Арчибалд Кронин
Зелени години (17)

Седемнадесета глава

Следващия вторник лятната ваканция свърши. Кейт поднови занятията в началното училище, а аз отново тръгнах в Академичното. Спомням си ясно деня — той бележи върха на онова настроение — дълбокото униние, което обхващаше дядо като облак. Това настроение аз наследих от него и когато пораснах, то ме измъчваше — настроение, което ме обземаше, щом животът ми ставаше мрачен и недостоен.

Времето продължаваше да бъде тягостно жежко. Баба остана уединена в стаята. Мърдок странеше от другите — той тайно започна да работи в разсадника на мистър Далримпъл.

Дядо не проявяваше никакво желание да се среща с приятелите си. Нямаше и нищо за преписване, оставаше само да се понася жегата и татковото възмущение. Със стареца се заяждаха, тормозеха го. Само един малоумен може да измисли такова нещо да не му дават цигари. Мисля, че именно това породи у него тази последна забележка, докато той тъжно въртеше между пръстите си празната лула:

— Какъв е смисълът, момче… какъв е смисълът…

На следващата сутрин, докато аз се облечах, а татко закусваше недоволен и ругаеше стареца, мама слезе долу и възкликна с изненадан, а заедно с това и смутен глас:

— Дядо го няма горе! Къде ли може да е отишъл?

Тишина и после татковата изненада се превърна в негодувание:

— Чашата преля! На обяд да е тук или ще му дам да разбере!

Объркан, но все още не много разтревожен, аз тръгнах с Гавин към Академичното училище и там разбрахме, че не само ще сме в един клас, но и ще седим един до друг. Това и новите учебници, които старателно занесох на мама да подвърже, ме занимаваха цял ден. Но когато вечерта седнахме на чай, по зачервените очи на мама и сдържаността на татко разбрах, че е станало нещо сериозно.

— Никаква следа ли няма от него досега?

Мама тъжно поклати глава.

Татко започна да барабани с пръсти по масата и да хруска препечената си филия хляб, сякаш захапваше главата на дядо.

Тишина. Тогава влезе Мърдок и унило забеляза:

— Може нещо да му се е случило.

Татко погледна кръвнишки нещастния младеж.

— Млъкни, глупако! Вече имаше възможност да покажеш колко ти е ума.

Мърдок се сви и настъпи още по-мъчителна тишина. От яд татко отново заговори:

— Трябва да кажа, че е много трудно постоянно да се издържа такова бреме. Но когато той започне да се застоява извън къщи, да пиянствува…

Накрая предизвикана мама го прекъсна, от възмущение по бузите й избиха петна.

— Откъде знаеш, че върши такива неща… — Татко изненадан втрещи в нея поглед. — Бедният старец няма и един фартинг за себе си — продължи мама. — Всички го тормозят, наричат го какво ли не. Пияница е наистина. Както се отнасяха с него напоследък, никак няма да се учудя, ако е направил някоя отчаяна стъпка! — и заплака.

Мърдок погледна разстроен като човек, доказал правотата си, а Кейт отиде да успокои мама.

— Наистина, татко — каза тя с предупреждаваща нотка, — ти трябва да предприемеш нещо. Той няма пари и не може да е отишъл далече.

Лицето на татко изразяваше нещастие.

— И да накараме всички съседи да приказват… Не ни ли стига вече? — и стана от масата. — Казал съм на моите хора да си отварят очите в града. Повече от това не мога да направя.

Хората на татко бяха един дългурест помощник на име Арчибалд Джап с вид на човек винаги ревностно готов да извърши всичко, защото се надяваше да заеме татковото място, и едно момче, което така бавно се движеше, та работниците в котелния завод и разни други иронични младежи го наричаха бързоногият вестител. Въпреки че не излязох прав, не се надявах много на това съдружие. Спомних си настроението на дядо за уединяване в последно време и страшно се разтревожих.

На следващата сутрин — от него никаква следа. Над дома тежеше тягостна, напрегната атмосфера. По обяд все още нямаше новини. Тогава татко удари не много силно по масата с длан и каза с тон на човек, съобщаващ решението си:

— Ще телеграфираме на Адъм!

Да, да, да се извика Адъм, добро, логично действие. Но една телеграма… О, този страшен вестител, почти неизползуван в дома ни, сякаш беше предзнаменование, почти предвестник на нещастие. Отказвайки се от помощта на Мърдок, мама сложи шапката си, и наклонила глава на една страна, сама отиде до Драмбъкския пощенски клон, за да изпрати телеграмата. След час дойде отговорът:

„Идвам утре четвъртък три часа следобед.

Адъм.“

Лека-полека, при такъв бърз отклик и такова делово решение, духът ни се повдигна. Мама сложи телеграмата в чекмеджето, специално предназначено за нещата на Адъм — за писмата му, ученическите доклади, стари пликове от заплатата му и даже завързан с панделка кичур коси — и забеляза:

— На Адъм можеш да се осланяш.

