Арчибалд Кронин
Зелени години (28)

Единадесета глава

Утрото в деня на изпита беше дъждовно. Предишния ден, четвъртък следобяд, Джейсън събра всичките ми книги и ги скри.

— Само някои учили-недоучили зубрят до последния момент — каза той. — Ще ги видиш забили нос в записките преди да влязат. Такива никога не печелят.

Струваше ми се, че каквото съм научил, е вече част от мен. Нищо повече не можех да асимилирам. Сега в ума ми е пълен мрак. Но то е там, достигнало до мозъка на костите ми. Преизпълнен с отчаяна решителност, и макар да изглеждах блед, бях съвсем спокоен. Облякох най-хубавите от старите дрехи на Мърдок: един не лош син костюм, въпреки че прозираше на лактите и отзад. С отмерен замах лъснах и приготвих обувките си, причинили толкова тревоги на мама — за тях ще трябва да поговоря по-късно. Дядо се суетеше около мен и за кураж ми откъсна цвете за петлика. Ах, тези любими дядови цветя в петлика! Ясно си спомням тая пъпка розова мъхава роза, още с дъждовните капки по нея.

Подаде ми я и с недвусмислен вид извади малък правоъгълен плик.

— Някой го остави за теб.

— Кои?

Сви рамене, като че искаше да каже: „Мило мое момче, аз съм джентълмен и не се пъхам в работите ти“. Но с ъгъла на окото си ме наблюдаваше и имаше доволен вид, сякаш затвърдявах някакъв одобрен от него модел. В това време с нервни пръсти аз отворих писмото.

Беше от Алисън — кратка бележка с добри пожелания. Пламък обгърна сърцето ми… Изчервих се, пъхнах писмото в джоба, а дядо, подсвирквайки си, усмихвайки се сам на себе си, ми поднесе закуската.

Първата сутрин Джейсън дойде с мен в колежа. Уж не искал големия град да ми завърти главата. Добрината на Джейсън към мен, скрита под маската на небрежността, безгрижното му великодушие — а трябва да знаете, че три месеца уроци, преподавани безплатно и с радост, са естествено рядко явление в един малък шотландски град, — подкрепата, приятелството и преди всичко пълното му разбиране за затрудненията ми, всичко това, щом си спомнех за него, пълнеше очите ми със сълзи, даваше ми по-голяма надежда за бъдещето на човешката раса от всички високо идейни разсъждения.

На гарата към нас се присъедини Гавин, малко блед като мен, но спокоен, дори се усмихваше. И той е работил упорито, не съм го виждал поне десет дни. Чувство за съперничество между нас сега нямаше: бяхме партньори в едно огромно дело. Чувствувах изблик на топло приятелство и докато стискахме ръцете си, тихо, за да не чуе Джейсън, измърморих:

— Единият от нас, Гавин!

Сега знаех: този един трябва да бъда аз, но ако не… мили боже, ужасна мисъл… тогава нека бъде Гавин.

Влакът на съдбата полетя. Купето ни беше празно, миришеше на цигари и дим от тунели, по пода бяха разхвърляни клечки кибрит, дървената част — надраскана с грубите остроумия на чираците, пътуващи по тази линия. Рийд не искаше да хабим енергията си в разговори и ни купи по един „Странд магазин“ и ние, всеки в своя ъгъл, давайки вид, че ни е много интересно, държахме списанията пред очите си. Моето служеше за чудесен щит на безмълвно движещите ми се устни, защото през цялото време се молех и увещавах небесата да не ме изоставят в последния момент. Рийд седеше до мен, съвсем близо до мен, гледаше корабостроителниците, заводските комини и резервоарите за светилен газ, профучаващи покрай нас в дъжда, и ми даваше смелост, като притискаше в мен мускулестото си рамо, не го отдръпваше, когато влакът ни блъскаше един в друг, и се опитваше, струва ми се, да ми предаде като последен дар собствената си сила, дух и интелектуални възможности. Макар от време на време да правеше безполезни усилия да ме пренесе при мистър Шерлок Холмс, герой, от когото той силно се възхищаваше, беше възбуден, да, беше безкрайно напрегнат. Чувствувах го, въпреки че се контролираше. Той искаше аз да спечеля, желаеше го с всяка жива фибра на силния си жизнен организъм.

