Арчибалд Кронин
Зелени години (21)

Четвърта глава

С тази сладка раздяла трябваше да свърши и денят ми. Но уви, останало ми бе едно странно и мъчително изпитание преди да легна. Тази нощ беше моята „нощ на лъвовия мост“. Въпреки умората от необикновеното вълнение, аз твърдо се заставих да отмина Луамънд вю и да продължа по тъмния селски път към моста на две мили от града. Нима не описахме подробно как си ляга баба. Тогава защо да щадим това момче, този Робърт Шанън, щом нашата цел е да го покажем правдиво, да го представим с всичките му мечти, стремежи и безразсъдства, използувайки същото безпристрастно и безмилостно ножче, с което той сам е разсичал нещастните жаби — Rana temporaria.

Вечерта стана по-хладна и неприветлива. Когато стигнах моста, влажни облаци затъмниха полумесеца, поривист вятър полюляваше младите листа. Закопчах плътно якето си, якето на Мърдок, и продължих напред. На мястото, където река Ливън се спускаше от възвишенията, я пресичаше старият мост, свързан с тесен каменен зид, издигнат над потока във формата на три полукръгли свода. Във всеки край на зида имаше изградени водоливници, похабени от времето, разрушени, но все още наподобяващи озъбени лъвски глави.

Наоколо нямаше никой, изкачих се на високия зид и после, поемайки дълбоко въздух, започнах да се движа по тесния парапет. Докато се промъквах така, далече отдолу чувах невидимия грохот на водата. Най-зле беше при сводовете. Тук ми се струваше, че се задържам над дълбока тъмна пропаст, а зидът, мостът и целият свят се люлеят и въртят около мен.

От височината ми се виеше свят; това беше най-страшното изпитание, което можех да измисля. Най-после и то свърши — преминах веднъж напред и после обратно. Върнах се на твърдата земя и затворил очи, безсилен се облегнах върху изображението на озъбения лъв. Нищо чудно, че царят на зверовете се забавляваше с отчаянието ми. Лудост, да, лудост… Но когато си беден и презрян, когато трепериш и се изчервяваш пред внезапния смях на минаващите покрай теб непознати, когато имаш нервни тикове и мърдаш темето и ушите си, е необходимо, да, много е необходимо да докажеш единствено на себе си, че не си страхливец.

Вървях към къщи отчасти успокоен. Домът беше тъмен — сега не се разрешаваше газта, в коридора дори леко да мъждука. Качих се на пръсти по стълбите, влязох в банята, тихо заключих вратата и тъй като татко не позволяваше да се хаби и капка вода, съвсем внимателно си взех една студена вана.

Водата беше ледена, дори пръстите едва издържаха, но щом се съблякох, аз легнах неподвижен в нея. Зъбите ми тракаха, но стоях така, докато тялото ми се вкочаняса и не стана безчувствено. С това не доказвах мъжество, а вземах предпазни мерки, може да се каже дори, че бе заклинание против окаяното положение, което може да обхване човек през нощта.

Замъкнах се дебнешком нагоре. Сега заемах старата стая на Мърдок — по време на няколкото зимни месеци, през които спеше в къщи, той използуваше по-голямата и по-хубава стая, принадлежаща някога на Кейт. Премръзнал, почти без да чувствувам тялото си, аз запалих парченцето лоена свещ, останало в емайлирания свещник. Наоколо, призрачни като мен самия, стояха училищните ми награди, ненужни книги в претенциозни подвързии — имаше най-малко три екземпляра от „Шотландските вождове“ на Портър, скъпоценният ми микроскоп, колекцията ми по естествена история, събрана в картонени кутии, сандъчета, които сам съм си правил, и всичко това сега нищо не струваше. Върху скрина лежаха материали за писане на писма и още една книга със заглавие „Лекуване на стеснителността“, взета от обществената библиотека.

Вдигнах книгата и я отворих на десетото упражнение.

„Застанете спокойно пред огледалото — прочетох аз. — Свийте ръцете си и упорито гледайте изображението си. После присвийте очи и придайте на погледа си безстрашен вид. Вие сте силен, спокоен, хладнокръвен.“ Безспорно сега бях хладнокръвен. „След това поемете дълбоко дъх, издишайте рязко и три пъти повторете тихо, но убедително: Юлий Цезар и Наполеон. Ще бъда! Ще бъда!! Ще бъда!!!“

Изпълних инструкциите безусловно, въпреки че очите ми сълзяха и зеленият им цвят малко ме обезсърчи. Дори взех един лист от тетрадка, написах с големи букви „Ще бъда“ и го забодох на стената, за да може безстрашният ми поглед да попада на него, щом се събудя. После коленичих до леглото.

Молитвите ми бяха дълги и сложни. Мъчех се да не се отвличам и не ги отправях към неясния брадат бог от моето детство, а пламенно ги концентрирах върху спасителя Христос. Понякога виновно си спомнях за Отца и Сина и Светаго духа и бързах да ги омиротворя. Но Исус с безкрайната си любов и доброта беше пазител на доверчивото ми сърце. И когато мислех за майка му, а нейното лице напоследък подозрително започна да прилича на лицето на Алисън, от затворените ми очи бликваха сълзи на копнеж. Не забравях и светиите. Непрекъснато намирах нови, на които исках да се моля. И, разбира се, щом веднъж съм започнал, от страх да не ги обидя, вече не можех да ги изоставя. Последният в нарастващия ми календар беше Антони, покровителят на младостта.

Наближава последното действие — възможност за онзи смях, онзи внезапен нежелан смях, често чуван в театъра, когато авторът иска да предаде нещо с тих патос, правдиво, а не успява, или може би е неправилно разбран. Да се посмеем заедно; поглеждайки назад ще видим как това дългуресто, треперещо глупаво момче, едва прочистило душата си с изпитанието на моста и ледената баня, взема от едно потайно място в дъното на чекмеджето някакво странно съоръжение — връв, завързани за нея две парчета старо желязо, два тежки ключа, дръжка за врата и счупена част от кънка. С бързо привично движение той ги завързва на кръста си така, че неприятните метални предмети да останат отзад. По такъв начин, ако легне на гръб, а това е обикновеното положение при спане, веднага ще се събуди. Най-после той е под закърпения чаршаф, непоколебимо извит на една страна. Загасил е свещта. Препасан е като отшелник — около мършавия му врат — молитвена броеница, четири истински чудесни медала — единият благословен от самия господ, освен това кафяв скапуларий и още един, син, а ако имаше розов или светловиолетов, сигурно щеше да си сложи и такива. Направи всичко, което можеше. Успокоен от тази мисъл, той повика съня — малкото умиране с едно последно желание.

— Мили боже… моля те, помогни ми да спечеля стипендията на Маршъл.