На следващия ден, преди пристигането на Адъм, дойде страшна вест. Както се шляех отчаян из къщи, татко се върна посред бял ден от работа, придружен от Арчи Джап. Младежът остана във вестибюла, а татко се приближи до мама и след известно колебание с мрачен, дори загрижен израз, рече:

— Майко, приготви се. Намерили са шапката на дядо… да плава в общинското езеро.

Беше я открил Джап и сега пред уплашените ни погледи той показа съсипаната и подгизнала от водата шапка на стареца.

— Плаваше на най-дълбокото място, мисис Леки. Срещу навеса за лодки — говореше с предразполагащ, съболезнователен тон той. — Имах ужасното чувство, че и той е там.

Гледах втрещен със страх и мъка мократа реликва, а когато мама схвана целия смисъл на това, по бузите й започнаха да капят сълзи.

— Успокойте се, мисис Леки — утешаваше я Арчи Джап. — Може и нищо да не е станало… изобщо нищо.

Татко отиде да направи чай на мама в кухнята. Той нежно я караше да пие, успокояваше, изчака я да го изпие и излезе с Арчи Джап.

Следобед, облечен в раирани панталони, тъмно сако и сива вратовръзка, закопчана с перлена игла, Адъм, веднага след пристигането си овладя положението. Седнал на масата, решителен и спокоен, той изслуша всички показания, дори и моя несвързан разказ за мрачното меланхолично настроение на дядо и последните му съдбоносни думи:

— Трябва да съобщим на полицията — каза Адъм.

При тази зловеща дума ние замлъкнахме.

— Но, Адъм — възпротиви се татко, — моето положение…

— Скъпи татко — хладно отговори Адъм, — ако един старец си е наумил да се дави ти не можеш да го скриеш. Запомни, аз не се наемам. Но те сигурно ще искат да претърсят езерото.

Мама цялата трепереше.

— Адъм, да не искаш да кажеш, да не мислиш, че…

Адъм сви рамене.

— Не мисля, че е пуснал шапката си в езерото, за да се пошегува.

— О, Адъм!

— Извинявай, че говоря така безцеремонно, мамо. Знам какво ти е. Но в края на краищата за какво да живее? Ще сляза да се видя с началника на полицията Мюър. За щастие той ми е приятел.

Започнал бе да пуши бирмански пури и сега извади една от кутията си от крокодилска кожа. Гледах го със силна тревога, а той издърпа жълтата сламка, която обгръщаше пурата и внимателно запали. Като погледна и татко, той с внушителен вид се обърна към мама:

— Хубаво, мамо, много хубаво, че те уговорих да продължиш застраховката. Виждаш ли… застраховка с изгода. — И той извади с лявата ръка сребърния си молив и започна да смята по покривката — пет години по три… прибави двадесет и пет… това прави чисто сто и шестнадесет лири.

— Не искам парите! — изплака мама.

— Идват точно навреме — рече татко с дрезгав глас.

Скръбта, засилващото се в мен чувство, че съм загубил нещо, ме задушаваше.

Адъм сложи молива настрана и стана.

— Ще навестя и Маккелър в строителното дружество. Той може да отстрани някои дребни затруднения по незабавно изплащане. В същност, смятам да го доведа с мен тук. Би могла да ни приготвиш хубава вечеря с чай, мамо, нещо пикантно като яйца на очи и задушено месо. Това ще хареса на Маккелър. Но… Не слагай масата в гостната, недей още — и излезе.

Мама послушно се зае да изпълни разпорежданията на Адъм, суетеше се между кухнята и килера, сякаш се опитваше в напрегната работа да забрави най-лошото. Тя опече цели камари кифлички. Татко, който не понасяше и най-малкото разточителство, сега я насърчаваше да направи и палачинки, въпреки че щеше да пожертвува половин дузина яйца. Въздухът се изпълни с несравнимата миризма на богати ястия. На масата сложиха най-хубавата покривка и сервиза за гости.

В пет часа Адъм се върна и със задоволство потри ръце.

— Ако до края на седмицата тялото не изплува, в понеделник започват претърсването. Разноските поема дружеството на хуманистите. Мюър казва, че общинското езеро става страшно място. През последните десет години са се удавили трима, има и един нещастен случай на леда. Маккелър не може да дойде преди седем часа. Костелив орех е той. Да вечеряме, мамо.

Седнахме пред най-хубавото ядене, което някога съм ял в Луамънд вю — месо, яйца, кифлички, палачинки и силен топъл чай.

— В такъв момент — каза татко и с щедър поглед огледа масата — не ми се свиди.

— Мислиш ли, че ще изплува, Адъм? — попита Мърдок с глас, издаващ отвратително любопитство.

