Арчибалд Кронин
Зелени години (30)

Първа глава

Когато една февруарска вечер минах през заводския портал и земята звънтеше под подкованите ми обувки, а уличните лампи имаха леден ореол, видях Люк — момченцето на Кейт. Сложило новата си синя академична шапка, то чакаше баща си с цялата гордост на момче, току-що тръгнало на училище. Този неочакван факт ме изненада, подействува ми почти като удар. Господи, остарявам! На седемнадесет години съм.

— Дай ми едно пени, Роби. — Той изтича към мен здрав, румен, със светнали от съзнанието за собствената си значимост очи.

Порових със загрубелите си пръсти из джобовете на мръсния работен комбинезон намерих една монета.

— Трябва да кажеш моля.

— Моля.

— А знаеш ли кой ми даваше монети, когато бих на твоите години?

Говорех като старец, а той, с поглед върху парата, ни най-малко не се интересуваше от това. Нищо. Да му давам пенито, да го водя в събота следобед на футболен мач, където, забравил мрачната си важност, виках лудо като него, бяха едни от утехите ми в живота, в този живот, вече напреднал с годините, обременен от нещастия и в същност практически изживян.

— Баща ти ще излезе след пет минути — казах му през рамо и отминах. — Тази вечер ме пусна по-рано.

— За да отидеш на концерт ли? — извика той след мен.

Моето кимване се изгуби в тъмното. Но сърцето ми спотайваше тази мисъл и аз вече не така унило се мъкнех през мразовития общински парк. Перспективата за предстоящата вечер пропъди дори непреодолимата неизбежна умора у мен. Довечера няма да заспя на масата веднага след вечеря. Погълнат от тази мисъл минах покрай тъмната грамада на църквата „Светите ангели“ без обичайния за мен предизвикателен жест — театрално свит юмрук в тъмнината.

Скоро след смъртта на Гавин, точно преди да завърша Академичното училище, каноник Рош ме извика в свещеническата къща. Прие ме в стаята много приятелски и след като повървя напред-назад с ръце в джобовете на черното си расо, се обърна към мен:

— Мили ми Шанън — тъмните му очи съчувствено горяха, — а може би всичко това е начин бог да ти докаже, да ти покаже по кой път трябва да вървиш.

Погледнах надолу.

— В завода ли мислиш да отидеш?

— Да. Почти нищо друго не ми остава да правя.

— Наистина в малък град като Ливънфорд няма много възможности. — Той се замисли. — Робърт… Мислил ли си някога за свещенически сан?

Пламнах силно с все още прикован в килима поглед.

— Да, мислил съм.

— Това е един чудесен живот, скъпото ми момче. Велика радост и привилегия е да служиш на бога като един от избраните му ученици. — Приведен над мен той топло ме гледаше. — Не ти давам празни обещания. Епархията има фонд, посветен на прекрасната задача да обучават бедни момчета за свещеници. Фондът не е голям. А естествено и избраните кандидати са малко. Но в твоя случай — за теб писах на епископа, — ако искаш, веднага ще те приемат и следващата седмица можеш да заминеш за семинарията.

Седях без да говоря, срамувах се. Разбрах, че каноник Рош очаква да подскоча при предложението. Преди шест седмици можеше да го направя, но сега всичко се бе променило. Цялата ми пламенна вяра се бе превърнала в суха горчилка.

— Е… — усмихна се каноникът, — какво ще кажеш?

— Извинете — произнасях задавено думите, — не бих желал.

На лицето му се появи израз на изненада. Той бързо каза:

— Нима не искаш да получиш духовен сан?

— Някога исках. Но сега не.