Зданията на колежа, измити от дъжда, се издигаха старинни, с остри кули, сиви върху един хълм с изглед към парка в западната част на града и се оказаха внушителни за едно петнадесетгодишно момче, което ги е виждало само в мечтите си. Старата ми слабост, проклятието на моя живот, започна да ме измъчва. Щом излязохме от жълтия трамвай, довел ни от централната гара до подножието на Гилмор хил, почувствувах се нищожен, уплаших се. Когато минахме по тихата улица с къщите на професорите от двете страни и навлязохме през ниските сводове в чудесен квадратен двор, започнах да се питам има ли право едно бедно, презряно момче да проникне в такова светилище. Но не, не ме презирайте напълно. Макар че цветето в петлика и малката правоъгълна бележка във вътрешния ми джоб трябваше да поддържат духа ми, лявата обувка вече започва да ми създава грижи, принуди ме да стъпвам така сякаш бях дюстабанлия, та Джейсън ме попита.

— Крака ли си удари?

Изчервих се.

— Навярно съм си навехнал коляното.

И ето, бяхме вече на бойното поле. Другите кандидати се трупаха около вратата на залата.

— Празни глави — обясни Джейсън, нашият съюзник, с толкова убеденост, колкото можеше да си позволи, въпреки несъгласието ми с него, и ни остави настрана от другите. Това бе хубава, ярка група момчета, живи и интелигентни. Мисля, че различих Макюън, дребничък, с очила, облегнал се на колоната с ръце в джобовете, той се смееше, господи, да, той се смееше — все едно за нищо не го е грижа.

Накрая нещо глухо изтропа — възможно да е било от собственото ми сърце: дъбовите врати се залюляха и отвориха, момчетата започнаха да се отделят от двете страни. Изведнъж, когато тръгнах, усетих как Джейсън сграбчи като в менгеме ръката ми. Наведе се, доближи глава до моята и върху бузата си почувствувах топлия му „лош“ дъх.

— Вземи часовника ми, Шанън. Не се доверявай на стария им будилник. И спокойно. — Шепотът му започна да преграква, изпъкналите му очи с ужасна напрегнатост се впиха в моите.

— Знам, че можеш да спечелиш.

Залата е много голяма, с оцветени прозорци като в черква, тръбите на органа мрачно блестят на балкона, по стените — парцаливи знамена, но по високите греди висят по-нови, по-ярки флагове. Тази сутрин обаче в другия край на залата се вижда позната картина: лакирани жълти чинове около сто на брой, номерирани и подредени пред подиума на изпитващите. Аз съм девети номер, в средата на предния ред. Няколко тетрадки с бежови корици, писалка, молив, мастило и попивателна хартия — всичко, разположено пред мен. Прибавям към тях и сребърния часовник на Джейсън. Показва десет часа без три минути. Скърцането и шумоленето около мен престава. Изпитващият, мрачен, бавен човек в избеляла мантия, вече раздава първия билет. Тригонометрия. Затварям очи за последна отчаяна молитва и когато ги отварям, пред мен лежи билетът, напечатан с дребен, ясен шрифт. Вдигам го и с радост разбирам, че първият въпрос е този, който с невероятна прозорливост предвиди Джейсън. Отговорът знаех почти наизуст. Със стиснати устни и малко разтреперани пръсти вдигам писалката и придърпвам първата нова тетрадка към мен. Тогава идва забравата… нищо не съществува освен този сигурен поток знания, дошъл от приведената ми, бледа, изпаднала в транс фигура.

Късно следобед, когато двамата с Гавин се връщахме за Ливънфорд, влакът беше толкова пълен, че почти нямаше възможност да сравним отговорите, макар и двамата да се съгласихме, че въпросите по алгебра и основи на геометрията бяха страшно трудни. Сега, тревожейки се дали не съм пропуснал нещо, аз се чувствувах потиснат, изтощен, беше ми студено. Особено студено ми беше на краката и тук е по-добре да си призная — обувките ми не само отвратително течаха, но подметката на едната, лявата, беше съвсем скъсана, имаше дупка, в която свободно можеха да се пъхнат трите ми пръста. И все пак, в суетата си предпочетох тези развалини пред островърхите високи обувки на Кейт, които, макар и здрави, имаха връзки почти до коленете. С голяма изобретателност покрих най-зеещата дупка със стелка от кафяв картон, а него отрязах от една стара кутия за шапки, която извадих изпод леглото на мама. Но дъждът и твърдият паваж скоро разкриха безполезността на изобретението ми. След десет минути картонът се разкъса, чорапите ми също и вървях все едно на бос крак. Нищо чудно, че когато стигнах до това наситено с изпарения купе, притиснат между работници с мушами, от които се стичаше вода, аз се чувствувах цял подгизнал.