— М-м-м, не се знае — отвърна Адъм със заинтересоваността на добре осведомен човек. — Според Мюър понякога до двадесет и четири часа тялото само изплува. Изпълнено е с газове. — Мама потрепера и закри очи. — Просто изплува тихо и най-любопитното, винаги с лицето надолу. Но понякога труповете са упорити и си стоят долу. Мнозина се забият в пясъка или във водораслите, а в езерото има много водорасли и не могат да се помръднат, въпреки че газовете се мъчат да ги издигнат. Казаха ми, в такъв случай, хвърлиш ли във водата хляб с живак в него, той често потъва точно към това място.

Не можех да понасям повече това ужасно видение на бедния ми дядо, омотан в зелени водорасли, подут от дългото седене във водата. И изведнъж на входа се позвъни. Всички се надигнахме, Кейт отиде до вратата и доведе Арчи Джап.

— Извинете за безпокойството — Арчи замлъкна скромно при вида на цялото семейство, насядало на вечеря. — Но мисля, вие трябва да знаете… има още едно доказателство.

Арчи е бързал. Избърса челото си. Беше възбуден, въпреки че изразяваше дълбоко съчувствие.

— Мистър Паркин, дето дава лодки под наем, си спомни, че в сряда късно през нощта ясно чул плисък срещу навеса за лодки, а днес следобед излязъл с риболовната си лодка и хванал някаква дреха, едно мъжко сако. Занесъл го в полицейското. Току-що го видях — сакото на мистър Гау.

От подпухналите ми очи отново бликнаха сълзи. Разбира се, мама пак плачеше, тихо, безшумно.

Татко направи благороден жест и покани госта.

— Седни и похапни с нас, Арчи.

Арчи почтително издърпа един стол. Поемайки чашата от ръцете на мама, той тихо измърмори на татко.

— Правел го е много често преди, мистър Леки.

За моя изненада татко се намръщи.

— Не, не мога да ти разреша да говориш така, Джап. Неуместно е. Всички си имаме недостатъци. Не беше лош старец. Ако си помислиш, имаше и достойнства. Как вървеше по улиците и размахваше бастун! — той се наведе напред и ме потупа по рамото, без да ме осъжда за гдето подсмърчам; по-скоро одобряваше това и ласкаво измърмори. — Горкото момче… И ти го обичаше.

Ново позвъняване на входа, което ни стресна, и макар да го очаквахме, то потвърди страховете ни. Ужасна тишина, тишина на сигурност. Кейт стана и отново отиде до вратата. Върна се по-бледа от всякога.

— О, татко — прошепна тя, — човек от полицията иска да те види.

През полуотворената врата на вестибюла зад нас забелязах страшната фигура на полицай. Червендалест и тържествен, той въртеше фуражката в ръцете си.

Татко стана веднага. Блед, но внушителен, той направи знак на Адъм, който също стана. Двамата отидоха във вестибюла и затвориха кухненската врата зад себе си, сякаш спускайки завеса на сцената, искаха да ни пощадят. До нас достигаше само неясно мърморене; ние седяхме безмълвни, сякаш вестителят на смъртта е поразил нас самите.

След доста време татко се върна в стаята. Тишина. Тогава Кейт, най-умната между нас, събра достатъчно сили и запита:

— Намерили ли са го?

— Да — татко говореше тихо, по-блед от преди. — При тях е.

— В моргата ли? — зяпна Мърдок.

— Не, в Ардфилънския затвор — каза татко. Огледа ни с безизразните си очи, напипа стола си и безсилен седна на него. — Пиянствувал с ония некадърници от Скеокската гора изгубил шапката и сакото си при едно сбиване под навеса за лодки… един господ знае какво е правил тези два дни… прибран в Ардфилънския затвор… обвинен в пиянство, безредие и нарушаване на закона. Адъм отиде да го освободи под гаранция.

Сянката на нощта вече се спускаше, когато Адъм и дядо се показаха на пътя. Без шапка, със стара полицейска куртка вместо загубеното сако, разкопчан и разгърден, дядо вървеше горд, но смирен. Очите му горяха — една пукнатина в бронята му, която издаваше вътрешното му безпокойство. Стоях наведен на прозореца в гостната, възбуден и самотен, и само един поглед беше достатъчен да ме прати бързо горе, в убежището на стареца.

Там се заслушах напрегнат, чух шума на входната врата, след това ужасна какофония — гръмогласните обвинения на Адъм, мамините сълзи и жалби, татковите горчиви оплаквания и нито дума, нито звук от дядо.

Накрая той се качи бавно горе и влезе в стаята си. Видът му беше плачевен — брадата му имаше нужда от подстригване, от него лъхаше странна и неприятна миризма.

Хвърли ми бърз поглед, започна да обикаля стаята, неуспешно се опитваше да тананика и се правеше, че от нищо не го е грижа. После вдигна съсипаната и все още прогизнала от водата шапка, която рано тази сутрин мама почтително беше сложила на леглото му. Погледна я замислен за миг и простодушно се обърна към мен.

— Трябва да се оправи. Винаги е била голяма шапка.