Арчибалд Кронин
Зелени години (16)

Шестнадесета глава

Дядовата философия, несъмнено основана на печалния опит, е, че човек трябва да плаща за всичките си удоволствия. Когато прекалено се въодушевявах, той ме предупреждаваше „А бе, човек, ще си пострадаш за тая работа!“. И сутринта след пътешествието ни на панаира наистина страшно си изпатихме. Събудих се по-късно от обикновено, а в къщата вече цареше съдбовна тишина. Мърдок беше още в леглото, татко бе излязъл на работа, мама вършеше нещо в кухнята. Дядо пушеше възбуден със зачервен нос и изглежда никак не му беше до мен сега.

После слязох долу, входната врата се отвори и влезе баба. Беше се върнала вчера следобед, без аз да знам, и с хубавата си шапка и обшитата с мъниста наметка, вече беше успяла да прескочи до котелния завод за пенсията си.

— О, бабо! — извиках аз. — Не знаех, че си се върнала!

Тя не отговори на радостния ми и развълнуван поздрав, а продължи напред с някакъв странен, напрегнат израз на лицето. Спря се точно срещу мен и от мрачната загриженост в погледа й ме обхвана неспокойно тревожно чувство.

— Робърт, Робърт — каза тя със спокоен, но неестествен глас. — Не мога да повярвам такова нещо за теб.

Свих се до стената. Разбрах — без съмнение беше научила от мис Минс за измяната ми към всички онези нейни пламенни часове на молитви. Неясно макар, но аз бях подготвен за разгрома над баба. Но горчивата й мъка, позеленялото й лице и безумно изтеглените напред устни ме удивиха и изплашиха.

— Някой ден пак ще ти се иска да се върнеш при баба си — не каза нищо повече, но тонът й, огорчен и тъжен, ме накара да потреперя. Разтворил уста, аз я наблюдавах как се качва по стълбите. Почука на вратата и решително влезе в стаята на дядо.

Изтичах в гостната. Защо ли религията, с която съм се родил, предизвиква у баба такава мрачна и дива ярост? Отговорът ме унищожи. Тази достойна, почтена жена в целия си живот е разговаряла може би само с трима представители на моята вяра, невежеството и погрешните й схващания за нея бяха съвсем абсурдни. И все пак тя ме ненавиждаше. Няма лесно да прости на дядо съучастието му в първото ми причастие.

И наистина, в този миг аз чух гръмки гласове над мен, а след малко, коленете ми още трепереха, до слуха ми достигнаха стъпките на дядо във вестибюла. Надникнах. Той бързо и неспокойно си слагаше шапката.

— Ела с мен, момче! — каза ми той рязко. — Време е двамата с теб да се махаме от тук.

Навън разбрах, че е разтревожен. Несъмнено тя здравата го е нахокала заради отстъпничеството ми, ала се оказа, че за вълненията му имало по-силна причина. Заседяла се до късно край прозореца на спалнята си, тя ясно видяла „положението“, в което се върнал Мърдок предната вечер и сметнала за свое задължение по време на закуската да каже за това на татко.

Дядо винаги гледаше да стои по-настрана от татко, тъй като знаеше, че зет му го ненавижда. В паметта ми има само един случай татко и дядо да са заедно за по-дълго време, и то когато татко в пристъп на великодушие, умело насърчаван от мама, разведе двама ни с дядо из новото ливънфордско стопанство, поливано с водата от нечистите канали, и тогава случаят приключи печално. Изпълнен с гордост, татко ни разказваше за различните окислителни и филтриращи пластове, обясняваше ни с разпалеността на истински хигиенист как, независимо от началния продукт, при тази система крайният резултат е чиста питейна вода. Напълни една чаша и ми я предложи.

— Опитай и ще видиш!

Аз се поколебах над мътната течност.

— Не съм жаден — запънах се аз.

Тогава татко предложи чашата на дядо, а на неговото лице цял следобед трептеше добре познатата ми усмивка.

— Никога не съм бил любител на водата — заговори меко дядо. — А на това питие още по-малко.

— Не ми ли вярвате — изкрещя татко.

— Ще повярвам — усмихна се дядо, — ако сам я изпиеш.

Татко изля водата и си отиде.

Обикновено двамата мъже рядко се срещаха, пътищата им не се пресичаха, и ако дядо видеше инспектора в града, той веднага правеше стратегическа обиколка. Но сега стълкновението беше неизбежно. Вчера лудорията на Мърдок изглеждаше съвсем допустима, но сега в прохладната сутрешна светлина тя доби много зловещ характер. Пълен въздържател, татко смяташе пиенето за проклятие, грешно пилеене на пари. Той бе разярен от провала на Мърдок в изпитите, никой не знаеше докъде може да стигне той в наказанието си към негодника, повел сина му по кривия път.

