Арчибалд Кронин
Зелени години (18)

Първа глава

Пак цъфтяха кестените, залязващото слънце изпращаше слаби цветни оттенъци в небето зад Бен, когато в един априлски следобед на 1910 година, възбуден и горд, аз бързах от Академичното училище към къщи. Най-малко поне трябва да допусна, че това бях аз, макар понякога и на мен самия да ми се струваше, че е някой непознат, недодялан непознат. Оная сутрин, на излизане от Бакстър след ранната си „обиколка“, изведнъж зърнах един призрак в огледалото на млекарницата — бледо, дългуресто, петнадесетгодишно момче, неимоверно израснало, прегърбено, с тънки китки и трудно подвижни крака, с непознат профил, замислено и меланхолично, с мъжки нос и момчешко лице — и даже трепнах от изненада и болезнено недоверие.

Но сега аз мислех само за своите чудесни способности, съзнанието ми беше погълнато от разговора с мистър Рийд от преди пет минути, в навечерието на кратката, великденска ваканция. „Джейсън“ Рийд ме остави след часовете и ме повика, с пръст до бюрото. Класният ми ръководител беше млад, тридесет и две годишен мъж, яката му фигура пращеше от сдържана енергия, на горната си устна имаше белег и диагонална бяла резка с малки бели точици — следи от шевове, симетрично разположени от двете страни. Този белег, предполагам в резултат от операция на заешка устна, сякаш дърпаше носа му надолу, сплескваше го, като че беше без кост, разширяваше ноздрите му, дори сините му очи изглеждаха по-изпъкнали, почти изхвръкнали под хубавата му мека руса коса. Имаше приятен тен на лицето, влажна кожа, тъй като лесно се потеше, ходеше гладко избръснат, считайки под достойнството си да скрива с мустаци тази леко обезформена горна устна, сякаш с това поощряваше, а в същото време презираше жестокото просташко любопитство. Във всеки случай говорът му го издаваше и онази неправилна артикулация на звуците, която може да се възпроизведе при поставяне на езика на небцето в устата и всички твърди „с“-та се омекотяваха до „ф“-та, в същност даде и прозвището на мистър Рийд, родило се в деня, когато започнахме да учим за аргонафтите в третата ода на Пиндар и той прочувствено говореше за „Джейфън“.

— Шанън — той барабанеше с пръсти, а аз го гледах с благоговеене, — за теб не бих казал, че си „празна глава“ — обикновеното му обръщение към учениците от класа. — Искам да ти предложа нещо…

Стигнах Луамънд вю и още се чувствах замаян от думите, толкова важни за мен.

Исках да съм сам, да запазя тайната си, но горе, при отворения прозорец с наредена пред него дама, ме чакаше дядо.

— Защо се забави? — попита той нетърпеливо.

— Няма нищо — станал съм прекомерно потаен. Освен това за мен вече дядо не беше химерната фигура от онова време, а съобщението ми беше твърде ценно, за да го „прахосам“ пред него.

В същност през това време дядо се промени много по-малко от мен. Още се движеше енергично, въпреки че забелязвах как метално-червеният цвят на брадата му избледнява, а по жилетката му от небрежност се появиха няколко петна. Не беше достигнал още онзи етап от живота си, за който по-късно, когато неговата ексцентричност стане мое проклятие, ще трябва да говоря с болка. Неотдавна близкият му приятел Питър Дики, застигнат от участта на никому ненужните старци, се пресели в приюта за стари хора в Гленууд. Това отрезви дядо. Той винаги се е плашел от наближаването на старостта и самото споменаване на думата „смърт“ чувствуваше като лично оскърбление. Но все още изглеждаш съвсем бодър. И понеже баба замина за поредното си посещение в Килмарнок, той се наслаждаваше на ежегодната си блажена почивка. Описваният период е в същност дядовото циганско лято. Но точно сега той беше в лошо настроение, струваше му се, че аз се опитвам да „изклинча“ от любимата му игра.

— Какво ти е? Стоиш като на тръни.

Предадох се и седнах срещу него. Той се наведе намръщен и съсредоточен над дъската и с ужасна предпазливост заобмисля хода си, подготвяше ми капан, който лесно можех да предвидя, премести с невинен вид фигурата си и подчерта тая своя явна хитрост като изтърси недопушения тютюн, заразглежда тръбата на лулата си и започна да тананика.

Естествено мисълта ми не беше в играта. Тя летеше при онова чудесно предложение на Джейсън, вдъхнало ми нова надежда за бъдещето. Подобно на повечето момчета пред прага на завършването, аз много се притеснявах за бъдещето. Бях амбициозен, знаех какъв искам „да стана“, но обстоятелствата на моя живот, макар и да засилваха този стремеж, не ми даваха много надежди.

