Арчибалд Кронин
Зелени години (31)

Втора глава

Концертът не беше от обикновените представления, давани всеки вторник през зимата от Ливънфордското симфонично общество, а галаконцерт, организиран под „патронажа на бележити хора“ в помощ на малката местна болница.

Когато стигнах в градската зала на Хай стрийт до Академичното училище, при входа се тълпяха десетки хора. Присъединих се към тълпата, влязох в осветената с газ зала, вече затоплена и гъмжаща от гласове, и преднамерено, с горда недостъпност си избрах място на задните редове под балкона. Няма значение, че Рийд ми е запазил стол на предните редове, до себе си, моето място беше тук. Във всеки случаи исках да съм сам, та никой да не стане свидетел на вълненията, които тази вечер трябва да ми донесе.

С безпристрастността на човек, неуспял да стане велик, и сега, поне за момента, предпочел да е едно нищо, аз наблюдавах как залата се пълни, докато стана нужда да се слагат допълнителни столове между палмите покрай кремавите, нашарени с шаблони стени. Сред многобройната и наистина бляскава публика виждах Кейт и Джеми, настанени спокойно в средата на залата; мистър Маккелър с вид на юрист, който очаква да бъде убеден, Бърти Джамисън със зализана коса, висока яка и две спретнати млади дами.

На втория ред, зад сър Томъс, лейди Маршъл и цяла плеяда градски съветници различих Рийд и приятелите му — майката на Алисън, учителката й по музика мис Крамб и един непознат с тясна глава, остра, сива като желязо брада — той трябваше да е доктор Томъс, известният постановчик на „Месията“ и диригента на уинтънския хор „Орфей“.

От време на време Джейсън се обръщаше, сякаш търсеше някого. Сред морето от глави аз ясно виждах лицето му. Понякога нетърпеливо дърпаше късите си руси мустаци, които си бе пуснал неотдавна и те правеха външния му вид значително по-хубав. Радостни тръпки преминаха по тялото ми, наведох бързо глава, благодарен за приятелството, но решен да остана незабелязан, отхвърлен, отделен от всички, но горд.

Въпреки това един ме позна и ми кимна. Беше бащата на Софи. Той стискаше безплатния си билет от клуба с вид на човек, попаднал не където трябва и сякаш това тук изобщо не съвпадаше с очакванията му. Голт беше блед човек с влажна, сплесната на челото коса без блясък и малки подкупващи очи. Работехме заедно в бригадата на Джеми и макар лош работник, той бе успял да се добере до комитета на местния профсъюз. В котелното отделение винаги бягах при него и понеже дъщеря му работеше в Луамънд вю, той изглежда се отнасяше към мен с особен интерес, сякаш между нас съществува мълчаливо някаква връзка.

За щастие край мен нямаше свободни места. Обърнах се и почти веднага светлините в залата угаснаха, почувствувах се съвсем в безопасност. Сред разпокъсани аплодисменти завесата се вдигна и погледът ми се устреми към сцената.

Първите номера на програмата засилиха напрежението ми — до такава степен надминаваха обикновеното ниво на едно провинциално представление. Оркестърът започна с няколко чудесни откъса от „Престилката“. След това последва дует от „Тоска“, изпълнен от двама известни участници в трупата на Карл Роса, даваща сега представления в Уинтън. После залата се изпълни с благодарност и вдъхновената музика на Концерта от Брамс, красиво изсвирен от органиста на градската катедрала. Унесен, горящ от нетърпение, аз треперех за Алисън в нейното изпитание, чийто час с всеки момент приближаваше. Започнах да се страхувам, не се ли иска твърде много от нея. Тя е толкова млада, за да дебютира пред публика, и то сред такива изкусни изпълнители! Аудиторията беше с изтънчен вкус, интересът й се изостряше в продължение на дълги месеци „разговори“. И сега също като мене чакаше събитието на вечерта и това очакване беше стигнало до опасен краен предел.

Най-после, може би след час, през залата премина шепот. Чувствувах как сърцето ми бие по-силно от всякога, бие от страх. Ако не се смята роялът и скромно седналият пред него акомпаниращ, сцената беше празна.

После иззад кулисите спокойно излезе Алисън, толкова млада и беззащитна, че неволно в залата настъпи затишие. Тя се придвижи в предната част на сцената точно зад рампата, сякаш искаше още от началото да се сближи със слушателите. Пораснала е от онези дни, когато удряхме коленете си, наведени над учебника по геометрия; сега дългата й тънка рокля от светлосин муселин очертаваше хубавата и силна фигура и я правеше висока. В кестенявата си коса, за пръв път „вдигната нагоре“, носеше панделка със същия светлосин цвят. Ето я, стои там, изложена на всички тези погледи, чувствувах дълбока, тайна гордост, а в същото време се задъхвах от ревност.