Когато достатъчно се отдалечихме от къщи, дядо намали крачка и доста високомерно се обърна към мен:

— За щастие имаме си собствени ресурси, Роби. И приятели, които ще ни дадат залък хляб, ако ги помолим. Отиваме да навестим Антонели.

Спрях се съвсем объркан.

— Не, дядо, това не!

— И защо?

— Защото… — млъкнах. Все пак трябваше да му кажа. Не можех да понеса да го унижат и да тръшнат вратата под носа му.

Нищо не каза, нито дума. При всичката си любов към ораторствуване, той имаше и дарбата мълчаливо да изтърпява унижението. Но ударът беше тежък. Лицето му се покри със странни петна. Помислих, че ще се върне в Драмбък и ще се събере със Садлър и Питър Дики. Но не, той продължи по Хай стрийт, покрай Ноксхил и ме заведе до едно непознато място в южната част на града.

— Къде отиваме, дядо?

— Да се измием във водата на огорчението — отвърна той рязко.

Дали така мислеше, или солените Ардфилънски ветрове събудиха у него желанието да види морския бряг, или пък просто искаше да се отдалечи колкото може повече от всичко, което го огорчаваше, не знам. Но скоро ние минахме покрай ноксхилската поляна и се озовахме на брега на устието, точно под пристанището. Брегът тук не беше идиличен, а представляваше протежение от тъмни ивици нанос, на места нарязани от снопчета зелени водорасли и плоски скали, сиви от полепналите по тях млади миди. Имаше отлив и водата се виждаше медносива. Още се забелязваха високите комини на котелния завод; тракането на чуковете от корабостроителницата, струята, изтичаща от водопровода на пералнята — всички тези звуци, непосредствено напомнящи промишления живот, не намаляваха, а напротив, увеличаваха пустотата на мястото.

Но във вятъра се чувствуваше някакъв дъх, солен дъх. Изведнъж около нас беше оная самота, толкова желана от дядо. Той седна, свали обувките и чорапите си, нави панталоните до коленете и шляпайки по мокрия пясък, нагази в плиткото. Гледах как сивите вълни галят кокалестите му глезени. Тогава сам събух обувките и чорапите си, тръгнах по влажните следи от краката му и започнах да газя до него.

След малко той свали шапката си, оная чудна шапка, която неизменно отъждествявах с дядо — голяма, квадратна, избеляла, с три металически дупки за проветряване от всяка страна, от дългото носене станала твърда като желязо, онази шапка, държала в себе си толкова много редки ценности, като се започне от главата на дядо и се стигне до един фунт крадени малини, шапка, която е служила и още ще служи за толкова много и разнообразни цели. В нея, сега навеждайки се, той започна да слага сърцевидни и обикновени миди, намерени по този тъжен бряг…

Сърцевидните миди бяха съвсем бели и надиплени и само леката издутина с големина на шестпенсова монета издаваше присъствието им под залетия с вода пясък. Другите, с пурпурен седефен блясък, полепваха здраво на гроздове в цепнатините на скалите. Събрахме пълна шапка най-различни миди и дядо се изправи:

— Момче — отбеляза той, сякаш се обръщаше към меланхоличната вода, — може да е лошо… но не чак толкова.

На сухата част на брега, покрита с изхвърлени от морето водорасли и плавеи, с продънени сандъци и един сламен матрак от някой кораб, ние запалихме пращящ огън. Докато се печаха обикновените миди, дядо ми показваше как да ям сърцевидните. Държиш я над огъня докато се отвори и бързо гълташ соленото съдържание. Намирал ги вкусни, много по-хубави от стридите, ми каза той и тъжно изгълта много миди, сякаш, солени и стипчиви, те подхождаха на сегашното му настроение. На мен не ми харесаха, но обикновените миди излязоха съвсем по вкуса ми. Те широко се разтваряха, много широко и върху седефените черупки се показваше опеченото съдържание: влакнесто като месо и сладко като орех.

— И чинии няма да мием — забеляза дядо с мрачна усмивка след като свършихме. Запали лулата, легна подпрян на лакътя си, погледът му блуждаеше замечтано наоколо, и той добави на себе си, сякаш ожаднял от соленото меню. — Сега бих си пийнал нещо.

