Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Years, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Живка Рудинска, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bulljo(2012)
- Разпознаване и корекция
- smarfietka(2013)
Издание:
Арчибалд Кронин. Зелени години
ИК „Отечество“, София, 1981
Английска. Първо издание
Редактор: Лилия Рачева
Коректор: Мая Халачева
История
- —Добавяне
Пета глава
През ваканцията утрините идват рано и радостно. В понеделник, преди още бялото небе да покаже признаци на просветляване, тихо излязох от къщи и зачаках Том Дрин на ливънфордския кръстопът — той трябваше да ме смъкне в Лас, разнасяйки продукти край езерото.
Том закъсня и беше в лошо настроение. Днес той не трябваше да работи — дори и мен освободиха от задълженията ми да разнасям кифлите, но в склада на Блеър не достигаше работна ръка. Качих се в ниския открит фургон сред чувалите с брашно и потеглихме под спокойния тропот на конете.
По безлюдните неравни улици се чувствуваше свежестта на утрото. Една жена прибираше млякото, някакъв мъж по риза дърпаше транспаранта на горния прозорец, момиче сънливо тупаше рогозка пред полуотворената врата — всичко това създаваше сияйното чувство, че сме тръгнали на поход. Отивах на риба с Гавин последното ми буйство преди да залегна да зубря за стипендията.
Слънцето изгря, но не проби. Беше един от онези тихи сребристи дни, изпълнени с топлина и мека лъчезарна светлина, когато звуците, макар и приглушени, се чуват отдалече, а настъпващата в промеждутъците тишина е изпълнена с шума от струенето на жизнените сокове в зелените листа. Гърбът на коня неясно се повдигаше и се спускаше между вдлъбнатините също като кораб; покрай нас се плъзгаше околността — мъгливи гори, части от паркове, една сива сграда с високи комини, тераси и оранжерии между бързо преминаващи дървета.
Помагах на Том да разтовари чувалите и фуража при задните входове на тези големи провинциални къщи. Той беше космат, непохватен мъж и на няколко пъти изпадаше в затруднение да омилостиви някой сърдит коняр, оплакващ се, че „поръчката му“ не е добре изпълнена. Веднъж, повдигайки една тежка кутия, установихме, че стокилограмовият чувал с брашно отдолу се е разкъсал и съдържанието му се е разсипало по дъното на фургона. Той изруга, почеса се по главата и после с желанието да заглади нещата, ми каза:
— Нищо, нищо, няма да забележат!
В Лас се дотътрихме следобед, а Гавин, без да показва нетърпеливост, седеше на километричния камък в началото на късата селска улица. Носеше строгата униформа на своето специално училище — сиви вълнени панталони и риза, мека както при играчите на крикет шапка, също сива, открояваща се или по-скоро украсена с тънки лентички в синьо и бяло — цветовете на Ливънфорд. Невъзможно е да се предаде изяществото на тази чакаща фигура — пораснал е, както и аз, но все още е слаб — на сдържаната, несъзнателна гордост в това вече загоряло от слънцето лице под небрежно нахлупената шапка. Но мога да отбележа безмълвната радост на силното ни ръкостискане.
— Страхувам се, че довечера няма да ловим риба — промърмори Гавин, когато фургонът се отдалечи. — Няма вятър, а е и много светло.
Вървяхме през тихото село край езерото, минахме между десетки къщи, всичките ниски, със сламени покриви, боядисани в бяло, наредени на известно разстояние една от друга по късия бял път, започващ от полите на зеленото възвишение и завършващ до сребристите води на Лох. Обички и пълзящи рози обвиваха къщите и се губеха в жълтите сламени покриви. Обичките вече цъфтяха и заливаха с яркочервен душ бяло боядисаните стени. Едно овчарско куче лежеше в белия прахоляк, проснато на земята и замечтано. До нас долиташе сладкото жужене на пчелите. През омарата се виждаше малкият като играчка дървен пристан с гребните лодки, завързани с избелели въжета. Пред такава красота си разменяхме редките тайни погледи.
Седяхме с Гавин на една обърната лодка пред ловната хижа на баща му, докато скритото зад облаците слънце не залезе, разпределяхме рибарските принадлежности и икономисвахме думите — за това си бяхме дали обет. В седем часа, след като мисис Глен, стопанката на къщата, хубаво ни нахрани с току-що изпечени кифли и пресни варени яйца, залети с гъсто мляко, ние обърнахме лодката и я тикнахме във водата. Все още беше много рано, но бледоморавата блещукаща светлина по Лох предвещаваше мрак. Взех веслата, изведох лодката в тиха прохлада, спрях да греба и я оставих да се носи по течението след тишината между високите възвишения. Светлината изчезна, бледоморавото се превърна в тъмночервено, започнахме да не различаваме лицата си и тогава от изгубващия се бряг долетя слабия звук на гайда като далечния глас на човек, изгубил всичко освен душата си. Почувствувах как Гавин замира от мъчителни чувства. Нищо, дори стоическите ни клетви не можеха да устоят на този миг и на този звук. Скрит от нарастващия мрак, изведнъж с тих глас Гавин заговори:
— Разбрах, че се готвиш за стипендията Маршъл, Роби.
