Арчибалд Кронин
Зелени години (3)

Трета глава

Трудно се спеше при дядо. Хъркаше силно, мяташе се по неравния, натъпкан с дреб дюшек и ме притискаше към стената. Въпреки това спах здраво, но на разсъмване ми се присъни лош сън. Видях баща си с дълга бяла нощна риза да издишва зеления си чай през инхалатора, онзи малък месингов апарат с червени гумени тръбички, който му бе препоръчал един негов колега, след като останалите лекарства вече не помагаха. От време на време баща ми спираше, кафявите му очи гледаха закачливо, смееше се и се шегуваше с майка ми, а тя седеше и го наблюдаваше, неспокойно стиснала ръце. После влезе лекарят — възрастен човек с мрачно, намръщено лице. След миг се разнесе гръм и огромен черен кон с развети черни пера по главата се втурна в стаята. Скрих лицето си от мъка и ужас, а майка и татко го възседнаха и се отдалечиха в галоп.

Отворих очи цял в пот, чувствувах туптенето на сърцето си в гърлото и видях утринното слънце да залива стаята. До прозореца, почти облечен, стоеше дядо и вдигаше скърцащите щори.

— Събудих ли те? — обърна се той към мен. — Денят днес е чудесен и отдавна е време да ставаш.

Станах и започнах да навличам дрехите си, а той ми обясни, че Кейт вече е тръгнала за училище и Мърдок е отишъл да хване влака за колежа Шери в Уинтън, където се подготвя за някаква държавна служба в пощите. Щом татко излезе на работа, теренът ще се очисти и ние ще слезем долу. Малко се изненадах, когато дядо ми съобщи, че въпреки хубавата си униформа, татко е само участъков санитарен инспектор. Голямата му амбиция била да стане управител във водохранилището, а сегашната му служба — тук дядо се усмихна двусмислено — бе да следи дали всички поддържат в ред боклукчийските кофи и клозетите.

Почти в същото време чухме хлопването на входната врата и мама ни извика долу.

— Как я карате двамата? — тя ни поздрави с лека съучастническа усмивка на неспокойното си лице, сякаш виждаше пред себе си ученици, готови за какви ли не лудории.

— Отлично, Хана, благодаря — отговори дядо учтиво и седна на татковия стол с дървените облегалки на централното място на масата. Скоро разбрах, че той се храни извън стаята си само сутрин на закуска, затова й отдава голямо значение. Печката гореше и в кухнята бе много уютно. На мястото на Мърдок имаше петна и трохи. И тримата се чувствувахме близки. Мама сипа в чашите какао от кутията и наля вода от големия чайник с черен похлупак.

— Чудя се, тате — каза тя, — ще вземеш ли Робърт със себе си тази сутрин.

— Разбира се, Хана — любезно, но сдържано отговори дядо.

— Знам, че ще ми помогнеш с каквото можеш — говореше тя, сякаш това се отнасяше за някой друг, а не за мен. — В началото може да е малко трудно.

— Тц… — дядо вдигна чашата с две ръце към устата си. — Защо предварително да отстъпваме пред трудностите, момичето ми!

Мама продължи да го гледа с оная тъжна, едва уловима усмивка. По този особен израз и по лекото поклащане на главата разбрах колко много го обича. Привършихме закуската, тя излезе за малко и се върна с бастуна му, твърдата квадратна шапка и документите, които го видях да преписва вчера. Тя внимателно изчетка старата износена шапка, после стегна по-здраво документите с тънкия червен ширит.

— Това не е работа за тебе, татко, с твоите способности. Но ти знаеш колко ни помагаш с това.

Дядо се усмихна неопределено, стана от масата и важно сложи шапката си. Мама ни изпрати до вратата. Тук тя дойде съвсем близо до дядо и се загледа дълго, многозначително и неспокойно в сините му очи. После тихо каза.

— Обещаваш ми, нали, татко.

— Ех, Хана! Каква неспокойна жена си! — Той й се усмихна снизходително, хвана ме за ръка и тръгнахме по пътя.