Тук, преди следващите събития, трябва да се опитам да покажа една важна черта от характера на дядо. Той имаше една любов, една слабост — пиенето. Понякога вечер чувах неравните му стъпки по стълбите и заедно с тях блъскане и веселите възклицания на човек, несмущаван от това, че се удря в разни предмети из тъмното. Но не беше пияница. Да го считаш за „стар пияница“, както рязко се изразяваше Адъм, беше голяма несправедливост. Наистина, здравата се е напивал, но между две пиянства винаги е имало дълги периоди на трезвеност, никога не е участвувал в ливънфордските съботни оргии, когато улиците се напълваха с олюляващи се фигури. През целия си живот с такава упоритост е искал да върши смели, храбри, чудесни постъпки, та напоследък сам започна да си вярва, че наистина ги е вършил. А в действителност кариерата му е съвсем банална. Дедите му са били изключително състоятелни — баща му, в съдружие с двама чичовци, притежавал известната спиртна фабрика в Глен Невис. В семейния албум ми попадна пожълтяла снимка на младеж с пушка и две кучета сетери, застанал на стъпалата на внушителна селска къща. Представяте ли си изумлението ми, когато мама ми каза, че това е дядо край дома от детството му и тя добави с лека усмивка и въздишка: „На времето Гау бяха много уважавани хора, Роби.“ Данъкът за малца разорил семейството и сега аз знам, че след „фалирането“, още младеж, дядо бил принуден да започне скромен живот в Ливънфорд като чирак при един механик. Но „занаята не научил“. Бил нетърпелив, а и принудителната женитба (и за нея никога не е съжалявал) за едно обикновено момиче от народа, което го боготворяло, го отправя в железарския бранш. Не успял и тук, но с висок дух, той работил поред и като чиновник, и като общ работник във фермата, като мебелист, търговец на шотландски манифактурни стоки, касиер-домакин на един параход по Клайд, докато накрая, с помощта на връзките си с Глен Невис, също като поета^[1], когото толкова силно обожавал, станал акцизен чиновник в митницата.

Разочарованието от себе си, умението да завързва приятелства, а и фактът, че „работел сред спиртните напитки“, го превърнали в пияница, но никога в груб пияница. Влечението му към бутилката не беше вкоренено в него, то се проявяваше на периоди и произтичаше от особеностите в характера му, от онова странно преплитане на противоположни качества, което ще го накара в един миг да защищава като лъв невинността ми, а в следващия… но за това ще чуем много по-късно.

Сега, както бе потиснат, имаше причини да се вярва, че влечението му излиза наяве, подтикнато от горчивото чувство за бабиното предателство.

— Някаква си особа — заяви изведнъж той — не ми дава да дишам още щом стъпи в къщи. Но аз й дължа нещо за всичко, което ми е направила. „Води Мърдок към гибел!“ — тук дядо спира, за да посочи раздразнено с влажната дръжка на лулата си. — Ей го, пристига „Кралят на островите“… на обиколка из Шотландия… Превъзходен кораб.

Гледахме как претъпканият параход за разходки се движеше по реката, витлата отблъскваха водата, проблясваха, развяваха се знамена, от двата наклонени червени комина се проточваха струи дим, към нас от борда се носеше нежна, приятна музика на „немски оркестър“ и дълго още продължаваше тъжно да звучи, докато вълните се надигаха и връхлитаха към брега. Нещастни лентяи, отхвърлени без нито едно пени, ни се искаше и ние да сме на борда.

— …В началото — с горчивина поднови разказа си дядо, — …когато дойдох да живея в Луамънд вю, след смъртта на жена си, се правеше, че е приятелски настроена към мен. Кърпеше чорапите ми, слагаше чехлите ми край огъня. После ме помоли да престана с пушенето — не й харесвала миризмата. Аз отказах и оттук започна. Оттогава действува срещу мен. Разбира се, тя печели. Независима е. Обядва долу, взема „Ливънфорд хералд“ преди мен. В събота вечер за нея има топла вода, сутрин първа влиза в банята. Казвам ти, момчето ми, от това може съвсем да се вкиснеш.

Минаха и други кораби: няколко натоварени шлепа, старо крайбрежно корабче, речен ферибот на котвена верига, който правеше курсове между пристанището и пясъчния бряг, първокласният, с бели комини, параход от Инверъри „Куин Александра“. После дойде един океански параход, невероятно голям, „параходът-месарница“, построен от братята Маршъл за търговия с Аржентина. Той мина бавно, тайнствено зад шумния влекач, на мостика, както ми каза дядо, стоеше лоцманът. Проследих парахода с насълзени очи, докато той се превърна в тъмна точка върху далечната повърхност на разширяващото се устие, зад което сега слънцето залязваше в пурпурна мъгла.