Настъпи тишина. Изглежда за пръв път той разбра какво става с мен. Но беше твърде умен, за да възразява. Вместо това, скри разочарованието си и замислен, с убедителен глас започна да ми описва щастието на един живот, отдаден в служба на бога. Откриваше ми широки духовни хоризонти, говореше за културата и знанията, безплатно раздавани от светата майка-църква. Унесе се в приятни спомени за своите студентски дни в шотландския колеж във Валядолит, където, разбира се, ако искам, аз също мога да отида. Нарисува ми картина на сградата на семинарията, на испанския пейзаж и в заключение, с обезоръжаваща усмивка си спомни за специалната лозница, под която обикновено си почивал следобяд и в същото време се освежавал с вкусно сладко грозде, а то почти само падало в устата му.

Чувствувах, че се увличам. Обичах каноник Рош и се възхищавах от него. И при моята чувствителност, подкупващата му доброта беше неудържима. Но нещо в мен отказваше да се предаде. Устните ми побеляха решителни.

— Не мога — отчаяно казах аз. — Не искам да отида.

Последва още по-дълга тишина. После каноник Рош заговори с друг глас.

— Нямам желание да ти влияя. Трябва сам да решиш. Но искам да ти кажа, че такава духовна и материална милост няма да срещнеш на пътя си всеки ден. И разбира се, не можем безкрайно да пазим мястото свободно. Помоли се на Всевишния да те наставлява и в събота ела пак при мен.

В сивия следобед излязох навън. В края на седмицата не се върнах в свещеническата къща. Моята смелост да се противопоставя на каноник Рош ме изуми. Но семената на бунта бързо растяха в гърдите ми. Щом бог не позволява да стана учен, не виждам никакъв смисъл да му се покоря и стана свещеник. Всичко друго изглеждаше по-добро. И наистина, при сегашните обстоятелства перспективата да постъпя в завода придоби особена привлекателност. С осуетени планове и изпълнен с горчивина, гъмжащ от нови и ужасни идеи, безразсъдно желаех да изтърпя най-лошото, което съдбата можеше да ми стори. И преди всичко исках да покажа, че за нищо не ме е грижа.

Пак е вечер, осемнадесет месеца по-късно, много от тези въздействия са изживени. Все още драматизирах положението си. Но в душата ми растеше безпокойство, не се чувствувах вече същия герой. Нима никога няма да достигна богатото, блестящо бъдеще, за което жадувах и което изглежда винаги ще ми се изплъзва.

Обхванат от такива мисли, нямах намерение да срещам никого, но щом свърнах по Драмбък роуд, от тъмната сянка на стената в ъгъла се отдели една фигура, много позната фигура, и със сдържан поздрав закрета до мен.

Товарът ми, наследен от бедната мама — дядо.

— Днес е малко по-свежо, Робърт.

Отвърнах му едва чуто и се питах какво ли пък има сега. Преди седмица го намерих пред бара на техниците, говореше на тълпа чираци за избирателните права на жените.

— Чудя се, момчето ми, дали ще ми дадеш един малък аванс. Нищо работа. Шест пенса. За пощенски марки.

Продължих упорито да вървя и неодобрително мълчах. Тези конкурси, на които посвещава половината си време, са част от онова, което той нарича своята „нова ера“. За да покаже цялата находчивост на преклонната си възраст, дядо иска да забогатее — чиста дреболия за човек с неговите възможности. В читалнята на обществената библиотека, под самия нос на строгата библиотекарка, той простодушно изрязва всяка реклама, обещаваща му богатство, и трябва да видите разнообразието от тези изрезки, за да повярвате. В стаята си води обширна кореспонденция, попълва липсващи думи, римува фрази, последни редове на хумористични петостишия, съставил е цял речник за шестте букви на азбуката, внимателно подбрани от редактора на „Хоум уикли“. Даже по стълбите не мога да го отмина, без да ме заговори и с доверителен вид да извади от джоба си някоя смачкана хартия.

— Ще имаш ли добрината да чуеш това, Робърт? — ще се изкашля и ще цитира:

„От Туикънкъм беше младата дама.

Стискаха й обувките — едва пристъпва.