Изправила се пред слушателите, сериозна, с бели ръкавици на ръцете, тя държеше нотния лист по един смешен, моден за времето начин. Макар да трептеше като в мъгла пред напрегнатия ми поглед, видях, че е напълно спокойна. Почака публиката да се намести, да се приготви да слуша, после погледна акомпаниращия и първият отмерен акорд на пианото наруши тишината. Вдигна глава и започна да пее.

Беше „Силвия“ на Шуберт, която често ме е омайвала, скрит в тъмното под лампата до прозореца й на Синклер Драйв. И сега, в тази притихнала зала, въпреки че трябваше да слушам заедно с толкова други хора, радостта от песента ме накара да спра да треперя. Затворих очи, предавайки се на удоволствието от чистите нежни звуци, уверен, че този глас може да държи в плен не само един невидим слушател, а всеки, имал предимството да го чуе.

Взрив от ръкопляскания съпроводи края на песента. Алисън не помръдна, стоеше, сякаш чакаше отново да поднесе без никаква гордост този дар, заложен в нея. Залата утихна и тя изпя първо „Песен за странника“ на Шуман, после „Пей, пей, чучулиго“ и още преди да се наруши тишината на залата, започна „Утринна серенада“ от Тости.

Тази песен, направена толкова популярна от Мелба^[1], с резки рулади, високи ноти, в миг издигаща се шеметно нагоре, после ниско долу, представляваше голяма трудност. Изпълнена с лекота и съвършено точно, тя сложи вече спечелената публика в краката на Алисън. Дори и най-немузикалният човек можеше да разбере качествата на този млад глас. Аплодисментите не стихваха, даже растяха. Видях как другите артисти се струпаха до кулисите, пляскаха и се усмихваха. Принудиха Алисън да се върне много пъти.

Накрая, сякаш готова всеки момент да заплаче, а сълзите пареха и в моите очи, тя се върна, водена от акомпаниращия. Майка й договорила като условие за нейното представяне да изпее само четири песни. А и при тези благотворителни концерти беше закон да не се извикват артистите на бис. Но всичко това сега бе забравено. Изглежда самата Алисън не беше в състояние да говори, акомпаниращият й се усмихваше, продължаваше да я държи за ръката и обяви, че тя ще изпее още една песен. Нови аплодисменти. Пълна тишина, публиката победоносно се успокои.

Пианото започна, повтори встъплението и зачака, защото сега, съвсем бледа, Алисън, струва ми се, се поколеба. Но само за миг. Сякаш освобождавайки се от всичко, което я отвличаше, тя сключи ръцете си — вече не държеше задължителните ноти пред себе си — и дълбоко вдиша. Още преди да се раздадат първите звуци се сетих, че ще предложи на победените си слушатели една стара шотландска песен. Не смеех да се надявам, че това ще бъде любимата ми народна мелодия „Бреговете на Дун“. Но Алисън с чудесна простота изпя именно тази песен.

„О, брегове и склонове на Дун,

как може тъй прекрасни и свежи да цъфтите,

как могат птичките да пеят,

докато съм потънала аз цяла в бедите.“

Нежните думи ме отведоха в света на мечтите ми, в света, където един ден двамата с Алисън ще скитаме заедно под небето, ръка за ръка.

Отзвуча и последната нота, в залата настъпи дълбока тишина. Кратка омая, обществото е очаровано. После избухна буря. Шотландската песен, изпълнена така прекрасно от това шотландско момиче, възпламени шотландската публика. Може би тя извоюва малката си победа с очарованието на младостта си, а може би с приятната измама на един глас, надценен поради патриотичните чувства на слушателите. Само бъдещето щеше да каже. Сега всички се изправиха да аплодират. Аз също стоях на крака, прегракнал, съвсем прегракнал от викане.

Концертът свърши. Бавно напуснах залата, спъван от тълпата. Всички говореха за Алисън. Тогава в преддверието, преди да успея да избягам, една ръка се протегна и ме задържа.

— Къде беше? — лицето на Рийд гореше не по-малко от моето, гореше от удоволствие, въпреки че ми говореше с раздразнен и остър тон. — Цяла вечер сме те търсили.

— Предпочитах да си седя сам.

Гледах настрани през арката на входа и чувствувах как той ми се мръщи.