Дядо размишляваше мрачно. Никъде няма като корабите на Маршъл, а Клайд е най-благородната река в света, Робърт Бърнс — най-великият поет… един шотландец може да набие трима англичани… даже ако едната му ръка е вързана зад гърба… а да се справи с една жена за всеки мъж е трудно. Дълго мълчание. Изведнъж дядо се изправи и с непоколебима решителност се плесна силно с ръка по бедрото.

— Ей богу, ще го направя!

Обърнах се стреснат към дядо. Умът ми все още беше изпълнен с благородни размисли, с бавната и величествена картина на отпътуването и предполагах, че неговите мисли също бяха с подобна нагласа. Той вече не се чувствуваше унил и потиснат. Мрачна решителност озаряваше цялото му лице, излъчваше се дори от носа му. Стана.

— Хайде, момче! — повтори той няколко пъти съвсем тихо, сякаш с някакво страхопочитание към собственото си откритие. — Ей богу, какъв маскарад ще бъде.

Докато той бързо ме мъкнеше обратно през града и спря само да свери часовника си с църковната кула, аз ще си позволя още едно обяснение. Думата „маскарад“ на местно наречие, което по съвсем обясними причини използувам умерено, по своята същност изразява особен акт на отмъщение, отмъщение, отличаващо се с дяволска хитрост. Само не мислете, че то е нещо дребно, някаква обикновена шега. Наистина „маскарадът“ носи удовлетворение на изпълнителя и обърква жертвата, но дотук слабото сходство свършва. „Маскарадът“ е потресаващ, традиционен, справедлив изблик на омразата. Ако в Корсика при подобни обстоятелства се хващат за оръжието и стават партизани, в Ливънфорд сядат на безлюдния плаж, замислят се и после пускат в изпълнение „маскарада“.

— Къде отиваш, дядо?

— Първо да навестя тези чудесни Антонели — и за да намали уплахата ми, добави с тон, неподлежащ на описание. — От задния вход!

Изплашен, аз останах на ъгъла, а той обиколи за Антонели откъм задния двор. Нямаше го само няколко минути и въпреки това облекчено се отпуснах, щом отново се появи, явно невредим и дори мрачно усмихнат. Тръгнахме в сгъстяващия се мрак и дядо пое по безлюдния общински път.

От време на време му хвърлях въпросителни погледи отстрани, чувствувах как се движи с необикновена напрегнатост, с оная странна жива неподвижност на носачите, понесли цели кули от безброй кошници на главите си. После видях как шапката му сама се повдига, завъртва се и спокойно се настанява обратно на челото. Но все още не се досещах. Едва когато от края й се изви тънка опашка, вплетена като плитка в дядовите кичури, разбрах, че в шапката му беше Николо.

Толкова се изненадах, та дори не можах да продумам. Но дядо почувствува, че забелязах маймунката и лукаво ми смигна:

— Шапката ми му хареса. Не представляваше никаква трудност да го примамя в нея.

Почти беше се стъмнило, когато малко преди осем часа стигнахме в Луамънд вю. Тогава разбрах цялата тънкост на дядовия план. В четвъртък вечер в седем и тридесет обикновено татко ходеше на събрание в строителното дружество. Стигнахме до стаята на дядо без никой да ни види.

Николо не беше съвсем здрав. Добре ни познаваше — едно щастливо обстоятелство, тъй като при вида на непознати винаги се вълнуваше. В същото време новата обстановка изглежда му хареса. Движеше се из стаята, оглеждаше нещата, приятно изненадан. Мисля, че току-що го бяха нахранили и навярно на това се дължеше доброто му настроение. Дядо му предложи ментов бонбон, но той отказа. Дядо равнодушно съзерцаваше маймунката. Отнасяше се резервирано към животните, с чувство за собствено достойнство, никога не стигаше до интимничене. Разбира се, макар в присъствието на мисис Босъмли да показваше голямата си любов към Микадо, виждал съм как с отвращение е ритал котката, срещнеше ли я сама в тъмното.

Девет часът… Шумът на площадката показваше, че баба отива в банята. Дядо чакаше мрачен, нащрек и веднага се задействува. Със забележителна за човек на неговите години бързина, той вдигна Николо и изчезна през вратата. Няколко секунди и отново се върна, но без маймунката.