Спира до стъпалата,

за миг си отдъхва,

и победоносно ще извади най-големия си удар:

събува се бавно, в тях е ужасно.“

Пликовете му падаха в червената пощенска кутия като снежинки в огъня. Разгневен от липсата на успех, той обяви хумористичните стихотворения за абсолютно мошеничество и с ентусиазъм се обърна към „импровизирането“ — един мебелист в съседния град от „импровизиране“ спечелил хиляда лири.

И сега ние вървяхме в мрака, гласът му убедително предлагаше увереност в победата.

— Ще ти се издължа от печалбата. Пощата затваря в шест и половина, а утре е последният ден.

— Няма да ти дам и един меден фартинг — отвърнах кратко. — И нещо повече, отивай си право в стаята. Довечера излизам и ако объркаш работите ми със своите глупости, ще ти скъсам врата.

Мълчание. Покорно мълчание. Най-лошата особеност на дядовата „нова ера“ е новата чувствителност на нейния изобретател към укора. Ядосан на себе си, аз свърнах в Луамънд вю. За щастие не бях говорил много рязко, за да го разстроя. Гледах го как бавно изкачва стълбите — сега той се задъхваше, при всяко изкачване се затрудняваше, — почаках да се убедя, че вратата му се хлопна, и влязох в кухнята.

Татко седеше на масата, мажеше тънко и равномерно филията си с маргарин и ми кимна за поздрав. А докато аз се миех над мивката, баба, станала през последните дванадесет месеца, през които пое отговорността по домакинството, мека, издръжлива, жива, тихо, но с умение ми донесе от фурната запазената за мен вечеря.

Мама, душата на тази къща, почина, свърши внезапно в онази зимна вечер преди една година, когато татко направи сцена за писмото на Адъм относно парите. Никой освен тя самата не подозираше, че е болна. Но сега, поглеждайки назад и сам упреквайки се, ти си спомняш оня жест, повтарящ се все по-често, онова пробягване на ръката към лявата страна на гърдите при вълнение, сякаш с натиска на пръстите си се опитваше да задържи някаква болка, да подкрепи някакво отслабнало сърце.

Така притискаше страната си и когато я намерих в гостната, сама, посиняла, почти без дъх.

— Мамо, ти си болна. Да отида за лекар?

— Не! — задъхана отвърна тя. — Само още повече ще разстроим татко.

— Но трябва. Ти наистина си зле…

Имах време само да изтичам до д-р Галбрайт. Върнах се с него, но тя вече беше изпаднала в кома.

— Съвсем е изтощена — кратко обясни Галбрайт, когато и слабото пулсиране на артерията се изгуби под пръстите му.

— Ще дойдете ли утре, докторе? — попита едва чуто татко, объркан, но и оскърбен за необичайните разноски.

— Не! — отвърна грубо д-р Галбрайт. — Утре нея няма да я има. Имате късмет, че няма да ви вкарвам в разходи и за аутопсия.

Потреперах при мисълта за светотатството над това беззащитно тяло върху плочата в моргата. Но татко, даже след като тя почина, седмици след погребението, макар и с гордост да си спомняше колко венци са й изпратили, сякаш още не вярваше, че е посмяла да го напусне.

— Винаги казваше, че ще я надживея — често отбелязваше той с болка.

За моя изненада не продаде мамините неща и свикна всяка неделя следобед да отива в спалнята, да изважда малкото й рокли от гардероба, внимателно да ги изчетква и пак да ги връща обратно. Тя започваше да му липсва.