— Започваш да ме ядосваш, Шанън. Защо не си сложиш яка и не се държиш като всички прилични хора в обществото?

Това, изречено от човек, горд с възгледите си за свят без условности, предизвика забавна усмивка на устните ми.

— Трябва ли човек да носи яка, за да е приличен?

— Да, това твое поведение става неприятно.

— Щом съм такъв особняк, защо се занимаваш с мене?

— Не бъди магаре поне тази вечер. Томъс е във възторг от Алисън. Да отидем в приемната. Искам да те представя на него.

Предвиждайки протеста ми, той ме замъкна през предверието по коридора, минаващ паралелно на залата. Беше в приповдигнато настроение; преди много години любовта му към музиката го бе свързала с мисис Кийт, интересуваше се силно от таланта на Алисън и именно той уреди диригента на „Орфей“ да присъствува на първата й публична изява.

Стигнахме края на коридора и той без злоба ми се усмихна.

— По-добре не можеше да бъде. Ето че дойдохме. За бога, постарай се да не приличаш толкова на лорд Честърфилд, присъствуващ на собственото си погребение.

Влязохме в една стая, отворена към сцената, където се бяха събрали и разговаряха множество участници, техните приятели и градските официални лица, а дами от болничния комитет поднасяха кафе.

Алисън стоеше в средата на една голяма група. Възвърнала спокойствието си, но много мълчалива сред бръщолевенията, тя упорито държеше един малък подарък — букет бели цветя. Погледът й блуждаеше из стаята, сякаш диреше нещо съвсем обикновено, което ще й помогне да запази душевното си равновесие. Щом очите ни се срещнаха, устните й едва забележимо се усмихнаха и с поглед ми каза какво чувствува.

Несръчно оставих Рийд да ме запознае с д-р Томъс. Той ми подаде свободната си ръка, усмихна ми се и в същото време продължи оживено да поучава мис Крамб, която нито веднъж не направи кисела физиономия. Отказах кафето, предложено ми от мисис Кийт. Пиеше ми се, но знаех, че треперещите ми ръце няма да задържат чашата. Стоях встрани, слушах разговора, погледът ми не се отместваше от Алисън.

Най-после тълпата ме завъртя и аз се озовах до нея. Така близо сега, след като на сцената беше толкова далечна, тя породи у мен вълнение, изпълнено с копнеж и донякъде със страх, мрачна радост, от която в гърлото ми заседна буца, устата ми се изкриви, та едва можех да говоря. Но някак си изразих несръчните си почитания. Знаех, че не обича похвалите и винаги без охота говореше за пеенето си.

Поклати глава да подчертае колко недоволна е от себе си.

— И все пак — добави тя, сякаш продължаваше тази неизречена мисъл, — поканиха ме да пея в хор „Орфей“.

— Солова партия ли?

— Да.

— О, Алисън… това е чудесно.

Тя пак поклати глава, но в младата й закръглена брадичка се чувствуваше поразително упорство.

— Това е началото.

Настъпи тишина. Хората започнаха да си отиват, слагаха си палтата и шаловете. Бързо, преди смелостта да ме е напуснала, казах:

— Алисън, може ли да те изпратя до вкъщи тази вечер?

— Разбира се — отвърна тя съвсем спокойна и се озърна. — Изглежда всички тръгват. Само да кажа на мама.

Тя отиде при мисис Кийт, която сега разговаряше с Рийд и изглеждаше изключително хубава в една гълъбовосива рокля и с чудна старинна огърлица. Гледах как Алисън й предава цветята си, навлича дебелото вълнено палто и увива бял шал с ресни около косата си. Почувствувах, че мисис Кийт ме гледа малко иронично, не така мило както преди, с ново изражение, което ме накара да се изчервя и отправя към вратата. Мина доста време докато Алисън си вземе довиждане с всички. Най-после бяхме извън залата и вървяхме заедно по улицата.

— Яд ме е на себе си — замислено заговори тя след известно мълчание. — Само помисли. Така да се отпусна, едва не заплаках. И слава богу, че това не стана.

— Но, Алисън. Това е първият ти концерт. Щеше да е чудесно, ако беше поплакала малко.

— Не, щеше да е глупаво. Мразя хора, които вършат глупости.