В Академичното училище свикнах да съм пръв в класа, минах през ръцете на разни учители, които безпристрастно ми предсказваха успехи. Имаше един мистър Ъруин, висок, слаб, превзет, страдаше страшно от главоболие при простуда. Той ми вдъхваше вяра, че съчиненията по английски ми се отдават, хвалеше ги, четеше в клас с гъгнещия си глас моите бомбастични, образни есета на такива теми като „Битка в морето“, „Един пролетен ден“. После дойде мистър Колдуел, известен сред момчетата като „Карфицата“ заради късата дървена протеза, придържаща изсъхналия му крак. Кротък, възрастен човек с благородни жестове и малка побеляла остра брадичка, винаги облечен като свещеник в сиво, той живееше със света на класиците и ме заведе настрана, за да ми каже, че ако съм прилежен, мога да стана латинист. И други също така доброжелателно ме объркваха с противоречивите си съвети.

Но щом попаднах в ръцете на Джейсън, почувствах топлината на личната заинтересованост. Той пръв обърна внимание, че аз не на шега се интересувам от естествена история. Как добре помня началото, онзи летен ден през отворения прозорец в класната стая влетяха две пеперуди, обикновени сини пеперуди и всички спряхме работа, за да ги наблюдаваме.

— Защо са две? — безцелно попита Джейсън Рийд колкото себе си, толкова и класа.

Тишина. После се чу скромният ми глас:

— Защото са съпружеска двойка.

Ироничният поглед в изхвръкналите очи на Джейсън ме намери.

— Празна глава, да не би да допускаш, че пеперудите имат любовен живот!

— Да, сър. Пеперудата може да открие другаря си от цяла миля разстояние само по особената миризма. Тя се отделя от подкожните жлези. Прилича на миризмата на върбинка.

— Работата става дебела — говореше бавно Джейсън, все още не съвсем сигурен в познанията ми. — А как усещат тази приятна миризма, моля?

— Имат специални топчици в края на пипалата — усмихнах се, увлечен от любимата тема. — Но това е нищо, сър. Червеният адмирал в същност изпитва вкусови усещания с крачетата си.

Силен подигравателен рев в класа. Но Джейсън го успокои:

— Тихо, глупаци! Тая празна глава знае туй-онуй, а такова нещо за другите не може да се каже. Продължавай, Шанън. А двете ни сини приятелки тук не се ли виждат една друга, без за това да е необходима миризмата на върбинка?

— Вижте какво, сър — тук аз се изчервих, — окото на пеперудата е доста любопитно устроено. Състои се от три хиляди отделни елемента, всеки със своя роговица, лещи и ретина. И макар добре да различават цветовете, те са съвсем късогледи, виждат само на около четири стъпки разстояние.

Спрях да говоря, а и Рийд не ме подтикна повече, но в края на часа, когато вкупом излязохме от стаята, той ми се усмихна леко, проницателно, за пръв път изобщо ми се усмихваше и измърмори под носа си:

— И колкото и да е странно… не е самодоволен.

 

 

От тогава, поощрявайки ме по биология, той започна да ми дава задачи по физика извън програмата и след няколко месеца ме пусна в лабораторията за серия оригинални изследвания върху пропускливостта на кололоидите. Нищо чудно, че му бях предан и с кучешката преданост на едно самотно момче, аз слушах в клас с отворена уста всяка негова дума и даже в разговорите с Гавин замислено се мръщех и копирах неговото фъфлене и леко заекване.

Преди една година бащата на Гавин премести сина си от Академичното училище в Ларчфилдския колеж. Беше голям удар за мен. Разположен в съседния град Ардфилън, Ларчфилдския колеж представляваше недостъпен скъп пансион, толкова взискателен в подбора си, че ставаше почти непостижим за обикновените момчета. Директорът му е завършил в Бейлиъл и е бил капитан на известния клуб на крикетистите в Лордз. Макар и да се радваше на бърза популярност сред новото обкръжение, Гавин ми остана верен приятел. През летните следобеди аз вземах велосипеда на мистър Рийд и изминавах цели петнадесет мили, за да го погледам как ще отбележи сто точки за училището си, а той, при завършването на мача, ще се отдели от ласкаещите го зрители и свободно ще дойде на другия край на чудесното игрище, където аз, незначителният чужденец тук, лежах прикрит, ще се хвърли на тревата до мен и така, както си е в спортна фланелка и бели спортни панталони, ще дъвче тревичка и ще отбележи през стиснатите си устни:

— Как са у дома?

Въпреки че сега нашата дружба се разгоря още по-силно, въпреки че щом Гавин се върнеше, ние всичко правехме заедно, имаше дълги периоди на раздяла, когато вместо да се задоволявам с някой второстепенен приятел, аз се залавях със собствените си влечения и давах воля на отвратителния си талант за уединение.

