Арчибалд Кронин
Зелени години (27)

Десета глава

Беше топъл, тих следобед, във въздуха се чувствуваше как ще загърми. До изпита оставаха само четири дни. Бях възбуден, нервите ми — изопнати до скъсване. Отидох да пъхна главата си под водата, после, бършейки лицето си, чух ехото на дядовия смях. Излязох от банята на площадката и му извиках, но не получих отговор. Нима имах халюцинации? Господи, сигурно напрежението ме е довело до състояние „да чувам разни неща“. Изкачих се бавно до отворената врата на мамината стая, откъдето, както ми се стори, дойде приглушено звука. Влязох в стаята. Беше съвсем празна, но в същия миг — гласът на мисис Босъмли и след него отново дядовият смях.

Стреснах се. И тогава разбрах — в този тих следобед звуците преминаваха през общата стена — идваха от съседната къща. Разбира се… спомних си, че веднага след като се наобядвахме видях как дядо си подрязва брадата. Тъкмо се готвех да се махна и друг звук ме накара да се спра внезапно. Объркан, но ужасно напрегнат, аз се вторачих в бялата стена, нашарена с виещи се рози, разбрал, че стаята зад стената е спалнята на мисис Босъмли. А там — дядо и мисис Босъмли, заедно. Вцепенен от надигащия се в мен ужас, аз неволно се заслушах. О, господи, не може да бъде… Опитах да се отърва от тази мисъл. Но грешка нямаше, ни най-малка.

Конвулсивно се откъснах от това място, избягах от стаята и от там право навън. Цял се тресях и тичах като сляп по улицата. Какъв е смисълът да се бориш, да воюваш, какъв е смисълът на каквото и да е? Човек може да греши дори в любовта — чиста и красива. Но той се предава пред злото само в краен случай, при последно дихание, и то с вик на ужас. Но да подстригваш брадата си пред огледалото и да потеглиш подсвирквайки с израз на човек, предвкусваш приятното, о, господи, такова предателство от този, когото обичах и комуто се доверявах — това съвсем ме унищожи.

Решен единствено да избягам от мъчителните видения, не гледах къде отивам. Инстинктивно бях поел пътя по хълма и когато минах покрай разсадника, едно извикване ме накара да се опомня от хаоса в мислите ми. Мърдок подрязваше живия плет от двете страни на входа на градината. Спрях, поколебах се и пресякох към него.

— Какво има? — той спря да подрязва и ме загледа, изтривайки чело с опакото на голямата си загоряла ръка. — Ограбил ли си някого?

Не отговорих на тази ужасна закачка — в действителност бях съвсем неспособен да говоря.

— Нещо в работата ли не е в ред?

Поклатих глава отрицателно, гърдите ме бяха все още преизпълнени с твърде много чувства, за да говори. Мърдок ме гледаше с очакване, любопитството му растеше.

— Да, разбирам — каза той накрая. — Старецът пак се е натряскал. — Гадаеше по лицето ми. — Не? Е, тогава някой друг негов номер?

— Номер ли? — вбеси ме тази нищо незначеща дума, нов пристъп на гняв ме разтресе. — Не би казал номер, ако знаеше. О, Мърдок! — почти избухнах в сълзи. — Ако хората не могат, поне да се опитват да живеят прилично… и на неговата възраст…

— Аха — възкликна Мърдок кротко, изяснил си каква е работата, доволен от собствената си досетливост. Той се уригна, извади от джоба си корен от лакрица, отхапа едно парче и с наслаждение започна да дъвче.

Обърнах бледото си лице встрани, упорито загледан в каруцата, движеща се по пътя. По някакви странни причини тази самотна каруца, влачеща се на фона на летния пейзаж, ме накара да си помисля, че животът е безкраен в неговата монотонност, че всичко, което преживях сега, беше повторение на нещо случило се с мен преди стотици години.

— Знаеш ли, млади човече — каза Мърдок след известно мълчание, — време ти е вече да пораснеш. Умен си, а аз винаги във всичко, освен в градинарството, съм бил тъп и все пак на твоите години не бях толкова наивен. Дядо винаги си е бил такъв, Дон Жуан цял живот, дори и когато жена му беше жива, а трябва да ти кажа, че тя много го обичаше.

Мълчах отчаян.

— Това си е той — продължи Мърдок. — И сега, макар и на възраст, нищо не може да стори. Не мисля, че за такова нещо трябва да се вълнуваш.