Трепнах силно изненадан.
— Да… Откъде знаеш?
— Мисис Кийт казала на сестра ми. — Гавин замълча, дишаше тежко. — Аз също ще опитам.
Погледнах го онемял, сякаш даже планините споделяха изненадата и объркването ми.
— Но, Гавин… на теб не ти е нужна стипендия!
В тъмнината долавях смръщения му израз.
— Ще се учудиш — говореше той бавно, силно смутен. — Напоследък татко има неприятности в работата. Когато човек купува на едро зърно или фураж, понякога търпи тежки загуби. Не е толкова лесно, както си мислят някои… Искам да кажа онези, които завиждат на баща ми и го одумват, че поддържа, както те се изразяват, охолен живот — той замълча. — Баща ми не обича да се показва, Роби. Но той заема някакъв пост и като кмет трябва да се поддържа — последва дълго мълчание. — Толкова е направил за мен… Сега, когато е така затруднен, искам аз да направя нещо за него.
Мълчах. Отдавна знаех, че Гавин боготвори баща си и бях чул да се мълви, че не всичко в работите на кмета върви добре. Но вестта, че двамата трябва да се борим за наградата, която желаех с цялото си сърце, дойде като неочакван удар. Преди да успея да заговоря, той продължи:
— Ще се състезаваш с най-умните момчета в графството и какво значение има, ако те са с едно в повече. Освен това, става дума за честта на града. Знаеш ли, че от дванадесет години все момче от Ливънфорд е получавало стипендията! — той решително и силно пое въздух. — Един от нас трябва да я спечели!
— И този един можеш да бъдеш само ти, Гавин! — казах аз с пресилен глас; прекрасно знаех, че той е отличен ученик.
Сега не се заехме с онова обичайно за нас от по-рано страстно отричане на собственото си превъзходство.
Гавин отвърна мрачно:
— Признавам, че искам да спечеля заради баща си. Но мисля, ти имаш по-голям шанс… трудно ми е да го кажа, защото съм горд… сигурно заради шотландската ми кръв… и имам такъв чудесен баща. — Замълча. — Ако спечелиш, ще учиш ли за лекар… или… — той сниши глас, сякаш някой можеше да ни подслушва. — Още ли искаш да станеш свещеник?
Не успял още да се съвзема от изненадата след предишното съобщение, с достойнство посрещнах въпроса. Гавин беше единственият човек на света, пред когото можех да разкрия душата си.
— Не мисля, че от мен ще излезе достатъчно добър свещеник — казах аз. — А трябва да призная, че с цялото си сърце желая да стана медик-биолог, нали знаеш, доктор, занимаващ се с научна работа. Разбира се, когато си мисля за отец Дамиен и за Cure d’Ars, особено по време на благословия, ми се ще да се откажа от всичко, даже от любовта си към някое добро и красиво момиче — заля ме вълна на себеотрицание. — Да, тогава просто копнея да се махна и да се опитам да стана истински велик светец, да ям плесенясали картофи, да се отнасям към парите като към боклук — особено това ще бъде чудесно — да водя суров живот и да изпадам в транс пред олтара. Иска ми се да те накарам и ти да разбереш какво нещо е, Гавин, когато се изповядваш при причастие.
— Представям си — измърмори Гавин смутено, — разбира се… би било ужасно за теб, ако не е това, което ти си мислиш. — И добави: — Искам да кажа, ако в последна сметка се окаже само хляб.
— Да! — съгласих се аз. — Би било ужасно. Но, молейки се, ти не мислиш за това. Молитвата е наистина чудесна, Гавин. Не можеш да си представиш до какви неща се добираш чрез нея. А мога да ти дам стотици, е, добре, дузина други примери. Нали познаваш мисис Рок, съдържателката на млекарницата. И така, татко щеше да я съди, че му продава непълноценно мляко. Видях я как се молеше и молеше в църквата. И знаеш ли, Гавин, бутилката с мляко, която татко взе за проби, се пръсна. Да, пръсна се нацяло по време на пробата. А през целия му живот такова нещо с татко не се е случвало. — Поех си отново дъх. — Разбира се, човек не трябва да се моли за недостойни желания. Въпреки че се говори например колко красиви били зелените очи на мадам Помпадур, ти знаеш как ненавиждам цвета на моите, но не можеш да се молиш за такава промяна, поне за една нощ не може да стане.
— Ще се молиш ли за стипендията Маршъл? — попита Гавин категорично.
