление от „Брачна поща“.

„Многоуважавана вдовица, четиридесет и четири годишна, тъмна, със среден ръст, любяща по природа, артистична, със скромни средства, иска да се запознае с джентълмен с приятен характер, предпочита се вярващ, с хубав дом и искрени намерения.

Не възразява срещу малко семейство. Справки се дават и разменят на «Пощенска кутия 314. М. Т.».“

Бях потресен. Нямаше нужда да чета дядовото писмо, тя сама скромно заговори за него.

— Имах шест хубави отговора… но вашият… на мистър Гау беше толкова красив, че реших първо него да видя.

Можех да се разтреса от смях, ако не ми се плачеше. Съвсем обезумял обясних:

— Тогава вижте го, мадам. Качете се горе. На последния етаж, първата врата в дясно.

Тя си прибра хартиите, плахо ги върна в чантата си и стеснително, като момиче, стана:

— Само едно ми кажете, рус ли е, или тъмен? Първият ми съпруг беше тъмен и си мисля, че ще е добре да сменя…

— Да, да — прекъснах я, като махнах нагоре — рус е. Но, качете се и сама вижте… Качете се.

Тя се качи, а аз стоях и чаках резките звуци на внезапното й разочарование. Но сцена нямаше. Мина славен половин час, преди тя да слезе и тогава изражението й, макар и озадачено, беше по-скоро доволно, отколкото сърдито.

— Чичо ви е много хубав джентълмен — повери ми тя, малко удивена, — но съвсем не толкова млад, колкото очаквах.

Тя малко неохотно си отиде, а аз забързах към дядовата стая. Той седеше на масата с писалка в ръка, погълнат от съчиняването на любимите си „импровизации“.

— Робърт — обяви той, — тук със сигурност печеля. Чуй само това.

— А посетителката ти? — прекъснах го аз.

— О, тя ли? — той отмина дамата с пренебрежение. — Би ме уморила до смърт. Освен това, фигуративно казано, от името й ужас ме обхваща.

Повече не можах да издържа. Обърнах се и избухнах в полуистеричен смях, а той ме гледаше вторачено през очилата си, леко учуден, но невъзмутим — паметник на порядъчността.

Долу си сложих шапката и шала. Мракът се сгъстяваше, в него се чувствуваше обещание за светлини и съботно нощно раздвижване на града. Настроението ми необяснимо защо се повиши. Може би у Рийд ще има музика, там вероятно ще бъдат Алисън и майка й. Реших да отида и да се помиря с Джейсън. Но първо при „Летящия холандец“.

Всяка събота вечер в пет часа експресът Порт Доран — Лондон спираше за две минути в Ливънфорд, за да прибере пътниците за западния бряг. Това бе разкошен влак, боядисан в червено и златисто, цял от спални вагони и вагон-ресторанти, от чиито прозорци зад затъмнените електрически лампи се виждаха покривки и блестящо сребро. Просто да погледам как този блестящ влак бавно се изтегля към големия южен град беше достатъчно да раздвижи кръвта ми, да надигне в гърдите ми дивата, напразна, но все още неумираща надежда, че някой ден аз също ще заема мястото си върху богатата му тапицерия под меките розови светлини.

Погледнах часовника. Беше време. Забързах надолу по тъмния път.