Скоро стигнахме последната трамвайна спирка. Там чакаше един червен трамвай — все още новост по това време, кондукторът наместваше пръта и сред пукот от сини искри се опитваше да го свърже с горната жица. Дядо ме заведе до предната седалка на откритата горна платформа. Още по-силно стиснах ръката му, а той ми хвърли изкосо предразполагащ и пламенен поглед. Набрали скорост, ние се спуснахме по слабия наклон от Тол, понесохме се бързо и уверено към Ливънфорд, а утринният полъх свистеше в ушите ни.

— Билети, моля. Моля, билети. — Чух щракането на кондукторските клещи наблизо, дрънкането на монетите в чантата му, но дядо продължаваше да гледа напред, подпрял брада на бастуна. Вятърът развяваше косата му, беше изпаднал в транс и нито моят умоляващ поглед, нито подканата на кондуктора можеха да го извадят от него. Беше така погълнат от мислите си, така неподвижен, че кондукторът се спря нерешително. Тогава дядо, без да помръдне, придаде на неподвижната си поза такъв възмутен вид, като да каже „и това ми било стар приятел, с когото си се споразумял тайно“, и като връх на всичко така съучастнически и многообещаващо намигна, че човекът се ухили глупаво.

— Ти ли си, Денди? — каза той и след миг колебание бързо ни отмина.

Бях потресен от този пример за дядовия престиж, но след малко разбрах, че се намираме на Хай стрийт, срещу общината. Тук дядо с достойнство слезе и тръгна към ниската сграда с няколко външни стъпала и голяма метална табела с почти изтрита фирма: „Дънкън Маккелър, адвокат“. Прозорците от двете страни на вратата бяха наполовина закрити с някаква мрежа, на единия от тях се четяха избелели златисти букви: „Ливънфордско строително дружество“, а на другия — „Застрахователна компания Рок“. Щом дядо влезе в кантората, напереността му отстъпи място на кристална кротост. Това обаче не му попречи да направи смешна гримаса, когато една непривлекателна жена с излъскани ръкавели подаде глава през прозорчето и строго каза, че мистър Маккелър е зает с кмета Блеър и ние ще трябва да почакаме. Скоро разбрах — дядо не можеше да понася кисели жени и те го караха да прави тази гримаса.

След около пет минути вратата към стаята се отвори и един едър мъж с черна брада мина през чакалнята, слагайки шапката си. Внимателният му поглед ме смути. Изведнъж, намръщил се неодобрително на дядо, той застана пред нас.

— Това ли е момчето?

— Да, кмете — отвърна дядо.

Кметът Блеър отново внимателно ме заглежда като човек, който по-добре от мен самия знае историята ми. Явно си припомняше събитията, свързани с мен, случки, толкова ужасни и недостойни, че аз почувствувах как краката ми треперят от срам.

— Още ли не си успял да се сприятелиш с някои момчета на твоята възраст? — запита той меко.

— Не, сър.

— Можете да си играете с моето момче, Гавин. Не е много по-голям от теб. Ела тия дни у дома. Съвсем близо е, на Драмбък роуд.

Наведох глава. Не можех да му кажа, че нямам никакво желание да играя с този непознат Гавин. Той постоя още малко, поглади нерешително брадичката си, после се поклони и излезе.

Сега мистър Маккелър се освободи и можеше да ни обърне внимание. Вътрешният му кабинет, макар и старомодно подреден, беше наистина красив с махагоновото бюро, килима с червена шарка, в който краката потъваха, няколкото чаши над камината, а на бледозелените стени — рамки с портретите на важни личности. Седнал на въртящия се стол, мистър Маккелър говореше без да вдига глава:

— Оставили са те да чакаш, Денди. Свърши ли работата? Или някоя нещастница те е призовала в съда… — но като повдигна глава и ме забеляза, млъкна, сякаш му бях развалил шегата. Беше солиден, червендалест, около петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, късо подстриган, облечен в тъмен костюм. Очите му бяха сухи и проницателни под рижите гъсти вежди, но в тях се криеше добродушие. Той взе документите от дядо, критично издаде напред алената си пълна долна устна и ги погледна.