Джейсън посрещна влака на Ливънфордската гара и веднага ме завладя. Докато стоях в стаята му с топлите пържоли и картофи пред мен, той с някакъв странен глас, настойчив и в същото време неспокоен, ме разпитваше за изпита. Седнал на бюрото зад металната си работна лампа, с помощта на логаритми и таблици той изчисли всички отговори. После дойде и ги сложи пред мен, без да каже нито дума. Сравних резултатите с моите и вдигнах поглед към напрегнатото му лице.

— Да — казах аз.

— До един ли?

— Да — повторих скромно, но въодушевен от дългата въздишка, откъснала се от него.

На другия ден, в събота, имахме изпити по френски, английски и приложна химия. За последния предмет, физиката, ще трябва да чакаме до понеделник. Сложих в обувката по-дебел картон и като предпазна мярка в случай на най-лошото, намазах ходилото си с мастило. Много любопитно, но най-голямата ми грижа сега беше да не се покажа пред другите кандидати в този неприличен вид с полуобути крака. Щом тръгнахме от последната трамвайна спирка, ни настигна силен дъжд. Гавин подели с мен мушамата си, но обувките, разбира се, не можеше.

Какво от това? Веднъж озовали се в изпитната зала, всички тези незначителни неща се забравиха, загубиха се в трескавия устрем на моите стремежи. За мокрите си крака дори не помислих, докато отново не се намерих във влака. Треперех, сложих ръка на челото си и изведнъж разбрах какво страшно главоболие имах. Бях сам. Гавин остана в Уинтън да посрещне сестра си и през целия път подавах главата си през прозореца с надеждата от струята свеж въздух да ми мине.

Преданото лице на чакащия ме на Ливънфордската гара Джейсън танцуваше пред очите ми. Усмихнах му се да му покажа, че не съм го изложил много. Той пак сграбчи ръката ми, по-скоро покровителствено, отколкото грубо, и ме поведе по стъпалата към стоянката за файтони.

— Преуморил си се… нищо чудно. Слава богу, че имаш утре цял ден да почиваш.

Заведе ме в къщи с файтон, луксозно, а дядо ни даде обяд, на който, така да се каже, аз бях почетен гост. По време на яденето говорех без задръжки, не както обикновено. Подтикнат от Джейсън, повторих съдържанието на работата си по френски и разказах почти дума по дума написаното от мен есе по английски.

— Добре… добре — продължаваше да мънка Джейсън, да потрива ръце неспокойно и с всеки миг възбудата му растеше. — Чудесно, че си вмъкнал тези цитати. Добре си се справил, бих казал дори много добре. — От възбуда по устните на Джейсън имаше суха бяла пяна. Не по-малко се трогна и дядо; толкова развълнуван никога не бях го виждал. Не ядеше нищо, ловеше всяка моя дума. Беше не само мой наставник и покровител, но чрез мен сам се подмлади, отново изживяваше младостта си — той също се явяваше на изпити и сам той ги печелеше. Засия насреща ми, когато накрая Рийд обяви:

— Не искам да говоря неща, за които после ще съжалявам, Шанън. Но ти не излезе глупав. Изпитът ти в понеделник е по предмет, по който си най-силен. И ако в събота и неделя бог не те лиши от разсъдък, а това е напълно възможно, защото аз самият вече се чувствувам така, няма да набереш по-малко от деветдесет и пет процента, глух, сляп или ням. Сега, за бога, отивай и си отспи.

Качих се бавно по стълбите и ясно чух как Рийд казва на дядо, сякаш сам не можеше да повярва:

— Никаква грешка. По-добре… далеч по-добре от очакванията ми.

Каква радост, най-висш благословен възторг! Затворих очи и премалял от толкова похвали се притиснах към перилата на стълбището.