— Ужасно е — едва чуто казах аз.

— Да, но нищо не можем да направим — Мърдок, явно мъчейки се да не ми се изсмее дружески ме потупа по рамото. — Не е настъпил краят на света. Когато пораснеш още малко, ще го забравиш. Ела с мен да ти покажа последния си карамфил. Цветните пъпки са истинско удоволствие.

Той пъхна ножицата под мишница и отвори портата. След миг колебание аз влязох и мрачен го придружих до новата оранжерия. Тук той ми показа половин дузина саксии със светлозелени стебла, вече напъпили, и гордо обясни как е получил хибрида. Имаше нещо успокояващо в уверените движения на големите му умели ръце докато подреждаше глинените саксии, посягаше за сгъваемия нож, сръчно клъцваше случаен стрък и нежно завързваше стъбълцата с лико.

— Ако излезе успешен, ще го нарека „Мърдок Леки“. Това е вече нещо, нали? Заслужава си за него да се мисли повече, отколкото… — и Мърдок изрази мислите си с още едно добродушно потупване по гърба ми.

Отидох си успокоен, но възмущението ми беше толкова абсурдно, колкото и мутиращият ми глас — още един белег на възрастта, — че не ми позволяваше веднага да се върна към учебниците. Както и трябваше да се очаква, аз се повлякох по Хай стрийт обратно към църквата.

Тук цареше тишина и спокойствие. Неясната фигура на майка Елизабът Джозефина се занимаваше с цветята върху страничния олтар и до пътеката между редиците достигаха звуците на леко дрънчене. Тя навлече ризницата и познала ме, се усмихна одобрително. Коленичих в тишината и мрака под високия прозорец, който винаги ме е успокоявал, пред фигурата, също понесла едно бреме, пред лицето, изкривено от болка.

И сега, в тази черковна атмосфера, наситена с миризмата на тамян и восъчни свещи, в мен се разгоря дълбоко и справедливо негодувание срещу дядо, осквернил единствената наистина ценна добродетел. Мислех за Алисън в бялата рокля, за Алисън, която моята любов, тази първа любов на юношеството издигна до недосегаеми ангелски висоти. Лицето ми гореше от срам. Как ще се отнася тя към едно момче, чийто дядо се държи така? Гняв нахлу в сърцето ми и спомнил си как Христос изгонил грешниците от храма, се надигнах, решен да поговоря с дядо и веднъж завинаги да скъсам отношенията си с него.

Когато стигнах в къщи, именно той ме посрещна във вестибюла и много радушно ме поздрави. Зад него се носеше чудесен аромат от нещо готвено.

— Радвам се, че си решил да се поразходиш. После ще работиш по-добре.

Погледнах го хладно и презрително — така навярно архангелът е пронизвал с поглед гърчещият се Луцифер.

— Какво прави днес следобед?

Той се усмихна съвсем безгрижно и небрежно отговори:

— Както обикновено, играх на топка край гробищата.

О-хо! Та той е и лъжец! Лъжец и развратник!

Но преди да успея да му го кажа, той отиде във вестибюла.

— Ела в кухнята — бършеше ръцете си дядо, изпълнен със спокойствие, добродушие и душевно равновесие. — Имам такава зеленчукова супа, та пръстите си ще оближеш.

Влязох в кухнята. Той изчезна в килера, а аз седнах на масата. Въпреки всичко лошо, бях ужасно гладен.

След миг дядо влезе и ми поднесе гореща супа, от която се вдигаше пара. За да ме разсее и да обърне внимание на кулинарните си постижения, той сложи мамината престилка и около покварените си и почтени коси зави салфетка, като шапка на главен готвач. Значи е и клоун, жалък палячо, този негодник, който ако не съвсем, то почти развали всичко.

Пъхнах лъжицата си в гъстата супа, пълна с грах, рязани моркови и накълцано пилешко месо. Вдигнах я до устата си, а той ме наблюдаваше с любящ, очакващ израз:

— Хубава ли е? — запита.

Беше вкусна. Изядох я до дъно. После се взрях в този абсурден старец, спечелил презрението ми, предал свещената вяра на младостта, от него трябваше да се отвърна като от източник и причина за грях. Моментът на изобличаването беше дошъл.

— Може ли още една супа, дядо? — попитах кротко.