— Добре пишеш, Денди, слава богу. Бих желал всичките ти работи да вървят като тези дела по прехвърлянията.

Дядо се засмя малко пресилено.

— Човек предполага, бог разполага, адвокате. Благодаря за работата, която ми даваш.

— Тогава се пази от дявола. — Мистър Маккелър отбеляза нещо в книгата пред себе си. — Ще впиша парите заедно с останалите. Нашият приятел Леки — каза той иронично, — ще получи чека в края на месеца. Виждам, че при вас е пристигнал нов човек.

Той се облегна на стола и погледът му се спря върху мен, може би дори по-пронизващ отколкото погледа на кмета. После, допуснал сякаш нещо против убежденията си, подразбрал изглежда, че в същност като резултат от ужасната верига обстоятелства, преминали през съзнанието му, е очаквал пред него да застане някой страхлив, нещастен чудак, той измърмори:

— Момчето изглежда добро. Няма да ти създава неприятности, ако не се лъжа.

След като помисли малко, той избра един шилинг от дребните пари в джоба си и го подаде през бюрото на дядо.

— Купи лимонада на малкия син на Билайъл^[1], Денди. И тръгвай. Мис Глени ще ти даде друго дело. Адски бързам.

Дядо излезе от кантората в отлично настроение, издувайки гърди, сякаш поглъщаше свежия бриз. Слязохме по стълбите и той привлече вниманието ми към другата страна на улицата. Две бедни жени обикаляха по къщите с кошници и други плетени изделия. Едната, по-младата — здрава, мургава, с онази огненорижа коса, толкова често срещана сред скитащите шотландски цигани — носеше товара си на главата и докато вървеше, леко се полюляваше, а вдигнатите нагоре ръце подчертаваха твърдата й силна гръд.

— Е, момче — възкликна дядо почти с благоговение, — не е ли приятна такава гледка в един хубав, свеж есенен ден.

Не разбрах какво искаше да каже — в същност, двете загърнати в шалове циганки съвсем не ме интересуваха. Бях много отчаян от някои неясни намеци в адвокатската кантора, чувствувах повече от всякога, че съм забулен от някаква тайна. Не започнах да споря, а сбръчках чело и бавно тръгнах с дядо по обратния път. Защо всички тези хора толкова се интересуваха от мен? Какво ги караше да клатят глави, когато ме видеха?

Истината, въпреки че не се досещах за нея, беше проста. В този малък, пропит от предразсъдъци шотландски град, всички смятаха, че майка ми, хубаво, ползуващо се с успех момиче, което можело да „завърти главата на когото си поиска“, се опозорило и се оженило за баща ми Оуен Шанън. Чужденец, срещнала го по време на ваканцията, човек от Дъблин в същност без никакви роднински връзки: заемал някаква незначителна длъжност в една фирма за износ на чай; човек, чиито единствени качества били хубавата външност и добрият характер, ако това изобщо може да се приеме за качества. Но съвсем не вземаха под внимание няколкото щастливи години след това. На смъртта му, последвана тъй скоро и от нейната, се гледаше като на справедливо възмездие, а на появата ми в дома на Леки без средства за съществуване — като на някакво доказателство за присъдата на провидението.

Дядо пое по общинския път, откъдето се виждаше езерото. След половин час, като сви неочаквано, той ни отведе до село Драмбък, точно когато сирените от останалия далеч зад нас завод приятно завиха за обяд. Покрай това село минахме вчера с мама.

Хубаво място, разположено зад гористо възвишение и пресечено от рекичка, която течеше под два каменни моста. Минахме покрай магазинче, пълно с торбички с късметчета, захарни фигурки, пръчки от лакрица и с табелка на входа: „Тоби Минс. Продажбата на цигари разрешена“; после покрай отворената врата на една къщичка, където някакъв тъкач работеше на стана си. Отсреща на пътя видях как ковачът подковава бял кон — приведен, с подкова в кожената престилка, а зад него тъмната наковалня светеше нажежена до червено и наоколо се носеше приятният мирис на горен рог.

