Арчибалд Кронин
Зелени години (15)

Петнадесета глава

Дойде седмицата за изпитите на Мърдок и ето, този верен изследовател на каталози от семена стои в коридора с най-хубавите си обувки и празничния си костюм, мама го четка, отпуска се на колене на пода, за да изчисти петното отзад на маншета на панталона му, четката равномерно се движи в зачервената й от работа ръка, на умореното й напрегнато лице е изписана гордост. Мама ни обслужва докато душа не й остане, готви, кърпи, търка, лъска, чисти, всяко пени използвува, сякаш са три, става първа, ляга последна и за всичко това явно никаква отплата няма. Със свръхчовешки сили издържа на татковите постоянно нарастващи икономии, но намира време да покаже сърдечната си доброта и към стареца горе, и към проклетото момче, хвърлено на ръцете й… Но, това е седмицата на Мърдок, няма време за венцеславене. Сега, с настъпването на съдбоносните дни, той показва някаква приятна увереност. Сериозният разговор с татко предната вечер никак не му подействува и излизайки от там, ми каза:

— Повече нищо не мога да направя!

Сигурно тази непрекъсната работа е наблъскала доста знания под покрития му с пърхот скалп. В джоба си има пари за обяд, два чифта очила, в случай че едните се счупят, писалка, гума, комплект триъгълници, накратко казано, всичко. Замислен той тръгна да хване в девет и двадесет влака за Уинтън, където се провеждаха изпитите за държавната служба. Стоим двамата с мама на вратата, махаме му и от сърце му желаем успех.

Всяка вечер Мърдок се връщаше с местния влак в четири часа и баща му, който тези дни си идваше от работа рано, вече го чакаше неспокоен.

— Как изкара?

— Чудесно, татко, наистина чудесно!

Дните напредваха, увереността на Мърдок растеше. Всички ние упорито очаквахме думите му, а той флегматично поглъщайки големи количества чай, ни подхвърляше спокойно някакви кратки коментари за деня.

— Наистина се изненадах… Темата тази сутрин беше отвратително лесна. Изписах цял топ хартия… Трябваше да поискам втора тетрадка. Някои не изпълниха дори и половината от първата…

— Браво!… Браво! — неохотно, но със светнали очи баща му изрече тази рядка похвала.

Мама, без да трепне, се наведе и даде на Мърдок голяма като на татко порция задушена главичка. Аз знаех, а и всички ние знаехме, че успехът му е сигурен. Това ме радваше, но ме и натъжаваше. Не можех да не се съпоставям с него и си мислех колко жалко щях да се представя аз при подобни обстоятелства. А имах и други причини за потиснатото си настроение. Разривът с Антонели, плод на фалшиво приятелство и неблагодарност, още ме гнетеше. Не посмях да спомена за това пред дядо. Но най-лошото е, че не съм виждал Гавин от две седмици. Само веднъж се срещнахме на Хай стрийт и се разминахме бледи като платна, вперили поглед напред. Жадувах за това момче, което предадох, жадувах за него с цялата си душа.

Само един слаб лъч осветяваше хоризонта. Следващата сряда се откриваше Ардфилънския панаир и аз трябваше да придружа Кейт и Джеми на „спектаклите“. В миналото дядо бил редовен посетител на тези представления и той с жарки фрази ми описа удоволствията там. Когато замислен отбелязах, че сигурно добре ще се забавлявам, той възторжено ми отговори:

— Ще се забавляваме, моето момче. Ще се забавляваме.

Джеми обеща да ни вземе в два часа с колата с надлъжни седалки. Пристигна навреме, но с друг превоз. Ние с Кейт го чакахме до прозореца на гостната и ахнахме изумени, когато един жълт автомобил изфуча.

— Щом брат ти Адъм може да кара такава кола, защо аз да не мога! — с ново карирано кепе и по-весел от обикновено, Джеми веднага обясни. Сем Лайтбоди, механик от Аргайлскня завод, му бил приятел. Сем наел колата и щял да ни закара в Ардфилън.