Аз също не съм разбирал колко много й дължа, когато тя, плаха и покорна, шеташе из къщи, опитвайки се винаги да прави всичко възможно, за да сплотява семейството, да предразполага татко, да прави ужасната му стиснатост по-умерена, да държи главата си изправена пред хората в града, на всекиго да е приятно — тази слаба, бледа робиня, тази героична душа. Мама не беше идеална, паричните грижи често я правеха рязка и раздразнителна. Докато учех в Академичното училище тя понякога задържаше няколкото шилинга за таксата ми и тогава в клас влизаше ректорът, устремяваше поглед в мен и за мой най-голям срам обявяваше: „В този клас едно момче не си е платило таксата“. А когато агентът я навестяваше за дядовата застраховка или пък кашата й загореше, и следователно се развалеше, обхващаха я пристъпи на изтерзано мъченичество — стиснала устни в ужасно смирение, наклонила глава настрани, кичурът коса почти паднал във ведрото с насапунена вода, тя търкаше къщата от покрива до мазето. Въпреки това по-свят човек от нея не познавах. И само защото ми беше много тъжно, аз с любов, осъзната твърде късно, се заставих да си я представям такава, каквато беше преди отпуската си, когато тръскаше кожената яка на слънце и се усмихваше…

— Това е просто невероятно — татко внимателно отхапа от хляба с маргарин и ме трогна с ясна, почти дружелюбна усмивка; откак започнах да нося добри надници в къщи, той показваше открити признаци на уважение и често на вечеря проявяваше доверие към мен. — Цената на маслото е единадесет пени и половина фунта. Не знам накъде отива тоя свят. За щастие този нов заместител е не по-малко вкусен, дори е по-хранителен.

Баба, с чаша чай пред себе си, усърдно плетеше — образец на сдържаност и стабилност. Все още енергична жена, тя умело водеше домакинството с помощта на едно момиче за през деня, препоръчано й от организацията за социални грижи в града. Имаше сили да се противопостави на повечето таткови нелепи икономии и настоя пред необходимостта от тази помощ за през деня.

— Адъм не пише — продължи тихо татко. — А така повече не може да продължава. Помолих Кейт и Мърдок следващата неделя да дойдат насам и да поговорим за тия неща. Бих желал ти също да си тук, Робърт.

Измънках нещо в отговор и продължих да ям, дадох знак на баба с вилицата и тя веднага изпълни желанието ми — исках още зеле. Въпреки че храната ни беше бедна, тя ми стигаше. Дори получавах и допълнително от старицата. В същност сега между баба и мен съществуваше съюз. И това сигурно бе доказателство за моя напредък. То ми доставяше точно толкова мрачно задоволство, колкото и загрубелите ми ръце, изпочупените ми нокти, непрестанната ми умора, кашлицата, която започна да ме души, а аз преднамерено я усилвах с пушенето.

Свърших и се качих горе. Софи Голт, прислужницата за през деня, отнесла вече подноса с вечерята на дядо, сега, преди да си отиде в къщи, ми постилаше леглото. Около седемнадесетгодишна, ниска, с болнав цвят на лицето и къси крака, скрити под дълга сатенена рокля, ушита от баба, тя беше дете от едно голямо семейство във Венел. Бе леко кривогледа и на човек му се струваше, че през цялото време го наблюдава с крайчеца на окото си. Унизителното й държание винаги ме караше да се чувствувам неудобно и това чувство се засили откак един следобед я изненадах пред огледалото да нагласява на главата си с ужасно кокетство една мамина шапка, извадена от гардероба.

— В градската зала ли ще ходиш довечера, Софи?

— О, не. Откъде такава като мен ще си вземе билет! — и с голямо старание оправи възглавницата ми. — Татко получи един чрез клуба. Сигурно ще го видите там.

След пауза тя огледа стаята и после попита над главата ми:

— Мислите ли, че това е всичко?

— Разбира се, Софи.

Тя се забави още малко, потупа с ръка за последно юргана, изкашля се, въздъхна и накрая излезе.

Приготовленията ми за концерта не бяха сложни. През последните две години силната ми стеснителност се бе сменила с подчертано безразличие. Когато събличах ризата си, общото впечатление за мене беше като за момче — дълго, с бяла кожа и изхвръкнали ребра, със загорели, издраскани до лактите ръце и вечно бледо лице, с грива от огнена коса. Реших да не нося яка, много работници предпочитаха нещо от рода на шалче и сега аз завързах едно около врата. Самият аз бях работник, в същност фабианец, и за бога, няма да се срамувам от това!