Бродех сам из околността на цели мили разстояние. Познавах всяко гнездо, всеки зъбер, всяка следа, оставена от овцете по Уинтънските възвишения. Ловях риба в придошлите потоци, хващах писия и треска в плитчините край устието. Направих карти на неизследваните досега блата, разпрострели се зад Уинди пик — една пустош от торф и пирен. Всички лесничеи ме познаваха и ми предоставяха онази рядка привилегия — правото безпрепятствено да се движа. Колекцията ми растеше. Някои от екземплярите ми бяха изключителна рядкост. Имах например отлично препарирана хидра, размножаваща се чрез пролиферация — нещо необикновено, наполовина растение, наполовина живо същество, което отделя яйце; няколко некласифицирани вида пресноводни медузи и онова великолепно водно конче, наречено pantala flavescens, което, доколкото можах да си изясня, досега не е намирано в Северна Британия. Благодарение на тези скитания аз не пропуснах нито една „ваканция край морето“, а другите момчета очакваха за това само лятото. Въображението ми ме отведе далече зад тези банални курорти и за мен блатата се превръщаха в диви пампаси или в татарски равнини, из които се движех предпазливо, вглеждах се далеч в хоризонта за някой лама… и понякога, уви, за изпаднали в беда мисионери.

Да, трябва да се признае печалния факт — по това време бях силно набожен. Навярно дългите часове самота подхраниха този жар. Но по-вероятното беше, защото, поради характера си, като кон с товар по нагорнище аз се напрягах по-силно. През ден, макар това да бе много неудобно за мен, аз отслужвах литургия при каноника Рош. Бях в най-приятелски отношения със сестрите и размахвах кандилото по процесиите, които зад мигащите свещици се извиваха край манастира. По време на великите пости извършвах чудеса на себеотрицание. Горещо благодарях на всевишния за гдето ме е включил в числото на онези, принадлежащи към единственото право лоно на църквата, и изпитвах най-дълбоко съжаление към всички нещастни момчета, по рождение причислени към друга религия, които почти със сигурност ще бъдат погубени. Потрепервах при мисълта, че ако не е била божията благосклонност към мен, можело е да дойда на тоя свят като презвитерианец или мохамеданин със съвсем слаба надежда да заслужа вечно спасение!

Няма да се задържам дълго на този въпрос, но религиозните ми изпитания не свършиха и в календара имаше дни, от които се страхувах — не толкова от чувството за физически страх, колкото от страданието, което те причиняваха на душата ми. Нека сме откровени. Ливънфорд, както повечето шотландски градове, беше един малък Везувий на нетърпимостта. Протестантите не обичаха католиците, на католиците не се нравеха протестантите, а и едните, и другите ненавиждаха евреите (повечето от тях бяха поляци, една малка и безобидна общност във Венел). В деня на свети Патрик^[1], когато всички предизвикателно се кичеха с трилистните детелини, а древният Орден на хибернийците^[2] шествуваше с развени знамена по Хай стрийт зад оркестър гайдари, препасани със зелени платнени колани през рамо, враждата между сините и зелените се разразяваше в неописуема ненавист и многобройни сбивания. Още по-голямо възбуждение цареше на дванадесети юли^[3] с масовата процесия на оранжийските ложи, преданите ордени на великия и добър крал Уилям. Те също се движеха с оркестър и знамена, а най-отпред на бял кон яздеше човек с цилиндър на главата, в оранжево расо с позлатени краища и известяваше „спасение от бедност, робство и измамничество“, а тълпата пееше:

„Хей, псета, псета, свещени псета,

вие и вашата вода светена

крал Уилям прогони папската паплач

там, де на Боин водите стенат.“

Когато минавах покрай църквата „Светите Ангели“, достатъчно бе само да си повдигна шапката и си докарвах присмех и презрение, но в ония дни на разпри, особено на дванадесети юли, смятах, че ми е провървяло, ако не се заплетях в тези сбивания.

Но не мислете, че пропилявах дните си само в защита на вярата си и в блажено бягане след пеперуди и светии. Татко следеше повечето от свободното ми време след училище да бъде заето. Откак станах на възраст годен за работа, той ме главеше за разни полезни дейности. Сега мое задължение беше да ставам в шест часа сутринта, да въртя педалите на велосипеда с три колела по безлюдните улици и с фургона на Бакстър да разнасям пресните кифлички из още неразбудилия се град. Малките ми надници получаваше той, като отбелязваше, че парите ще улеснят издръжката ми, а после сериозен и блед продължаваше да говори на мама как трябва да намали разноските, макар те да бяха ограничени до край. Наистина напоследък татко пое в свои ръце месечните сметки и вбесяваше търговците с настояванията си за отстъпки или пък с опитите си да смъкне малко цената, когато сам правеше покупки за домакинството. Щом ставаше дума за нещо „полезно“ той винаги бързаше да го купи, ако е изгодно. Но по-често в последната минута някакъв инстинкт го задържаше и той се връщаше с празни ръце, но, както сам тържествено обявяваше, „все още с пари в джоба“…

Но в този миг едно победоносно възкликване на противника върна моите блуждаещи мисли на земята. Докато аз си мечтаех, дядо изчистил и последните ми две фигури от дъската.

— Знаех, че ще те бия! — ликуваше той. — А те смятат за най-умното момче в града!

Станах бързо, за да не забележи, а следователно и да не изтълкува погрешно радостния поглед в очите ми.