— Да… боя се, че ще се моля, Гавин! — наведох глава и добавих с порив на великодушен ентусиазъм: — Но ако не ми се отдаде да я спечеля, ще се моля за теб. Ти си толкова добър, Гавин, не си като повечето хора от града и като някои от роднините ми даже… Знаеш ги как отвисоко гледат на католиците. Не е ли абсурд? Е, добре, само преди два дни каноник Рош ми показа в един алманах, че в света има трийсет и двама херцози католици. Само помисли — трийсет и двама херцози… а всичко, което човек може да чуе в Ливънфорд е… няма значение. Затова искам да успея, просто да им покажа — в гласа ми прозвуча трагична нотка… — как един човек, когото те презират, може да стане велик… може да стане чудесен учен…
Завладян от собствената си изумителна идея, аз замълчах.
— Да — каза бавно Гавин, — просто е отвратително, че трябва да си оспорваме един друг стипендията. Нищо, разбира се, няма да попречи на приятелството ни. Но борбата ще е голяма — и той леко се усмихна, — аз също знам някои молитви…
Луната излезе от кадифения мрак и започна да се показва зад Бей, после меката й светлина падна над водата и нашари черната й гладка повърхност с непрестанната си игра. Бяхме се приближили до брега. Тук дърветата стояха още тъмни като пера, вдигнати при погребението на някой бог. Не, това бяха просто дървета… дървета, растящи на тиха прекрасна земя, окъпани в първия здрач на съзиданието.
Изведнъж в тъмната плитчина скочи невидима риба и в миг настроението ни се промени. Неясно видях как Гавин посяга за въдицата и го чух да прошепва:
— Най-после една ни падна.
Тихо водех лодката край брега, безшумно загребвах с веслата. Затаих дъх, когато Гавин, седнал неумолим и неподвижен, започна да мята и само дясната му ръка бавно и ритмично се движеше. От време на време погледът ми улавяше проблясването на пръта, трептенето на мократа корда, когато тя прорязва тъмнината в сребриста дъга и тихо пада далеч във водата.
Изведнъж — още един плисък, по-силен от първия. Трепнах от възбуда и видях как краят на въдицата на Гавин се извива като кафява дъга, чувствувах потрепващите движения на ръцете му, докато закачаше рибата. Когато макарата се завъртя в тишината, Гавин каза през зъби:
— Дръж я по-надалеч, Роби! Не й давай да отиде под лодката!
Сега рибата скачаше и се мяташе в тъмната вода като луда и когато прорежеше повърхността, изпращаше нагоре сноп безценни пръски. Гребейки в противоположна на трепкащата гавинова въдица страна, направих всичко възможно да не разреша на рибата да се пъхне под нашия кил. Сега не бе нужна тишина. Веслата пляскаха лудо като самата риба. При всяко нейно втурване аз яростно пъхах греблата във водата.
— Отлично — каза запъхтян Гавин, — сьомга, и то хубава. — И след малко добави: — Прибери веслата.
От борбата ръцете на Гавин бяха като откъснати, но макар и да знаеше каква тънка нишка го свързва с рибата, той не отстъпи нито на един инч.
Бавно, внимателно започна да навива макарата. Луната очерта изопнатото му тяло и решителното му младо лице, в което горещо впих поглед, очаквайки следващата му заповед.
Сьомгата вече се мяташе по-малко, Гавин я издърпваше все по-близо.
— Виждам я! — каза Гавин с тих, хриптящ глас. — Съвсем млада е. Дай куката, под седалката е.
Наведох се и протегнах ръка за куката, но когато несръчно се свих, кракът ми се подхлъзна на мократа седалка. Паднах с цял ръст на нея, ожулих брадата си и едва не обърнах лодката.
Гавин не каза нито дума, нито един упрек за моята несръчност. Едва когато се вдигнах и разлюляната лодка се успокои, той попита:
— Намери ли я?
— Да, Гавин.
Мълчание. Все още тихо, но с нарастваща настойчивост, той прошепна.
— Леко се е закачила. Виждам мухата извън устата й. Зависим от случая. Вземи куката и щом извадя рибата, не я промушвай, а само пъхни върха под хрилете й.
Взех куката със засилващо се вълнение и коленичих в рибника на лодката. Сега виждах сьомгата дълбоко във водата, бляскава, с такива размери, че даже се уплаших. Никога в живота си не съм вадил толкова голяма риба. Ваденето е коварна работа. Гавин, който е вършил това по време на риболов с баща си, често ми е разказвал колко сьомги са изпускали при това последно трудно действие. Заклатих се, очите ми се затваряха, ушите ми също започнаха ужасно да мърдат.
Рибата е близо… все по-близо… толкова близо, че може да се докосне. Изведнъж се паникьосах, страшно ми се прииска да пронижа с куката си това огромно хлъзгаво същество. Но, блед като мъртвец, потръпващ в треска, аз изчаках докато Гавин я преобърне и чак тогава плъзнах рибарската кука под устата на рибата и спокойно я извадих върху планшира на лодката. Сега и Гавин се наведе до мен. Луната изплува високо в нощното небе и очерта две момчета, едно до друго, мълчаливо вторачени в благородната риба, която се извиваше и проблясваше в дъното на лодката.
Но докато се взирахме в победената сьомга, изведнъж почувствувах как сърцето ми тъжно се свива и си помислих: „Гавин и аз… единият трябва да бъде победен.“