Дядо сякаш познаваше всички, дори амбулантния търговец на пушена треска и жената, която крещеше: „Ревен, желе от ревен! Четвърт за пени!“. По улиците на селото хората най-сърдечно го поздравяваха и аз имах чувството, че той наистина е велик човек.

— Здравей, Садлър!

— Как си, Денди?

Грамадният червендалест мъж, застанал по риза на стъпалото на „Драмбъкския герб“, толкова приятелски поздрави дядо, че той спря, бутна назад шапката си и обърса чело в доволно очакване.

— Да не забравим лимонадата ти, момче.

Той влезе в „Герба“, а аз седнах на топлото каменно стъпало към отворената странична врата и започнах да наблюдавам как белите пиленца лакомо и бързо като неканени гости кълвяха пръснатото в мръсния двор зърно, усещах сънливото пладнешко спокойствие в селото и погледът на мис Минс, съдържателката на магазинчето, която надничаше зад зеленото стъкло на витрината. Тъмната й сянка, неясна и леко изкривена от стъклото на фигури, приличаше на малко морско чудовище, което плува в аквариум.

След малко дядо ми донесе чаша лимонада. Тя щипеше езика и възбуждаше апетитно слюнката ми.

Гледах го как се връща на мястото си сред мъжете, събрани по обяд в хладната мрачна кръчма. Първо с едно-единствено изкусно движение изпразни малка тумбеста чаша, после започна да говори много надменно и важно с останалите, като пиеше на бавни глътки от голямата разпенена халба, плискаше и добавяше още към изпитата преди това по-силна златиста течност.

В това време вниманието ми привлякоха виковете и търченето на две момиченца, които мятаха обръчи на селската поляна срещу кръчмата. Тъй като бях сам, а дядо очевидно много се заседя там, аз станах и леко, по обиколния път приближих края на поляната. Не обичах много непознатите момчета, но повечето от учениците на мис Барти бяха момичета и сред тях се чувствувах почти добре.

Докато другарката й продължаваше да удря ожесточено обръча си надалеч, по-малката спря да бяга и седна на пейката. Беше приблизително моя възраст, носеше карирана вълнена пола с презрамки и пееше, пееше си сама. Тя пееше, а аз седнах дискретно на самия край на пейката и започнах да разглеждам една драскотина на коляното си. Песента свърши и настъпи тишина. Тогава, както се и надявах, момичето се обърна към мен приятелски и с любопитство.

— Можеш ли да пееш?

Тъжно поклатих глава. Не можех да изпея нито една нота правилно. В същност единствената песен, която знаех, беше песента за красивата дама умряла в немилост — татко се беше опитвал да ме научи на тази песен. И все пак това чернооко момиченце с къдрава черна коса, опъната с полукръгъл гребен на бялото й чело, ми харесваше. Много исках разговорът ни да продължи.

— Желязно ли е колелото ти?

— Разбира се. Но защо го наричаш „колело“? Ние му казваме обръч. А пръчката, с която го караме, е клик.

Засрамен от невежеството си, което така бързо разкри, че съм чужденец, погледнах другарката й. Сега тя търкаляше обръча си право към нас.

— Сестра ли ти е?

Момичето се усмихна спокойно и добродушно.

— Луиза ми е братовчедка, от Ардфилън. Аз се казвам Алисън Кийт. Живеем с мама ей там — и тя показа един внушителен покрив сред дърветата от другата страна на селото.

Объркан от новата грешка и разбрал, че тя живее в такова превъзходно жилище, аз поздравих дотичалата при нас Луиза с предпазлива усмивка.

— Здравей — Луиза задържа обръча с голямо умение и задъхана ме погледна.

— Ти откъде се взе?

Беше около дванадесетгодишна, с дълга руса коса, която тръскаше назад с деспотична важност, та ми се прииска да блесна пред нея заради мен самия и заради Алисън.