Здрависахме се със Сем — той остана на шофьорското място със слънчеви очила на очите, здраво стиснал двата вертикални лоста, сякаш подхранваше работата на машината с пулсирането на собствената си кръв. По негово предложение Кейт изтича в къщи за воал, с който да върже шапката си. После, преди да заемем местата си, ние обикаляхме възхитени около колата, когато изчеткан, натъкмен, с най-хубавия си бастун в ръка, през портата бавно се подаде дядо.

— Забележително… забележително! — каза той, загледан в колата, после строго се обърна към Джеми: — Как си представяте, че ще ви оставя да заведете внучката ми в Ардфилън… до толкова късно… и само някакво дете да я придружава?

— О, дядо! — каза Кейт раздразнена. — Ти не си поканен.

Но Джеми избухна в силен смях. Той познаваше дядо. Няколко пъти съм ги виждал как излизат заедно от „Драмбъкския герб“ и бършат устни с опакото на ръцете си.

— Нека дойде. Колкото повече сме, толкова по-весело. Скачайте!

След няколко предварителни потръпвания колата се разтресе и плавно се понесе по Драмбък роуд. Кейт и Джеми седяха на високата предна седалка до шофьора, перата по яката й от боа грациозно трептяха на вятъра. Ние с дядо се разполагахме в голямата задна част на автомобила. Едва тръгнахме и една ръка, ръката на Джеми се протегна назад с голяма пура. Дядо прие, запали, нагласи единия си крак на седалката и се облегна царски.

— Очарователно, Робърт! — говореше той с благовъзпитания си глас. — Надявам се, че ще ни повозят из града. И хората ще могат да ни видят.

В същност, ние се спуснахме под железопътния мост и се отправихме към Хай стрийт. Изведнъж див вик ме накара да се надигна. Видях Мърдок, застанал на гаровия изход. Махаше ни с ръце да спрем. Профучахме край него, той свали бомбето си и като продължаваше още да ни маха с ръка, започна тежко да върви след нас.

— Спри, Сем, спри! — извиках аз. — Това е нашият Мърдок.

Колата спря с ужасен тласък, застана на едно място и всички ние заподскачахме като грахови зърна върху барабан. Сем също подскачаше и с измъчен израз на лицето се обърна — очевидно той смяташе, че такива извънредни спирания и тръгвания не влизаха в нормалното управление на автомобила. Но ето го Мърдок, пуфтящ, задъхан, с дебелите си празнични дрехи. Качи се и като се тръшна на седалката отзад, обясни:

— Идвам с вас.

Мълчание. Нямаха ли край тези самопоканили се гости? Дядо особено беше засегнат от това натрапничество, но натискайки лоста, Сем разреши трудното положение и ние изхвръкнахме напред, след като ни разтресе няколко пъти. Скоро вече бързо се носехме из града.

— Как изкара, Мърдок? — изкрещях аз, надвиквайки вятъра, който приятно свистеше край ушите ни.

— Чудесно! — каза Мърдок. — Просто чудесно. — Все още задъхан, той се сви на седалката с полуотворена уста, вдигна яката на сакото си над ушите, които днес стърчаха повече от всякога. Изглеждаше блед. Помислих си, че е от силното тичане. Вееше си с шапката някак си без нужда. Отвори по-широко устата си, сякаш да каже нещо, после пак я затвори.

Сега разговорът стана невъзможен. Излязохме извън града и се спуснахме по брега на река Ли. Пред нас, простряно чак до морето, лежеше широкото устие, залято от подобни на пайети отражения на силното слънце. Покрай брега, през равните зелени пасбища и пясъчни дюни се извиваше бяла лента — пътят, по който трябваше да минем. На запад над синята мъгла се виждаше един по-наситено син силует — вечно изправен там като на стража — планината Бен. Такава красота, такава спокойна и светла благодат! Защо не можех да гледам всичко това без в сърцето ми да се прокрадват тъга и болка? Нещастно дете, у което красотата винаги ще ражда тази далечна тягостна мъка. Въздъхнах и се предадох на тъжния сладък възторг от нашия летеж.