Приготвих се и отидох в дядовата стая. Той седеше излегнат на стола с голяма нова книга в кожена подвързия и позлатени краища в едната ръка и парче хляб и сирене от подноса в другата.

— Наистина забележително, Робърт — отхапа от хляба и без да вдига поглед от страницата, продължи: — трийсет и два фунта черва има в човешкото тяло.

Тази скъпоценна книга, при чийто вид мравки ме полазиха по гърба, беше един от множеството еднакви томове, наредени на стената, пристигнали преди месец с бърза поща на адрес: Александър Гау, благородник, акредитиран агент и агитатор на фирмата „Домашна медицинска енциклопедия“. Заедно с пакета имаше и връзка реклами: „Дайте това на близките си… повече от хиляда диаграми и рисунки… средства против четиридесет и четири отрови, лекарства за дами, ергенски пъпки… на прост общодостъпен език… сензационно, смело, сами ще видите… не ни изпращайте нито едно пени, акредитираният ни агент ще ви навестява всяка седмица…“.

И ето, дядо ходи от къща на къща в отдалечените части на града и с интерес продължава да допълва медицинските си познания, а аз с лоши предчувствия разбирам, че той е особен талант в събирането на парите, но не и в отчитането им. За нещастие дните, когато преписваше за мистър Маккелър, несъмнено отминаха, но старецът още пише с калиграфически почерк, понякога малко несигурно, но измамно красиво. В този миг погледът ми падна на едно писмо сред разхвърляните хартии на масата: „Драги ми сър, в отговор на почитаемата Ви молба за препоръки бързам да Ви съобщя името на моя зет, който заема отговорния пост администратор по здравеопазването в старинния царствен град Ливънфорд.“. И друго едно — започваше просто, но по-зловещо: „Мадам…“.

Косата на дядо сега е почти бяла — това отсъствие на багра, за което сантиментално говорим като за „сребристо“ — несломимото му някога тяло сега значително се е смалило, сакото и панталоните му висяха там, където едно време са се издували. Сините му очи са малко по-ярки отколкото би трябвало да бъдат, много бързо си сменя боята, а носът му, този странен символ на енергията му, е вече по-блед и не толкова издут — уви, съвсем провиснал. Знам, в разпуснатия си живот дядо е преминал през тежко премеждие и обяснения за него могат да се открият в един раздел на Медицинската енциклопедия, винаги интересен и богато илюстрован. Мисис Босъмли стана просто обикновена позната; склонността му към дамското общество се насочва към онези групи ученички и привлекателни малки „студентки от долните курсове“, които той спира по пътя за гробището, а те се заливат от кикот при галантните му приказки. И все пак дядо упорито отказва да признае, че е изнемощял. Напротив, той още по-открито говори за силата си, държи се като силен, плодовит жребец и често с гордо самодоволство в погледа удря бедните си стари гърди с юмрук: „Дъб, Робърт, истински шотландски дъб. Ако кандидатствувам в съвета на графството… — слава богу, усмихва се, значи признава, че се шегува. — Защо, след година може дори и за кмет да ме потърсят“.

— Дядо…

— Да, момчето ми.

Чакам го въпросително да вдигне поглед от страницата. Съжалявам за гдето избухнах така рано тази сутрин и решавам да не го тормозя, а да се възползувам от новата му абсурдна чувствителност към ласкателства и да изкопча някое обещание от него.

— Отивам на концерт. Ти си много хубав човек, човек, който твърде много държи на честта, за да използуваш този факт. Дай ми дума, че и няма да мръднеш от тук, докато не се върна.

Много е доволен и още с пръст върху книгата ми се усмихва над очилата.

— Разбира се, момчето ми, разбира се Noblesse oblige^[1].

Това трябва да ме задоволи. Кимвам, затварям решително вратата му и го оставям със „Смущенията на дебелото черво“.