— Пристигнах от Дъблин вчера.

— Дъблин ли? Всевишни боже! — вмъкна тя с напевен глас. — Та Дъблин е столицата на Ирландия. — После замълча. — Там ли си роден?

Кимнах, почувствувал интереса в погледа й.

— Трябва да си ирландец тогава.

— И ирландец, и шотландец — хвалех се аз.

Но на Луиза това не направи никакво впечатление и тя ме изгледа с покровителствен вид.

— Не можеш да бъдеш две неща едновременно, съвсем е невъзможно. Звучи много странно. — Сякаш внезапно я споходи някаква мисъл, тя се изправи и ме изгледа с пронизващата подозрителност на инквизитор. — На каква църква ходиш?

Засмях се високомерно — що за въпрос? В „Свети Доминик“ — щях да кажа, когато изведнъж блясъкът, огънят в очите й пробуди у мен първичния инстинкт за защита.

— В най-обикновена църква. С голяма камбанария. И съвсем близо до нас, на Феникс Кресънт.

Опитах се объркан да сменя темата, скочих и започнах да се обръщам през глава — единственото ми постижение по физкултура — три пъти да се прекатурвам.

Когато зачервен се изправих, отново срещнах смущаващият ме луизин поглед. В тона й продължаваше да звучи една невинност, по-жестока от всякакво обвинение.

— Започнах да се опасявам, че си католик — усмихна се тя.

Зачервен повече от всякога, казах неуверено:

— Това пък откъде ти дойде на ума?

— Не знам. Но добре, че не си.

Сломен гледах обувките си, още по-мъчително объркан от факта, че в погледа на Алисън се четеше нещо от моето собствено нещастие. Още усмихната, Луиза тръсна назад дългата си коса.

— Тук ли ще останеш?

— Да — отговорих аз през зъби и неохотно. — И ако искате да знаете, след три седмици тръгвам в Академичното училище.

— Академичното училище ли? В твоето училище, Алисън. О, господи! Добре, че не си такъв за какъвто те взех. Е, не вярвам да има макар и един от тях в цялото Академично училище. Нали, Алисън?

Алисън поклати глава, забила поглед в земята. Усетих, че очите ми смъдят. А Луиза приклекна и весело и широко се засмя.

— Трябва да си тръгваме за обяд — вдигна тя превзето обръча си и ме смрази с ведрото си състрадание. — Не гледай толкова нещастно. Всичко ще се оправи, ако си казал истината. Хайде, Алисън.

Тръгнаха. Алисън ми хвърли през рамо поглед, пълен с тъга и съчувствие. Но той съвсем не ме зарадва, толкова съкрушен се чувствах от тази ужасна и непредвидена катастрофа. Вцепенен от унижение, аз стоях и наблюдавах сякаш в просъница отдалечаващите се фигури, когато забелязах, че дядо ме вика от другия край на улицата.

Той се смееше широко, очите му блестяха, а шапката му бе самодоволно килната назад. Тръгнахме към Луамънд вю и той одобрително ме потупа по гърба.

— Изглежда имаш голям успех с дамите, Роби. Това беше момиченцето на Кийт, нали?

— Да, дядо — измънках аз.

— Добри хора са — говореше дядо самодоволно и с неподозиран снобизъм. — Баща й беше капитан на Равалпинди… преди смъртта си. Майката е прекрасна жена, макар и не много здрава. Свири чудесно на пиано… а момиченцето пее като чучулига. Но какво има?

— Нищо, дядо. Нищо няма.

Той поклати глава и за мое най-голямо недоумение започна да си свири с уста. Свиреше добре, чисто, мелодично, но без ни най-малко да се тревожи, че е твърде шумен. Наближихме къщата и той си затананика тихо.

„О, моята, моята любима е червена роза,

пищно разцъфнала през юни“.

Сложи един карамфил в устата си и измърмори поверително:

— Само да не си споменал пред мама, че сме си пийнали малко. Страшно ще се тревожи.