Колата работеше отлично. По надолнище достигахме до двадесет мили в час. Когато се носехме през селата, хората изтичваха на вратите и гледаха след нас. Мъжете, заети с работа на полето, се изправяха и махаха с мотики към тази новост на техниката. Само животните от околността сякаш ни посрещаха с негодувание. Сем употреби цялото си умение да заобиколи една упорита крава, разлаяни кучета яростно ни експортираха, изпод колелата изхвърчаха възмутено кокошки — веднъж имаше и пера, но облаците бял прахоляк зад нас милостиво оставиха убийството под съмнение. Можем да отбележим само едно-единствено унижение — смелото сърце на колата ни се запъна на един склон. Успоредно с нас вървяха някакви селски грубияни, тръгнали за представленията. Невеж смях:

— У-у-у, слизайте и бутайте!

В Артфилън налетяхме в четири часа, твърде рано за удоволствията на представленията, защото в същност те започваха вечер. Кейт прекоси улицата, за да купи на мама нещо от специалния шапкарски магазин в този хубав морски курорт, Сем изключи мотора, а ние се загледахме в галактиката подредени върху зелената площ до пътя край брега сергии, палатки и въртележки с плажа и плискащите се вълни отзад.

Изведнъж, свит на седалката, бледен и нещастен, Мърдок силно се раздвижи, та чак разтърси колата. Помислих си, че пак тръгваме. Но не, експлозията идваше от душата на Мърдок.

— Ще се самоубия!

Той изрече заплахата така високо, почти изкрещя, та веднага привлече вниманието на всички ни върху себе си. Удряше седалките с юмруци, пулеше очи и продължаваше:

— Казвам ви, ще се самоубия! Не искам никаква служба в пощенската централа. Грешката е само таткова. Ще се убия и той ще е виновен. Убиец!

— В името на бога, човече! — сепна се дядо. — Какво ти е?

Мърдок загледа и него, и всички нас с онзи тъп поглед в късогледите си очи. Изведнъж не издържа и се разрева.

— Скъсаха ме. Комисията ме прати да си вървя. Просто ми казаха да не се връщам повече. Да не се връщам. Трябва да е грешка. Представих се чудесно, чудесно!

Скъсан. Мърдок скъсан! Мълчахме вцепенени. От силните му ридания сега всички се тресяхме. Имаше опасност навън да се събере тълпа.

— Слушай! — хвана го дядо за яката на палтото. — Съвземи се.

— Има нужда от нещо подкрепително — този трезв съвет дойде от Сем.

— Ей богу, прав си. Трябва му нещо да го направи мъж.

Дядо и Джеми изкараха безпомощния Мърдок от колата, а Сем отвори двукрилата врата към крайморската винарска изба точно отсреща. Преди да изчезнат в прохладното помещение, Джеми извика през рамо:

— Поразтъпчи се наоколо, момче. Няма да се бавим!

Постоях известно време така и си мислех: „Бедният Мърдок“. После печален прекосих пътя. Панаирният площад започна да се изпълва, тъй като тук се стичаха хората от съседните райони. Познах някои ливънфордци. Изведнъж погледът ми улови една фигура — малка, загоряла, решителна. Беше Гавин!

Стоеше сам край малка група и с присъщото за него презрение наблюдаваше усилията на един амбулантен търговец да продаде часовници от чисто злато на някакъв изпълнен с благоговение фермер. После се обърна и погледите ни се срещнаха над главите на тази безлична тълпа. Силно се изчерви, сетне пребледня и въпреки че отмести поглед, не помръдна от мястото си. След малко направи няколко стъпки към мен и застанал настрана от другите, започна съсредоточено и неподвижно да изучава афиша, рекламиращ парните люлки на Уилмът.

И аз почувствувах притегателната сила на афиша. Въпреки примитивния му печат и въпреки че в него нямаше нищо, което да не знаех наизуст, скоро аз също го гледах, застанал до Гавин, съвсем блед, а бузата ми започна да трепка — една ужасна моя особеност. Тя винаги се проявяваше, когато съм неспокоен и напрегнат. Невъзможно ми е да кажа кой проговори пръв. И двамата дишахме тежко, погледите ни останаха приковани върху този разкъсан афиш с неясните очертания на една лодка-люлка, застанала на носа си.

— Вината е моя!

— Не, моя е!

— Моя е!

— Не, Роби, наистина е моя! Ревнувах, че имаш друг приятел. Не искам да имаш нито един приятел на тоя свят освен мен.