На другата сутрин, в неделя, се събудих в седем и половина и станах, за да отида на църква за службата в осем часа — нещо, което правех така автоматично, че едва по средата на Драмбък роуд разбрах как странно се чувствувам. Главата, още замаяна, ме болеше, гърлото ми бе до болка пресъхнало и макар сивия ден да обещаваше, че ще е топъл, аз не преставах да треперя. Да, знаех, напрежението от изпитите се е отразило на нервите ми. Трябва да отида на причастието тази сутрин не само от дълбока благодарност за получената благосклонност, но и защото то е част от тържествения обет, който поех, за да си осигуря успех.

Щом се върнах от църква, разбрах колко трудно преглъщам закуската и ме тресеше повече от всякога.

— Дядо — казах, — страшно ми е студено. Колкото и глупаво да е, бих желал да се сгрея на огън.

Той ме изгледа изпитателно изпод вежди и, макар лицето му да изразяваше изненада, не възрази. Бавно отбеляза:

— Мисля, че си заслужил един огън. И ще го имаш. В най-хубавата стая на къщата.

Дядо стъкми и запали огъня в гостната: напоследък я използувахме много — доколкото знам, единственото време, когато този ненужен мавзолей достигна статута на човешко жилище. В креслото до огъня се почувствувах по-добре, стоплих се. Но скоро цял изгарях в огън.

— Какво искаш за обяд?

Цяла сутрин дядо влизаше и излизаше от стаята, поддържаше огъня, поглеждаше към мен.

— Мисля, че нищо не бих ял. Никак не съм гладен.

— Както искаш, момчето ми — подвоуми се той малко, но нищо повече не каза. Следващия път се появи с шапка и такъв небрежен вид, който не би заблудил никого. — Ще изляза да се поразходя. Няма да се бавя.

След половин час се върна с Рийд. Влязоха в стаята, а аз ги погледнах от мястото си, погинал в креслото. Джейсън изглеждаше и сърдит, и разтревожен.

— Здравей, здравей! Какво значи това? — възкликна той с груб глас съвсем несвойствен за него. — Опитваш се да се разболееш, а? Да, но тая няма да я бъде, приятелю! Ако мислиш да избягаш в последния момент грешиш много. — Продължавайки да вика, Джейсън издърпа стола си към креслото, взе рязко ръката ми като човек, който не ще търпи никакви глупости. — Да, възможно е да те тресе. Но няма да мерим температурата. Нямам термометър, пък и не искам да ти пъхам в главата глупави идеи. Просто си се простудил.

— Да, сър — изрекох с труд. — До утре ще ми мине.

— Надявам се. Не се жали чак толкова. Предупреждавах те, че ще станеш истерик. Стегни се и опитай да хапнеш нещо. — После се обърна към дядо: — Донеси му малко от оная, снощната млечна пита с плодове. — Старецът излезе, а той продължи: — След всичко, през което минахме заедно, ще те замъкна в тази изпитна зала, дори ако трябва до ушите да те налея с бренди. Бистър ли е умът ти?

— Напълно, сър… само малко ми се върти главата.

Дядо се върна с чинийка ябълкова пита с крем. Надигнах се, решен да направя всичко възможно, но след като опитах няколко лъжички, погледнах мрачно Рийд.

— Гърлото ме боли, сър.

— Гърлото ли? — мълчание. — Е, добре, поне можем да го погледнем. Ела тук.

Заведе ме до прозореца и далеч не нежно обърна главата ми така, че светлината да пада в устата, а аз с усилие я държах широко отворена. Той надникна за миг и после, от това как изведнъж се промени и отпусна ръцете си, разбрах: има някаква болест.

— Какво ми е, сър?

— Нищо… не съм сигурен — извърна лицето си, гласът му звучеше безжизнен, съвсем смачкан. — Ще повикаме лекар.

Излезе, а аз отново се свих в креслото. Сега знаех, че съм много болен. А най-лошото беше ужасният страх, растящ в мен, изпълващ трескавата ми глава, страхът, че утре няма да се чувствувам достатъчно добре, за да довърша изпитите си. Срещу мен неподвижен и мълчалив седеше изопнат дядо.

След час Джейсън се върна с доктор Галбрайт. Лекарят с опитно око погледна гърлото ми и кимна на Джейсън.

— Сложете го да легне.