Не продължих да оспорвам. Започнах да откривам колко различни са възгледите ни. Уравновесена, способна и сдържана, Алисън беше всичко, което аз не съм. Може би не беше нито умна, нито пък имаше чувство за хумор, и макар да съобразяваше бавно, отличаваше се с практичност и здрав разум. И амбициозност, но не като моята, емоционална и романтична, а с логичното желание да развива най-добре таланта си. Разбираше, че да станеш певица се изискват учене, работа и жертви и тя решително ги приемаше. Упражненията, онези дълбоки вдишвания, позволяващи й да изпее „дългата“ гама или да поддържа фраза с продължителност двадесет секунди, й бяха придали някакво физическо спокойствие. Но под външната невъзмутимост на тази Юнона с гладка тъмна коса се криеше силна воля.

— Да се качим на хълма, Алисън. — Вървяхме по улицата и аз, леко потреперващ, разбирайки как всяка крачка все повече ни приближаваше до Синклер Драйв, дойдох малко по-близо до нея. — Вечерта е чудесна.

Усмихна се на умоляващия ми тон.

— Влажно и студено е. Мисля, че ще вали. Освен това мама ще ме чака тази вечер. Може да заведе със себе си и някои приятели.

Гореща вълна се надигна в гърлото ми. В чувствата си бях готов да умра за нея, а тя спокойно позволи на „някои приятели“ да застанат между нас.

— Явно не държиш много на мен — измърморих аз, — а знаеш, че почти цяла зима няма да си тук.

Напоследък мисис Кийт започна да говори как старата къща на Синклер Драйв е твърде голяма за нуждите й. Предстоеше Алисън да учи и тя искаше да пести. Затова затваряше дома си през студените месеци и това време щеше да прекара при снаха си в Ардфилън.

— Говориш, сякаш Ардфилън е на другия край на света — отвърна малко рязко Алисън. — Не можеш ли да ме навестяваш като другите? Ще има танци, особено в училището на Луиза.

— Знаеш, че не умея да танцувам — отвърнах нещастен.

— А кой ти е виновен, че не си се научил.

— Не се тревожи — казах с горчивина, — ще имаш много кавалери. Всички млади мъже от кръга на Луиза. И от твоя също.

— Благодаря. Смея да кажа, че ще имам. Смея да кажа още, че с тях ще ми е по-весело, отколкото с един мой познат.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Изведнъж гневът ми отстъпи пред отчаянието.

— О, Алисън — задъхано казах аз, — нека не се караме пак. Толкова те обичам!

Тя не отвърна веднага. А когато заговори, гласът й звучеше разтреперан, съчувствен, но преборвайки се с неизвестното.

— Знаеш, и аз те харесвам — добави тя с тих глас. — Много!

— Тогава защо не останеш с мен още малко?

— Защото съм гладна. От четири часа почти нищо не съм яла — разсмя се на себе си. Намирахме се пред входа на тяхната къща. — Защо не влезеш? Другите ще дойдат всеки момент. Ще се подкрепим и повеселим.

Стиснах устни в тъмното. Отблъскваше ме идеята за светлини, множество хора и банални разговори, в които се чувствувах доста скован и горд, за да участвувам. При тези обстоятелства не ми беше до веселие и за да не изглеждам чудак, принудено се засмях, а смехът прозвуча тъпо в ушите ми.

— Майка ти не ме покани — казах унило. — Няма смисъл. Не искам да влизам.

— А какво искаш?

Тя се спря и застана на алеята до храста френско грозде, с лице към мен.

— Искам да сме заедно — смънках. — Просто ти и аз, сами. Искам само да държа ръката ти, през цялото време докато съм с теб…

Млъкнах, нищо свързано не можех да произнеса. Как можех да й кажа какво искам, когато чувствата ми са така заплетени, желанията ми така мъчително объркани.

Изглеждаше трогната, усмихна се колебливо.

— Скоро ще ти омръзне да ми държиш ръката.

— Кълна ти се, няма!

За доказателство на думите ми протегнах ръка и хванах пръстите й. Тогава сърцето ми лудо заби.

— О, Алисън — простенах аз.

Не се отдръпна. За миг устните й докоснаха бузата ми.

— А сега — усмихна се тя спокойно в тъмнината, — лека нощ!

Откъсна се от мен и държейки краищата на шала си под брадата, се затича към входната врата.

Тя си отиде, а аз дълго стоях в сянката, раздиран между възторга и разочарованието. Надявах се да се върне. Сигурно ще отиде до входа и ще ме извика. Глупак излязох, че й отказах и сега с удоволствие бих отишъл. Но тя не дойде. Постепенно огънят в мен угасна, вдигнах яката на палтото си и бавно отминах. На няколко пъти се спирах, за да погледна през рамо осветения прозорец на къщата й. На ъгъла остро усетих вятъра в лицето си. Алисън излезе права. Беше влажна и студена вечер.