— Ти си единственият ми приятел, Гавин. И винаги ще бъдеш! Кълна ти се. Кълна се още, че аз съм виновен, само аз, глупакът.

— Не, аз.

— Не, аз.

Последната дума той остави на мен, велика жертва — знае, че аз съм по-слабият от двамата. Афишът загуби притегателната си сила. Осмелихме се да погледнем един към друг. В очите му прочетох, че и той е бил нещастен като мен. Този така неудържимо желан миг на подновяване на нашата дружба разруши бариерата на сдържаността ни и пробуди у нас една изява на чувствата ни, по-силна дори от крепкото ни ръкостискане. Хванах го здраво, здраво под ръка и така, блажено усмихнати и мълчаливи, отминахме, сляхме се с тълпата и се загубихме в нея.

Засвири музиката на въртележките, пронизително запищяха свирките на люлките. Удряха цимбали в такт с живия негърски танц, фанфари оповестиха за Клео, най-дебелата жена на земята. По сцената извън палатката гръмогласни господа с високи яки и фльонги на вратовете започнаха да размахват малките си бастуни: „Насам, дами и господа! Насам, при Лео — човекът-леопард! Насам към перуанските джуджета! Към единствения говорещ кон! Насам, насам!“ Спектаклите оживяха пред нас. Бутахме се замаяни напред. Джеми ми даде един флорин^[1] за харчене. И Гавин имаше толкова. Беше дошъл с влак от Ливънфорд, но сега можеше да се върне с мен. Не трябваше да се разделяме. От тази мисъл ми стана още по-радостно.

Опитахме късмета си в мятането на кокосови орехи и скоро всеки от нас получи по три хубави млечни ореха. Гавин проби единия с джобното си ножче и ние поред пихме от чистия сладък сок, а той се стичаше в гърлата ни. Посетихме лотарийните сергии, атракциите във вода, стрелбището. Обсипаха ни с трофеи — игли, копчета, дребни лъскави предмети и пера. Спусна се мрак и нафтовите лампи заблещукаха. Тълпата нарастваше, музиката гърмеше, ускоряваше ритъма. „Хуп, хуп, хууп“ — носеше се от люлките. Веднъж погледът ми попадна на Кейт и Джеми. Близо един до друг те се смееха и смело усвояваха веселия негърски танц. И пак видях дядо, Сем и Мърдок, яхнали три дървени коня, те шеметно се въртяха, строени на един ред, спускаха се и се издигаха под светлините и грохота на оркестъра. Бомбето на Мърдок беше килнато, между зъбите му се крепеше пура, изцъклените му очи ликуваха. От време на време той се надигаше от стремето и нечовешки крещеше.

Става късно, много късно. Накрая, уморени, но щастливи, всички се събираме в колата. Особено щастлива е Кейт. Тя често поглежда Джеми и очите й нежно светят. Мърдок глуповато хвърля свиреп поглед към Гавин и обявява:

— Не ме е грижа, казвам ви, хич не ме е грижа, всичко това няма никакво значение за човек с моята интелигентност.

После топло разтърсва ръката му. Когато Сем, незаменимият Сем застава под капака и подкарва колата, Мърдок и дядо подхващат мелодичен дует: „Дженивива… Джени… ви… ва…“. По средата Мърдок бързо се спуска навън в тъмнината и оттам чувам звуци на продължително и ужасно повръщане.

Вече сме на път за къщи, движим се в прохладния нощен въздух далеч от блясъка и врявата. Дядо спи на задната седалка, а бледен, Мърдок се е отпуснал на рамото му. На другата седалка един до друг седят Кейт и Джеми. Ръката му е обгърнала кръста й и двамата наблюдават новолунието.

Отпред сме двамата с Гавин. Дружбата ни се възстанови и никога вече няма да се разделим… Поне докато…

Но, слава богу, ние не знаем за това. Щастливи сме и самоуверени. Чува се само равномерният ход на мотора, славното съскане на ацетиленовите лампи. Сем, нашият недостъпен шофьор, мълчаливо седи сам. Все по-нататък и по-нататък в нощта. Две момчета заедно покоряват мрака и неизвестното под непокорните звезди.

— Ето, това ми харесва! — шепне Гавин.

Знам точно какво иска да каже.