Пребледнях. Най-после разбрах целия смисъл на неговия „маскарад“. Треперех и съзнавах с ужас, че очаквам какво ще стане. Седнах до дядо. Той гризеше ноктите си. Напрегнато се ослушвахме как баба отново тежко пресича площадката. Чухме я да влиза в стаята, доловихме отмерения шум при събличането, скърцането на леглото, когато ляга. Тишина, ужасна тишина. После въздухът се процепи от вик, още един… и още един.

Какво се бе случило, баба сама трябва да разкаже. Следващите години баба неведнъж щеше да повтаря тази история, най-вече пред приятелката си мис Тиби Минс и винаги със страшна сериозност. Нищо чудно, че за случая винаги си мисля като за „бабината среща с дявола“. Ето как е станало:

„Значи, Тиби, в тази страшна нощ, когато нечестивият дойде при мен, аз бях в най-добро здраве и разум. Съблякох се, прилично сгънах дрехите си на люлеещия се стол, облякох нощницата, сложих шапчицата. Като християнка прочетох глава от библията, махнах си зъбите и запалих свещта — знаеш, аз винаги държа през нощта запалена свещ до себе си. После сложих глава на възглавницата и както винаги се готвех да заспя в обятията на спасителя, но почувствувах как нечестивият скочи на гърдите ми. Отворих очи. А от там, дори и пред съда ще го кажа, до мъждукащата свещ, втренчил поглед в мен, стоеше сатаната.

Не, не, не беше сън, Тиби, съвсем не беше. Не спях. При това не съм и фантазьорка. Там беше той, сатаната — опашат, ухилен, скимти и скърца с големите си зъби срещу мен, сякаш ще направи всичко, за да ме завлече в пъкъла. Но, трябва да се съгласиш, Тиби, аз лесно не се плаша, но за миг кръвта ми съвсем се смрази в жилите. Дъх не можех да си поема да извикам, камо ли да прошепна молитва. Просто лежах като труп, кокорех се срещу звяра и той се кокореше срещу мен.

Изведнъж той нададе писък и започна да се друса по гърдите ми, сякаш аз бях някакво пони. Казвам ти, Тиби, ако преди това не можех дъх да си поема, то сега останах съвсем без въздух. Той сграбчи ушите ми с двете си лапи и започна да тръска главата ми, сякаш тя беше бидон с мляко. Той се друсаше и се клатеше, клатеше се и се друсаше докато всичкият ми въздух излезе. И през цялото време от очите му изскачаха искри като въглени. Тиби, женице, уплаших се, кожата ми настръхна. А звярът усети това, защото започна да ме халосва, да скимти, да прави каквото си иска с мен, докато не ми смъкна косата и въпреки че не е прилично, ще кажа — докато и ризата от гърба ми не съдра.

О, само ако имах самообладание да го назова по име, но горкият ми ум съвсем не беше на място. Можах само да прошепна с едва чут глас, сякаш изпод земята: «Отивай си, сатана, отивай си!».

Колкото и слабо да съм го казала, мисля, че това възпря звяра. Във всеки случай той престана да ме бъхти, ухили се и хвана зъбите ми, които винаги държах до леглото. И после, както се надявам бога да срещна, така не го видях, как се изправи на леглото и започна да извършва всякакви движения със зъбите ми, да прави гримаси, сякаш ги вади и слага в устата си.

Казвам ти, Тиби, вероятно това ме спаси. Когато видях как този звяр се гаври с двойната ми златна челюст, при вида на това светотатство, кръвта в мен се надигна, аз се раздвижих от вцепенението си, седнах на леглото и го ударих с юмрук.

— Ах, ти, звяр такъв, звяр! — извиках аз. — Господ ще те върне пак там, долу.

Още щом чу името на всевишния, тъй като обикновения ми човешки юмрук не можеше да го възпре, той нададе писък, който може да те вкамени. Скочи от леглото и продължаваше да пищи и вика. За щастие нощта беше топла и тъй като исках да подишам чист въздух, съм оставила вратата леко открехната. Той излезе от стаята като проблясък на адски пламък, а аз лежах, цялата се тресях и благодарях на провидението за милостивото ми избавление. Не можах да се съвзема повече от минута. Но когато и това стана, запалих газта и възхвалявах небето, че не пострадах много. Тогава видях, господи спаси помилуй, видях, дано бог ми помогне да го понеса, казвам ти, видях какво е направил звярът. Не ми беше откраднал челюстите, не, не това, нито пък ги беше строшил. Но със задна злонамереност и отмъстителност ги беше пуснал под леглото в нощното ми гърне.“